През последните няколко години Индийският океан се очерта като ключов център на геостратегически интерес. През 2010, четиригодишният преглед на отбраната на Пентагона (QDR) даде тон в това отношение, призовавайки за „по-интегриран подход към региона по линия на военните и граждански организации” и подчертавайки необходимостта американското правителство да оцени правилно „последиците от това за националните интереси, цели и мощ”, при изготвянето на новия Доклад за националната сигурност на САЩ, който Националният съвет за сигурност следва да представи през 2012 (1).
Ключовите американски съюзници също акцентират върху ролята на Индийския океан в своите стратегически документи. Така например, в австралийската Бяла книга за отбраната се посочва, че „в периода до 2030, Индийският океан ще се присъедини към Тихия, като център на нашата морска стратегия и военното ни планиране” (2). Във „Водещите принципи на японската национална отбранителна политика” пък се подчертава, че „Япония ще укрепва сътрудничеството с Индия и други държави, с които споделяме общи интереси за гарантиране сигурността на морските пътища от Африка и Близкия Изток към Източна Азия” (3).
Това фокусиране на вниманието на официалните власти към Индийския океан се подхранва и от трудовете на редица експерти, като например появилата се през 2010 книга на Робърт Каплан „Мусон: Индийският океан и бъдещето на американската мощ” (4), написана в духа на традиционното схващане на геостратезите Хилфорд Макиндер и Алфред Маън за значението на Индийския океан за САЩ, заради зависимостта им от глобалната търговия. Институции като Военноморския колеж, Американския предприемачески институт, Института Лоуи (Австралия) и Фондацията за иследвания в сферата на океанската политика (Япония) също подчертават в анализите си стратегическото значение на Индийския океан. Впрочем, същото може да се каже за институците от този тип и в Китай, Индия, Шра Ланка и другаде.
Всички тези стратегически изследвания и анализи се базират на дългия списък от проблеми в сферата на сигурността, които свързват САЩ и съюзниците им с Индийския океан. Сред тях са транзитът на петролните доставки от Персийския залив и Източна Азия; големият брой слаби и „пропаднали” държави по океанското крайбрежие (от Сомалия до Бирма); конкуренцията за ресурсите на океанското дъно; влиянието на климатичните промени върху островните и крайбрежни региони; конфликтите по линията Север-Юг във връзка с индийските претенции за изключителна икономическа зона (ЕЕZ) от 1,37 млн. кв. мили; пиратството, тероризма и опасността от „затваряне на морските пътища”; разпространението на оръжия за масово унищожение, съперничеството между големите сили (особено това между Индия и Китай) и трафика на хора и наркотици (5).
В едно отношение, тази сериозна концентрация на проблеми, свързани със сигурността, въобще не е учудваща. Индийският океан е третия най-голям океан на планетата и е заобиколен от четири континента и 40 държави – с многобройните политически, социални и стратегически последици от това. В същото време, голямото внимание, което започна да се обръща на Индийския океан, не означава, че той е застрашен от непосредствена опасност да попадне под контрола на някаква враждебна хегемонистична сила, да се превърне в обширна зона от „пропаднали държави” или да стане жертва на екологична катастрофа. Именно защото регионът е толкова обширен и разнообразен, е малко вероятно той да се окаже жертва на някоя отделна държава или недържавен играч, настроен връждебно към САЩ или съюзниците им. С други думи, от американска гледна точка, този регион не страда от стратегическата уязвимост на Карибите, застрашени през ХІХ век от европейските империи, или на Тихия океан, застрашен през ХХ век от Япония. Както се посочва в QDR от 2010, най-голямата сила в региона – Индия, може в бъдеще да се окажен „нетен износител” на сигурност в Индийския океан.
Не е достатъчно да посочим, че регионът на Индийския океан е станал по-значим, или че тук са налице многобройни транснационални предизвикателства. В QDR от 2010 с основание се подчертава необходимостта американската администрация да направи оценка на интересите на САЩ и техните цели в Индийския регион, както и на необходимата за реализацията им мощ. Би било добре, ако американските съюзници сторят същото. Така погледнато, кои жизнени интереси на САЩ са заложени в Индийския океан днес? Каква стратегия и какви ресурси са им необходими за прокарването и защитата на тези интереси?
Интересите на САЩ
Би било сериозна грешка да правим паралел между ситуацията в Тихия и в Индийския океан, включително твърдейки, че държавите по крайбрежието му се нуждаят от САЩ за да ги „организират”. Макар че тези страни – от Индия до Индонезия, през последните години подкрепят установяването на по-тесни двустранни връзки с Вашингтон в сферата на политиката и сигурността, в този регион САЩ никога не са доминирали, освен това тук липсват толкова сериозни регионални предизвикателства, каквото е Китай в Тихия океан. Така, индийското правителство съзнателно изключи американското участие в Индоокеанския морски симпозиум (IONS), когато той стартира през 2008, под предлог, че САЩ не са държава от региона (6). Никой в района на Индийския океан не е склонен да подкрепя американското лидерство в него, както е в Западния Пасифик, където ключовите съюзници на САЩ, като Япония например, настояват за активното ангажиране на Вашингтон с регионалните проблеми и смятат американското военно присъствие за необходимо за поддържане на силовия баланс в него.
Но макар че решаването на транснационалните проблеми, свързани с Индийския океан, само по себе си, не изисква регионалното лидерство на САЩ, следва да е ясно, че те имат важни интереси в региона, които трябва да останат във фокуса на вниманието на Вашингтон. Най-важният е, Индийския океан да продължи да бъде „сигурна магистрала” за международната търговия, особено за тази между богатите на петрол държави от Персийския залив и динамичните икономики на Източна Азия (7). Прекъсването и, а това означава прекъсване на 75% от източноазиатския внос на енергоносители, който в момента тече от запад на изток, би имало опустошителни последици за глобалната икономика и стабилността в Азия, провокирайки такива мерки в сферата на сигурността от страна на Китай и други силни източноазиатски държави, които ще навредят на американските интереси. Именно поддържането на тази търговска магистрала изисква от САЩ да прехвърлят част от силите си от Тихоокеанското командване към Индийския океан, за да се справят с предизвикателствата в Югоизточна Азия, както стана при осъществяването на операцията „Пустинна буря” (1991), а след това и на „Трайна свобода” (2001) и „Свобода за Ирак” (2003). От тази гледна точка обаче, „магистралата” през Индийския океан не изглежда пряко застрашена от враждебен държавен или недържавен играч, доколкото тероризмът и пиратството са свързани с крайбрежните зони, а възможностите на Китай, Иран или друга голяма сила да проектира морската си мощ в региона са ограничени, поне засега. Поддържането на тази „магистрала” и свободата на корабоплаването ще останат дългосрочна задача.
Друго, при това по-непосредствено предизвикателство е да се запази свободата на корабоплаване в т.нар. „тесни места” на магистралата през Индийския океан – в единия му край това е Ормузкия пролив, а в другия – Малакския пролив и Южнокитайско море. И двете са под силния натиск на откровено или потенциално враждебни на САЩ държави (третото „тясно място”, около Южна Африка и Мозамбикския проток, е подложено на по-малък натиск, но също е важно). През декември 2011, Иран заплаши да затвори Ормузкия пролив в отговор на икономическите санкции, наложи заради ядрената му програма, а пък Пекин агресивно прокарва претенциите си за веригата от островчета и скали, известна като „Кравешкия език” и разположена в Южнокитайско море (Параселските острови, архипелага Спратли и т.н. – б.р.), точно на пътя на морския трафик към Япония и Корея (8). Днес и в близко бъдеще американските ВМС могат да са напълно сигурни, че са в състояние да гарантират преминаването през тези „тесни места”, но нарастващата проекция на сила от страна на Китайския военен флот (КВФ) и иранската ядрена програма са фактори, които могат сериозно да затруднят мисията на флота на САЩ в едно не много далечно бъдеще. Тоест, макар „магистралата” през Индийския океан да не е застрашена в краткосрочна и средносрочна перспектива, той осигурява необходимата „дълбочина на отбраната” за справяне със заплахите към стратегическите „тесни места”, които обикновено са генерирани извън региона.
Накрая, регионът на Индийския океан е важен за САЩ и съюзниците им, защото може да се превърне в своеобразно второ бойно поле за стратегическата надпревара на големите сили в Азия, особено между Китай и Индия. Географски, Индийският океан осигурява на Пекин някои асиметрични предимства, доколкото китайците могат да разчитат на т.нар. „перлена огърлица” (финансирани от Китай пристанища и съответната инфраструктура, разположени в различни точки по крайбрежието на Индийския океан, от Пакистан до Бирма), затруднявайки Индия, тъй като тя почти няма как да отговори със същото по крайбрежието на Източно и Южнокитайско морета. Делхи реагира като даде силен тласък на военноморското си сътрудничество с Япония, подписвайки, през ноември 2008, с Токио едно от двете си споразумения в сферата на сигурността с друга държава (първото беше подписано с Австралия, през март 2007). Освен това, Индия укрепи връзките си в тази сфера със Сингапур, а нейни военни кораби посетиха виетнамската военноморска база Камран.
Индийските стратегически придобивки в Източна Азия обаче, са несравними с тези, които Пекин постигна в индийския „заден двор” – засега те са предимно икономически, но могат да станат и военно-стратегически. В пряката конкуренция с Китай в Индийския океан, Делхи притежава очевидни предимства, но способността на Пекин да измести индийците в собствения им заден двор е фактор с нарастващо значение в по-широката динамика на азиатската сигурност, който има потенциала да интензифицира дестабилизиращото региона съперничество между двете държави или поне да направи правителството в Делхи по-предпазливо към китайските действия. И тъй като интересът на САЩ изисква запазването на стратегическия баланс в Азия, появата на нов фронт на конкуренция между големите сили в Индийския океан би било сериозен проблем за Вашингтон.
Тези три геостратегически фактора – запазването на „магистралата” през Индийския океан отворена за всички, защитата на „тесните места” в двата края на океана и превръщането на региона във „втори фронт” на по-мащабната регионална конкуренция в Азия, са същите, които определят политиката на САЩ към региона от поне сто години насам. Което потвърждава постоянния характер на онези чисто геостратегически дефиниции на американските интереси и е начална точка за формулирането на бъдещата стратегия на Вашингтон. Тези фактори са в резонанс със стратегическите опасения на ключовите американски съюзници като Япония и Австралия и отразяват очертаваща се перспектива Китай да започне да играе по-голяма роля в Индийския океан, в дългосрочен план.
Американската стратегия и конкуренцията между Индия и Китай
По-голямата част от коментарите, касаещи Индийския океан, отделят най-голямо внимание на китайско-индийската конкуренция. Дали обаче наистина сме свидетели на битка за хегемония между възходящите азиатски сили за контрол над минаваща през него „магистрала”?
Няма съмнение, че морските маршрути в Индийския океан са все по-важни за Китай, което е сред причините за плановете на Пекин да се сдобие с мощен океански флот, както и, че китайското дипломатическо, търговско и (военно)морско присъствие в Индиийския океан бързо нараства. Няма съмнение и, че, взети заедно, тези тенденции пораждат тревога в Делхи (9). Важно е обаче, те да се анализират внимателно, както и да се уточнят последиците от тях за силовия баланс в региона на Индийския океан.
Дългосрочната китайска заплаха
Способността на Китай да проектира реална морска мощ в Индийския океан, днес и през следващото десетилетие, не бива да се надценява. Повечето анализи сочат, че китайците продължават бързо да модернизират флота си с цел да постигнат сериозно превъзходство над своя индийски съперник (10). Изпращането на китайски бойни кораби край бреговете на Сомалия за участие в антипиратски операции, което започна в края на 2008, показва, че Пекин, най-малкото, притежава ограничен капацитет да проектира и поддържа мощта си в един отдалечен от страната регион, позволява на Китай да опознае спецификата на военноморските операции в Индийския океан и несъмнено съдейства за ръста на китайския международен престиж. В същото време, редица експерти подчертават, че този тип операции прекалено „разтеглят и напрягат” китайската логистична система (11). Според Международния институт за стратегически изследвания (IISS): „Всеки конфликт, който изисква линиите за доставка да надхвърлят 200 морски мили, или в който не е налице достатъчно дълъг коридор по суша, би представлявал сериозно предизвикателство за КВФ и значително би ограничил възможностите му да разполага и поддържа флотилиите си” (12).
Междувременно, китайските стратези и политически лидери са загрижени, преди всичко, да предотвратят възможността Тайван да се обяви за независим, както и да не допуснат САЩ и съюзниците им да могат да действат без особен риск в т.нар. „близки морета”. Става дума за морски зони, смятани за жизненоважни за успешната защита на континентален Китай и разположени от Северния Пасифик, през Жълто и Източнокитайско, до Южнокитайско море (13).
От друга страна, не бива да придаваме излишно голямо значение на т.нар. „перлена огърлица”. Несъмнено, тя осигурява на Китай определени предимства в разузнавателната сфера, а също ограничена логистична подкрепа за корабите му, действащи в Индийския океан и гарантира на Пекин известен престиж, както и възможността да упражнява влияние върху правителствата на държавите, където са разположени обектите на „огърлицата” (макар че и обратното е вярно). Индийските анализатори често приемат китайските усилия за укрепване на отношенията с държавите от Индийския океан, като насочени срещу Индия, но истината е, че тези опасения са преувеличени и, че те по-скоро обслужват икономическите цели на Китай (поне засега) (15).
Дори ако Китай съумее през следващите десетилетия да създаде достатъчно ефективни военноморски сили, включително самолетоносачи и съответния спомагателен инструментариум в някои от „перлите” от огърлицата, тези сили ще действат в Индийския океан при доста неблагоприятни за тях условия. Голямата отдалеченост на пристанищата в Южен Китай, прави маршрутите за снабдяваето им уязвими при евентуална забрана на корабоплаването през Малакския пролив и другите „тесни места”, а в открито море китайските кораби ще бъдат постоянно застрашени от силите, опериращи от остров Диего Гарсия (разположен на 2200 км южно от Индия) или от други стратегически точки, включително индийските Андамански и Никобарски острови (разположени на 150 км северно от Асех, в Индонезия). „Перлите”, формиращи огърлицата, са пръснати и трудно могат да бъдат защитени индийския флот, който е облагодетелстван от много по-късите си комуникации (16).
Делхи би могъл да използва силната зависимост на Китай от „магистралата” за вноса на необходимите му енергоносители, като инструмент за стратегически натиск срещу Пекин, макар че това би могло да се окаже твърде рискована игра за всички участници в нея (17). С други думи, КВФ може да се окаже в същата ситуация, като имперския японски флот в Индийския океан, през 1942-1943, когато Токио неуспешно се опитва да установи военноморски контрол в региона.
Голямата променлива в това уравнение е Тайван. Китайските стратези са наясно, че контролът над този ключов остров би гарантирал безпрепятствен достъп на китайския военен флот до Западния Пасифик (18). Този въпрос е тясно свързан и със силовия баланс в Индийския океан. С евентуалното присъединяване на Тайван, правителството в Пекин би се освободило от огромно бреме и въодушевено от нарасналия си в тази връзка международен престиж вероятно би било много по-склонно да се насочи към „далечните морета”. Същото се отнася и за КВФ, който ще разполага с далеч по-големи възможности за действие, включително в Индийския океан (19). Именно тази перспектива е в основата на решението на КВФ да разшири операциите си от своята най-голяма база за подводници на остров Хайнан, след 2008 (20).
Тоест, в далечна перспектива (може би след 20-30 години) съществува опасност, при определено развитие на събитията, КВФ да се сдобие с необходимите възможности да проектира пълноценно китайската мощ в Индийския океан, отправяйки открито предизвикателство към САЩ и Индия (21). Тогава Пекин би могъл да разчита на нещо много повече от днес, включително да създаде собствен еквивалент на американската база на остров Диего Гарсия например. Съветите никога не са имали възможност да доминират в Индийския океан, но дори и само мисълта, че те биха могли да разполагат там с възможности, затрудняващи свободния достъп на други сили, се възприемаше от САЩ като достатъчно сериозна заплаха по време на студената война. Появата на подобна заплаха от страна на Китай следва да се разглежда като възможна в по-далечно бъдеще. Разбира се, имайки предвид силното противопоставяне на регионалните държави на китайските опити за утвърждаване в Южнокитайско море през 2010, съществува голяма вероятност Пекин да се сблъска със сериозна съпротива, ако в бъдеще КВФ действително реши да действа като равностоен конкурент на Индия или САЩ в Индийския океан.
Съществуват ли непосредствени рискове?
Междувременно, натискът върху „източната врата” на Индийския океан също нараства. Пекин прави всичко възможно да се наложи над останалите претенденти за територии в Южнокитайско море (най-вече Филипините и Виетнам), използвайки за целта дипломатически средства, но и мощта на своята армия и флот, и е на пък да се превърне в доминираща морска сила в този субрегион, в отсъствието на САЩ (22). В същото време обаче, на дългосрочните стратегически и икономически интереси на Китай, свързани с Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), бе нанесен сериозен удар през 2019-2010, когато, в отговор на повишената китайска активност в региона, АСЕАН потърси дипломатическа помощ от САЩ на регионалния форум на организацията, през юли 2009, където държавният секретар Хилари Клинтън и ключови членове на АСЕАН потвърдиха значението на „свободното корабоплаване”. Освен това САЩ предложиха да разширят военната си помощ, включително чрез разширяване на сътрудничеството в сферата на отбраната (особено с Виетнам и Филипините), както и чрез разполагането на американски крайбрежни бойни кораби (LCS) в Сингапур (23). Впрочем, за разлика от Иран, в другия край на Индийския океан, Пекин не търси изгода, ангажирайки се в пряка конфронтация със САЩ, предпочитайки да следва стратегията на Дън Сяопин „заблуждавай противника и печели време” (24). В същото време, Китай не се отказва от претенциите си и, на практика, разширява програмата за изграждане на нови кораби с цел утвърждаване на хегемонията си в Южнокитайско море (25).
Винаги съществува възможността амбициите на китайците в Индийския океан да надхвърлят техните възможности. Пропадналите държави по крайбрежието могат да окажат влияние върху тях, доколкото Пекин ще бъде подложен на силен вътрешен натиск да защити своите морски маршрути, инвестиции и граждани. Разрастващите се икономически интереси и усилващите се националистически настроения в обществото ще поставят новото китайско ръководство под още по-силен натиск да защити китайските национални интереси. С други думи, опасността от „пропадналите държави” е по-малко свързана с това, че те биха могли да застрашат функционирането на „магистралата” през Индийския океан, а по-скоро с необходимостта от ангажирането на повече военни сили, отколкото е необходимо за стабилността в региона (26). Тук е мястото да припомним, че руско-японското съперничество рязко се изостря и двете страни тръгват по пътя към войната през 1904, когато и двете решават да изпратят свои части в Китай, като част от многостранния отговор на т.нар. „боксерско възстание”.
Възходящата мощ на Китай и свързаната с това възможност за откриването на „нов фронт” в по-широкото китайско-индийско съперничество и дългосрочната перспектива, че Пекин може да се ориентира към постигане на паритет, ако не и на пълен контрол над „магистралата” в Индийския океан. Впрочем, значението на Индийския океан нараства и защото той може да осигури необходимата стратегическа дълбочина на отбраната срещу нарастващия натиск върху „тесните места” в Ормузкия пролив и Южнокитайско море.
Всъщност, по-непосредственото предизвикателство не е свързано с Китай, а именно с Ормузкия пролив. И макар че американските ВМС вероятно ще продължат да доминират в пролива в обозримо бъдеще, не бива да се изключва, че ходът на събитията ще стимулира амбициите на Иран да наложи собствения си контрол над него, включително чрез провокиране на вътрешен натиск за прекратяване присъствието на Пети американски флот в Бахрейн; потенциалният сдържащ ефект от бъдещия ирански ядрен арсенал; способността на Техеран да ескалира натиска срещу САЩ и съюзниците им в Ирак и Афганистан; възможността да бъдат използвани Хизбула и Хамас за провокиране на нови проблеми за САЩ в Близкия Изток; провокационни действия на ирански военни кораби и т.н.
Поради това, САЩ ще трябва да разполагат с адекватна стратегия за незабавна реакция от територията на Индийския океан на евентуални ирански действия в района на Ормузкия проток, както и с дългосрочна стратегия за „разубеждаване и сдържане” на китайския натиск, осъществяван от Южнокитайско море върху „тесните места” в източния край на Индийския океан. И едното, и другото ще изискват постоянно военноморско присъствие на САЩ, ангажирането на съюзните и приятелски настроени крайбрежни държави, както и демонстрирането на решимост за съвместни действия, включително чрез провеждането на съвместни военноморски учения.
Компонените на американската стратегия в Индийския океан
Тъй като Националният съвет за сигурност на САЩ (НСС) се опитва да обедини въпросите за стратегията, политиката и ресурсите, касаещи променящата се геостратегическа динамика в Индийския океан, важно е вниманието да се концентрира върху трите най-важни цели на Вашингтон в региона: гарантиране сигурността на „океанската магистрала”, канализиране на съперничеството между големите сили в Азия и защитата на „тесните места”, без да се поддаваме на изкушението да включим в тази стратегия и други проблеми, които сами по себе са важни, но не касаят непосредствено региона, както и традиционния стремеж на Америка да „организира” региона. Затова по-долу ще изброим пет ключови принципа, от които би следвало да се ръководи и НСС.
Ресурсите са от значение
Администрация на Обама изпрати обнадеждаващ сигнал към Азия, обещавайки да не се концентрира прекалено върху Близкия Изток и да не съкращава бюджета на Тихоокеанското командване в рамките на новата отбранителна стратегия на президента (27). В същото време геостратегията на Индийския океан демонстрира, защо глобалната сила не е в състояние да гарантира твърдо, че няма да ореже бюджета на някое регионално командване в полза на други, намиращи се в критично важни за САЩ райони.
Ясно е, че кризата около Иран и аспектите и, касаещи Ормузкия пролив, изискват прехвърлянето на средства и военни сили от зоната на отговорност на Тихоокеанското командване, защото САЩ вече не разполагат с достатъчен военен потенциал в Европа. Но, ако обединеният комитет на Конгреса по намаляване на бюджетния дефицит действително прокара планираното сериозно съкращаване на разходите за отбрана, способността на Тихоокеанското командване да изпълнява задачите си в Западния Пасифик сериозно ще се влоши, да не говорим за възможностите му да прехвърли част от силите си през Индийския океан. Тук е мястото да напомним, че става дума за съкращаване на военните разходи със сума, равняваща се на годишния военен бюджет на Япония (който, между другото, е шестия в света). Наистина, американското присъствие в Индийския океан може да се осъществява от базите в Япония или Австралия и Сингапур, но съкращенията на бюджета няма как да не засегнат ангажиментите и присъствието на Тихоокеанското командване в обширния регион от Аденския залив до Малакския пролив. Те са в противоречие с твърдението за новата роля на региона в американската стратегия и ще ерозират усилията на САЩ за укрепване на сигурността му, отношенията им със съюзниците и способността им за сдържане на потенциалните противници (28). Сегашните планове за орязване на разходите за отбрана водят до нарастване на стратегическия риск: отказът от досегашната структура на американската военна сила, позволяваща воденето на две войни едновременно, ще означава, че САЩ ще трябва да се сражават по-дълго и да платят по-висока цена, ако все пак им се наложи да се ангажират в два големи военни конфликта, в различни точки на света (29). Това орязване ще намали и американските възможности за ангажиране и присъствие в региона. Ако то е по-сериозно, може дори глобално да отслаби САЩ.
Ролята на остров Диего Гарсия и Австралия
Въпреки че САЩ не се нуждаят от значително военно присъствие в Индийския океан (по-нататък ще обясним, защо), изключение от това правило са остров Диего Гарсия и Западна Австралия. Значението на Диего Гарсия като флотска база и склад за военно оборудване ще става все по-голямо за поддръжката на американското присъствие и операциите на САЩ в региона, тъй като осигурява необходимата стратегическа дълбочина и контрола на магистралата към „тесните места” в Югозападна и Югоизточна Азия, като значението му може още повече да нарасне в случай, че между САЩ и Индия възникнат стратегически различия (което е много малко вероятно) или ако Индия престане да играе ролята на главен гарант за стабилността в региона.
На свой ред, основната австралийска военноморска база в Западна Австралия „Стърлинг”, както и Кокосовите острови (стратегическа австралийска територия, разположена на 3000 км северозападно от Пърт, точно по средата между Австралия и Шри Ланка) също ще придобие много по-голямо значение за гарантиране военното присъствие на съюзниците в Индийския океан. Базата разполага с дълбоководно пристанище (след разширяването си, то ще може да приема и самолетоносачи) и поддържаща инфраструктура за бойни кораби и подводници и предлага лесен достъп до зоните за провеждане на учения. През Втората световна война, в този район бяха разположени 30 американски подводници. След разширяване на инфраструктурата и, базата „Стърлинг” може да осигури логистича подкрепа за разширяващото се присъствие на американски военни кораби и подводници в Индийския океан. Това ще осигури на САЩ необходимата дълбочина на отбраната при зашитата на морските маршрути в Южнокитайско море, както и директен достъп, през откритите води на океана, до Персийския залив, без да се налага минаване през „тесните места” в Югоизточна Азия. Влагането на сравнително малко средства за разширяване на съществуващата самолетна писта и инфраструктурата на Кокосовите острови ще ги превърне в ключов опорен пункт за евентуални военновъздушни операции на САЩ в Бенгалския залив и още по-далеч.
Значението на силовия баланс
Поддържането и укрепването на военновъздушната и военноморска мощ в Тихия океан е важно, в същото време засега САЩ все още не се нуждаят от значително разширяване на постоянното американско военно присъствие в Индийския океан (освен споменатите по-горе подобрения на инфраструктурата на остров Диего Гарсия и Западна Австралия). Стабилният баланс може да бъде допълнително укрепен тъй като възможностите и намеренията на основните морски сили в региона съвпадат в достатъчна степен с интересите на САЩ. Американската стратегия следва да се фокусира върху подкрепата за индийското превъзходство в Индийския океан и по-тясното стратегическо сътрудничество между Вашингтон и Делхи, съзнавайки, че то си има граници и не може да прерасне в пълноценен съюз. Стратегията на САЩ трябва да окуражава и подкрепя по-тесните връзки и сътрудничеството между основните „морски демокрации” в региона. Поощряването на стратегическите консултации би било от полза, включително възраждането на концепцията за „четириъгълника” САЩ-Япония-Австралия-Индия. Четирите държави доказаха ползата от него, обединявайки усилията си за преодоляване на последиците от Азиатското „цунами”, през 2004-2005, но предложението на тогавашния японски
премиер Шинзо Абе за издигане на сътрудничеството на по-високо политическо ниво се сблъска със съпротивата на Китай и вътрешната опозиция, съществуваща и в четирите държави. Разбира се, това не спря координацията на действията им в политическата сфера и тази на отбраната.
САЩ могат да окуражат обединяването на потенциалите на тези четири големи сили, стимулирайки ръста на двустранното сътрудничество в сферата на отбраната с всяка от останалите три държави. В същото време, следва да се стимулира тристранният стратегически диалог между САЩ, Индия и Австралия.Освен, че би бил полезен, сам по себе си, той може да се окаже преход към възраждането на споменатия по-горе „четириъгълник” (30). Стратегията на постепенното координиране усилията на морските сили в Индийския океан има три предимства: на първо място тя помага за разубеждаването на Китай или други външни сили да търсят паритет с Индия и така гарантира сигурността на „магистралата”, минаваща през океана; на второ място тя осигурява зона, разположена извън най-чувствителните райони на „изключителен китайски интерес”, в която да се демонстрира, че опитите на Пекин за утвърждаване на своето влияние ще провокират обединената реакция на другите държави от региона; на трето място, тя предоставя необходимия потенциал и нормативна основа за сътрудничество в сферата на сигурността, в противовес на едностранните действия за борба с пиратството, тероризма и другите предизвикателства в Индийския океан. Интегрална част от тази стратегия следва да стане признанието, от страна на САЩ, Япония и Австралия, че възходът на Индия играе положителна роля за сигурността в Азия.
Формирането на субрегионални коалиции и развитието на техните възможности също ще помогне за справяне с предизвикателствата в региона, свързани с пиратството и тероризма и ще укрепи сигурността в него. Пиратството в Арабско море например, носи загуби от 7 до 12 млрд. долара годишно като тази заплаха се разраства (така, броят на заложниците на пиратите нарасна от 163, през 2007, до над 1000,през 2010) (31). Налице са възможности за субрегионално многостранно сътрудничество на различни равнища, като започнем с ръководената от САЩ група Task Force 151 (най-голямата група кораби за борба с пиратите, действаща в района), в която участват Япония, Австралия и американските съюзници от НАТО, но не и Китай. Както се посочва в един от последните доклади на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (CSIS), следва да бъдат окуражени и паралелните усилия на Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив в близост до Арабско море (32).
Регионалната архитектура за сигурност е от по-малко значение в случая
Макар че съществува силно изкушение новата американска стратегия в Индийския океан да има всеобхватен характер, остава под въпрос, дали действително е възможно изграждането на регионална архитектура за сигурност, по модела, използван от САЩ във взаимоотношенията им с АСЕАН или в Западния Пасифик. Формулирането на подобна всеобхватна стратегия, включваща всички американски интереси в Индийския океан, би могла да предостави немалко възможности за ангажиране и сътрудничество с държавите от региона, но правителството във Вашингтон следва да се отнася предпазливо към реализацията на мащабни и касаещи целия индоокеански регион инициативи под егидата на САЩ по четири причини. На първо място, ако най-важните стратегически интереси на САЩ в региона изискват да бъде подкрепено индийското лидерство в него, тогава инициативите, които ерозират или поставят под въпрос това лидерство трябва да бъдат изоставени. На второ място, проблемите, свързани с експлоатацията на ресурсите на океанското дъно или с климатичните промени, са въпрос, по които националните интереси на САЩ и Индия често се разминават, което означава, че решаването им би могло да се постигне по-лесно на двустранни или глобални форуми, отколкото в рамките на някаква индоокеанска регионална инициатива. На трето място, наследената от миналото обвързаност на Индия с идеите за неприсъединяването, карат Делхи да се отнася с по-голямо доверие към мултилатералните форуми, отколкото към двустранното сътрудничество или към сътрудничеството в ограничен формат, като например в рамките на „четириъгълника” САЩ-Индия-Япония-Австралия или на тристранния формат САЩ-Япония-Индия. Индийската стратегически култура се променя, като тази промяна съдейства за укрепване на стабилността в региона и е в съответствие с американските сратегически интереси в него. Затова стратегията на САЩ следва да стимулира тази тенденция. На четвърто място, предизвикателствата пред индоокеанския регион са толкова различни - както тематично, така и географски, че решенията им едва ли биха могли да се вместят в някаква стройна общорегионална архетектура за сигурност.
Тайван също е от значение
Сред най-значимите променливи в уравнението за бъдещето на Индийския океан, е Тайван. Една ясна американска стратегия, насочена към предотвратяване на мирното обединение на острова с континентален Китай и отмяната на т.нар. Три комюникета (касаещи китайско-американските отношения и тайванския въпрос и обнародвани през 1982) – с други думи, промяната на политиката на Вашингтон в посока към активна подкрепа за тайванската независимост от континента – би довела до пряка конфронтация с Пекин и няма да донесе нищо положително в Западния Пасифик и Индийския океан. В същото време, стриктното придържане на САЩ към Закона за отношенията с Тайван и съвместните усилия с партньорите да не се допуснат едностранни промени на статуквото в Тайванския пролив е от голямо значение. Китайския натиск върху Тайван с икономически или военни средства ще отслаби стратегическото влияние на САЩ и Япония в Западния Пасифик и ще окуражи КВФ да съсредоточи все повече ресурси в Южнокитайско море и, евентуално, в Индийския океан. И обратното, сближаването между Пекин и Тайпе, ако се основава на уважението към сигурността и демократичните ценности на тайванците, може да съдейства за позитивни промени в китайската политическа и стратегическа култура и ще се отрази положително на сигурността в Азия и Индийския океан.
Стратегически проблем, но не и криза
Въпреки повишеното внимание към региона напоследък, в Индийския океан няма и не се очертава криза на сигурността. Налице са обаче значителни американски интереси, най-вече за поддържане в изправност на критично важната търговска „магистрала” през океана, свободното корабоплаване през т.нар. „тесни места” и недопускане изострянето на геостратегическата конкуренция и съперничество в Азия. САЩ имат достатъчно опит, партньори и ресурси (освен ако орязването на разходите за отбрана не придобие размери, значително надхвърлящи предложените от сегашната администрация) за да решат тези проблеми и да попречат на избухването на регионални кризи. Би било по-добре американските интереси да бъдат защитени не с помощта някакви нови регионални инициативи или създаването на ново командване, а използвайки старомодните съюзи и силовия баланс, запазвайки военноморското присъствие на САЩ (особено в Персийския залив, Южнокитайско море и по цялата индоокеанска „магистрала”, разчитайки на базите в Диего Гарсия и Австралия), формирайки жизнени алианси в Източна Азия, спазвайки твърдо ангажиментите към Тайван и, разбира се, изграждайки и поддържайки стратегическо партньорство с Индия.
Бележки:
1. U.S. Department of Defense, ‘‘Quadrennial Defense Review Report,’’ February 2010, pp. 60—61, http://www.defense.gov/qdr/images/QDR_as_of_12Feb10_1000.pdf.
2. Australian Department of Defence, ‘‘Defending Australia in the Asia Pacific Century: Force 2030,’’ 2009, p. 37, http://www.defence.gov.au/whitepaper/docs/defence_white_paper_2009.pdf.
3. Japanese Ministry of Defense, ‘‘National Defense Program Guidelines for FY 2011 and beyond,’’ December 17, 2010, p. 9, http://www.mod.go.jp/e/d_act/d_policy/pdf/guidelinesFY2011.pdf.
4. Robert Kaplan, Monsoon: The Indian Ocean and the Future of American Power (New York: Random House, 2010).
5. Виж например, Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century,’’ Foreign Policy, November 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/10/11/americas_pacific_century; Gregory R. Copley, ‘‘The Indian Ocean: Dynamic Theater for the 21st Century,’’ Defense & Foreign Affairs and Strategic Policy 36, no. 12 (2008): pp. 11—14, 17; Lee Cordner, ‘‘Progressing Maritime Security Cooperation in the Indian Ocean,’’ Naval War College Review 64, no. 4 (Autumn 2011): pp. 68—88, http://www.usnwc. edu/getattachment/92887ed7-4617-4ff7-adbc-edac05c97613/Progressing-Maritime-Security-Cooperation-in-the-I; James C. Hsiung, ‘‘Sea Power, the Law of the Sea, and the Sino-Japanese East China Sea ‘Resource War’,’’ American Foreign Policy Interests 27, no. 6 (2005): pp. 513—529; Adrian Pabst, ‘‘Central Eurasia in the Emerging Global Balance of Power,’’ Australian Foreign Policy Interests 31, no. 3 (2009): pp. 166—176; and BrianWilson, ‘‘Naval Diplomacy and Maritime Security in theWestern Indian Ocean,’’ Strategic Analysis 33, no. 4 (2009): pp. 488—497.
6. Indian Ocean Naval Symposium, http://indiannavy.nic.in/ions/welcome_to_ions_website_new.htm.
7. Авторите изказват признанието си на Ашли Телис за лансираната идея за Индийския океан като „магистрала” и помощта, оказана им за развитие на основните идеи в настоящата статия.
8. Alexander Wilner and Anthony H. Cordesman, ‘‘Iran and the Gulf Military Balance,’’Center for Strategic and International Studies, December 1, 2011, http://csis.org/files/publication/111128_Iran_Gulf_Military_Bal.pdf; Thomas Erdbrink, ‘‘Iran unlikelyto block oil shipments through Strait of Hormuz, analysts say,’’ The Washington Post, December 28, 2011, http://www.washingtonpost.com/world/middle_east/despitethreats-iran-unlikely-to-block-oil-shipments-through-strait-of-hormuz/2011/12/28/gIQAVSOSMP_story.html; and Robert Kaplan, ‘‘The South China Sea is the Future of Conflict,’’ Foreign Policy, Sept/Oct 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/08/
15/the_south_china_sea_is_the_future_of_conflict.
9. Howard Chua-Eoan, ‘‘Beyond Pirates: On the High Seas, an Indian-China Rivalry,’’ Time, April 8, 2009, http://www.time.com/time/world/article/0,8599,1890251,00.html.
10. Виж например, International Institute for Strategic Studies, Strategic Survey 2011: The Annual Review of World Affairs (Milton Park: Routledge, 2011), p. 339; and David Brewster, ‘‘An Indian Sphere of Influence in the Indian Ocean?’’ Security Challenges 6, no. 3 (Spring 2010): p. 5.
11. Christopher D. Yung and Ross Rustici with Isaac Kardon and JoshuaWiseman, ‘‘China’s Out of Area Naval Operations: Case Studies, Trajectories, Obstacles, and Potential Solutions,’’ National Defense University, December 2010, http://www.ndu.edu/inss/docuploaded/ChinaStrategicPerspectives3.pdf.
12. Strategic Survey 2011, p. 134.
13. Toshi Yoshihara and James R. Holmes, Red Star over the Pacific: China’s Rise and the Challenge to U.S. Maritime Strategy (Annapolis: Naval Institute Press, 2010), pp. 21—26.
14. Ibid., p. 23.
15. Виж например, Brewster, pp. 5—7; and Ashley Townshend, ‘‘Unraveling China’s ‘String of Pearls’,’’ YaleGlobal Online, September 16, 2011, http://www.lowyinstitute.org/Publication.asp?pid_1701.
16. Iskander Rehman, ‘‘China’s String of Pearls and India’s Enduring Tactical Advantage,’’Institute for Defence Studies and Analyses, June 8, 2010, http://www.idsa. in/idsacomments/ChinasStringofPearlsandIndiasEnduringTacticalAdvantage_irehman_080610.
17. Авторите благодарят на Пол С. Гиара, който разви тази концепция в: ‘‘China’s Maritime Salient: Competitive Strategies on the Oceanic Front For the 21st Century,’’in Competitive Strategies for China, ed. Thomas Mahnken (Stanford University Press, forthcoming, 2012).
18. Yoshihara and Holmes, pp. 52—54.
19. James R. Holmes and Toshi Yoshihara, ‘‘China and the United States in the Indian Ocean: An Emerging Strategic Triangle?’’ Naval War College Review 61, no. 3 (Summer 2008): pp. 41—60, at p. 45, http://www.usnwc.edu/getattachment/75c4e264-64f2-4b4f-b5ff-8f09ad5d8ccf/China-and-the-United-States-in-the-Indian-Ocean_A.
20. Hans M. Kristensen, ‘‘New Chinese SSBN Deploys to Hainan Island,’’ FAS Strategic Security Blog, April 24, 2008, http://www.fas.org/blog/ssp/2008/04/new-chinesessbn-deploys-to-hainan-island-naval-base.php.
21. IISS estimates that China may be able to project power beyond its near abroad in substantial, joint-service operations by 2050. See Strategic Survey 2011, p. 135.
22. Ronald O’Rourke, ‘‘China Naval Modernization: Implications for U.S. Navy Capabilities — Background and Issues for Congress,’’ Congressional Research Service, July 17, 2009, p. 13, http://fpc.state.gov/documents/organization/128334.pdf.
23. По-подробно, виж ‘‘Documents on ASEAN and the South China Sea,’’ http://cil.nus.edu.
sg/wp/wp-content/uploads/2011/06/Documents-on-ASEAN-and-South-China-Sea-as-of-
June-2011.pdf; and Hillary Rodham Clinton, ‘‘Remarks on Regional Architecture in Asia: Principles and Priorities,’’ January 12, 2010, http://www.state.gov/secretary/rm/2010/01/135090.htm.
24. Bonnie S. Glaser, ‘‘Ensuring the ‘Go Abroad’ Policy Serves China’s Domestic Priorities,’’ China Brief 7, no. 5 (May 9, 2007), http://www.jamestown.org/single/?no_cache_1&tx_ttnews[tt_news]_4038.
25. Carlyle A. Thayer, ‘‘China’s New Wave of Aggressiveness in the South China Sea,’’ Paper to Conference on Maritime Security in the South China Sea, sponsored by the Center for Strategic and International Studies, June 20-21, 2011, http://csis.org/files/publication/110629_Thayer_South_China_Sea.pdf.
26. Виж Rory Medcalf, ‘‘Unselfish giants? Understanding China and India as security providers,’’ Australian Journal of International Affairs, Special Issue: Collaboration, Governance, and Security in the Asia-Pacific: Challenges for Australia and China, July 2011.
27. Виж Barack Obama, ‘‘Remarks By President Obama to the Australian Parliament,’’ The White House, November 17, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/17/remarks-president-obama-australian-parliament; Barack Obama, ‘‘Remarks by the President on the Defense Strategic Review,’’ The White House, January 5, 2012,
http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2012/01/05/remarks-presipresident-defense-strategic-review; and Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century.’’
28. Виж например, Michael Mazza, ‘‘Two Wars and the 38th Parallel,’’ The American, January 31, 2012, http://www.american.com/archive/2012/january/two-wars-and-the-38th-parallel.
29. Виж Kori Schake, ‘‘The need for honest risk assessment,’’ ForeignPolicy.com, January 5, 2012, http://shadow.foreignpolicy.com/posts/2012/01/05/the_need_for_honest_risk_assessment.
30. Виж ‘‘Shared Goals, Converging Interests: A Plan for U.S.-Australia-India Cooperation in the Indo-Pacific,’’ Joint Project by Scholars from The Heritage Foundation, the Lowy Institute for International Policy, and the Observer Research Foundation, November 3, 2011, http://www.heritage.org/research/reports/2011/11/shared-goals-converging-interestsa-plan-for-u-s-australia-india-cooperation-in-the-indo-pacific.
31. Rick ‘‘Ozzie’’ Nelson and Scott Goossens, ‘‘Counter-Piracy in the Arabian Sea: Challenges and Opportunities for GCC Action,’’ Center for Strategic and International Studies, May 2011, pp. 1-2, http://csis.org/files/publication/110509_GulfAnalysis_Counter_piracy_inthe_ArabianSea.pdf.
32. Ibid., p. 6.
* Доцент в Джорджтаунския университет и старши съветник в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Анализатор на Уошингтън Куотърли
** Старши изследовател в Института Лоуи за международна политика, Австралия, анализатор на Уошингтън Куотърли
