10
Вт, Дек
4 New Articles

Концепцията за „Индо-Тихоокеанското пространство” и нейните военни измерения

брой4 2012
Typography

По време на посещението на президента на САЩ Барак Обама в Канбера и Дарвин, през ноември 2011 и преговорите му с австралийския премиер Джулия Джилард беше обявено разширяване на американското военно присъствие в Австралия, която неизменно подкрепя действията на Вашингтон в тази сфера (два пъти в Афганистан, в Ирак и т.н.). Както е известно, Петият континент е ключова опора на САЩ в гигантския океански суперрегион. Напоследък този регион беше прекръстен на Indo-Pacific – първо от държавния секретар Хилари Клинтън, а след нея терминът започна да се употребява и от други висши американски чиновници. Сред тях е например, адмирал Майк Малън, автор на доктрината за „Глобалното морско партньорство” (GMP) и, вероятно, един от първите във военноморските сили, който лансира, още през 2006, тезата за необходимостта от многостранно сътрудничество в морските простори през ХХІ век, поставяйки началото на курса към „корпоративно решаване” на една или друга ситуация в сферата на сигурността.

Концепцията за индо-тихоокеанското пространство беше лансирана от Клинтън през 2011, в резултат от серията посещения, които направи тя, а след нея и президентът Обама, в различни азиатски държави през предходната година.

Тихоокеанският век на Америка

През 2011, тази доктрина, но вече под името „Тихоокеанският век на Америка”, беше подробно изложена от държавния секретар в статията и, в ноемврийския брой на “Foreign Policy”. В нея тя посочва, че новата американска стратегическа активност ще се разпростре от западното крайбрежие на САЩ до Индустанския субконтинент. Дали това не бе свързано с позабравената концепция от 90-те години на миналия век за необходимостта източната зона или дори цялата индоокеанска акватория, съвместно с Тихия океан (или поне със западната му част), да се разглежда като единно стратегическо пространство? Едва ли. Според тази постановка, системата за сигурност в това огромно пространство се разглеждаше в рамките на триъгълника Индия – Австралия/Нова Зеландия – Китай/Япония. Тоест, въпросната конфигурация не включваше САЩ и вероятно тъкмо поради това въпросът за формирането на нов геоикономически, геополитически и геостратегически суперрегион отпадна.

Очевидно, по онова време във Вашингтон не придаваха особено значение на факта, че още през 90-те мнозина експерти анализираха и оцениха високо феномена на „Тихоокеанския” или „Азиатския век”. Макар че той се раждаше буквално пред очите на целия свят, благодарение на гигантския и бурен ръст, демонстрират едновременно от няколко центрове на развитие – Китай, т.нар. „млади тигри”, Индия и др. Всъщност, тогава САЩ бяха ангажирани с трагедията от 11 септември, последвалата я кампания срещу тероризма, войните в Ирак и Афганистан и безкрайните конфликти в Близкия Изток, както и с промените в Източна Европа.

Днес, когато е налице „пробуждането” на САЩ в променените геоикономически и геополитически условия по света, в региона и в самата Америка, Вашингтон направи сериозна заявка за лидерство по няколко различни направление в „разширения” Азиатско-Тихоокеански регион. Изтегляйки се постепенно от Ирак и Афганистан и завръщайки се в Азия под други лозунги и с други цели, Вашингтон формулира и сега представя на света новия си курс в Азиатско-Тихоокеанския регион като висш политически приоритет.

Като цяло, предложените от американците мерки, групирани в шестте блока със стратегически иновации, подготвени за Азиатско-Тихоокеанския регион, бяха мотивирани от бурния икономически и военен ръст на Китай; опасенията, че САЩ могат да се окажат в периферията на интеграционните тенденции в Източна и Югоизточна Азия, където с ключови позиции разполага Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН) и необходимостта от обновяването на старите алианси и инициирането на нови съюзи, привличайки в тях държави, разсъждаващи по същия начин като Вашингтон. Както посочи в “Guardian” британският анализатор Саймън Тисдейл, приемането на новата стратегия на Обама беше продиктувано, най-вече, от „китайския синдром”.

В настоящата статия ще се спра не на шестте ключови направления, очертани от Хилари Клинтън, а само на едно – променящият се формат на американското военно-стратегичеко присъствие, анализа и преоценката на ролята на системата от бази и опорни пунктове и изместването на основните акценти и вектори в нея, както и нееднозначната реакция на предислокацията на американските части от страна на редица регионални държави.

По данни на списание “Foreign Policy Focus” от 31 март 2011, през 2010 Пентагонът е изразходвал за изграждане и поддръжка в операционно състояние на военни бази впечатляващата сума от 41,6 млрд. долара.

Ако анализираме промените в регионалната система от бази, първото, което се набива на очи, е промяната на характера и мястото на днешните военните заплахи за САЩ в Азиатско-Тихоокеанския региона (според Пентагона). Вече не става дума за някогашната съветска заплаха от ерата на студената война в Северна Азия, а за неща, случващи се много по на юг – за напрегната ситуация в Южнокитайско и Източнокитайско море, около Тайван, опасенията за сигурността на т.нар. SLOC’s (Source lines of code – вид софтуерна метрика) и т.н. Ето защо, акцентът в американската проекция на сила е по южното направление. Това ще позволи на САЩ да реагират бързо именно в тези райони, където Китай може или провокира спорни ситуация и конфликти, за подготовката на чието отразяване в Пентагона беше създаден нов отдел.

На второ място, ясно е, че за САЩ ще е доста трудно да реализират подобен мащабен замисъл. Неспирният икономически подем в азиатско-тихоокеанското пространство (независимо от спадовете заради Азиатската криза от 1997-1998 и сегашната глобална криза) подхранва амбициите и самостоятелността на държавите в него. Много азиатски страни, макар да подкрепят стабилизиращата роля на американското присъствие, паралелно с това активно се въоръжават, произвеждат, продават и купуват оръжие, укрепват военните си флоти и създават военновъздушни и военноморски бази, при това не само на своя територия. Това няма как да не доведе до нарастване на рисковете, напрежението и конфликтите.

Американските военни пристъпиха, преди всичко, към укрепване южния пояс на региона, затова отново се обърнаха към стратегическите предимства, които предлага Австралия, а и не само тя. „Зеленият континент” е разположен между два океана, а на север граничи с най-важните световни комуникации, използвани от танкерите и контейнеровозите от Европа, Персийския залив, и Африка, през Индийския, към Тихия океан или в противоположната посока.

Регионалните съюзници на САЩ

По време на последните посещения на различни равнища, САЩ и Австралия решиха да не се създават нови бази, а да бъдат укрепени и разширени съществуващите. Така, в Дарвин вече няма да има само 250 американски морски пехотинци, а броят им ще нарасне до 2500, до 2017, като една част ще бъдат предислоцирани от Япония. Според плановете на Вашингтон и Канбера, тези военноморски и военновъздушни сили ще се използват за стабилизиране на ситуацията на север от Австралия, т.е. около Югоизточна Азия и особено в Южнокитайско море, както и за охрана на SLOC’s. Опорните пунктове по западното австралийско крайбрежие – от Дарвин до Пърт, както и микроскопичните архипелази Ашмор и Картие, край югозападното крайбрежие, които с течение на времето също могат да бъдат използвани за военни цели, позволяват контрола над индоокеанската зона.

Междувременно, както съобщи, през април 2012, “New York Times”, в Северна Австралия вече са пристигнали 180 американски военни, настанени в австралийската база Робъртсън-Бърекс, в предградията на Дарвин.

САЩ разполагат с петнайсетина бази и военни съоръжения с различно предназначение на територията на Австралия. Бъдещата им съдба не е съвсем ясна, но се знае, че в австралийската база „Тиндъл” съвсем скоро ще бъде увеличен броят на бомбардировачите, изтребителите и самолетите за зареждане във въздуха. Освен това, САЩ разглеждат възможността за създаването на такава база на Кокосовите острови, които са собственост на Австралия и се намират в Индийския океан. Пентагонът получи правото да използва операционните възможности на добре развитата логистична система на Австралия. На свой ред, Австралия може да разшири военноморската база в Пърт и да създаде подобна в Брисбейн, където ще бъдат разположени и американски бойни кораби.

Разбира се, не всички в Австралия подкрепят усилията на Пентагона по укрепването на военното му присъствие в страната. Така, в статията си за резултатите от посещението на Обама в Канбера, появила се през ноември 2011 в “Economist”, бившият високопоставен военен експерт, а днес преподавател в Австралийския национален университет Хю Уайт, изразява тревогата си от силовия подход на САЩ към намиращия се в подем Китай и предупреждава, че отношенията между двете страни могат да се влошат драстично, което няма как да не се отрази и върху техните регионални съюзници.

На свой ред, китайските медии коментираха в критичен тон американско-австралийското споразумение за базата в Дарвин, но, както отбеляза по този повод японския вестнит “Asahi Shombun”, нарастващото напрежение в Южнокитайско море и около него, както и китайската реакция на разширяването на американското военно присъствие на континента, само стимулира съюзниците и приятелите на САЩ да се обвържат още повече с Вашингтон.

През ноември 2011, САЩ и Нова Зеландия подписаха споразумение за стратегическо партньорство, станало известно като „Уелингтънската декларация”, макар че в миналото в отношенията между двете страни имаше кризисни моменти, заплашващи да доведат до открит разрив, заради твърдата антиядрена позиция на Уелингтън. Днес обаче, вратите за укрепване на военно-стратегическите връзки са широко отворени. Малко след посещението на Хилари Клинтън в Нова Зеландия, местното Министерство на отбраната съобщи за предстоящо разширяване на новозеландското военно приъствие в Океания (в района на Папуа-Нова Гвинея и околните острови) което ще улесни американските усилия в този неспокоен регион. Освен това , Пентагонът се опитва да реанимира пакта АНЗЮС (Тихоокеанският пакт за сигурност с участието на Австралия, Нова Зеландия и САЩ, саществувал между 1952 и 1987) и да укрепи военния му елемент.

В този своеобразен „южен пояс” влизат и държавите от Югоизточна Азия, по отношение на които Пентагонът има амбициозни планове и концентрира значителни ресурси в рамките на новата си военна стратегия, обявена от Барак Обама през януари 2012.

Така, до края на 2012, САЩ планират да разположат в Сингапур ескадра от четири свръхмодерни бойни кораби за брегова охрана и от доста време насам използват базата в Чанджи, която, наред с голямото пристанище Сембаванг, само през 2010, беше посетена от 150 американски военни кораби.

САЩ поддържаха добри отношения с Филипините дори, когато на Вашингтон се наложи да напусне местните си бази (Субик бей и други). Според професора от Университета на Нов Южен Уелс Карл Тейър, именно Филипините са се очертали като най-големия привърженик на ангажирането на Пентагона в региона, с цел да бъдат ограничени китайските претенции в Южнокитайско и Източнокитайско море. Впрочем, тази страна е и сред най-големите реципиенти на американско военна помощ.

В момента, на филипинска територия са разположени група от 600 бойци от Специалните оперативни сили на САЩ. Обединеното командване на тези части на остров Минданао работи съвместно с местните антитерористични структури. Междувременно, значително нарастнаха посещенията на американски бойни кораби в пристанищата на архипелага. В началото на 2012 САЩ и Филипините започнаха консултации за разполагането на разузнавателни самолети и военни кораби на филипинската база Субик бей, която американците трябваше да напуснат преди 20 години. Филипинското правителство все още обмисля това предложение на Вашингтон.

Американско-тайландските връзки в сферата на отбраната продължават да са изключително тесни. Така, Пентагонът използва тайландската военновъздушна база У-Тапао и получи символична военна помощ по време на иракската си кампания. Предвид проточилата се нестабилност в тази държава обаче, днес Вашингтон не настоява прекалено за задълбочаване на военното сътрудничество с нея. Все пак, Тайланд продължава да участва в редица съвместни учения (Cobra Gold, CARAT и т.н.).

Вашингтон и Банкок реализират редица двустранни програми за международно военно образование и подготовка (IMET), за сътрудничество между военните флоти и т.н. Използвайки , създадения по инициатива на САЩ Център за събиране и обмен на разузнавателни данни за активността на регионалните терористични групировки, двете страни участват в съвместни акции, например против ислямистите от „Джамия Исламия”. САЩ участват и в работата на местния Център за борба със стихийните бедствия (2010, 2011).

Американците залагат сериозно и на развитието и укрепването на политико-стратегическите си отношения с Виетнам, в условията на очертаващата се нова конфигурация в Азиатско-Тихоокеанския регион. Вашингтон отчита спецификата на виетнамско-китайските отношения (през 1979 между двете държави дори избухна война) и се надява да получи подкрепа от Ханой за неутрализацията на нарастващата проекция на сила от страна на Китай в Южнокитайско море и извън него. САЩ разчитат на виетнамска подкрепа и за включването си в Източноазиатската среща.

Ключово място във военно-стратегическото взаимодействие между двете държави заема въпросът за базата Камран. Както е известно, Ханой нееднократно е декларирал привързаността си към принципа на трите „не-та” в своята отбранителна политика – „не” на участието във военни съюзи, „не” на чуждестранните бази и „не” на отношенията с други държави, насочени срещу трета страна. През есента на 2010 обаче, Виетнам обяви, че възнамерява да позволи влизането в Камран първо на индийски, а след това и на други чуждестранни кораби с цел зареждане с гориво и ремонт. Отварянето на Камран за чужди военни кораби е много симптоматично, защото отразява загрижеността на Ханой от настъпателната политика на Китай, претенциите и споровете за принадлежността на островите, континенталния шелф и т.н. в Южнокитайско и Източнокитайско море.

В отношенията на САЩ и Япония, смятана за американски съюзник №1 в Азиатско-Тихоокеанския регион, възникна известно напрежение, когато правителството в Токио се ръководеше от Юкио Хатояма и течаха трудни преговори относно бъдещото на двустранното споразумение за отбрана, което японският премиер искаше да промени в полза на страната си. През 2010 обаче, Хатояма подаде оставка заради кризата, свързана със съдбата на военната база и другите американски военни съоръжения на остров Окинава, които са изключително важни за Пентагона, тъй като му дават възможност да контролира Тайванския пролив и Южнокитайско море.

По време на посещенията си в Азия, Хилари Клинтън нееднократно споменаваше, че Пентагонът разполага с 28,5 хил. войници в Южна Корея и 50 хил. в Япония. Тя обаче призна, че тези значителни сили ще бъдат съкратени и предислоцирани в други точки на Азиатско-Тихоокеанския регин – в Гуам и Австралия. Освен това, американските военни експерти акцентираха върху остарялото оборудване на някои обекти в Япония и Южна Корея. Всъщност, най-интересните детайли на взаимодействието между САЩ и съюзниците им, касаят не толкова модернизирането на това оборудване и размерите на американските контингенти в базите, а как те ще се поддържат. Така, в съответствие със Споразумението за подкрепа на приемащата страна, подписано през 2011, Япония ще предоставя по 188 млрд. йени годишно през следващите пет години за пребиваването на американските военни на нейна територия. Развитието на инфраструктурата и предислокацията на корпуса на американските морски пехотинци от Япония в Гуам ще струва 6,09 млрд. долара на японската хазна (от общата сума за тези цели, равняваща се на 10 млрд. долара).

Според условията, съдържащи се в плановете (The Land Partnership Plan и Yongsan Relocation Plan) за трансформиране на американските военни бази, Сеул пое 47% от необходимите за това разходи, т.е. 800 млн. долара годишно. Тоест, основните разходи за поддръжката на базите и частите на САЩ продължават да са за сметка на Япония и Южна Корея, както беше и преди.

Във формата на разширяването на системата от военни бази в Азиатско-Тихоокеанския регион би могъл отчасти да се впише и планът на полковника от резерва на американските ВМС Пат Гарет, който се обсъждаше в Пентагона през последните две години. Гарет предлага да се обърне по-голямо внимане на Гуам, Каролинските, Северните Мариански, Маршаловите и Соломоновите острови, които са разположени сравнително близо до Източна Азия и са извън китайската сфера на влияние. Според него, поддръжката на военни бази в тази част на акваторията би била много по-удобна и безопасна. Впрочем, отделни опорни пунктове вече са разположени на тези бивши подопечни (а днес съюзни) територии на САЩ. Много островни държави от региона, макар да са политически независими, са слаби икономически и са склонни да предоставят слабонаселените си острови за военни цели срещу помощ от богати „донори”. Съдейки по всичко, Океания се превръща във важно стратегическо звено в изгражданата от Пентагона система от военни бази в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Впрочем, Гарет отделя сериозно внимание и на индоокеанската зона, значителна част от която вече представлява за Вашингтон единно стратегическо пространство с Тихия океан. Той обаче и отрежда друга роля – според него, там следва по-ефективно да се използват базите на Франция и Индия, както и да се преразгледат отбранителните споразумения с Бруней, Сингапур и Малайзия с цел да се повиши значението на техните военни връзки и обекти в интерес на САЩ, по което, както изглежда, Пентагонът вече работи активно. Що се отнася до западния фланг на Индийския океан, там буквално гъмжи от американски бази: в Кения, Йемен, Оман, Джибути и т.н., при това напоследък САЩ все по-активно използват базите за безпилотни самолети в Афганистан, Пакистан, Ирак, Сейшелските острови и т.н.

Особено важно, бих казала ключово, е мястото на Гуам в тази верига. Разполагането там на военновъздушни и военноморски бази, наред с тези в Северите Мариански острови, дават възможност на САЩ да доминират в значително пространство по различни направления. Намирайки се на еднакво разстояние от Япония и от Малакския пролив, САЩ ще могат сравнително бързо да проектира от базите си в Гуам своята „твърда сила”.

Военновъздушната база в Гуам може да гарантира бързото зареждане на самолетите. Там се складират до 100 хил. снаряда и 66 млн. галона авиационно гориво. Във военноморската база пък е разположена ескадра от американски подводници (включително ядрени). Съвсем скоро, в Гуам ще бъде изграден и пристан за атомни самолетоносачи, ще бъде разширена пистата за стратегически бомбардировачи B-2 и В-52 и ще бъдат разположени три експедиционни бригади, наброяващи 8 хил. морски пехотинци, които, заедно с американските контингенти на Окинава и Хаваите, ще могат да отразят всяко военно предизвикателство в региона. Планира се, за всичко това, до 2014,да бъдат изразходвани 12,5 млрд. долара.

Стратегическият триъгълник Гуам – Хаваите – Аляска

Териториите на САЩ, където е разположено ядрено оръжие – Гуам, Хаваите и Аляска, формират основната опора в новия формат на американското военно присъствие в региона. Като основата на този „триъгълник” е разположена в южната, най-нестабилна, зона на Азиатски-Тихоокеанския регион.

Активно реализирайки т.нар. европейска система за ПРО, САЩ отделят не по-малко внимание на съществуващата подобна система в Азиатско-Тихоокеанския регион, като значително я разширяват, планирайки изграждането на нова в индоокеанския регион. Значителни стъпки за укрепването на азиатско-тихоокеанската система бяха направени още по време на 8-годишното управление на Джордж Буш-младши. Така, в Калифорния (базата Ванденберг) и на север, в Аляска (Форт Грим) бяха разположени, съответно, 4 и 26 прехващащи ракети от системата за ПРО, като Пентагонът планираше още през 2010 броят им да достигне 44.

От 2007 насам, Австралия участва в разгръщането на американската система за ПРО (възможно е в бъдеще към нея да се присъедини и Нова Зеландия). С помощта на САЩ двете страни модернизират ракетния си потенциал и изграждат мрежа от пунктове за наблюдение на изпитанията на ядрени оръжия. През 2007, с цел подобряване координацията на действията си в региона с Австралия и Япония, САЩ създадоха съвместен „Тристранен форум за ПРО”.

Преди няколко години морските Сили за самоотбрана на Япония се споразумяха с американската Агенция за противоракетна отбрана за съвместната разработка на ракети от системата за ПРО „Aegis” за японските бойни кораби. Само през 2009, Япония е изразходвала над 150 млн. долара за този проект. Днес в северната част на остров Хонсю вече действа мобилна база за разузнавателно-информационно осигуряване на системата за ПРО.

През септември 2009, президентът Барак Обама декларира готовността на Пентагона и занапред да развива тази система в региона. През февруари 2010 неговата администрация представи пред Конгреса обзорен доклад за политиката на САЩ в сферата на ПРО. В края на 2011, американците въведоха в действие два стартови комплекса ракети на Хаваите където е регионалният център на системата за ПРО в Азиатско-Тихоокеанския регион. В момента, САЩ преговарят за разполагането на прихващащи ракети SM-3 с Австралия, Южна Корея и Япония.

В края на март 2012, по време на Първия форум по сигурността на САЩ и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив в Риад, американският държавен секретар Клинтън озвучи нов план за системата за ПРО в субрегиона, която трябва да го защити от севернокорейските ракети. Според “Фондация Херитидж”, в края на 2011 Северна Корея е разполагала с 600 ракети SCUD, насочени срещу Южна Корея, 300 ракети No Dong, които могат да достигнат Япония, и ракети Musuda, способни да ударят базите в Гуам и Окинава.

В края на март 2012, Япония обяви, че е завършила разполагането на системата за ПРО в южната префектура на остров Окинава, където – в град Наха и военната база Нанцзьо, както и на островите Мияко и Исигаки, са инсталирани 4 комплекса за ПРО “Patriot PAC-3”, с цел предотвратяване на севернокорейско ракетно нападение. Освен това, Токио възнамерява да използва три есминеца („Кирисима”, „Мьоко” и „Текай”) снабдени с многоцелева система за проследяване и насочване на ракетите Aegis и зенитни ракети с голям радиус SM-3, които ще се намират в Японско и Южнокитайско море.

Китайската реакция

Можем да предположим, че всички тези мерки са насочени и срещу Иран с неговата ядрено програма, както и срещу бурноразвиващия се Китай, който става все по-активен в Южнокитайско море и Западния Пасифик, а и по тайванския въпрос. Затова е естествено, че в китайските правителствени и експертни среди, както и в медиите, иновациите на Пентагона породиха бурна реакция. Разполагането на стратегически бомбардировачи, групи от самолетоносачи, ядрени подводници и т.н.беше оценено като насочено срещу Китай и неговата сигурност. Китайските лидери са съвършено нясно за сегашните и бъдещите военни възможности на САЩ в региона и бързо развиват способностите на страната за асиметричен отговор. Тук е мястото да посоча, че в морските простори Китай, който традиционно се смята за континентална империя, се сблъсква с едно по-враждебно обкръжение, отколкото на сушата. Много чувствителна зона за тази страна винаги е била т.нар. „първа островна верига”, включваща няколко проблемни възли – Корейския полуостров, Японския архипелаг, Тайван, Филипините и т.н., като всеки от тях може да се превърне в огнище на напрежение. Според експертите от Военноморския колеж във Вашингтон Джеймс Холмс и Тоши Йошихара, тази верига може да се разглежда като своеобразна морска „Велика китайска стена”, която обаче е обърната срещу Китай, и е формирана от регионалните съюзници на САЩ – Южна Корея, Япония, Тайван и др. Отчитайки неизгодната си геостратегическа локация, Пекин полага огромни дипломатически и военно-стратегически усилия в региона за да може успешно да се противопостави на САЩ и съюзниците им в случай на нужда. В същото време, противниците му водят мощна информационна война, прокарвайки тезите за „китайската заплаха”, „синоцентризма”, „китайската военна мощ”, за създаването на Велик или Голям Китай и т.н.

От друга страна, данните за военните разходи на Пекин (особено за развитие на военноморските сили) през последните години са впечатляващи (вж. например R.O`Rourke, Chinese Naval Modernization, March.23. 2012, Congressional Research Service). Днес, китайският военен бюджет е най-големия в света след този на САЩ, на които се падат 43% от военните разходи на планетата (китайският дял е малко над 7%).

Тоест, между двете страни има крехка граница, която лесно може да бъде престъпена, в едната или в другата посока.

Още през 2005, Пекин започна да разработва планове за евентуални военни действия срещу американските войски, разположени в Азиатско-Тихоокеанския регион (60% от всички подводници и 6 самолетоносачи, без да броим корабите за поддръжка и съпровождане, които са в състава на Американското Тихоокеанско командване - РАСОМ). Задачата никак не е лесна, но е мотивирана от страха от евентуално блокиране, от страна на САЩ и съюзниците им, на морските комуникации в западната част на Тихия океан, спорната ситуация около Тайван и др.

Какви конкретни мерки предприемаше и предприема Китай в този контекст? Почти приключва модернизацията на първия китайски самолетоносач (купен от руснаците), който премина първите изпитания в края на 2011; завършва строителствота на още два самолетоносача до 2015; поетапно се създава флот, способен да действа в океанските простори, а не само в близост до крайбрежието; увеличава се броят на подводниците, който (според американските експерти Сет Кропси и Роналд О’Рурки) през следващите 15 години може да надмине този на американските; създава се ново поколение транспортно-десантни самолети с близък и далечен радиус на действие; усъвършенства се групата кораби за минно противодействие и минотърсачи; планира се използване на морски мини и балистични ракети, способни да поразяват движещи се морски цели, както и на апаратура, заглушаваща сигналите на спътниците от глобалната система за навигация, от които зависят американските ВМС; прогресира информатизацията, акцентира се върху развитието на електронното и кибероръжие и т.н.

Неслучайно, през януари 2009, бившия държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс информира Сенатския комитет по въоръженията за опасността, която представляват за САЩ значителните китайски инвестиции в сферата на кибернетичното и противоспътниково въоръжение. Според Гейтс, това може да позволи на Пекин да получи достъп до секретни документи, да изважда от строя компютърните системи и електронната поща на противниковите правителства и бизнес-структури, да получава информация за военните стратегии и въоръжения, да осъществява различни финансови машинации и т.н.

Впрочем, ако се съди по доклада на RAND Corporation от 2009, Китай действително е постигнал сериозен напредък в тази сфера. Така, в доклада се посочва, че към 2020 САЩ вече няма да са в състояние да защитят Тайван, ако Китай реши да го атакува. Според експертите от RAND, дотогава Китай ще е в състояние да нанесе поражение на американците дори ако те вече разполагат с изтребители от пето поколение, две групи самолетоносачи и т.н. Те смятат, че в полза на китайците ще работи факторът на „мястото и времето”, т.е близостта му до спорния район и внезапно предприетите действия. Любопитно е, че две години преди експертите на RAND, тайванският президент оцени още по-песимистично бъдещето на страната си, посочвайки, че Пекин може да разполага с необходимия потенциал за да спечели „битката за Тайван” още през 2010. И макар че това не се случи, не може да не признаем, че Китай осъществи впечатляващ скок от количество към качество в модернизацията на своите въоръжени сили, т.е. преход към високотехнологични и сложни оръжия. В същото време, по отношение на ядрено-стратегическия си потенциал (брой ядрени подводници, ядрени бойни глави, стратегически носители и т.н.) Китай не може да се сравнява не само със САЩ, но дори и с Русия и този разрив трудно може да бъде преодолян в близко бъдеще.

Напоследък, китайски подводници нерядко биват засичани в близост до остров Гуам, който е и в обхвата на някои типове китайски ракети. Това прави разположените там американски бази по-малко безопасни, отколкото да речем тези в Австралия. В годишния доклад на американското правителство за 2011 се посочва, че Китай е в състояние да неутрализира с помощта на ракети с неядрени бойни глави пет от шестте американски военни бази в Южна Корея (Осана, Кунсан) и Япония (Кадена, Мисава, Йокота). За да преодолее уязвимостта на „първата верига”, Пекин изгради система от няколко главни и спомагателни военноморски бази по крайбрежието, разполагайки там, съответно, щабовете на Южния флот (Гуанчжоу, Чжанцзян, Юйлин и др.), Източния флот (Нинбо, Шанхай и др.), Северния флот (Циндао, Люйшун, Хулудао и др.).

Анализът на текущите и планираните мерки за усъвършенстване на китайската военна мощ свидетелства и за стремежа на Пекин да пристъпи към преодоляване на рисковете от предизвикателствата, свързани с „втората островна верига” свързваща Японския архипелаг, Гуам, Северна Австралия, Марианските острови и т.н. Сред механизмите за реализацията на новите задачи, които си поставят китайските стратези в тази зона, може да стане появата на първия китайски самолетоносач, носещ изтребители Су-33 (ако руснаците се съгласят да ги продадат, разбира се), плюс достатъчен брой тежки бомбардировачи, въоръжени с модерни ракети. Първата сериозна стъпка в тази посока стана изграждането на базата Сания на остров Хайнан, в Южнокитайско море, която не е нито екстериториална, нито секретна. Въпреки това, още в началото на строителството и, някои детайли на снимките, получени от от търговските сателити Google Earth/Digital Globe, породиха оживени коментари в световните медии. След завършването и, на острова има 6 летища, три от които са изцяло военни, а останалите за военни и граждански самолети. Дълбокото пристанище на военноморската база пък може да приема едновременно няколко кораба, както и голям самолетоносач. То има четири входни тунели, водещи до подземно хранилище, където могат да бъдат разположени подводници с балистични ракети. Специално оборудване затруднява засичането на подводниците от спътниците на САЩ. Неслучайно военните обекти и локацията на базата бяха оценени високо от американските експерти.

Базата на остров Хайнан е разположена само на 1200 мили от Малакския пролив. Важно допълнение към нея е базата за зареждане с гориво на самолети Су-24 и Су-30 в Цзянчжан, край Хонконг. А да не забравяме, че Китай разположи малки военни контингенти и изгради укрепени пунктове и на Параселските острови.

През последните години, Китай усилено ухажва дори и малките островни държави в Тихия океан – Източен Тимор и Фиджи, притежаващи изключително стратегическо положение в южната част на региона. Първата се намира в близост до пролива Ветар – най-дълбоководния в света, т.е. идеален за преминаване на подводници. За да укрепят влиянието си, през 2010 китайците доставиха на Източен Тимор два патрулни катера и поеха обучението на екипажите им. Година по-късно, Пекин подписа с тази страна споразумение за отпускане на заем от 3 млрд. долара за развитие на местната инфраструктура.

Що се отнася до очерталото си сближаване на Китай с Фиджи, освен чисто икономическите му измерения, зад него се крие стремежът на китайците да изградят военноморска база на един от необитаемите острови от архипелага. Впрочем ,можем да очакваме и други подобни стъпки, на други острови, където има макар и малко но утвърдило се китайско етническо малцинство, повече или по-малко лоялно към континентален Китай (който е на трето място по оказвана икономическа помощ за страните от Южните морета, след Австралия и Нова Зеландия).

Защо Пекин толкова упорито се опитва да гарантира сигурността на комуникациите, по които се доставя до 80% от петрола, както и други важни ресурси, толкова необходими за продължаване на икономическия му растеж е повече от ясно. Китай е изключително зависим от международната търговия и тъкмо това императивно изисква да може да защити търговските си маршрути. Това се признава дори от американските експерти на RAND Corporation, подготвили анализите за най-уязвимите места на китайската икономика. В един от тях се посочва, че 25%-но съкращаване на глобалните петролни доставки може да доведе до утрояване на цените на горивата за период от десет години. Подобно развитие би означавало годишно понижаване на китайския икономически растеж с 1,2-1,4%. Китайците, естествено, са наясно с това.

Въпреки сериозните си усилия обаче, Китай засега не може да гарантира сигурността на танкерите по целия машрут от Африка или Персийския залив до своите брегове. Тази сложна задача (наред с някои други) Пекин се опитва да реши с помощта на стратегията на „перлената огърлица”, чиято реализация стартира през първите години на ХХІ век (повече за нея, вж. Геополитика, бр. 2/2012). Същността и е в създаването на верига от пристанища и опорни пунктове по северното крайбрежие на Индийския океан (в Мянма, Бангладеш, Шри Ланка, а вероятно и на Малдивите, в Пакистан, Иран и другаде), така че да може да защити търговските си потоци при нужда. От края на 2011, Китай преговаря за разполагане на своя база на Сейшелските острови.

Но, макар че напоследък в Пекин все по-често се говори за необходимостта страната да има бази в чужбина, официалните власти упорито отричат подобни планове, квалифицирайки изградените от Китай докове, хранилища и пристанища като „опорни пунктове”. Само че разликата между някои от тези съоръжения (например в Гуадар – Пакистан, или в Хамбантота – Шри Ланка) и военните бази става все по-неуловима и в случай на нужда те могат много бързо да променят статута си.

Тук е мястото да спомена, че след дълги години на пасивно поведение, напоследък интерес към Океания демонстрира и Русия. Така, по време на посещенията си в някои държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, направени в навечерието на срещата на APEC във Владивосток, през есента на 2012, руският външен министър Сергей Лавров, посети архипелага Фиджи (през февруари 2012), което бе широко отразено от медиите в региона и в САЩ. Това бе първото подобно посещение от десетилетия насам, като причините за него са ясни и това са геостратегическите интереси на Русия. Ако разполага с някакви позиции в този регион тя би имала възможност да участва и да влияе върху развиващите се тук изключително важни процеси, макар че ключовата роля в тях се играе от Австралия, Нова Зеландия и САЩ.

Мястото на Индия в новата американска стратегия

Новата американска стратегия отрежда много важна роля на Индия – в рамките на дългосрочното си партньорство с нея, САЩ трябва да използват оптимално геостратегическите и предимства и възможностите и да бъде икономически фактор и да генерира сигурност и извън региона на Индийския океан, т.е. в рамките на новото „Индо-Тихоокеанско пространство”. Тази идея все по-често се прокарва от политиците и политолозите. Така, помощникът на държавния секретар на САЩ за Южна и Централна Азия Джефри Пят, призова Индия „не само да гледа на Изток”, а по-активно да следва политиката „Be East”.

Подкрепяйки, по принцип, индийският външнополитически курс „Look East”, Вашингтон разглежда и вече официално дефинира Индия като индо-тихоокеанска държава, което отговаря и на собствените и амбиции да се превърне във велика сила и на стремежа и да навлезе в Азиатско-Тихоокеанския регион и структурите му за сътрудничество, завоювайки си своя ниша в интеграционните процеси. Тук тя има цял спектър собствени военно-политически и икономически интереси и цели, освен задълженията в рамките на стратегическото партньорство със САЩ. Засега обаче, не се очертават някакви конкретни сфери, в които САЩ биха могли да използват широките възможности на Индия. Стартираха само тристранните консултации, във формат „САЩ-Япония-Индия” и „САЩ-Австралия-Индия” по регионалните проблеми на сигурността.

В същото време, възниква усещането, че за САЩ е от полза напрежението, което периодично възниква между Индия и Китай – в Мянма, в Южнокитайско море (както заради инцидента с индийския кораб Airat, така и заради индийско виетнамските сондажи на петролните и газови находища), страстите около Малдивските и Сейшелските острови, конкуренцията в Антарктида, съперничеството за виетнамската база Камран, напрегнатата ситуация с индийската подводница и китайските есминци, възникнала в пролива Баб ел Мандеб през януари 2009 и т.н.

Несъмнено, Китай се дразни (или по-скоро ревнува) от стремежа на Индия също да се превърне в глобална държава, проникването и в Южнокитайско море, укрепването на позициите и в АСЕАН (която се е превърнала в своеобразен „прозорец” на Делхи в Азиатско-Тихоокеанския регион), разрастващият се индийски военен флот, разсичащ „перлената огърлица”, т.е. дъгата на китайското влияние в Индийския океан (Мянма, Бангладеш, Непал, Шри Ланка, Пакистан, Иран и др.). Това съперничество се развива на фона на нарастващите обеми на търговията между двете съседни големи държави и възобновения през 2011 двустранен диалог в сферата на отбраната. Индия няма интерес да изостря отношенията си с Китай, а и търканията между двете страни не означават конфликт. При всички случаи обаче, Вашингтон е склонен да се възползва от тях за да тласне Делхи, ако не към участие в едно, насочено срещу Пекин, партньорство с Америка, поне към съвместни усилия за ограничаване и неутрализация на китайските позиции в региона.

САЩ са силно заинтересовани от привличането на своя страна на Индия, която, по много параметри, е съпоставима с Китай. За Индия пък са изключително важни свободата на корабоплаването през Малакския пролив, Южно и Източнокитайско морета, през които минава до 50% от износа и за Източна Азия, достъпа към съвместните с Виетнам петролни и газови сондажи в Южнокитайско море, както и на Сахалин, проходът към Арктика и, накрая, участието и в Източноазиатските срещи на върха и другите структури за сътрудничество в региона. Като бъдеща глобална, включително и велика морска държава, Индия се стреми към усвояването на нови геостратегически пространства в Световния океан от нейния флот. Тоест, равнището на взаимодействие между САЩ и Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион ще зависи от съвпадението на тези фактори.

Заключение

Предвид на всичко казано дотук, се налага да отговорим на няколко важни въпроса: колко големи са шансовете на САЩ да реализират толкова мащабна трансформация на военното им присъствие в региона? Дали всичко в процеса на формиране на новия курс, наречен „Тихоокеанския век на Америка” е толкова безоблачно и безпроблемно, както изглежда на пръв поглед? Как възприемат курса на Обама за американско лидерство в Азиатско-Тихоокеанския регион в самата Америка и в Азия?

Нещата не са никак прости. На първо място, следва да отчитаме почти 20%-ното съкращаване на военния бюджет през следващите години, особено при положение, че американската икономика все още не се се измъкнала от пресата на финансово-социалната криза и гигантските дългове, които вече надхвърлят БВП. Несъмнено, това не може да не се отрази върху скъпоструващите планове за разширяване на военно-стратегическото присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион, модернизацията на базите и опорните пунктове. Според известния историк и политолог Пол Кенеди, ресурсите на САЩ могат да се окажат недостатъчни за реализацията им в пълен обем и те могат да влязат във „фаза на пренапрежения на силите”. Мнозина от журналистите, съпровождащи американския президент и други членове на администрацията му по време на последните им посещения в Азия, акцентираха в анализите си, че, призовавайки домакините си да подкрепят новата регионална стратегия на САЩ, всички те избягваха да посочват точни срокове и точни цифри, обещавайки на съюзниците си, че предстоящите съкращения на военния бюджет няма да засегнат военните ангажименти на Вашингтон в Азиатско-Тихоокеанския регион.

На второ място, група известни американски висши военни – адмирали и генерали, заемащи ключови позиции във военната йерархия (Джонатан Грийнърт, Реймънд Одиерно, Джеймс Еймъс, Нортън Шварц) единодушно потвърждават вероятността за допълнително съкращаване на военния бюджет, което може да има пагубни последици за боеспособността на различните родове войски и да направи невъзможна реализирацията на лансираните планове. На свой ред, редица експерти и някои конгресмени с основание задават въпроса, при толкова голям разрив между съкратените средства за отбрана и необходимите суми за реализация на конкретните отбранителни мерки, как ще може да се осъществи новият формат на американското лидерство в Азиатско-Тихоокеанския регион? На президента Обама няма да е лесно да отговори честно на тези въпроси, особено в навечерите на изборите.

На трето място, предлаганото частично изтегляне на американските части от базите в Япония и Южна Корея, които (според експертите), вече са доста остарели, може да означава значително отслабване на американските ангажименти към най-старите и близки съюзници на САЩ. Трудно можем да прогнозираме, как точно ще реагират те, макар че има примери за разминаване в оценките за интересите им в една или друга ситуация. В правителството на САЩ има немалко привърженици на необходимостта от по-голяма активност за стабилизиране на ситуацията и самоотбрана от страна на Токио и Сеул, т.е. на т.нар. „ненатовски” съюзници и стратегически партньори, които вече разполагат с доста сериозен военен потенциал.

На четвърто място, далеч не всички в САЩ са съгласни с някои мерки, целящи „силовото обкръжаване” и оказването на натиск върху Китай, както и с очакванията, че Пекин бързо ще измине пътя до статута на „отговорен играч в световната политика”, а китайският режим ще се трансформира от авторитарен в демократичен. В последната си книга за Китай, Хенри Кисинджър предлага, китайците да бъдат оставени на мира, но Вашингтон да следи внимателно тяхното „меко балансиране” между сдържаната политика на възходящата държава и активността на бъдещата суперсила.

Впрочем, докато в САЩ продължават да дискутират границите на съкращенията на бъдещия военен бюджет, в Пекин (през март 2012) за първи път бяха публикувани официалнни данни за ръста (с 11,2%) на инвестициите за нуждите на отбраната през настоящата година и то тъкмо, когато американският президент обяви новите политически приоритети на страната си в Азиатско-Тихоокеанския регион.

На пето място, някои експерти оценяват нагнетяваното от Пентагона напрежение около Китай, като връщане към мисленето от времето на студената война, макар и в леко променена форма. Дискутират се например, границите на естествения стремеж на Пекин да защити морските си комуникации за да гарантира своето икономическо развитие, в чиито рамки е налице разминаване между завишените претенции и реалните възможности на Китай.

Накрая, някои политици и анализатори предполагат, че Китай ще използва в свой интерес и такъв фактор, като интеграцията си в редица многостранни международни и регионални структури за сътрудничество (със или без американско участие), като ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, ИБСА (Индия, Бразилия, ЮАР), където Пекин, с помощта на т.нар. „мека сила”, съумя да си извоюва ключови или лидерски позиции, както и в някои региони (Източна Африка, Латинска Америка). Затова за САЩ ще бъде изключително трудно да изтласкат оттам Китай, или поне да отслабят позициите му. Междувременно, Вашингтон успешно се опитва да изтласка Китай от Средиземноморието, в хода на т.нар. „арабска пролет”. Според привържениците на подобно развитие на събитията, САЩ следва по-бързо да преминат от „меко сдържане” на Китай към формирането на алтернативни на Китай и обновени центрове на влияние и центрове на американските интереси.

В същото време е повече от очевидно, че в момента Китай няма интерес от изостряне на отношенията си със САЩ. Въпреки нарастващия натиск от страна на Запада, може да става дума само за формулирането на условията за съвместното съществуване на Китай и САЩ и техните съюзници, с каквито впрочем разполага и Пекин. Както посочва в тази връзка членът на Политбюро на Китайската компартия и известен дипломат Чжан Цзюйхуан, между САЩ и Китай винаги ще има борба, но ще има и сътрудничество.

 

* Водещ научен сътрудник на Института за изтокознание на Руската ададемия на науките