Започналите промени в Близкоизточния регион, които ще продължат и в бъдеще, неминуемо ще се отразят както върху политическото, така и върху икономическото му развитие. Голяма част от анализаторите на отношенията Изток-Запад считат, че провалът на т.н. европейско-арабски диалог е в основата на проекта за Евро-Средиземноморско партньорство.
Европа гледа на този регион и най-вече на южния бряг на Средиземноморския басейн, като на собствена сфера на влияние, от която не може да се откаже или да игнорира. Европейците смятат, че са в състояние да подпомогнат страните от Близкия Изток, в това число арабските средиземноморски държави, за развитието на икономиките им и създаване на условия за тяхната икономическа интеграция, по силата на редица географски и икономически фактори, включително заради огромните икономически и търговски ползи, които обвързват двата региона и ги превръщат в стратегически важни един за друг. В същото време, те подчертават, че проектът за партньорство не цели постигането на политическа интеграция, а се базира на зачитането на културните различия на партньорите, без създаването на някаква организации на национална или културна основа.
Настоящето изследване се ограничава до сферата на икономиката и финансите и, в частност, до техническата и финансова помощ, предоставяна от ЕС (по-точно от Европейската комисия) и Европейската инвестиционна банка, в рамките на програмата МЕДА за подпомагане на инфраструктурата на страните, подписали договори за партньорство с ЕС или намиращи се в процес на преговори. Тази програма се концентрира върху свободния обмен на стоки, услуги и капитали, ограничавайки се до свободна търговия с индустриални стоки (търговията със земеделски продукти и свободното движение на хора не са предмет на това споразумение), като за целта се предвижда създаването на Зона за свободна търговия.
Проектът за Евро-Средиземноморското партньорство
Принципно, проектът за Евро-Средиземноморско партньорство предвижда участието на всички арабски държави, но в момента се ограничава до арабските страни от Средиземноморския басейн и някои неарабски държави от региона, като Турция, Кипър и Малта. Всъщност, в началото проектът е насочен към арабското население от Средиземноморския регион, а по-късно включва и останалите. В този ред на мисли е и изявлението от 1995 на тогавашния председател на Европейската комисия Жак Сантер: “Арабските държави са длъжни да осъществят икономическото си обединение и да поставят основите на общия си пазар”.
Конференцията от Барселона, провела се 27-28 ноември1995, е основополагаща за създаването на проекта за партньорство между северната и южната част на Средиземноморския регион. Северната част включва страните от ЕС, а южната – арабските държави. Трите основни области, залегнали в проекта, са :
- политика и сигурност (партньорство в областта на политиката и сигурността)
- култура и социални дейности (партньорство в областта на социалните дейности и културата)
- икономика и финанси (партньорство в областта на икономиката).
Както е известно, 6% от сушата на земята, 7% от световното население и 8% от световните богатства се намират на територията на Средиземноморския регион (на изток : Сирия, Ливан, Израел, Палестина,на юг: Египет, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, на север : Турция, Гърция, Италия, Франция, Испания, Португалия, Албания, Югославия, островите : Малта и Кипър). Характерна за него е нееднородността между държавите, които включва, дължаща се на големите икономически разлики в благосъстоянието им. БВП на богатата северна част на региона е около 7 трилиона долара, а средният годишен доход на глава от населението е почти 21 хиляди долара, докато в бедната южна част той не надвишава 1000 долара, а БВП е едва 598 млрд. долара. Що се отнася до търговията, следва да се отбележи, че страните от северната част изнасят за тези в южната машини, инструменти и в много случаи нискотехнологични стоки, а внасят от арабските държави суровини, като нефт и памук, както и земеделски продукти (1). Делът на страните от ЕС в световната търговия възлиза на 19% срещу 17% за САЩ, 8% за Япония и 2,9% за арабския свят. Показателно е, че съвкупният арабски износ за ЕС се изчислява на 26% като нефтът формира 68% от него, докато европейският износ за арабските държави възлиза на 45% (2).
Освен големите икономически различия съществуват и други, а именно :
- в социален аспект, изразени чрез такива явления като миграция, безработица, насилие, екстремизъм, както и разлики в прираста на населението.
- в културен аспект: различия в религиите и културите, както и очерталото се на Запад политическо течение, представящо исляма като заплаха за европейската цивилизация.
Въпреки огромните усилия на арабските държави от Южното Средиземноморие, положени след получаването на политическата им независимост за намаляване на икономическата пропаст между тях и напредналите държави, различията между тях и развития свят продължават да се увеличават поради неспособността на арабските страни да се присъединят към протичащите революции в областта на информацията, технологиите, съобщенията и др.
Поради това, страните от Европейската общност се обвързват икономически с редица арабски страни посредством множество споразумения, които се приемат от средиземноморските арабски държави като основа за последващи преговори за партньорство, целящи развитие на механизмите за икономическо, техническо и финансово сътрудничество между тях и страните от ЕС. Това сътрудничество се осъществява чрез подкрепата на Съюза за финансирането на инвестиционните проекти с цел развитие на стоковия обмен, либерализация на търговията и формиране на проспериращ регион.
Евро-Средиземноморското партньорство и Средиземноморският проект
Евро-Средиземноморското партньорство представлява регионално обединение, включващо всички европейски, азиатски и африкански страни, разположени по Средиземноморското крайбрежие. В него участват и западните страни-членки на ЕС, без значение дали граничат или не със Средиземно море, както и всички източни и южни арабски страни, Турция и Израел (3). Показателно е, че ЕС приема за първи път стратегия, касаеща Средиземно море, което се дължи на следните две причини :
- Средиземно море е ключов елемент за гарантиране на сигурността в Европа
- Средиземно море е в основата на проекта за приобщаване на Европа към редиците на доминиращите в икономическо, техническо, политическо и културно отношение Велики сили.
Евро-Средиземноморското партньорство се различава от споразуменията за сътрудничество. То представлява многостранна всеобхватна рамка и е сред основните инструменти за отразяване на реалното сътрудничество между ЕС и всяка от страните-партньори в посрещането на общите предизвикателства.
Както е известно, Римският договор от 1957 създава Европейската икономическа общност и урежда отношенията между нея и някои други страни чрез споразумения за сътрудничество, целящи най-вече интеграцията на бившите колонии към Общността, както и чрез някои преференциални търговски споразумения. В отговор на това, през 1959, Арабската лига ангажира своите членове с принципите на Споразумението за икономическо единство от 1957 и решението за изграждане на общ арабски пазар, целящи да не се предоставят никакви привилегии на страните от Общия европейски пазар, които да са в ущърб на арабските държави, както и да не се допуска извършването на търговски дейности и получаването на преференции, различни от тези, които Европейската общност предоставя на Израел (4).
През 1969 Мароко, a през 1995 Тунис, подписват споразумения за сътрудничество с Европейската общност, определящи детайлно индустриалния им износ, но невключващи каквато и да е финансова помощ за двете страни, които, поради слабата си индустриална база, не съумяват да извлекат реална полза от тези договори. В периода 1973-1974 се провеждат множество разговори между двете страни и ЕС, белязани от настойчивото желание на Европа да ограничи диалога единствено до въпросите, свързани с икономиката, изключвайки политическите проблеми. Тази настойчивост се оказва пречка за напредъка на диалога и постигането на реални резултати.
На тази основа са ратифицирани двустранни споразумения за икономическо сътрудничество и търговски обмен между някои арабски и европейски страни, както и между Европейската общност и отделни страни като Египет, Тунис, Мароко, Алжир, Сирия, Йордания и Ливан. Тези споразумения предоставят преференции в областта на икономиката и търговията и данъчни облекчения. За разлика от предишните, освен търговския обмен, те касаят и предоставянето на финансова, икономическа и техническа помощ, поради което са наречени споразумения за сътрудничество(5).
Освен това са ратифицирани споразумения за по-задълбочено партньорство с Турция и Гърция (в началото на 70-те години), с цел дългосрочното им интегриране в Европейската общност. Тези две страни, освен финансова помощ и достъп до Европейския митнически съюз, получават определени привилегии при встъпването им на европейските пазари. Що се отнася до споразуменията с останалите средиземноморски страни, те имат твърде ограничен характер (6) Въпреки това, споразуменията, подписани между ЕО и някои арабски средиземноморски страни, целят да допринесат за икономическото и социалното им развитие и да регламентират предоставянето на финансова помощ за последните, както и да насърчат износа на страните от региона към тези от Общността, притока на чуждестранни инвестиции и установяването на добри търговски отношения. Тези текстове обаче се оказват неприложими и несъответстващи на нуждите на зараждащите се арабски икономики, тъй като финансовите помощи и субсидии от страна на ЕС и Европейската инвестиционна банка са ограничени. Освен това, арабските държави биват лишени от преференциите за техния износ след приемането на Испания и Португалия за членове на ЕС.
За да илюстрираме размера на отпуснатите от ЕО помощи за арабските страни чрез финансови протоколи от периода 1978-1996, ще използваме долната таблица.
Таблица 1. Общ размер на помощите, отпуснати от ЕО за средиземноморските арабски страни според протоколите от 1978-1996 (млн екю)
Страна
Кредити от ЕИБ
%
Бюджет на пазара
%
Общо
%
Алжир
640
20,71
196
9,73
836
16,38
Египет
772
24,98
645
32,03
1417
27,76
Йордания
198
6,41
118
5,86
316
6,19
Ливан
222
7,18
68
3,38
290
5,68
Мароко
517
16,73
574
28,5
1091
21,38
Сирия
323
10,45
136
6,75
459
8,99
Тунис
418
13,54
277
13,75
695
13,62
Общо
3090
100
2014
100
5104
100
Източник : ЕИБ, цитира Семир Сарим, стр.184-185
Арабските средиземноморски страни критикуват тези протоколи заради преференциите, с които се ползват някои арабски държави за сметка на други, като това се отнася по-специално за първите протоколи от които е видно, че страните от Магреб са по-облагодетелствани от тези от Леванта. Те критикуват и неспазването на ангажиментите на ЕО, свързани със значението на средиземноморските страни и действителната им роля в двустранното сътрудничество.
Етапите на Евро-Средиземноморското партньорство
За начални точки на европейско-арабския диалог и сътрудничество се считат 1969 и 1995, когато са подписани споразуменията за сътрудничество с Тунис и Мароко. Тези две страни получават възможност да предлагат на европейския пазар суровини, преработени и полупреработени стоки без да заплащат мита, както и да плащат ниски мита за земеделските си продукти. Поради слабата си индустриална база обаче, двете страни не могат да се възползват от тези предимства. През 1976 се подписват споразумения за сътрудничество с още четири арабски държави : Йордания, Сирия, Ливан и Египет. Основното в тях е разкриването на нови области за сътрудничество чрез предоставяне на техническа и икономическа помощ и развитие на търговията без да се прилага принципът на реципрочност; разглеждат се също развитието и подобряването на политическите отношения. От 1988 обаче настъпва застой в европейско-арабския диалог и сътрудничество, което води до преразглеждане на споразуменията. Европейските страни вече не са така отворени към арабските държави. Започват да налагат митнически и икономически ограничения на тези страни, за разлика от Турция, Израел и Кипър, които получават преференциални условия и процедури. Характерни за този период са стремежът на Израел да се присъедини към ЕС и европейските противоречия относно Персийския залив, касаещи данъка за въглеродните емисии, наложен върху петролните продукти, с цел опазването на околната среда. Този данък достига от 3 долара до 10 долара на барел през 2000. С Процеса от Барселона обаче, стартира активното преразглеждане на европейско-арабските отношения, а следващите срещи и процеси само потвърждават значението на това партньорство и необходимостта от него за реализиране на политическите и икономическите интереси на участниците, особено след като икономическите и политически блокове започват да се стремят към установяване на отношения с други, подобни на тях, блокове и страни с цел реализирането на по-големи ползи, осигуряването на по-широки пазари и достъп до по-съвършени техники и технологии (7).
Въз основа на казаното дотук, можем да обобщим следните етапи в Евро-Средиземноморското партньорство (8):
Първи етап на европейско-арабско сътрудничество, съобразно общата политика за Средиземноморския регион, стартирал през 1973. Той е известен като „етап на диалога”, по време на който е налице значително развитие в европейско-арабските отношения. Страните от ЕО са основен партньор на арабските държави, от гледна точка на търговския обмен. Вносът на арабските страни от европейските надхвърля 40% от общия им внос, а износът за ЕС е над 1/3 от целия арабски износ.
Що се отнася до техническото и финансовото сътрудничество, европейските помощи, предоставени на седемте арабски държави - кандидатки за партньорство, възлизат на 639 милиона екю. През 1981 те нарастват до 970 млн. екю под формата на кредити, отпуснати от Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), а през 1991 - на 1908 млн. екю. Вижда се, че през този етап отношенията не достигат до желаното ниво. Размерът на помощите не е достатъчен, същото се относя и за митническите преференции за индустриалните и селскостопанските стоки.
Втори етап на европейско-арабско сътрудничество съобразно Евро-Средиземноморското партньорство, стартирал през 1995. За негово начало се смята Процесът от Барселона от ноември 1995, в който участват 27 страни. Направени са първите стъпки за разработване на нова система за културно, икономическо, социално и политическо регионално сътрудничество с цел изграждането на европейско-средиземноморска зона за свободна търговия до 2010., в която да се премахнат всички ограничения пред свободното движение на индустриални и селскостопански стоки и капитали.
Следва да се отбележи, че диалогът между страните нееднократно е прекъсван и възстановяван в рамките на първите два етапа, като основната причина за това е арабско-израелският конфликт, който беше и остава ключов проблем в дневния ред на европейско-арабските отношения. Важно е да се отбележи и, че през 1992 диалогът е прекъснат от изискването на европейската страна за отстраняване на Ирак и Либия от процеса, срещу което се обявява Арабската лига. По-късно, европейската страна преразглежда позицията си и възприема по-балансиран подход към проблема. В декларация, публикувана на срещата на върха на Европейския съвет в Лисабон през 1992, се потвърждава, че източният и южният бряг на Средиземно море са географски области, свързани с ЕС и са от изключителна важност за поддържането на сигурността и стабилността в региона. След това изявление, срещата на Съвета на министрите, проведена през 1994 в Гърция, призовава Европейската комисия да представи работен документ, очертаващ основните принципи за провеждането на евро-средиземноморската политика. Този документ е приет на Европейската среща на върха, провела се през същата година в Германия. С него се поставят основите на европейско-средиземноморската политика, формулирани по-късно в документите от Барселонския процес.
Целите на Евро-Средиземноморското партньорство
Следва да се отбележи, че страните от ЕС често водят преговорите с арабските държави като общност и от позицията на силата, за постигането на някои декларирани и недекларирани цели - главно за разширяване европейския износ на всички видове стоки, услуги и капитали. Други основни цели са борбата с т.н. “ислямски фундаментализъм” и противопоставянето на нелегалната и трудовата имиграция от южните средиземноморски страни към Европа. Чрез механизмите си за партньорство, ЕС се стреми да създаде зона за свободна търговия, да подкрепя финансовото сътрудничество, да задълбочава икономическото и социалното сътрудничество, да започне смислен политически диалог между различните страни от региона. Затова е наложително всички механизми и елементи да се интегрират на ниво страни-партньорки с ефективната помощ на ЕС за развитието на икономиките им и увеличаване благосъстоянието на тяхното население. Ако тези механизми бъдат заменени с други и ако европейския принос се основава на стратегическата мощ на ЕС спрямо останалите средиземноморски държави и на зависимостта им от сигурността на Съюза, това би се отразило негативно върху т.н. партньорство (9).
Ясните цели, които си поставя Евро-Средиземноморското партньорство, като цяло, са превръщането на средиземноморския регион в зона на свободен диалог, обмен и сътрудничество за постигане на мир, стабилност и просперитет; насърчаване на демократичните принципи и зачитане на човешките права; перманентно икономическо и социално развитие на региона, борба с бедността, създаване на по-добри възможности за сближаване между културите. Накратно, можем да обобщим целите на всяка от страните така.
Цели на партньорството от гледна точка на европейските страни (10):
- Разширяване зоната на влияние на ЕО с включването на страните от южната част на Средиземноморския регион и тези от Близкия Изток.
- Европа иска да се наложи като самостоятелен геополитически играч, т.е. да бъде по-независима от САЩ, които еднолично се опитват да ръководят света и със своите действия в региона на Близкия Изток не зачитат европейските интереси.
- Намаляване броя и ограничаване на нежеланите имигранти от южните страни на Средиземноморския регион, намаляване на негативните последици върху икономическите и социалните аспекти, изразени в създаване на огнища на напрежение и конфликти, дължащи се на бедността и лошото разпределение на благата, ограничаване на ядрената заплаха и тероризма и др. През 1960, броят на емигрантите в ЕС от страните извън Общността е бил 882 хиляди души, а през 1974 достига 3,5 млн. души, като Средиземноморският басейн е основния източник на работна ръка за страните от Съюза.
- Необходимостта от създаването на нови пазари на територията на страните от Средиземноморския регион.
- Действия за осигуряване на стабилност в Средиземноморския регион чрез подобряване на жизненото равнище и насърчаване на икономическите реформи за постигане на набелязаните цели за развитие (11).
- Намиране на решение по проблема с нарастването на населението в страните от южната част на региона. Очаква се населението на Средиземноморския регион (без това на страните-членки на ЕС) да достигне 400 милиона през 2030. Увеличаването на населението в тези страни ще доведе до нарастваща имиграция в страните от ЕС. Затова Общността смята, че този ръст трябва да бъде овладян чрез ускоряване темповете на икономическия растеж, както и, че трябва да се следва определена рестриктивна миграционна политика (12).
- Подкрепа за извършващите се политически реформи, за спазването на човешките права, за свободата на изразяване. Сътрудничество между ЕС и страните от южната част на региона в областта на околната среда, енергетиката и инвестициите.
Цели на партньорството от гледна точка на арабските страни :
Желанието на средиземноморските държави и по-специално на арабските страни, е чрез това партньорство да се обвържат с една от големите световни икономически сили, която е двигател за развитието и интеграцията на глобалната икономика (добре позната е ролята на такива обединенията като Северноамериканската зона за свободна търговия - НАФТА, Асоциацията на страните от Югоизточна Азия - АСЕАН, Европейския съюз). За целта, европейските страни трябва да осигурят преференции за арабските стоки на своя пазар и да увеличат обема на финансовата и техническа помощ за арабските икономики, да подкрепят процесите на либерализация и реформиране на икономиката и да насърчават чуждестранните инвестиции в тези страни (13).
Може да обобщим целите, които си поставят арабските страни в рамките на това партньорство, по следния начин (14):
- Възползване от отварянето на европейските пазари за арабските индустриални стоки, както и от намаляването на ограниченията върху износа на селскостопански продукти поради протекционистката земеделска политика на ЕО.
- Получаване на помощи и кредити за финансиране на техните проекти и привличане на чуждестранни капитали от Европа, като в този контекст ЕИБ също може да играе централна роля.
- Използване на трансфера на технологии чрез реализирането на европейски инвестиционни проекти в арабските държави.
Следва да се отбележи, че сред факторите, довели до ускоряване сключването на споразумения за партньорство с Европа, е присъединяване на страните от Централна и Източна Европа към ЕС, което би могло да се отрази негативно на арабските икономики по следния начин (15):
- Финансовата помощ, предвидена в бюджета на ЕС за южните средиземноморски страни ще намалее за сметка на помощта, отпусната на страните от Централна и Източна Европа, поради нединамичния бюджет на Съюза.
- Договорът от Маастрихт позволи свободното движение на работна ръка от страните от Централна и Източна Европа към страните от ЕС. Това намали шансовете за намиране на работа най-вече на населението от южните страни на Средиземноморския регион.
- Страните от ЕС повишиха интереса си към страните от Централна и Източна Европа по отношение на прехвърлянето на производства и капитали, поради подходящите производствени разходи, което се отрази на възможностите за инвестиции в целия Средиземноморски регион. Освен това, с отварянето на пазарите на ЕС за износа на страните от Централна и Източна Европа, техните стоки се конкурират с продуктите на страните от южната и източната част на Средиземноморския регион.
Може би тъкмо последната причина е тази, която подтиква арабските страни към споразумения за партньорство с ЕС, приемайки принципите му и тяхното влияние и реализирайки известни печалби.
Заключение
Всяка от страните в Евро-Средиземноморския регион се стреми да постигне своите интереси и да извлече максимални печалби. Понякога тези интереси съвпадат, друг път се различават. Изводът е, че Европа се стреми към партньорство с държавите от региона, преследвайки следните цели:
- Да намери пазар за продуктите си: в това отношение арабският пазар е огромен.
- Европа иска да играе активна роля в региона и да се конкурира със САЩ и Китай.
- Да отговори на американския проект за т.нар. „Голям Близък Изток”, който не отчита в достатъчна степен европейските интереси.
- Да се бори с т.н. тероризъм и с религиозния екстремизъм.
Що се отнася до арабските средиземноморски държави, чрез партньорството си с ЕС те се опитват да постигнат следното :
- Да ускорят собственото си икономическо развитие.
- Да осъществят равностойно партньорство, избягвайки едностранната икономическата зависимост.
- Да осъществят трансфер на знания и модерни технологии.
- Да се сдобият със силен и влиятелен съюзник в усилията си за постигането на траен и справедлив мир в Близкия Изток.
Участието в партньорството налага на арабите да работят за реализацията на общия им икономически проект за изграждане на най-голямата арабска зона за свободна търговия, както и за насърчаване на търговията между арабските страни въобще. Появата на голям арабски вътрешен пазар е от изключително значение и гарантира по-ефективното привличане на национални и чуждестранни капитали към страните от Магреб, както и приспособяването на арабските икономики към изискванията за либерализация на търговията с Европа. Така, създаването на арабската зона за свободна търговия, или поне на зона за свободна търговия между страните от Магреб, ще се окаже необходима стъпка преди влизането на арабските държави в Европейско-арабската зона за свободна търговия.
Ето защо, поне от моя гледна точка, партньорството остава най-добрия начин за всяка от страните за постигането на нейните цели, но само при условие, че то е равностойно и от взаимен интерес. В крайна сметка, за успеха на всеки проект са нужни много условия и дадености.
Бележки :
1. Семир Сарим : Европа и арабите – от диалог към партньорство, изд. Ал-фикр, Дамаск, Сирия, 2000, стр.171.
2. от предходното издание, стр.172.
3. Раад Ассаран : Основи на съвременната международна търговия, Дамаск, 2001, стр.324.
4. Мухаммад Махмуд ал-Имам : Основи и управление на арабската икономическа интеграция (изследвания и проучвания), публикувано от Арабската организация за административно развитие, Кайро, 1993, стр.235.
5. от предходното издание, стр.236.
6. Изабел Бенсидун, Агнес Шьовалие : Средиземноморска Европа, Предизвикателството на отварянето, Икономика, СЕР II, Париж, 1996, стр.6.
7. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.208.
8. Гореспоменатия източник, стр. 206.
9. Мухаммад Махмуд ал-Имам, гореспоменатия източник, стр.204.
10. Арабска организация за развитие на земеделието (Арабската лига : Национален симпозиум за ефектите от споразуменията за партньорство с ЕС върху развитието на селското стопанство), публикувано от Арабска организация за развитие на земеделието, Хартум, ноември 1999, стр.19.
11.,12. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.181.
13. Арабска организация за развитие на земеделието, гореспоменатия източник, стр.20.
14. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.204.
15. Арабска организация за развитие на земеделието, гореспоменатия източник, стр.21.
* Преподавател във Великотърновския университет “Св.Св.Кирил и Методий”
