Свидетели сме на революция, която може да промени стратегическото мислене. А горчиво-сладката истина е, че тази революция няма почти нищо общо с т.нар. „нов световен ред”, установен след края на студената война и успешно реализираната операция „Пустинна буря” (през 1991 – б.р.). Истинската революция се осъществява в научната сфера а нейното влияние може да промени както характера на съвременната война, така и еталоните за стратегическо мислене. За съжаление, вниманието ни все още е прекалено концентрирано върху краткосрочните трансформации в международните отношения, което ни пречи да осъзнаем епохалните промени, извършващи се в света.
Механистичната парадигма
Съвременните научни постижения ни тласкат, отвъд рамките на нютоновите концепции, към екзотичната теория на хаоса и самоорганизираната критичност. Тези нови направления на научните изследвания се появиха едва през последните трийсетина години. Накратко казано, те прокарват идеята, че структурата и стабилността се крият в очевидния хаос и нелинейните процеси. Откакто научните революции от миналото промениха същността на конфликтите, за американските стратези е изключително важно да са наясно с извършващите се трансформации. На първо място, това е важно от чисто технологична гледна точка: новите принципи водят до появата на нови видове оръжия, както например квантовата теория и теорията за относителността предшестваха появата на ядреното оръжие.
Втората и по-фундаментална причина, изискваща правилно да бъдат разбрани промените в съвременната наука е, че нашето възприемане на реалността се основава на научните парадигми. Светът често ни изглежда като място, пълно с противоречия и хаос и затова търсим подходящите рамки, които да го изпълнят със смисъл. Тези рамки са окончателно установени от физическите науки, по същия начин, по който през ХVІІІ век се налага тезата, че движението на небесните тела наподобява работата на гигантски часовников механизъм. Освен това, научните постижения ни показват нови пътища за разбиране на околната среда и могат да съдържат иновационни принципи за решаване на ключови политически дилеми. Въпреки желанието на стратегическата общност да концентрира вниманието си върху чисто технологичните предимства, които могат да се извлекат от промените, напълно е възможно тези постижения да бъдат адаптирани и за нуждите на стратегическото мислене (1). Затова, в настоящата статия, ще засегна само бегло технологичните предимства, акцентирайки вниманието си върху концептуалните аспекти.
Неприемането на новите парадигми от стратегическата общност е резултат от прекаленото влияние на наложилите се в миналото теоретични постановки. Специфичната парадигма, проникнала и наложила се в съвременното Западно съзнание, е най-точно описана в нютоновия мироглед. Тоест, тя е детерминистка и линейна, свързана е с взаимодействието между обекти и сили и е ориентирана към последователно реализиращи се промени. Тази „единствена” гледна точка за света оказва изключително силно влияние върху всички сфери на човешката активност. Както посочва един известен анализатор: „другите науки подкрепят механистичната визия на класическата физика, в качеството и на достатъчно ясно описание на реалността, и моделират теориите си в съответствие с нея. Всеки път, когато психолозите, социолозите или икономистите искат да придадат научен характер на изводите си, те, съвсем естествено, се обръщат към базовата концепция на нютоновата физика” (2). Като една от социалните науки, военната наука се сблъсква със същите предубеждения. Затова е справедливо да кажем, че тази специфична дисциплина на механиката - науката за движението и взаимодействието на силите и телата – напълно е обсебила въображението ни.
Защо механистичният мироглед толкова силно блокира стратегическото мислене? Отговорът, частично, се съдържа в това, че военната и политическа науки се развиват като такива именно през ХVІІІ и ХІХ век, в съответствие с нарастващото значение на класическата физика и математика. Айнщайн описва духа на онази епоха така: „великите постижения на механиката във всички отрасли, потресаващите и заслуги за развитието на астрономията, използването на основните и идеи за решаването на съвършено различни проблеми, много от които въобще не са математически, утвърждават убеждението, че всички природни феномени могат да бъдат изследвани и описани с термините на механиката за силите, действащи между недопускащите каквито и да било промени обекти” (3).
Освен това, налице са и по-реални причини. Простичко казано, сражението също е вид механика. Затова едва ли е толкова странно, че военната стратегия също се оказа затворена в механистични рамки. Откакто националната стратегия започна активно да заимства метафорите на сражението – като мирна „агресия”, студена „война” или кампания за осъществяване на „държавно строителство”, едва ли трябва да се учудваме, че националната стратегия отразява същото предубеждение. В крайна сметка, политиката е продължение на войната с лингвистични средства.
Втората причина за толкова продължителното влияние на механиката е нейната достъпност. През миналия (т.е. ХІХ – б.р.) век, физиката (включително механиката, като интегрална част от нея) и химията демонстрираха далеч по-голям напредък, отколкото другите научни сфери. Така, развитието на биологията си оставаше в съвсем начален стадий чак до края на ХІХ век, а откритията, поставили основата на теорията на относителността на Айнщайн, тепърва предстояха. За разлика от тях, нютоновата механика се утвърждава още в края на ХVІІ век.
Накрая, този доминиращ механистичен мироглед изглеждаше достатъчно обнадеждаващ, налагайки тезата, че в света се извършват постепенни промени. Което пък даваше надежда на стратезите, че могат да прогнозират бъдещия ход на събитията, ако съумеят да открият основополагащите принципи, по които се извършват промените, и си изяснят вариантите, които могат да се използват. Затова едва ли е изненадващо, че съвременните военни теоретици твърдо и дори подсъзнателно следват механистичната парадигма. На ниво военна стратегия, езикът на прословутата книга на Клаузевиц „За войната” се основава на същите механистични основи: триене, маса, гравитационни центрове и т.н. Това се отнася за Антуан Анри Жомини, който анализира основите на геометрията на бойното поле. Или пък да разгледаме, като по-съвременен пример, следния пасаж от инструкцията на Пентагона за планиране на националната сигурност: „Краят на студената война може да се опише като монументално изместване на тектонични плочи, освобождаващо основните сили, които необратимо трансформират стратегическия ландшафт” (4).
Откакто се налага този механистичен мироглед, влиянието му никога не е отслабвало. В резултат от това настъпва застой, свързан с неопределения характер на основите на много от нашите стратегически дилеми. Консерватизмът, който е вътрешно присъщ на онази част от елита, ангажирана с националната сигурност (5), се съчетава с разбирането за необходимостта от предпазливо отношение към основните въпроси на войната и мира и твърде ограничените теоретични новости. Революцията в една стратегия, основаваща се на механистичното схващане за реалността, е трудно осъществима, а провокационните доктрини от последното столетие се превърнаха в ограничаващи я догми.
Дали обаче, всичко това наистина представлява проблем? По всеобщо признание, стратегията на конвенционалните войни, до голяма степен, е разработена от Клаузевиц, британския стратег Лидъл Харт и други като тях. Тъй наречената революция във военното дело, до 1945, се ограничаваше предимно до чисто механични промени. Моторизираната война например, увеличи вариантите при избора на цел за атакуващите армии, но все още можеше да бъде анализирана в стила и с методите на Клаузевиц. Появата на военно-въздушните сили означаваше ново, трето измерение на военните действия, но също не премахна наложилата се стратегическа парадигма. Далеч по-голямата разрушителност и точност на новите оръжия също не нарушиха класическите рамки на тълкуване на войната. На национално стратегическо равнище, тези рамки продължават да се използват за определяне на стратегическия „баланс” между Изтока и Запада, както и за запазването и реформирането на военните алианси, и имат своите аналози в механистичните конструкции от миналото.
Това ни осигурява един заблуждаващ и опасен комфорт, тъй като светът става все по-сложен и традиционните теории все по-малко са в състояние да го обяснят. Разривът между теорията и реалността е налице на ниво национална и военна стратегия. Във военно отношение, концепциите за количеството въоръжения и разновидностите на войните, разработени през миналия век, се оказват недостатъчно подходящи за класическите стратегии. Оказва се, че е сравнително лесно да бъдат разработени нови видове въоръжения, но е много трудно те да се впишат в рамките на стратегическата доктрина. Два такива примера са биологичното и ядреното оръжия. Разбира се, и самият процес на сражението също е хаотичен. Във военната доктрина на САЩ открито се посочва, че „Бойните действия с висока и средна интензивност са хаотични, интензивни и много разрушителни... Операциите ще имат, най-вече, линеен характер” (6).
В основната йерархия, нарастващата сложност на международните отношения ограничава удобните предпоставки на класическата стратегия. Можем ли достатъчно точно да опишем, в цялата и пълнота и разнообразие, международната среда, в която ни се налага да действаме, използвайки традиционните термини за „силовия баланс”, „полярността” или „изместването на тектоничните плочи”? Механистичният мироглед има своите предимства, но напоследък те стават все по-малко. Дори заглавията във вестниците всеки ден ни напомнят колко свръхопростени всъщност са тези модели.
Класическото стратегическо мислене не само се опитва да описва конфликтите с линейни, причинно-следствени термини, то ни принуждава да опростяваме сложните ситуации, свеждайки ги до няколко основни варианта. По традиция, разглеждаме стратегическата мисъл като взаимодействие на ограничен брой фактори, предимно военни, икономически и политически.
По-адекватните на ситуацията дискусии включват и такива фактори като околната среда, технологичното развитие и социалния натиск. Но дори и този разширен списък все още не отразява цялата сложност на международната ситуация: къде например е мястото на религията и идеологията, или пък на недържавните играчи, като терористичните движения, или пък на наднационалните, в лицето на глобалните корпорации и каква точно роля играят тези лица и организации? Освен това, паралелно с разрастването на глобалните комуникации, растящата икономическата взаимозависимост и разширяването на демокрацията, мащабите на политическото влияние нарастват експоненциално. Към тази сложност трябва да добавим и ускоряващото се темпо на вземане на решения. Така, постепенно се доближаваме до правилното разбиране за международната среда и следва да признаем, че то е нелинейно и, за съжаление, интерактивно. Което силно затруднява стратегическия анализ, защото „нелинейността означава, че самият ход на играта води до промяна на правилата и” (7).
Текущият ни политически опит, също допринася за осъзнаването на новите реалности, макар че за да продължим да използваме вече остарелите си стратегически парадигми, често се опитваме да игнорираме новата ситуация (8). Съвременният живот обаче се оказва твърде сложен за да бъде описан или обяснен с взаимодействието на няколко прости променливи.
Налага се да променим метода, който използваме за да осмислим стратегията си. Което не е никак приятна задача. През последните няколко века, стратегическото мислене не оставяше достатъчно пространство за иновации. Както вече посочих, стратегическите ни рамки се основават на механистичните хипотези на класическата физика. Ако обаче, поставим в основата им други предпоставки, инкорпорирайки в нея други научни парадигми, ще станем свидетели на появата на по-продуктивни стратегически принципи. Разбира се, това изместване на рамките не е панацея – войната и дипломацията си остават необходими и опасни, както беше и досега – но ако искаме да се измъкнем от текущата стратегическа стагнация (9), сме длъжни да се опрем на такива предпоставки, които да разширят стратегическата ни култура и да открият нови хоризонти пред стратегическото планиране (10).
Новата наука за хаоса
Новата наука за хаоса, намираща се на неспокойната граница между физиката и математиката, се определя от достатъчно ясни ключови принципи:
Теорията на хаоса е приложима към динамичните (11) системи, т.е. системите с много голям брой „подвижни” компоненти;
Вътре в тези системи съществува непериодичен порядък, т.е. хаотичната, на пръв поглед, съвкупност от данни може да бъде сведена до еднократни модели;
Подобни „хаотични” системи демонстрират тънка зависимост от началните условия, т.е. неголеми промени в някои от условията „на входа”, могат да доведат да дивергентни диспропорции, на изхода;
Фактът, че съществува порядък, означава, че моделите могат да бъдат разчетени, като минимум, за по-слабите хаотични системи.
Въртенето на Земята около Слънцето не е хаотично. И незначителната промяна в орбиталната скорост съвсем незабележимо ще промени орбитата и на въртене. Обратното, стълбът дим, издигащ се в атмосферата, е хаотичен по природата си. Известно време, той се извисява право нагоре, после рязко се трансформира в турбулентна маса от завихряния, извивки и зигзази. Изглежда че движението му не следва някакъв определен ред, но математическото моделиране на процеса разкрива наличието на определени постоянни модели (12).
„Хаос” едва ли е най-удачното название за подобна научна дисциплина. Думата навява асоциации за безформеност и чиста случайност, които усложняват концептуалната задача. В случая „нелинейна динамика” изглежда по-ненатоварен и по-описателен термин, но пък „хаосът” е широко употребяван научен етикет, затова по-нататък ще използвам именно тази дума.
Парадигмата на хаоса не противоречи на класическата парадигма. В действителност, теорията на хаоса произлиза от класическата физика и математика, но ги превъзхожда. Класическият подход описва линейното поведение на отделните обекти. Теорията на хаоса пък описва статистическите тенденции на изключително много взаимодействащи си обекти.
Как тази наука може да се използва за нуждите на геостратегията? Като минимум, приложението и може да се реализира на две равнища. На материално равнище, технологичните иновации, експлоатиращи теорията на хаоса, променят самите основи на войната. На теоретично равнище, те предлагат нови основи на стратегическото мислене.
В индустриалната сфера, ефектите от теорията на хаоса (посредством промяната в сегашното използване на технологиите) ще променят методите на водене на война и осъществяване на военната политика, за което ще съдейства и развитието на новите видове въоръжения. Информационната теория, разузнаването и военните технологии, основани на тези науки, ще се трансформират радикално. Един известен анализатор твърди например, че хаотичното непостоянство „е прекалено специфично, което пък прави възможно то да бъде разбрано” (13). Роботехниката например ще осъществи много сериозен скок, като теорията на хаоса ще ни помогне да напреднем значително в разработката на роботи за военни цели. Впрочем, списъкът на сферите на приложението и е неограничен: разпространението на епидемиите, метеорологията, аеронавтиката и криптологията, са сред тези, които веднага ми идват на ум. Ядрените удари могат да станат много по-точни, давайки възможност на теорията на хаоса да моделира нестабилната турбулентност. Постядрената екология също е тема, подходяща за нелинеен анализ, и бъдещите дискусии за „ядрената зима” със сигурност ще включват и принципите на хаоса. Криптологията, както е известно, е специфична и трудна наука, а теорията на хаоса дава възможност да разберем, че това, което сме смятали за случайно, не винаги наистина е такова.
Извън технологичната сфера, теорията на хаоса има специфично приложение и на бойното поле. В продължение на десетилетия, повечето анализатори не обръщаха внимание на множеството фактори, олицетворяващи хаоса на всяко едно сражение. За разлика от тях, известният американски изследовател Тревър Дюпюи разработи мащабен математически модел, опитващ се да анализира сражението като взаимодействие на множество променливи. Този „квантов модел за анализ на решенията” се основава на сравнението между „относителната военна ефективност на двете противопоставящи се сили по време на конкретно историческо сражение, чрез определяне влиянието на променливите на околната и оперативната среда върху бойната мощ на двамата опоненти” (14). Концентрирайки се върху историческия модел, Дюпюи се ръководи от предпоставката, че той може да бъде „изчислен”. Ако беше така обаче, военните командири щяха да могат да изчисляват шансовете си за успех във всяко конкретно сражение и систематично да идентифицират слабите си места. Ако оставим настрана проблема със субективността на подобна оценка, основната грешка на този модел е, че той е линеен, докато самият процес на сражението очевидно е нелинеен и ирегулярен. В същото време, използването на теорията на хаоса, със сигурност може да гарантира на концепцията на Дюпюи далеч по-успешно практическо приложение.
На теоретично равнище, винаги е имало повече от достатъчно учени, опитващи се да разберат и разтълкуват модела на войните в човешката история. Така, през 1972, Джей Дейвид Сингър и кръгът около него обявиха, че са открили определена закономерност в изблиците на глобално насилие за последните 150 години. Според тях: „Става ясно, че съществува определена периодичност, с доминантна най-висока точка, примерно на всеки 20 години”, както и, че войните започват най-често през април и октомври (15). Целта на изследването на Сингър беше да използва периодичността като ключ към факторите, водещи до ръст на насилието. Други автори пък се опитаха да свържат лансираните от тях модели за конфликтите с „дългите вълни на световното лидерство” (Джордж Моделски), с моделите за стабилността на полюсите (Кенет Уолц) и с вълните на циклите на икономически просперитет и упадък на Кондратиев (различни анализатори) (16). Също както и при модела на Дюпюи, теорията на хаоса може да се окаже инструмента, който да трансформира тези теории от кабинетни игри в прогностични модели. Принципът, че различните нелинейни системи притежават вътрешно идентични структури е и принцип на теорията на хаоса (17).
В същото време, ще се наложи да бъдат направени още доста изследвания по отношение приложимостта на теорията на хаоса към операционния и тактическия анализ. От една страна, процесът на сражението се смята от повечето изследователи за нерегулярен феномен, затова той се поддава на нелинеен анализ (18). От друга страна, в бойните действия участват ограничен брой действащи лица (в най-общия случай една сила действа срещу друга), следователно нивото на театъра на бойните действия, най-вероятно, не може да се анализира с помощта на теорията на хаоса, която описва поведението на по-голямо количество играчи. Освен това, военните командири полагат големи усилия за да накарат армиите си да действат и взаимодействат в линеен, механистичен и последователен порядък. Такива изобретения, като йерархията на военните звания, военната дисциплина, структурата на военните поделения, военните традиции и строго структурираният ред на осъществяване на военните операции служат за гарантиране на регламента и недопускане на хаотично поведение. На свой ред, това ограничава динамизма на системата и предполага, че теорията на хаоса може да има само ограничено приложение на нивото на военната стратегия. Всъщност, дали сражението действително е хаотично, или не? На този въпрос могат да се дадат два различни отговора, всеки от които ще звучи достатъчно убедително. Първият е, че процесът на сражението може да се разглежда като хаотичен, но, повече или по-малко успешно, направляван от организирана система, както вече посочихме по-горе. Вторият е, че този процес следва да се разглежда като изцяло линеен и нехаотичен, а хаотично може да бъде само индивидуалното възприемане на сражението. При всички случаи, проблемът се нуждае от допълнителни анализи.
Критичният праг
Всъщност, истинската ценност на теорията на хаоса следва да се търси на най-високото ниво – в сферата на националната стратегия. Хаосът може да промени методиката, с чиято помощ анализираме целия спектър на човешките взаимоотношения и в който войната заема само една специфична ниша. Международната среда е превъзходен пример за хаотична система. Ключовата теза в теорията на хаоса за „самоорганизираната критичност” е великолепна основа за нейния анализ. Датският професор Пер Бек и китайският му колега Чао Тан дават следното определение на самоорганизираната критичност: „Големите интерактивни системи постоянно и организирано се докарват до критично състояние, при което дори и някое незначително събитие може да стартира верижна реакция, водеща до катастрофа... Освен това, композитните системи никога не постигат истинско равновесие, а, обратното, еволюират от едно метасъстояние (т.е. временно състояние) към друго” (19).
В компанията ІВМ например, изследват тази теория, използвайки купчини пясък: отделните песъчинки се натрупват докато, в резултат от достигането на критично състояние, последната не провокира пясъчна лавина . След подобно катастрофално преразпределяне, системата става относително стабилна, докато не се осъществи поредното прегрупиране.
Интересно е, че в политическата наука има редица метафори, намекващи за „самоорганизираната критичност”. Представата за международната криза като „буре с барут” е най-разпространената измежду тях. Следва да признаем, че, от една страна, тази метафора е доста точна – разпространението на горския пожар е типичен пример за хаотична система, моделирана навремето от професорите Бек и Тан (20). Но, така или иначе, идеята за „бурето с барут” – като взривоопасен обект, очакващ някой да драсне клечката – достатъчно стегнато илюстрира динамичната природа на международните отношения. Друга, още по-нова метафора е концепцията за „зрелостта”, лансирана от Ричард Хаас. Според тази гледна точка, по ред причини, някои от дискутираните на международните преговори проблеми остават неразрешими, докато не мине определено време и те не „узреят”. Следователно, ключът към успешните преговори е в определянето и използването на това „критично” състояние (21).
Съществуват ли рамки, в които трансформирането на световния ред да може да бъде описано по-добре, отколкото самоорганизираната критичност? Метафората за „тектоничните плочи”, основаваща се класическия подход, е невярна. Тя предполага начална стабилност, рухнала поради трансформацията на някои основни сили. Така обаче се губи представата за цялата сложност на ситуацията. През последните години от съществуването си, СССР беше подобен случай, много подходящ за анализ. Класическите рамки ни караха да разсъждаваме за случващото се там, използвайки стандартните понятия на борбата за власт: популистите-елцинисти, реформаторите-горбачовисти и т.нар. „консерватори”. Класическият подход страда от прекален уклон към стабилността и статуквото, което означава, че класическите стратегически и дипломатически принципи се оказват полезни само в относително спокойна ситуация. Неслучайно страхливите дипломати и предпазливите политици буквално ни заливаха с предупреждения за заплахите от „съветския хаос”. Според традиционната гледна точка, разпадането на Съветския съюз беше начало на наближаваща катастрофа, което пък изискваше да се осигури сплотеността на Запада и наличието на силен център. Обратното, самоорганизираната критичност ни демонстрира наличието на огромно разнообразие от играчи във всяка критична ситуация, която неизбежно ще еволюира към временна стабилност, след периода на катастрофална трансформация. За прилагането на този модел, няма нужда от стабилност: критичната гледна точка към „съветския хаос” е част от един напълно обясним процес: критичната точка подкрепя появата и възхода на постсъветските републики и краха на съюзното правителство, като предпоставка за нов, продуктивен и метастабилен ред.
На международната сцена, традиционният модел води до преоценка на влиянието ни върху събитията, обезценявайки всички възможности, но, въпреки това, основните играчи продължават да имат решаващо влияние върху събитията. Парадигмата на хаоса и критичността, обратното, осветява диспропорционалните ефекти, които могат да провокират малките играчи. Както отбелязва германският физик Герд Айленбергер: „И най-дребните отклонения в началото на движението могат да породят непропорционален ефект след определен интервал от време. Дори от ежедневния живот знаем, че това понякога се случва, а изследването на динамичните системи, които ни го демонстрират, сочат, че то е типично за естествения процес” (22).
По-нататък, теорията на хаоса показва, че тези отклонения са самоорганизиращи се и се генерират от самата динамична система. Дори в отсъствието на външни сътресения, успешната комплексна система включва фактори, които я тласкат извън рамките на стабилността, към турбулентност и преформатиране. В тази връзка, възникват няколко важни въпроса: дали теорията на хаоса е подходящата метафора за да бъдат описани тези взаимодействия, или пък те, на практика, се подчиняват на скритите закони на хаоса? Тази метафизична главоблъсканица излиза отвъд рамките на настоящата статия, но интуицията и интелекта ни водят към хипотезата, че второто е по-вярно.
Разбира се, създателите на концепцията предвиждат, че тя може да се използва в сферата на сигурността: „в цялата човешка история, войните и мирното взаимодействие могат да доведат света до критично състояние, при което конфликтите и социалните вълнения се разпространяват лавинообразно” (23). Да се върнем към примера, разгледан по-горе, за това, как краят на студената война бе сравнен с „изместване на тектонични плочи”. Какви рамки би установила една по-ясна основа за формулиране на стратегия? Механистичните рамки правят нещата да изглеждат така, сякаш тектоничните плочи са се изместили в определен момент и вече се намираме в неопределен период на стабилност, в който можем еднозначно да наложим някакъв нов световен ред. Парадигмата на хаоса и критичността пък описва един динамичен процес, чиято стабилност е много съмнителна и който, дори в момента, е свързан със строителство, отнасящо се към следващия период на катастрофални трансформации.
Метафизичната гледна точка е прекалено произволна и опростена за международните отношения. Затова трябва да стартираме от точката, която започва с хаоса и преустройството и е присъща за комплексните интерактивни системи. Светът е обречен да бъде хаотичен, защото многообразните политически играчи в една динамична система, в по-голяма степен, следват различни цели и споделят различни ценности.
Механистичната парадигма не поощрява да търсим причините на фундаменталните промени във външните фактори. Тя постулира базовата инерция, заложена в системата, дотогава, докато не започне да действа някаква външна сила. Обратното, критичността, е самоорганизираща се. Системата работи в посоката на основната промяна, като резултат от сравнително малки и в повечето случаи игнорирани от играчите събития. Първата световна война е отличен пример за самоорганизираща се критичност. Убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в малкото балканско градче Сараево, провокира световна катастрофа, довела до гибелта на 15 милиона души, ефектът от която се усеща до ден днешен.
Ливан пък може да се използва като пример за постоянна критичност. Разположението му в центъра на конфликта между различни народи, в продължение на столетия, измъчената му география, ожесточените етнически, религиозни и кланови антагонизми не дават особени надежди за стабилност и предсказуемост. Разсъждавайки в класическите стратегически рамки, през 1982, САЩ се забъркаха в този конфликт, изпращайки там морски пехотинци с цел да балансират ситуацията и разделят противостоящите си страни. Както отбелязва командващият на този американски корпус: „бяхме принудени да се движим по острието на бръснача” (24). Изходната предпоставка бе, че САЩ могат да изиграят ролята на неутрална и стабилизираща сила. Само че критичната система просто не предполага неутрална почва и не оставя надежда за постигане на перманентна стабилност. И, веднъж влязъл в нея, ти ставаш част от нея, както сами се убедихме след катастрофата, когато 241 американски морски пехотинци загинаха, в резултат на терористично нападение.
Преформатиране на стратегическото мислене
Хаосът не изключва наличието на стратегия. Теорията за самоорганизираната критичност не ограничава стратезите, а им предоставя необходимата основа за да обяснят фасциниращия световен безпорядък. Ако сме в състояние достатъчно ясно да опишем това, което ни заобикаля, значи сме в позиция да формулираме стратегии, прокарващи нашите интереси. А за да създадем такива стратегии, следва да започнем с дефинирането на факторите, формиращи критичността. Ето някои от тях: изначалната форма на системата; лежащата в основата структура на системата; единството на играчите; енергията на конфликта между отделните играчи.
Сега, нека разгледам тези фактори подред. Изначалната форма, която определя контурите на системата от самото начало, влияе и върху по-нататъшното и развитие: посткатастрофалният резултат поставя основата за следващите действия. В споменатата по-горе пясъчна купчина, използвана от ІВМ, наклоните и неравностите, образували се след свличането на пясъчната лавина, влияят върху формирането на новия пясъчен конус. По същия начин, промяната на границите след Втората световна война нямаше как да не повлияе върху последвалото развитие на събитията.
Да се върнем пак към „пясъчния модел” – песъчинките падат върху повърхността, т.е. върху намиращата се в основата структура. Тази базова структура, или матрица, помага за определяне формирането на пясъчната купчина. В международните отношения, лежащата в основата структура определя характера на такива фактори, като околната среда и географското положение. Близостта на Кувейт до Ирак например, е фундаментален факт, формиращ цялата последваща политика в региона. Достъпът и снабдяването с вода пък е пример за лежащия в основата фактор на околната среда.
Единството определя нивото, от което започва трансформацията. Влажният пясък има по-различна динамика от сухия. Което се отнася и за идеологическите или етнически хомогенни системи, чиято динамика се различава от тази на мултиетническите или изповядващите няколко идеологии общества. На военно равнище, сдържането и контролът върху разпространението на въоръженията работи за укрепване на единството между държавите. Укрепването на единството обаче не препятства, а просто забавя прогресиращата критичност. Неефективните споразумения пък формират фалшиво единство – илюзия, че трансформацията се управлява успешно. Така, опитът за създаване, под егидата на Обществото на народите, на система за глобална колективна сигурност (от 1920) и пактът Келог-Бриан за отказ от водене на войни (от 1928), също както и Ялтенската конференция за налагане на нов световен ред след Втората световна война (от 1945), както и целият този модел на дипломация въобще, са пример за подобно фалшиво единство.
В крайна сметка, всеки играч в политически критичните системи произвежда конфликтна енергия, т.е. активна сила, провокираща промяната на статуквото, като по този начин участва в създаването на критично състояние. В нашата международна система, тази енергия произтича от мотивациите, ценностите и възможностите на специфичните играчи, без значение дали става дума за правителства, политически и религиозни организации, или за частни лица. Тези играчи се стремят да променят статуквото с мирни или насилствени методи и налагането на който и да било курс неизбежно тласка ситуацията към поредната катастрофална трансформация.
Теорията на хаоса диктува условията, но е твърде сложна за да позволява дългосрочна прогноза. Сложността нараства с увеличаване броя на играчите в системата или продължителността на търсената прогноза. Заставайки на стартова позиция, следва да сме подозрителни към дългосрочните прогнози. Не е лесно обаче, да избегнем тази „порочна склонност”. Обикновено се вкопчваме във вярата, че могат да съществуват някакви карти, които да ни изведат от тъмната гора на международните отношения. Всъщност, по-полезна би могла да се окаже друга метафора: да следваме светлината на фенера, осветяващ пътя пред краката ни, който ще ни помогне да сменим малките стъпки с по-широки и уверени крачки.
Дали обаче, този аргумент не противоречи на успеха на политиката ни на сдържане, смятана за „перлата в короната” на дългосрочното стратегическо мислене? Тази политика, която се опитваме да прилагаме като „безалтернативна контра-сила във всяка точка, където нашите врагове подготвят инвазия”, олицетворява чисто механистичната гледна точка по въпросите на националната сигурност (25).
По отношение разпадането на Съветската империя, конвенционалният опит показва, че политиката на сдържане работи. Ако обаче внимателно анализираме случилото се в най-новата ни история, не можем да отречем, че същата политика ни доведе и до Виетнам – с крайно ограничените и цели и наличието на непреодолими ограничения по самото водене на войната, да не говорим, че ни докара до пораженската подкрепа за редица авторитарни режими - от Иран до Никарагуа и Филипините. Нима не можехме да постигнем по-добри резултати на по-ниска цена, ако бяхме по-гъвкави, плувайки между островчетата на реда в глобалното море на политическия хаос?
Днес, когато вече не следваме политиката на сдържане, в обект на дискусии се превръща концепцията за полярността – т.е. дали съвременният свят е станал еднополюсен, триполюсен или многополюсен, след като вече не е двуполюсен. Тези дискусии са пример, че не забелязваме очевидни неща. В политически план, в света има твърде много и прекалено различни играчи, за да можем да го осмислим в термините на полярността. Все още се опитваме да използваме метафорите от механистичния лексикон, даващи ни удобното усещане, че наистина разбираме този сложен нов свят.
В отчаяното си желание да разполагаме с ефективна структура, раздуваме привлекателността на „новия световен ред”, „стратегическия консенсус” и „мирните дивиденти”. Дали партизаните на „новия световен ред” ще имитират грешките на политиката на сдържането, принуждавайки ни да приемем глупавата политика, преследваща постигането на илюзорната дългосрочна стабилност? Вече стана ясно, че сме склонни на прекалено големи жертви в името на тази цел: така, обвързвайки операцията „Пустинна буря” с одобрението на ООН, ние ограничихме бъдещите си военни възможности. Мнозинството в Конгреса, както и сред американската и международната общественост, вече ще чака разрешението на ООН като легитимираща предпоставка за бъдещо използване на американските въоръжени сили. Тъжно е, че опитът за създаване на нов световен ред, с помощта на международното право, на практика, позволи Саддам Хюсеин да не бъде наказан и дори да укрепи позициите си, включително и посредством жестоките репресии, предприети от режима му срещу въстаналите кюрди.
Този интерес от съществуването на стабилни структури помага да обясним и желанието на Запада за контрол над въоръженията. Дори когато режимът за контрол над въоръженията има чисто декларативна форма и няма военни измерения, както е в случая с конвенцията на ООН от 1972 за биологичното и химическото оръжие, той поражда наивната вяра, че простото, декларативно наличие на заплахата ще помогне да бъдат предотвратени ужасите, свързани с евентуалното използване на подобно оръжие. Тоест, американците са склонни да фетишизират „процеса” на контрола върху въоръженията, като изключително полезен, сам по себе си, без оглед на стратегическата ситуация или конкретните достойнства на постигнатите в тази сфера споразумения. Наистина, ефективните споразумения могат да забавят прогресивното движение на системата към критично състояние, но е много опасна самозаблуда да мислим, че абсолютната стабилност е възможна. В международните отношения всяка стабилност е преходна. Международната среда е динамична система, състояща се от играчи – държави, религии, политически движения, екологии – които, сами по себе си, също представляват динамични системи. Освен това ни вълнува, че поемаме непосредствените политически разходи за постигането на стабилност в бъдеще, както и шансовете да получим това, което очакваме. В действителност, „стабилността”, както и „присъствието”, „създаването на националната държава” и дори „светът” – се оказват цели без контекст, когато се прокарват като чисто политически, демонстрирайки своята неадекватност или лицемерие (да си припомним съветското семейство на „миролюбивите народи”), лежащи в основата на стратегията. Истината е, че стабилността винаги е просто последица и никога не може да бъде цел.
В такъв случай, как можем да извлечем предимства от критичността? Истинската цел на националната стратегия е формулирането на широк контекст от проблеми на сигурността, насочен към постигането (в крайна сметка) на желаното състояние на нещата, посредством постепенни промени. В моментна сме навлезли в период, в който сме склонни да отлагаме формирането на критично състояние и търсим нови пътища за преустройство на света. Както е добре известно на всички, ангажирани в сферата на международната политика, по-лесно е да мечтаем за формиращите събития, отколкото да ги осъществим. Не можем да направим кой знае какво с изначалната форма или лежащата в основата и структура. Тук, следва да имаме предвид историята, географията и околната среда. Политическите ни усилия трябва да се фокусират върху постигането на сплотеност и смекчаване на конфликтната енергия. В международен план, такива конструкции, като военните блокове, икономическите споразумения, търговските протоколи (ГАТТ и т.н.) и другите правила формират, най-вече, сплотеност вътре в системата. Далеч по-обещаващият (и по-пренебрегван) път към постигане на желаните от нас международни промени е свързан обаче не с тях, а с отделния индивид.
Конфликтната енергия е заложена в основата на човешките качества от момента, когато индивидът се превръща в основополагащ камък на глобалните структури. Конфликтната енергия отразява целите, усещанията и ценностите на индивидуалния играч – като цяло, идеологическото „осигуряване” на всеки от нас е програмирано. Промяната в конфликтния потенциал на хората ще ги насочи по подходящия(от гледна точка на интересите на националната ни сигурност) път, затова се налага да променим програмното им осигуряване. Както сочи опитът на хакерите, най-агресивният метод за подмяна на програмата е свързан с вкарването в нея на подходящия „вирус”, а нима идеологията не е другото име на програмния човешки вирус?
С този идеологически вирус, като наше основно оръжие, САЩ ще могат да водят най-пълномащабната „биологична” война, подбирайки, въз основа на собствената си стратегия за национална сигурност, кои цели-народи трябва да бъдат „заразени” с идеологиите на демократичния плурализъм и уважението към индивидуалните човешки права. Съчетан с широките американски ангажименти, увеличаващите се предимства в комуникационната сфера и нарастващите възможности за глобално движение, този „вирус” ще бъде самовъзпроизвеждащ се, а разпространението му ще се осъществява хаотично. Тоест, нашата национална сигурност ще се сдобие с най-добрите гаранции, ако посветим усилията си на борбата за умовете в онези държави и култури, които се отличават от нашата собствена. Това е единствения път за изграждането на световен ред, който да просъществува достатъчно дълго (макар че, както видяхме, не може да се разчита да продължи вечно) и да бъде „глобално изгоден”. Ако не съумеем да постигнем подобна идеологическа промяна в целия свят, ще можем да разчитаме само на спорадични периоди на спокойствие между редуващите се катастрофални трансформации.
Сферата на практическото приложение на този анализ е свързана с мащабното разширяване дейността на такива институции, като Информационната агенция на САЩ, Националният фонд за демокрация и други програми за образователен обмен от частния сектор. Тези програми са ядрото на агресивната стратегия за национална сигурност на Америка. По-точно обратния начин пък следва да действаме в отбрана. Истинското бойно поле в сферата на националната сигурност, метафорично казано, е вирусно по самата си природа. Като на нивото на индивидуалния си избор сме подложени на атаките на откровено деструктивни напрежения и, в частност, на склонността към наркотиците. А, какво друго е тази склонност, ако не деструктивно поведение на „вирус”, чието разпространение придобива епидемични мащаби.
Интуитивното ядро
Светът е открит за най-различни експерименти и, ако лансираме тезата за примата на една конкретна научна парадигма над всички останали, като основа на стратегическото мислене, ще ни се наложи да действаме „нереалистично”. Всяка рамка предлага уникални възможности да проникнем в същността на въпроса и стратегическото изкуство избира най-популярния метод за конкретната ситуация. Стратегията, по традиция, се представя като здрава, „желязна” обвързаност между причини и следствия. Днешната ситуация обаче показва, че този „железен век” вече отминава и следва да формулираме по-всеобхватна дефиниция на стратегията: не просто съгласуване на средства и цели, но и съгласуване на парадигмите със специфичните стратегически предизвикателства. Това обаче няма да има кой знае какъв смисъл при определянето на целите и средствата за постигането им, докато не разполагаме с достатъчно ясна представа за реалността, за която се борим.
Ако сме открити за най-разнообразните научни постановки, ще можем да формулираме една по-дееспособна стратегия от онази, която ползваме днес. На оперативно ниво можем да очакваме, че принципите, свързани с въоръженията, ще продължат да се развиват, ако сме наясно с теоретичните принципи, осигуряващи развитието на тези въоръжения. На най-високо ниво пък трябва да сме наясно с факторите, формиращи условията за промените на такава комплексна и динамична система, като постсъветското пространство, и да работим по-адекватно по неговата продължаваща трансформация. Можем на много да се научим, ако гледаме на хаоса и прегрупирането като на възможности, вместо неистово да се стремим към постигането на стабилност – цел, която е илюзорна, сама по себе си. Всичко това е възможно обаче, само ако съумеем да превъзмогнем механистичните рамки, които все още доминират в стратегическото мислене.
В заключение, следва да сме наясно с ограниченията на всички рамки и дори контра-рамки на хаоса и да отдадем дължимото на ирационалното и интуитивното. Стратегическото мислене се базира на научни парадигми, кореспондиращи с математиката, като своеобразен „научен език”. Затова истината на математическите системи превръща метафората в наша стратегическа концепция. Сред множеството математически принципи обаче, един е изключително важен за нас в това отношение. Става дума за теоремата за непълнотата на Гьодел, според която „всяка формална система от аксиоми, съдържа и неразрешени предположения” (26). В нашия свят съществува неопределен набор от проблеми, които нямат формално логични отговори. Има проблеми, които не могат да се решат в някакви определени рамки. Тази теорема отбелязва ограниченията върху използването на роботи във военните действия, ограниченията върху изследванията на операциите и научното търсене, като приложимо за войните, или, на практика, за всяка дисциплина. Трябва да приемем факта, че войната и стратегията, както и всички инициативи, които търсят описанието и прогнозирането на креативно поведение, ще включват и неразрешими парадокси. Пример за което може да бъде ядреното сдържане - като заплаха от пълно разрушаване, в името на съхраняването. Друг пример е един цитат от времето на Тит: „разрушихме селото за да го спасим” (27).
Оттогава насам, по един парадоксален начин, щом съумеем да формулираме стратегически основи, които са логически последователни и ни предоставят всестранно прогнозиращо описание на войната, вече не можем да се доверяваме изцяло на тези основи. Или, както го казва по-простичко Колин Пауъл, не можем „да накараме неблагоприятните факти да се превърнат в основа на правилното решение”.
Всички основи включват определени ограничения, които могат да бъдат преодолени само с помощта на специфичните характеристики на човешкия интелект, които физикът Роджър Пенроус свързва с „мигновената присъда на интуицията” (28), неотделима от човешкия разсъдък. Накрая, нека си припомним и тезата на Клаузевиц, че „проблясъците на вътрешната светлина ни водят към истината” (29).
Големите стратегически удари са дело именно на това „интуитивно ядро”. Разбира се, днешните стратези не могат да разчитат само на вдъхновението си. Вдъхновение, което не е подкрепено от строг анализ, се превръща в авантюризъм. Тоест, подобни интуитивни „дарове” следва да вървят в тандем с ефективните теоретични основи. Теорията на хаоса по уникален начин подхожда за формирането на подобни основи. Тя може да ни провокира да провеждаме реалистична политика в постоянно променящата се съвременна епоха и най-сетне да осъществим закъснялото освобождение на стратегическото мислене.
Бележки:
1. Под "стратегическа общност" разбирам широката мрежа от учени, консултанти и „слуги” на данъкоплатците, които формулират правителствената визия по оперативните, стратегически и касаещи националната сигурност проблеми, формирайки по този начин и нашата стратегическа култура.
2.Fritjof Capra, The Turning Point (Toronto: Bantam Books, 1983), p. 47.
3.Albert Einstein and Leopold Infeld, The Evolution of Physics (New York: Simon and Schuster, 1942), pp. 57-58.
4.US Department of Defense, 1991 National Security Planning Guidance (Washington: DOD, 1991), p. I. Тази известна метафора се използва още от Джоузеф Най, през 70-те.
5.Виж, наред с другите, Morris Janowitz, The Professional Soldier (New York: The Free Press, 1971), pp. 22-37.
6.Field Manual 100-5, Operations (Washington, D.C.: Department of the Army, 5 May 1986), p. 2.
7.James Gleick, Chaos (New York: Penguin Books, 1987), p. 24.
8.Виж "Oils for the Friction of War," в Charles M. Westenhoff, ed., Military Air Power (Maxwell AFB, Ala.: Air Univ. Press, 1990), pp. 77-79. Тази част от книгата съдържа много пасажи, пряко касаещи теорията на хаоса. Един от цитатите например (Айленбергер, на с.13) е за физическия анализ на нелинейната динамика. Той много точно отразява ролята на хаоса и нелинейните процеси във военните действия.
9.Стансфийлд Търнър го отбелязва, поставяйки въпроса, „защо има толкова малко истински стратези през последните 50 години.", Turner, "The Formulation of Military Strategy," в George E. Thibault, ed., The Art and Practice of Military Strategy (Washington, D.C.: National Defense Univ. Press), 1984, p.15.
10. Статията е посветена на теорията на хаоса, като нова основа на стратегическото мислене, впрочем и други науки предлагат не по-малко иновативни парадигми на съвременните стратези.
11. „Динамичен” е предпочитаният термин сред изследователите, затова се придържам към него.
12.Виж Gleick, pp. 121-37,202-07.
13.Walter J. Freeman, "The Physiology of Perception," Scientific American, February 1991, pp. 78-85.
14.Trevor Dupuy, Numbers, Predictions, and War (Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1979), p. 50.
15.J. David Singer and Melvin Small, The Wages of War, 1816-1965: A Statistical Handbook (New York: John Wiley and Sons, 1972), pp. 215, 375.
16.Виж William R. Thompson, On Global War (Columbia: Univ. of South Carolina Press, 1988).
17.Gleick, pp. 83-87.
18.Анонимен цитат, приписван на „висш германски офицер”, според който: „Причината американската армия да се прояви толкова добре във войната е, че войната е хаос, а за американската армия хаосът е ежедневен проблем”.
19.Per Bak and Kan Chen, "Self-Organized Criticality," Scientific American, January 1991, p. 46.
20.Ibid., p. 53.
21.Виж Richard N. Haass, Conflicts Unending (New Haven: Yale Univ. Press, 1990).
22.Westenhoff, p. 78.
23.Bak and Chen, p. 53.
24.Полковник T. J. Geraghty, цитиран в Daniel P. Bolger, Americans at War 1975-1986: An Era of Violent Peace (Novato, Calif.: Presidio Press, 1988), p. 210.
25.Стратегията на сдържането се прилага много по-твърдо, отколкото е смятал нейният архитект. Със задна дата, Кенън определя, че в статията си от 1947 е имал предвид политико-идеологически ангажимент и посочва, че днес се нуждаем от теория на сдържането, която да е „по-тясно свързана със съвкупността от проблеми на Западната цивилизация”. „Chaos theory to the rescue? See George F. Kennan, Containment Then and Now," Foreign Affairs, 66 (Spring 1987), 885-90.
26.Перефразирано от Douglas R. Hofstadter, Godel, Escher, Bach: An Eternal Golden Braid (New York: Vintage Books, 1980), p. 17.
27.Виж Stanley Karnow, Vietnam: A History (New York: Viking Penguin, 1984), p. 534.
28.Roger Penrose, The Emperor's New Mind (New York: Penguin Books, 1989), p. 422.
29.Carl von Clausewitz, On War, trans, and ed. Michael Howard and Peter Paret (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1984), p. 102.
1992
* Авторът е сред най-известните съвременни американски геостратези и дипломати. При предишната администрация беше координатор по енергийната политика към Държавния департамент на САЩ. Статията му, смятана за класическа, е публикувана през 1992 в списание Parameters и, според някои, поставя основите на по-късно реализирана от САЩ стратегия на „силово налагане на демокрацията”, включително и чрез т.нар. „цветни революции”.
