13
Пет, Дек
5 New Articles

Битката за деветте най-важни поста в китайското ръководство

брой4 2012
Typography

Няма по-добър начин да се разбере как се формира китайското политическо ръководство от това да анализираме какви хора са деветимата членове на Постоянния комитет на Политбюро (ПКП) на Китайската компартия (ККП). Въпреки големите различия в оценката и подходите към политическия елит на Китай сред чуждестранните анализатори, през последните десетина години между тях е налице изненадващ консенсус относно ключовото значение на ПКП. Най-високопоставеният китайски лидер – генералният секретар на Компартията и президент на страната Ху Цзинтао е просто „пръв между равни” в този върховен орган, където се вземат най-важните решения (1).

От известно време насам в Китай дори се наложи едно ново понятие – „цючанвей”, с което се обозначават деветимата най-високопоставени политически лидери на страната (2). Съобразявайки се с тази ситуация, китайските власти започнаха да акцентират върху „колективното ръководство”, дефинирано в резолюцията на Конгреса на ККП през 2007 като: „система с разпределяне на отговорностите между отделните лидери, така че да не се допусне решенията да се вземат от един единствен върховен ръководител” (3).

Имайки предвид, че в Китай предстои почти пълно обновление на висшето му ръководство, по време на ХVІІІ конгрес на ККП, насрочен за края на 2012, е изключително важно да разберем същността на промените, които ще се случат в ПКП.

Очаква се, че седем от деветимата сегашни членове на Постоянния комитет, включително Ху Цзинтао и премиерът Ван Цзябао, ще го напуснат заради изискванията, свързани с възрастта им. След 2012 почти всички основни фигури, отговорни за политиката и идеологията, управлението на икономиката и финансите, външната политика, вътрешната сигурност и отбраната, ще бъдат нови лица (4). Тези нови китайски лидери ще поемат управлението на най-населената държава в света през по-голямата част от това десетилетие и след него. Междувременно, те ще трябва да се справят съвместно с множество обезкуражаващи предизвикателства, тъй като ПКП ще трябва да действа в доста сложна и нестабилна вътрешна и международна среда.

Китайското общество е свидетел на ожесточаваща се битка за членство в новия ПКП, съпроводена от нарастващо политическо напрежение, идеологически спорове и демонстрация на политически различия в ръководството на страната. Никога досега Китай не беше виждал толкова откровено политическо лобиране, като това, демонстрирано от доскорошния секретар на ККП в Чунцин Бо Ксилай (отстранен от поста си през пролетта на  2012 заради обвиненията, отправени му от избягалия в САЩ бивш шеф на местната полиция – б.р.), организирал агресивна пропагандна кампания в подкрепа на собствената си кандидатура (5). Мнозина анализатори я характеризираха като „кампания в стила на културната революция”, като в основата и беше лансирането на Чунцинския модел на социално-икономическо развитие, акцентиращ върху „общия просперитет”и ускорената урбанизация.

Интересно е, че в месеците от началото на 2012 до отстраняването на Бо, петима от сегашните девет членове на ПКП посетиха Чунцин за да подкрепят кампанията му. В същото време обаче, премиерът Ван Цзябао открито изрази тревога от „опитите за съживяване призраците на културната революция” и резервите си относно провежданата от властите в Чунцин политика за отнемане земите на местните селяни в името на ускорената урбанизация. Нещо повече, публикуваните наскоро четири тома с речи на на бившия премиер Чжу Жунцзи не са просто израз на носталгия към неговото управление, а и на нарастващата загриженост на китайското ръководство за единството на елита и лидерските възможности на новото поколение в него (6). По един индиректен начин, демонстрираната напоследък активност на сегашния премиер Ван и бившия Чжу цели да повлияе върху състава на следващия ПКП (а свалянето на Бо е още едно доказателство за това).

Формирането на новия ПКП и по-специално поколенческите особености и индивидуалните идиосинкретични характеристики, груповата динамика и балансът между отделните франции вътре в Постоянния комитет ще имат изключително сериозни последици за китайските икономически приоритети, социалната стабилност, политическата траектория и външната политика на страната. Кои са водещите кандидати? Какво представлява процесът на техния избор? Как техният политически и професионален опит ги обединява или, напротив, ги противопоставя? Към какви фракции или политически коалиции принадлежат? Какви политически стратегии ще изберат за да си осигурят място в ПКП в малкото оставащо време до ХVІІІ конгрес на ККП? Каква икономическа политика ще следват, на какво ще заложат в сферите на социалната и външната политика представителите на тази група елитни политици? Отговорите на всички тези въпроси са от ключово значение и за САЩ, както и за редица други държави, доколкото влиянието на Китай върху глобалната икономика и регионалната сигурност е по-голямо от когато и да било в историята.

Изборният процес и основните критерии

Още в началото трябва да спомена, че броят на местата в ПКП може да се променя, доколкото Уставът на ККП не го фиксира. Така, избраният на ХІІІ партиен конгрес през 1987 ПКП имаше само пет члена, а избраните на ХІV конгрес (1992) и ХV конгрес (1997) имаха седем члена. На последните два конгреса на ПКП обаче, броят на членовете на ПКП нарасна до 9. Съществуват две противоречащи си виждания за броя на членовете в следващия ПКП: привържениците на едното смятат, че необходимостта да се следват правилата, наложени на двата последни партийни конгреса, изисква ПКП да запази 9-членния си състав. Противниците им пък твърдят, че нарастващите трудности при сключването на сделките по определянето на следващите членове на ПКП, както и все по-големият брой амбициозни претенденти за място в Постоянния комитет, може да доведе до нарастване броя на членовете му до 11. В интерес на ясния анализ, в настоящата статия приемаме, че ПКП ще продължи да включва 9-ма членове.

В рамките на какъв процес и според какви критерии се избират членовета на ПКП? На теория, както се посочва и в Устава на ККП от 2007, всички членове на Политбюро (в момента те са 25), включително тези на ПКП и генералният сектретар на Компартията, се избират от членовете на Централния комитет. Общият брой на последните варира, но последните четири централни комитети имаха по 350 члена. Пак въз основа на Устава на ККП, членовете на Политбюро трябва да се избират измежду членовете на Централния комитет, тези на ПКП – измежду членовете на Политбюро, а генералният секретар- измежду членовете на ПКП.

На практика обаче, процесът върви по-скоро отгоре надолу, отколкото отдолу нагоре: членовете на тези ръководни партийни органи ръководят избора на членове на по-нисшите ръководни структури, като Централния комитет, които след това „одобряват” предварително изготвения списък от кандидати за по-високостоящите органи, т.е. Политбюро и ПКП. Тоест, да се твърди, че Централният комитет избира членовете на Политбюро няма да е вярно – истината е, че членовете на Политбюро се избират или от членовете на отиващия си ПКП, или пък, (както беше в недалечното минало), от върховните лидери в сянка, какъвто беше Дън Сяопин например.

Въз основа на скорошния опит, можем да очакваме, че отиващият си ПКП провежда и ще продължи да провежда до края на лятото срещи при затворени врати в курортното селище край Пекин Бейдайхе, за да определи предварителния списък от лидери, които да бъдат избрани в следващото Политбюро и в следващия ПКП, както и кой да бъде новия генерален секретар на ККП. Преди и след тези срещи, членовете на отиващия си ПКП най-вероятно ще се консултират с бившите висши китайски лидери, като бившия президент Цзян Цзъмин, бившите премиери Ли Пън и Чжу Жунцзи и други някогашни членове на ПКП. След това, досегашните членове на ПКП ще проведат още една последна среща, няколко седмици преди ХVІІІ партиен конгрес, за да уточнят окончателния списък с кандидатите. Освен това, те могат да организират допитване сред сегашните членове на Централния комитет, както и сред някоио новоназначени министри и провинциални лидери, които не са негови членове, да номинират кандидати за новото Политбюро, което трябва да бъде избрано на ХVІІІ конгрес - поне такава беше практиката през юни 2007, в навечерието на ХVІІ конгрес (7).

Изборът на бъдещите членове на ПКП от сегашните е много труден и сложен процес. Чуждестранните и дори китайските анализатори много рядко разбират, как точно е протекъл изборът на всеки от новите членове (т.е. какви сделки между отделните фракции или каква информация са се оказали решаващи за избора им). В същото време, съставът на групата кандидати за участие в следващия ПКП е, общо взето, ясен и първото, към което следва да насочим погледа си, са 204-та членове на Централния комитет, избран през 2007. След като елиминираме няколко групи от тях – тези, които наскоро се оттеглиха или бяха прехвърлени на по-церемониални постове; тези, на които предстои да се оттеглят заради възрастта им; военните командири, които (според сегашните правила) не могат да бъдат членове на ПКП; както и лидерите без достатъчно опит (основно и естествено изискване за членовете на ПКП) – остават само няколко десетки души.

Възрастовият фактор и натрупаният лидерски опит са от особено значение при избора на членовете на ПКП. Възрастта е важен индикатор за бъдещите политически перспективи на съответния лидер, тъй като, според правилата в ККП, лидерите от определен ранг не могат да надхвърлят установените възрастови граници. Така например, провинциалните ръководители следва да се оттеглят, достигайки 65-годишна възраст, т.е. само хора на възраст под 63 години могат да бъдат издигани на подобна длъжност. На конгреса на ККП от 2007, на всички ръководители, родени преди 1940, включително тогавашният „силен човек” – вицепрезидентът Чжън Цинхун (роден през 1939) не беше разрешено да останат в състава на Централния комитет.

Въз основа на това, можем да приемем, че партийните ръководители, родени през 1944 или преди това, няма да бъдат избрани в следващия Централен комитет, т.е автоматично отпадат и от надпреварата за Политбюро и ПКП. Тези ограничителни възрастови граници не само пораждат усещане за последователност и справедливост при издигането и оттеглянето на партийните лидери, но и ускоряват „оборота на кадрите” в средите на китайския елит. За външните наблюдатели пък, отговорът на въпроса, кой ще се издигне и кой ще напусне на следващия партиен конгрес, става поне мъничко по-лесен.

По правило, членовете на ПКП не само притежават богат административен опит, но и са доказали качествата си в конкретните сфери, за които са отговаряли. Така, като изключим първия премиер на комунистически Китай Чжоу Енлай, всичките останали петима премиери, включително сегашния Ван Цзябао, преди това са били вицепремиери в Държавния съвет. Повечето от тях могат да се похвалят и с богат лидерски опит в икономическата сфера.

Най-важният фактор при избора на членовете на ПКП обаче са техните връзки по линията „патрон-клиент”. Оттеглящите се членове на ПКП обикновено се стремят да съхранят влиянието си, да защитят интересите си и да запазят приемствеността в провежданата от тях политика, като подкрепят кандидатурите на свои протежета в новия ПКП. Различните фракции и влиятелни групи по интереси се опитват да формират коалиции за да номинират своите кандидати за членове на Постоянния комитет на Политбюро. В резултат от наложените нови правила на играта в китайския политически елит през последните десетилетия, фракционните различия в ръководството и балансът между конкуриращите се „коалиции”, най-вероятно ще повлияят много сериозно върху състава на новия ПКП.

Новият китайски модел „една партия, две коалиции”

Преходът от модела на единствения всемогъщ лидер към този на колективното ръководство, се осъществяваше в Китай постепенно през последните трийсетина години. Както е известно, Мао Цзедун разполага с огромна власт, като върховен лидер на първото поколение в ККП, и нерядко го величаят почти като бог, особено по време на т.нар. „културна революция”. Той разглежда промяната в ръководството на партията и държавата, до голяма степен, като свой личен прерогатив. По времето на Дън Сяопин обаче, въпросът за приемствеността и смяната на поколенията в политическата власт се превръща от личен в обществен. Въпреки това, заради легендарната си политическа кариера, Дън, който е неоспоримия лидер на второто поколение в управлението на комунистически Китай, запазва ролята си на върховен лидер, дори и след събитията на площад Тянанмън, когато вече не заема някакви важни политически постове.

И Цзян Цзъмин от третото поколение, и Ху Цзинтао – от четвъртото, са технократи, лишени от харизмата и революционния ореол на Дън, но и двамата притежават огромен административен опит и талант за формиране на коалиции и постигане на политически компромис. Въпреки това, и Цзян, и Ху печелят благодарение подкрепата на Дън. Отчасти заради твърдия контрол на Цзян над Шанхай по време на политическата криза през 1989, Дън го избира за свой наследник. По същия начин, през 1992, Дън издига кандидатурата на Ху за „предпочитан наследник” на Цзян. Което автоматично го поставя над останалите потенциални кандидати за най-високия пост в страната.

На партийния конгрес през 2007 обаче, двама конкуренти, принадлежащи към петото поколение лидери – вицепрезидентът Си Цзинпин и изпълнителният вицепремиер Ли Кецян бяха избрани за членове на ПКП. Статусът им в този най-влятелен орган е приблизателно еднакъв. В известен смисъл, най-влиятелните лидери от петото поколение изглеждат „по-слаби” от предшествениците си, доколкото междувременно властта и влиянието вече се разпределят между техните връстници в китайското ръководство.

След края на „ерата на едноличните лидери”, ръководството на ККП все повече се структурира около две неформални коалиции или фракции, които непрекъсното „проверяват и балансират” взаимно влиянието си. Тези две групи са „популистката коалиция”, водена от президента Ху Цзинтао и премиера Ван Цзябао, и „елитарната коалиция”, която се формира при управлениео на Цзян Цзъмин и се ръководи днес от шефа на парламента У Бангуо и Цзя Цинлин, който е начело на Китайския народен

политически консултативен съвет. Днес това са четиримата най-могъщи китайски лидери.Си Цзинпин и Ли Кецян, които най-вероятно ще заемат двата най-важни поста на конгреса на Компартията в края на 2012, представляват именно тези две коалиции. Това разделение вътре в ККП дава основание на някои да говорят за наличието на политически механизъм „една партия, две коалиции” (8).

Разбира се, фракционната политика не е нещо ново за Китайската компартия. Най-големите събития в новата история на страната, като Културната революция и кризата след събитията на площад Тянанмън през 1989 са свързани с фракционните борби и борбата за наследство сред ръководството на ККП. Само че фракционната политика в днешен Китай вече не е игра с нулева сума, в която победителят получава всичко, а загубилият бива лишен от всичко, ако не и по-лошо. Като цяло, новата фракционна динамика в Китай се характеризира с три основни особености.

На първо място, двете коалиции не само се конкурират за властта от свое, собствено име, но и защото представляват различни социално-икономически и географски реалности. Така например, повечето лидери на елитарната коалиция произхождат от семейства на ветерани-революционери и високопоставени чиновници (ниво зам. министър и нагоре, за гражданските лица, или ниво генерал-майор и нагоре – за военните). Тази група, принадлежащите към която са наричани „принцовете”, включва бившия президент Цзян Цзъмин (чиито пастрок е легендарна фигура в ККП) и бившия вицепремиер Цзън Цинхун (чиито баща ръководи Вътрешното министерство по времето на Мао), както възходящите фигури на вицепрезидента Си Цзинпин и вицепремиера Ван Цишан. Сред тях беше и сваленият наскоро партиен секретар в Чунцин Бо Ксилай (бащите или свекърите на последните трима са бивши вицепремиери). „Принцовете” нерядко започват кариерите си в богатите и икономически развити градове по крайбрежието (Цзян в Шанхай, Цзън в Гуандун, Си в Сямън и Фучжоу, Ван в Пекин, а Бо в Далиан). По правило, елитарната коалиция представлява интересите на китайския бизнес.

За разлика от тях, мнозинството ключови фигури в популистката коалиция, като президента Ху Цзинтао, премиера Ван Цзябао и изпълнителния вицепремиер Ли Кецян, идват от по-малко привилегировани семейства. Освен това, повечето са натрупали лидерския си опит в по-слабо развитите вътрешни провинции. Кариерата на мнозина от тях минава през китайския Комсомол (Китайски комунистически младежки съюз), тъкмо затова са известни като „туанпай”, което буквално означава „съюзната фракция”. Така Ху Цзинтао работи доста години в Комсомола на провинциално и национално равнище, преди да го оглави в средата на 80-те. По онова време, редица представители на петото поколение китайски лидери са подчинени на Ху в Комсомола, включитено Ли Кецян, шефът на Организационния отдел на ККП Ли Юанчао, секретарят на партийния комитет в Гуандун Ван Ян и директорът на Централния офис на ККП Лин Цихуа. Популистите често озвучават интересите на уязвимите социални групи: фермери, работници-мигранти и градската беднота. Въпреки че съществуват съмнения относно ефективността на провежданата от администрацията на сега управляващия тандем (Ху Цзинтао-Ван Цзябао) политика, нейните основни принципи: намаляване данъците на селските производители, облекченията за работниците-мигранти, стимулирането на градовете от вътрешността на страната за да могат да наваксат изоставането си от тези по крайбрежието, подобряване на здравеопазването и изграждането на по-евтини жилища – всичко това е част от популисткия дневен ред.

На второ място, тези две конкуриращи се коалиции са почти еднакво силни, отчасти защото често разполагат с еднакъв брой места в най-важните китайски институции, отчасти защото техните лидерски умения и качества се допълват взаимно. Така, в сегашното 25-членно Политбюро, „принцовете” имат 7 места (28%), а „туанпай” – 8 (32%). Двете коалиции съумяха да създадат почти перфектен баланс във властта между представителите на петото поколение възходящи китайски лидери (всяка има по един член на ПКП, по трима – в Политбюро, и по двама – в шестченния Секретариат, друг важен партиен орган, който се занимава с текущата партийна и административна дейност).

Водачите на тези две конкуриращи се фракции се различават по нивото на познания, връзките и опита си и са наясно, че трябва да намерят обща основа за съвместно съществуване и ефективно управление. Докато „туанпай” се смятат за особено добри в организацията и пропагандата и, като цяло, имат богат опит в управлението на селските райони, често им липсват опит и умения в най-важните административни сектори, както и в сферите на външната търговия, чуждестранните инвестиции, банкирането и други ключови аспекти на икономическата политика, където доминират „принцовете” (като вицепремиера Ван Цишан, управителя на Китайската народна банка Чжоу Сяочуан и председателя на Китайската инвестиционна корпорация Лу Живей).

На трето място, макар че фракциите се конкурират по някои въпроси, те са склонни (а понякога и длъжни) да си сътрудничат. До голяма степен, взаимоотношенията между тези две неформални коалиции се едновременно конфликтни и компромисни. И двете споделят фундаменталните цели: да се гарантира социално-икономическата стабилност на Китай, както и оцеляването на управлението на ККП, и да бъде укрепен статута на Китай като ключов играч на международната сцена. Тези общи цели често карат двете групи да търсят компромис и сътрудничество. Издигайки едновременно Си Цзинпин и Ли Кецян през 2007, Ху Цзинтао и други лидери от предишното поколение дадоха да се разбере, че смятат за еднакво важни двете групи, които те олицетворявят, както и, че само постигането на консенсус, споделянето на властта и компромисът между партийните фракции могат да гарантират успешното управление на петото поколение китайски лидери. Така, колективното лидерство, в лицето на ПКП, се превръща в изразител на днешната политика на китайския елит (9).

Въпреки това обаче, съществува определен риск от провал на китайския „дву-фракционен” модел, олицетворяващ новия стил на управление на партийния елит. Политическите сделки, подялбата на властта и политическият компромис невинаги се постигат лесно. Фактът, че има повече и все по-амбициозни кандидати, отколкото са местата в ключовите ръководни органи, създава усещането за победители и победени. Все по-откритото провеждане на кампании в подкрепа на собствената кандидатура от страна на тези амбициозни политици, техните лични и политически интереси, както и техните силни и слаби страни, превръщат предстоящата смяна във властта в непознато до този момент предизвикателство за управлението на ККП.

Кои са фаворитите и какво можем да очакваме от тях

Въз основа на казаното дотук, можем да посочим 14 лидери, които се открояват сред колегите си, като фаворити за членове на новия ПКП (виж. таблица 1). Сред тези 14, 11в момента са част от 25-членното Политбюро, а двама (Си Цзинпин и Ли Кецян) вече са членове на ПКП. Те са равномерно разпределени в двете, споменати по-горе, политически коалиции (в списъка присъства и отстранения през пролетта от постовете си Бо Ксилай – б.р.). Така, в елитарната коалиция има петима „принцове”, един е протеже на Цзян Цзъмин, а един е известен член на т.нар. „Шанхайска банда” (обединяваща ръководителите, стартирали политическата си кариера в Шанхай, по времето, когато местен партиен лидер е Цзян Цзъмин).

 

Таблица 1. Фракционна принадлежност на фаворитите за новия ПКП

Елитарна коалация

Популистка коалиция

Име

Роден

Сегашна позиция

Фракция

Име

Роден

Сегашна позиция

Фракция

Си Цзинпин

1953

Член на ПКП,

зам.председател на ЦВК, вицепрезидент на КНР

“принц”

Ли Кецян

1955

Член на ПКП,

изпълнителен

вицепремиер

“туанпай”

Ван Цишан

1948

Член на Политбюро,

вицепремиер

“принц”

Ли Юанчао

1950

Член на Политбюро,

шеф на

Организационния отдел на ККП

“туанпай” (“принц”)

Цжан Децян

1946

Член на Политбюро,

вицепремиер

“принц”

Лю Юаншан

1947

Член на Политбюро,

шеф на Отдел

Пропаганда на ККП

“туанпай”

Ю Чженшен

1945

Член на Политбюро,

партиен лидер в Шанхай

“принц”

Лю Яндун

1945

Член на Политбюро,

държавен съветник

“туанпай” (“принц”)

Бо Ксилай

1949

Член на Политбюро,

партиен лидер в Чунцин

“принц”

Ван Ян

1955

Член на Политбюро,

партиен лидер в Гуандун

“туанпай”

Чжан Гаоли

1946

Член на Политбюро,

партиен лидер в Тянцзин

протеже на Цзян Цзъмин

Лин Цихуа

1956

Член на

Секретариата,

шеф на Генералния офис на ККП

“туанпай”

Мин Цзянчжу

1947

Министър на

обществената

сигурност,

държавен съветник

“Шанхайска банда”

Ху Чунхуа

1963

Партиен лидер на Вътрешна Монголия

“туанпай”

Бележка: ККП-Китайска комунистическа партия; ЦВК – Централна военна комисия; КНР – Китайска народна република; ПКП – Постоянен комитет на Политбюро

 

Всичките седмина членове на популистката коалиция са „туанпай”-лидери, поддържащи тесни връзки с покровителя си Ху Цзинтао. Двама от тях обаче – Ли Юанчао и Лю Яндун, са и „принцове” по произход, но кариерата им и тесните политически връзки с Ху (който има лична заслуга за членството им в Политбюро) ги прави по-лоялни към него и към популистката коалиция. Остава да видим, дали тяхната „двойна идентичност” би им помогнала да поемат посредническата роля, ако фракционната битка излезе извън контрол, което би ги направило дори още по-силни.

От таблица 1 става ясно и, че макар лидерите от петото поколение най-вероятно ще заемат ключовите постове в страната след Конгреса на ККП в края на 2012, голяма част от фаворитите принадлежат към четвъртото поколение, тъй като са родени в средата на 40-те. Като цяло, лидерите от популистката коалиция са по-млади от съперниците им от елитарната, което определено е предимство. В същото време, именно възрастовият фактор може да накара членовете на елитарната коалиция да действат още по-агресивно в битката за членство в ПКП, съзнавайки, че това е последния им шанс.

Разбира се, някои лидери са по-конкурентни от останалите. Сигурно е например, че Си Цзинпин и Ли Кецян ще запазят местата си в ПКП. Ван Цишан и Ли Юанчао няма да имат проблеми с влизането си в ПКП и вероятно ще са сред четиримата му най-влиятелни членове (наред със Си Цзинпин и Ли Кецян). Вицепремиерът Чжан Децян и шефът на Отдел Пропаганда в ККП Лю Юншан вече имат два мандата като членове на Политбюро, затова изглеждат „по-заслужили” да бъдат издигнати в ПКП. Всичките шестима лидери могат да се смятат за, повече или по-малко, сигурни членове на новия ПКП, т.е.остават само три места (ако съставът на ПКП остане деветчленен), за които ще спорят останалите осем кандидати (по-скоро седем, защото трябва да изключим Бо Ксилай – б.р.).

Ако приемем, че долната възрастова граница за членовете на следващия Централен комитет е 1945, шанхайският партиен лидер Ю Чжъншън също се очертава като силен кандидат, тъй като (подобно на Чжан Децян и Лю Юншан) вече е изкарал два мандата в Политбюро. Поради опасенията, че това би дало в ръцете на Ю твърде голяма власт, възможно е Ху Цзинтао и другите лидери от популистката коалиция да се опитат да договорят оттеглянето му на ХVІІІ партиен конгрес. Тоест, Ю и Лю Яндун (също роден през 1945), могат да бъдат елеминирани, ако отиващият си ПКП реши да включи в него само по-млади лидери, принадлежащи почти изцяло към петото поколение.

Двама сегашни членове на Политбюро (от 2007), които в момента ръководят провинциални администрации – Ван Ян, в Гуандун и Чжан Гаоли – в Тянцзин, често се разглеждат като конкуренти в битката за членство в ПКП. Ван Ян, както и вече отпадналият от състезанието Бо Ксилай (сваленият партиен лидер от Чунцин), са всичко друго, но не и умерени, неслучайно се сдобиха с прякора „двете оръдия”. Ван Ян лансира нов модел на икономически растеж и акцентира върху необходимостта от политически реформи. Той лично оглави кампанията за т.нар. „умна еманципация”, призовавайки местните чиновници да преодолеят идеологическите и политически табута. На свой ред, преди да бъде свален от постовете си през пролетта на 2012, Бо Ксилай разгърна още по-радикална кампания в подкрепа на собствената си кандидатура, като дори не се поколеба да използва за целта позабравения маоистки популизъм, в стила на печално известната „културна революция”. За разлика от „двете оръдия”, Чжан Гаоли се придържа към по-конвенционален и по-малко показен стил. Неговото мото (и стратегията му) е „Прави повече, говори по-малко” (10).

Трима други лидери, макар и да не са в състава на сегашното Политбюро, също имат своите шансове, но по други причини. Лин Цихуа, който в момента е в шестчленния Секретариат на ККП и ръководи Централния партиен офис, е най-довереното лице на Ху Цзинтао. Също както Цзян Цзъмин направи протежето си Цзен Цинхон член на ПКП, през 2002, същото може да стори сега и Ху, помагайки на Ли да прескочи две стъпала наведнъж. На свой ред, Мен Цзянчжу, който е министър на обществената сигурност, член на Държавния съвет и зам.секретар на партийната Комисия по дисциплината, изглежда идеалния кандидат за наследник на своя шеф Чжоу Юнкан в ПКП. Накрая, 48-годишният Ху Чунхуа, смятан за „възходящата звезда” в партията, принадлежи към шестото поколение лидери, родени през 60-те. Ако върховното китайско ръководство реши да вкара някой по-млад кадър в състава на ПКП, за да разшири приемствеността и отвъд петото поколение лидери, Ху Чунхуа е най-подходящия за целта. Между другото, Ху Цзинтао прекара десет години в ПКП, преди да стане генерален секретар на Компартията, през 2002.

Новото ръководство често означава и нова политика. Макар че новите китайски лидери едва ли ще искат да демонстрират, колко много се отличават от предшествениците си, преди да са укрепили позициите си, вече е ясно, че тандемът Си Цзинпин-Ли Кецян олицетворява нов управленски стил и ще следва нови политически приоритети. По време на новогодишните празници, през 2010 например, Си изпрати текстово съобщение с „персонални” поздравления до близо един милион активисти на низовите комитети на ПКП – безпрецедентен начин за общуване между висш партиен лидер и местните партийни секретари. В икономически план, опитът, натрупан от Си при управлението на Фуцзян, Чжецзян и Шанхай – три икономически напреднали региона, го стимулира да следва политика за развитие на частния сектор, чуждестранните инвестиции и търговията и либерализация на китайската финансова система (т.е. все сектори, засегнати от сериозни проблеми през последните години).

В същото време Ли Кецян демонстрира повишен интерес към такива сектори като строителството на евтини масови жилища, продоволствената сигурност, здравеопазването, климатичните промени и чистите и възобновяеми енергийни източници. Нито един от тези проблеми не беше сред приоритетите на китайското ръководство допреди десет години. Китайските казионни и полуказионни медии наскоро публикуваха коментари за политиката, следвана от възходящите политици от петото поколение лидери (11). Таблица 2 представя политическите приоритети и предпочитания на 14-те основни кандидати за членове на следващия ПКП (включен е и вече отпадналият от битката Бо Ксилай – б.р.). Вижда се, че като цяло, приндлежащите към елитарната коалиция са по-пазарно ориентирани и загрижени за ръста на китайския БВП, докато „популистите” демонстрират повишен интерес към социалната справедливост, антикорупционните мерки и вътрешнопартийните избори. Впрочем, вътре във всяка от двете коалиция, съществуват различия за това, кои са най-важните проблеми пред Китай.

Макар че е много вероятно членовете на новия ПКП да бъдат избрани измежду 14-те споменати по-горе кандидати, не можем да изключваме възможността от появата на неочаквани нови фаворити, особено от средите на провинциалните партийни лидери. Така например, партийният секретар на провинция Синцзян Чжан Чунсян демонстрира наскоро „железен юмрук”, справяйки се с бунтовете на местните малцинства, и в същото време обяви, че ще огласи публично всички данни за своите и на семейството си доходи в знак на подкрепа за суровите мерки за борба с корупцията. Според ръководството на ККП, и едното, и другото са били добре посрещнати в страната, сблъскваща се със социални и етнически вълнения и нарастваща корупция. Споменатият по-горе Ху Чунхуа не е единствената „възходяща звезда” сред шестото поколение китайски лидери. Партийните секретари на провинциите Хунан и Цзилин – Чжоу Цян и Сун Цжънцай също са сред алтернативните кандидати за ПКП. Доминиращото присъствие на „принцовете” и „туанпай” във висшето ръководство на партията и страната поражда сериозно недоволство както сред обществото, така и сред по-ниските нива в партийната йерархия. Тъкмо поради това не бива да се изключва, че политическата върхушка може да лансира лидер без ясна фракционна идентичност. От тази гледна точка, партийният секретар на провинция Хенан Лу Чжангон изглежда подходяща кандидатура. Наскоро той лансира нови по-демократични механизми при избора на партийните секретари и кметовете в основните градове на провинция Хенан, като Чжънчжоу например.

 

Таблица 2. Политически приоритети и предпочитания на основните кандидати за ПКП

Елитарна коалиция

Популистка коалиция

Име

Политически приоритети и предпочитания

Име

Политически приоритети и предпочитания

Си Цзинпин

Развитие на частния сектор, пазарна либерализация на чуждестранните инвестиции и ролята на Шанхай, като финансов и транспортен център

Ли Кецян

Строителство на евтини жилища, програми за здравеопазване и социално подпомагане и стимулиране на “чистата” енергия

Ван Цишан

Либерализация на китайската финансова система, мощен растеж на БВП и данъчни реформи на централно и провинциално равнище

Ли Юанчао

Политически реформи (най-вече повишаване на вътрешнопартийната демокрация), по-сурови мерки срещу корупцията, стимулиране на получилите образование в чужбина

Чжан Децян

Развитие на държавните предприятия, прокарване на стратегията “Глобален Китай” и стимулиране на местните иновации

Лю Юаншан

По-ефективен контрол върху медиите и интернет и прокарване на китайската “мека сила” в чужбина

Ю Чжъншън

Стимулиране на частния сектор и градското развитие, висок ръст на БВП, законодателни реформи, върховенство на закона

Лю Яндун

По-голямо участие на групите по интереси и НПО в политическия процес и разпространение на китайската култура и културния обмен в чужбина

Бо Ксилай

Бърза урбанизация, радикални мерки за намаляване на икономическите диспропорции, открита политическа конкуренция и свръхнационалистическа външна политика

Ван Ян

Промяна на модела на икономически растеж, стимулиране на вътрешнопартийната демокрация, медийна прозрачност и по-радикални политически реформи

Чжан Гаоли

Пазарна либерализация на чуждестранните инвестиции, икономическа ефективност и стабилно висок ръст на БВП

Лин Цихуа

Продължаване на социално-икономическата политика на Ху Цзинтао

Мен Цзянчжу

Социално-политическа стабилност, стимулиране ролята на Шанхай като финансов и транспортен център

Ху Чунхуа

Прокарване на социалната справедливост и равнопоставеността в икономиката, отговорност на правителството и по-сурови мерки срещу корупцията

Поглед напред: парадоксална смес от надежда и страх

Ще бъде интересно да наблюдаваме как ще се развие битката за състава на следващия ПКП през последните месеци преди ХVІІІ конгрес на ККП, още по-интересно е обаче, какво ще бъде влиянието на модела „една партия, две коалиции” върху политическата трансформация на Китай през следващите години. Този нов модел на колективно ръководство поражда парадоксална смес от надежда и страх. Членовете на следващия ПКП могат да се окажат отлични партньори. Възможно е те да постигнат необходимия компромис помежду си за да съхранят управлението (и дори фундаментално да го подобрят) на 90-годишната Китайска компартия. Различията между тях – по отношение на натрупания опит, административните им умения, политическите връзки и предпочитаните политики, биха могле да направят китайското ръководство по-плуралистично и представително. Конкуренцията между тях за повече власт, влияние и контрол върху политическите инициативи, наред с разширяващите си връзки с различни социално-икономически сили в китайското общество и с различните региони на страната – могат да се окажат полезен експеримент в рамките на китайския модел на „проверките и балансите”, съдействайки за появата на зародишна форма на демокрация в страната.

Възможно е обаче, съперничеството между тези два лагера да придобие уродливи форми. Нарастващите различия между политическите елити вече пораждат съмнения относно способността на новото ръководство да запази единството в редовете си. Вътрешните идеологически противоречия могат да се окажат твърде сериозни, превръщайки процеса на вземане на решения в твърден дълъг и сложен и дори вкарвайки го в задънена улица. Китай не е демокрация, но в това отношение би могъл да се сблъска с редица проблеми, характерни за демокрациите. Колективното лидерство би могло да се характеризира като липса на един, единствен силен водач, а не като липса на силно и ефективно ръководство. В същото време, преговорите относно персоналните назначения, особено когато става дума за членовете на ПКП, могат да породят ожесточени спорове и дори да доведат до излизането извън контрол на битката между фракциите.

Конкуренцията между елитарната и популистката коалиции не означава, че най-важните ръководни органи, като ПКП, са напълно затворени за други потенциални претенденти (т.е. за амбициозни и способни политици, непринадлежащи към нито една от тези коалиции). Липсата на прозрачност относно случващото се в ключовите ръководни институции – сделките и пазарлъците между малка група висши политици – ще се превръща във все по-сериозно предизвикателство дори за самия китайски политически елит. В по-широка перспектива, трудно можем да си представим, как основната цел, която вероятно ще си постави новото китайско ръководство – базиран на иновациите икономически растеж – ще бъде постигната без наличието на по-голяма политическа свобода и откритост.

Тъкмо поради това, предстоящите смени във властта и конкуренцията между „принцовете” и „туанпай” касаят нещо много по-важно, отколкото простото разпределяне на политическата власт. Бъдещата политическа и икономическа ориентация на Китай зависят от това, колко добре неговите лидери (особено най-влиятелните, коите ще попълнят новия ПКП) ще могат, или няма да могат, да работят заедно за изграждането на нова сигурна, адекватна и устойчива политическа система в страната.

 

Бележки:

1. Виж например, Alice Miller, ‘‘The Politburo Standing Committee under Hu Jintao,’’ China Leadership Monitor, no. 35, September 21, 2011, p. 5, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM35AM.pdf.

2. Li Bin, Wu Jing, and Tan Jingjing, ‘‘Nine Members of the Politburo Standing Committee attended the National Day Celebration,’’ YNET.com, September 30, 2011, http://bjyouth.ynet.com/3.1/1110/01/6309804.html; виж също Wang Jianmin, ‘‘Nine Members of the Politburo Standing Committee Watched the Launch of China’s Space Station,’’ china.com, September 30, 2011, http://news.china.com/focus/tgyh/11106738/20110930/16794768.html.

3. Xinhua News Net, October 15, 2011, http://news.sina.com.cn/c/2007-10-15/113314089759.shtml.

4. Тези деветима членове на Постоянния комитет на Политбюро често заемат и най-важните постове в държавното управление: президент, председател на парламента, председател на Държавния съвет (премиер) и т.н.

5. За повече коментари на специфичното поведение на Бо, виж Cheng Li, ‘‘China’s Midterm Jockeying: Gearing Up for 2012 (Part 1: Provincial Chiefs),’’ China Leadership Monitor, no. 31, February 15, 2010, p. 22, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM31CL.pdf; and Dexter Roberts, ‘‘China’s Sentimental Journey Back to Mao,’’ Bloomberg Businessweek, January 13, 2011, http://www.businessweek.com/magazine/

content/11_04/b4212012787534.htm.

6. ‘‘Not Fade Away: A Growing Number of Former Leaders are Speaking Out,’’ The Economist, September 17, 2011, http://www.economist.com/node/21529108; and Kent Ewing, ‘‘False nostalgia for Zhu Rongji,’’ Asia Times Online, September 20, 2011, http://www.atimes.com/atimes/South_Asia/MI20Df01.html.

7. Виж Alice Miller, ‘‘The Case of Xi Jinping and the Mysterious Succession,’’ China Leadership Monitor, no. 30, November 19, 2009, pp. 8—9, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM30AM.pdf.

8. За повече подробности относно произхода на тази практика, виж Cheng Li, ‘‘The New Bipartisanship within the Chinese Communist Party,’’ Orbis 49, no. 3 (Summer 2005): pp. 387—400.

9. Cheng Li, ‘‘China’s Communist Party-State: The Structure and Dynamics of Power,’’ in Politics in China, ed. William A. Joseph (New York: Oxford University Press, 2010), pp. 165—191.

10. Robert Lawrence Kuhn, How China’s Leaders Think (Singapore: John Wiley & Sons (Asia) Pte. Ltd., 2010), p. 230.

11. Виж например, Li Jingrui, ‘‘China’s Prominent Provincial Leaders Outline their Blueprints for Governance,’’ Zhongguo xinwen zhoukan (China Newsweek), July 26, 2011, http://www.chinanews.com/gn/2011/07-26/3210364.shtml.

 

* Авторът е старши изследовател в Института Брукингс и анализатор на Уошингтън Куотърли