Турция отново се превръща в значителна регионална сила. В известен, смисъл тя е в процес на възвръщане на позициите, с които разполага до Първата световна война, когато се нарича Османска империя. Но, макар че паралелите с османските времена имат някаква повърхностна ценност за разбиране на сегашната ситуация, те не отчитат промените в глобалната и регионална система. Нещо повече, за да разберем стратегията на Турция, трябва да сме наясно с обстоятелствата, пред които тя е изправена днес.
Краят на Първата световна война донесе и края на Османската империя, която бива принудена да предостави суверенитет на редица свои владения в Азия, и за малко не я лишава от незначителната останала и територия в Европа. Това „свиване” на държавата освобождава турците от „имперската” необходимост да контролират прекалено голяма територия – от Арабския полуостров до Балканите. В чисто практически план, поражението във войната решава проблема, породен от факта, че стратегически интереси на Турция надхвърлят възможностите и. След Първата световна война те вече са съпоставими. Макар че турската държава става много по-малка, тя става и много по-малко уязвима, отколкото Османската империя.
Руският проблем
В същото време, има едно обща нишка която свързна двата периода в турската история – имперският и постимперският, и това е страхът от Русия. Последната, на свой ред, страда от сериозна стратегическа уязвимост. Всяко от пристанищата и (Санкт Петербург, Владивосток, Мурманск и Новоросийск) е достъпно само ако преди това се премине през проливи, контролирани от потенциално враждебни сили. Така, британците блокират Датските проливи, японците блокират достъпа до Владивосток, а турците – достъпа до Средиземно море. Затова руската национална стратегия включва поставянето на Босфора под контрол за да бъде предотвратена възможна блокада и, едновременно с това, руското влияние да се разшири в Средиземноморието.
Нещо повече, руснаците имат определен интерес от промяната на формата на турския суверенитет. През Първата световна война, Османската омперия е съюзник на Германия, която воюва с Русия. В периода между двете световни войни и по време на Втората световна война, докато Съветите са слаби или силите им са насочени другаде, Турция остава неутрална (до февруари 1945, която тя обявява война на Оста). След края на войната, когато Съветите стават изключително силни и осъществяват тайни операции, опитвайки се да привлекат Турция и Гърция на своя страна, Анкара се превръща в близък съюзник на САЩ и влиза в НАТО (независимо от отдалечеността си от Северния Атлантик).
Между 1945 и 1991, Турция поддържа много тесни отношения със САЩ, осъществяващи стратегия за сдържането на Съветския съюз по линията от Норвегия до Пакистан. Анкара се оказва ключов елемент в тази стратегия заради контрола над Босфора, но и заради това, че една просъветска Турция би позволила на Москва да оказва директно влияние върху Иран, Ирак и Сирия. В съюз със СССР или попадайки под негово влияние, Турция би пробила центъра на американската система за сдържане, нарушавайки силовия баланс. Тоест, подобно на Германия, Турция е ключова държава в стратегията на САЩ и НАТО.
От турска гледна точка, пред страната просто няма други възможности. Съветският съюз излиза от Втората световна война с изключително силни позиции. Западна Европа е в руини, Китай става комунистически и това допълнително увеличава военните възможности на Съветите, въпреки огромните загуби, които понасят по време на войната, а страните по периферията на СССР (включително Турция) не са в състояние ефективно да се противопоставят на неговото влиняие. Имайки предвид важността на Босфора и малките азиатски държави за Москва, Турция се превръща в зона на руските фундаментални интереси. И тъй като не е в състояние самостоятелно да се противопостави на Съветския съюз, Турция залага на тесните отношения със САЩ
По време на студената война, Турция представлява стратегически императив за САЩ. Тя граничи със Съветския съюз на север и с двама съветски «клиенти» - Сирия и Ирак, на юг. В същото време, Израел отвлича вниманието на Сирия от Турция. На тази стратегическа за САЩ роля на Турция обаче е сложен край през 1991 с разпадането на СССР. Оттогава насам алиансът между Вашингтон и Анкара бива фрагментиран. Руските сили се изтеглят от Южен Кавказ и Балканите, а войната в Северен Кавказ задълго ангажира руската армия. Армения, Грузия и Азербайджан стават независими. Украйна също получава независимост, което прави статута на руския Черноморски флот неясен. За първи път от времето на ранния СССР, Турция се освобождава от страха си пред Русия. Този определящ елемент на турската външна политика изчезва, а заедно с него изчезва и зависимостта от САЩ.
Постсъветските трансформации
Осъзнаването на прмените отне известно време на турците и американците. Както е известно, стратегическите отношения се стремят към стабилност, до голята степен заради инертността на мисленето, дори и след като формиралата това мислене среда е изчезнала, затова често е необходима появата на нова стратегически реалност за да промени въпросното мислене. Ето защо, отношенията между Турция и САЩ останаха непроменени изестно време. Турските опити за членство в ЕС продължиха, а добрите отношения между Анкара и Израел се запазиха, дори след като САЩ престанаха да ги спонсорират. Много по-просто е да формулираш набор от стратегически правила, когато си изправен пред очевидна заплаха, отколкото пред неясен набор от възможности. Пред Турция постепенно започнаха да се откриват все повече възможности, но за нея беше доста трудно да раши, как точно да ги използва. Ключова точка за разрива с миналото се оказа американската интервенция в Ирак през 2003. От турска гледна тгочка, тя не беше необходима, укрепваше регионалните позиции на Иран и отразяваше вътгрешнополитическите проблеми в самите САЩ. За първи път от Втората световна война насам, турците не само отказаха да участват в една американска инициатива, но и не позволиха на американците да използват територията на Турция като плацдарм за атаката си.
Така Турция се оказа в ситуация, в която отношенията и с американците станаха по-опасни, отколкото заплахите, от които трябваше да я защити алиансът със САЩ. И това стана повратната точка в постсъветската турска външна политика. След като Турция реши, че може и да не си сътрудничи вече със САЩ (което бе основният и външнополитически принцип в продължение на десетилетия), външната и политика вече не можеше да си остане същата. Разривът със САЩ не беше някаква катастрофа. На практика, в хода на войната в Ирак, турците се убедиха, че са били прави в отношението си към нея, а пък американците нямаше какво да им възразят.
Това даде възможност на Турция да потърси друти форми на отношения със Запада. Очевиден вариант беше влизането и в ЕС - ключова сила, която също не подкрепи американската интервенция. Тази обща позиция обаче не се оказа достатъчна за присъединяването на турците към Съюза. Множество причини – от страха пред масова турска миграция на запад, до гръцката враждебност, блокираха членството на Анкара. В същото време, това членство не се разглеждаше само за себе си, в контекста на турската външна политика .- за турските секуларисти то символизираще идеята за Турция, като европейска страна с европейски ценности. Само че решението за турското членство така и не бе взето. Това, в крайна сметка, остави тази страна с по-динамична икономика, отколкото мнозинството членки на ЕС, и необременена от дългове (подобно на Гърция), извън Европа. Провалът на евроинтеграцията и трансформирането на връзките със САЩ – от безусловен съюз, към ситуация, в която нещата се решават с преговори (което,между другото, в момента е по-добре за САЩ) принуди Турция да формулира нова стратегия. Тя се основава на три фундаментални предпоставки.
На първо място, Турция не е изправена пред непосредствена екзистенциална заплаха, а дори и второстепенните заплахи пред нея са напълно преодолими.
На второ място, Турция демонстрира бърз икономически ръст и разполага с най-мощната армия в региона.
На трето място, Турция е заобиколена от нестабилни и дори опасни съседи, чиято турбулентност постоянно нараства. Ирак и Сирия са нестабилни. Иран усилва натиска си и войната между него и Израел и/или САЩ, остава възможна. Кавказкият регион беше относително спокоен, но грузинското нахлуване в Осетия през 2008 и продължаващото напрежение между Азербайджан и Армения също се превърнаха в значими фактори. Балканите се поуспокоиха след войната в Косово, но регионът си остава недоразвит и потенциално нестабилен. През миналата година Северна Африка също навлезе във фаза на нестабилност. Русия стана по-настойчива, а САЩ се оказват по-отдалечени и непредсказуеми.
Налице са три процеса, които формират новата турска стратегия. Първият е нарастването на турската относителна мощ. В един регион с толкова много дестабилизиращи се държави, турската относително мощ нараства, което разкрива нови възможности пред Анкара.
Вторият е свързан с възможните заплахи за турските интереси, породени от дестабилизацията, което тласка турците към експанзия, като начин да се справят с нестабилността в региона.
Третият е, че САЩ, които в момента са в процес на предефиниране на ролята си в региона след Иракската война, вече не изглеждат достатъчно стабилна и предсказуема сила.
Турция е в състояние на преход
Турция постепенно се превръща във «велика сила». Тя все още не е станала такава по ред причини, включително ограничените способности на нейните институции да поемат управлението на регионалните процеси, както и наличната политическа база, която все още не е готова да признае Турция за основна сила в региона и да подкрепи намесата и в страните от него. Впрочем, самият регион също не е готов да разглежда Турция като покровител и стабилизиращ фактор. Всяка държава трябва да направи множество стъпки за да се превърне в доминираща регионална сила. Турция едва започва да прави тези стъпки.
В момента, турската стратегия е в състояние на преход. Тя вече не е ограничена от формата на студената война, когато бе просто част от системата на алианса, но все още не е изградила и фундамента за провеждане на зряла регионална политика. Турция не може да контролира региона, но и не може да игнорира случващото се в него. Сирийският пример е много показателен в това отношение. Тази страна е турски съсед и нестабилността в нея, може пряко да влияе върху Турция. Не съществува международна коалиция, готова да предприеме стъпки за стабилизацията на Сирия. Макар че Анкара засега се отказва от открита намеса, тя не изключва подобно развитие в бъдеще, ако събитията се развият по неприемлив за нея начин.
Анализирайки турската периферия, като цяло, виждаме резултатите от тази преходна външна политика, без значение дали в Ирак или Кавказ. По отношение на Иран, Турция старателно избягва да се позиционира като част от американската коалиция, но избягва и да приеме еднозначно позицията на Техеран. Турция не гради регионален силов баланс, както би трябвало да действа една зряла регионална сила. Тя по-скоро формира своеобразен «турски силов баланс», в смисъл, че турската мощ балансира между подчинението на САЩ и самостоятелните действия. Всъщност, подобен период на балансиране за една възходяща сила беше предсказуем. САЩ също преминават през подобна фаза в периода между 1900 и началото на Първата световна война.
Очевидно, Анкара има два вътрешни проблема, които трябва да реши, докато върви напред. Казвам «докато върви напред», защото няма народ, който да е решил всичките си вътрешни проблеми, преди да започне да играе важна роля на световната сцена.
Първият проблем е запазващото се напрежение между светските и религиозните елементи на турското общество. Това е едновременно и вътрешно напрежение, и ситуативен проблем на турската външна политика, особено в контекста на радикалния ислямизъм, когато евентуален бум на ислямистката идеология може да породи тревога сред немюсюлманските сили, променяйки отношението им към Турция. Вторият проблем е този с кюрдите и тяхната въоръжена борба под ръководството на Кюрдската работническа партия (РКК).
Първият проблем, може да се приеме за ендемичен за повечето общества, той определя и американската политика. Тоест, това е нещо, с което нацията трябва да свикне. Проблемът с РКК обаче, е уникален. Кюрдският въпрос се преплита с регионалния въпрос. Така например, въпросът за бъдещето на Ирак включва разширяването на автономията на Иракски Кюрдистан, което няма как да не се отрази и върху турските кюрди. Основният турски проблем обаче е, че докато съществува кюрдския въпрос, всяка външна сила, съпротивляваща се на турсикя възход, ще вижда в кюрдите слабото място на Турция и ще разглежда скритата намеса в кюрдските региони като възможност за ерозиране на турската мощ. В Анкара са силно разтревожени от сирийските и ирански усилия за «сдържане» на Турция с помощта на кюрдската съпротива. Колкото по-силна става Турция, толкова по-нестабилни стават населените с кюрди райони, което усилва турската уязвимост от евентуална външна намеса. Затова турците са принудени непрекъснато да се връщат към кюрдския проблем, тъй като регионалната нестабилност и сепаратизмът, подклаждани от турските противници, могат да отслабят мощта на Турция и дори да обърнат сегашната тенденция към превръщането и във велика сила.
Парадоксът е, че колкото по-силна става една държава, толково по-уязвима може да се окаже. САЩ несъмнено бяха в по-голяма безопасност в периода между Гражданската война и намесата си в Първата световна война, отколкото когато и да било след това. По същия начин и Турция беше в по-голяма безопасност в периода между 1991 и днес, отколкото ще бъде след като стане велика сила. В същото време, никак не е безопасно да си просто младши съюзник на една глобална сила, имайки предвид рисковете, свързани с другите държави.
Идеята за поддържането на дългосрочна сигурност сред останалите страни от региона е илюзорна. И текущата стратегия на Турция е да се удълги мирът колкото се може по-дълго. Това означава да се позволи на събитията около нея да следват собствената си логика, предполагайки (с основание), че ненамесата в тези събития ще застраши Турция много по-малко, отколкото намесата. Но, както вече споменах, това е преходна политика. Нестабилността на юг, разширяването на иранската сфера на влияние, укрепването на руското влияние в Кавказкия регион и възможността САЩ отново да променят политиката си в Средния Изток и пак да се опитат да привлекат Турция в своята коалиция – всичко това е пречка за превръщането на преходното в постоянно.
Турция е интересна именно заради възможността да се анализира процеса на превръщане на една малка страна във велика сила. Великите сили не са чак толкова интересни, защото поведението им е, общо взето, предсказуемо. Управлението на една трансформираща се сила е много по-трудно от това на стабилната. Преходната сила може да запази вътрешния си баланс, дори когато светът наоколо тъне в хаос, а земята под краката ни се тресе.
Сътресенията, които преживяват в хода на този процес обществото и правителството, са грандиозни. Те извеждат на преден план всяка слабост и подлагат на изпитание всяка сила. Турция ще трябва още много да чака, докато тази трансформация доведе до появата на достатъчно стабилен фундамент за превръщането и във велика държава.
* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
