19
Вт, Окт
3 Нови статии

George W. Obama: приемствеността между двете последни американски администрации

брой6 2011
Typography

Напоследък много се спори за това, дали между политиката на предишния американски президент Джордж Буш-младши и тази на сегашния – Барак Обама, има някаква приемственост. В същото време данните сочат, че ако такава приемственост действително съществува, неин най-очевиден израз е прословутата „политика на силата”, която САЩ продължават да провеждат в ислямския свят.

Макар че войната в Ирак може да смята само за „наполовина приключила”, а мащабите на тази в Афганистан се разшириха почти двойно, като военни действия вече се водят във всички части на страната, САЩ междувременно се забъркаха и във военната операция в Либия, а някои американски политици призовават за военна намеса в Сирия и дори за атака срещу Иран. Броят на затворниците в Гуантанамо безспорно е по-малък, отколкото по времето на Буш, затова пък някои от тях вече са осъдени на доживотен затвор. Не секват заклинанията за „държавните тайни”, като начин да бъде защитено правителството от обвиненията във военни престъпления; отново влиза в действие Патриотичният акт (т.е. федералният закон от 2001 за борба с тероризма в САЩ и по света – б.р.), като дори и най-съмнителните му постановки остават непроменени. Тоест, управленията на Буш и Обама се оказват достатъчно взаимосвързани за да ги разглеждаме като отделен исторически феномен, със своя собствена специфика.

Истинското значение на развиващите се около нас събития не става ясно, тъй като се прикрива от дискусиите в големите медии за националната сигурност на Съединените щати и нашите големи и малки войни. Всичко това много напомня ситуацията през 2005-2006, когато иракските бунтовници отказаха да се признаят за победени и онова, което дотогава ни беше представяно като „религиозна вражда”, внезапно поразително започна да прилича на въстание срещу чуждестранната окупация на страната.

Последвалата промяна на стратегията в Ирак (залагаща на мащабното нарастване броя на американските военни в страната с цел постигане на решаващ прелом в ситуацията и последващото им изтегляне) през 2007, премахна темата за войната от първите страници, където тя отново се появи (заедно с афганистанската война) едва след 4 години и то по-скоро случайно. Изчезването и обслужваше целите на втория президентски мандат на Буш – войните трябваше да продължат, но да се превърнат в нещо „нормално”, т.е. хората да свикнат с тях, както и да им се внуши, че макар и да не са извоювали някаква видима „победа”, САЩ все още могат да постигнат много в т.нар. Голям Близък Изток.

Да се върнем обаче към управлението на Обама. През август 2011 мнозина американци бяха смаяни от президентското „споразумение за вдигане тавана на държавните дългове”, представляващо истинско разместване на тектоничните плочи под икономиката на САЩ, за каквото бившият вицепрезидент Дик Чейни можеше само да мечтае, но което успешно беше реализирано именно от Обама, с подкрепата на републиканското мнозинство в Конгреса.

Преразпределянето на богатството и властта, което беше в ход поне от трийсетина години насам, сега придобива официален постоянен статус, т.е. става интегрална част от системата. Струва ми се, че само един президент-демократ и то тъкмо онзи, когото значителна част от американското обществено мнение припознава като „защитник на бедните”, можеше да си позволи подобен обрат. И все пак, има някакъв елемент на тайнственост около решението на Обама да продължи икономическата политика на Буш, а във външнополитически план – да поеме пак по неговия път, ангажирайки Америка във все нови и нови войни. В период на дълбока криза, като сегашната, наличието на подобен лидер, с неговите противоречиви изказвания и действия, се превръща в огромно разочарование за всички онези, които разчитаха, че именно той ще може да промени нещата. Навремето, американският философ Уйлям Джеймс беше казал „ще ги познаете по плодовете, а не по корените”. Ако приложим тази максима към двете и половина години от мандата на президента Обама, чиито методи включваха „ангажирането на видни личности от републиканския лагер в управлението” и т.нар. „скрито лидерство”, тя би звучала така: „по назначенията, ще го познаеш”.

Така че, нека анализираме политиката на Обама, групирайки членовете на неговия кабинет, съветниците и привилегированите източници на влияние, в зависимост от отговора на въпроса: „кого президентът предпочете да задържи по-дълго и от кои предпочете да се избави, за да не го асоциират с тях?”. Ще нарека условно първите „праведници”, а вторите „грешници”, разчитайки, че начинът, по който Обама подбира съветниците и служителите си, може да ни даде някаква представа и за политиката, която провежда.

„Праведниците”

Нека започнем със съветниците – тези, на които президентът, напук на всички очаквания, повери властта и реши да запази в състава на администрацията си, колкото се може по-дълго, както и тези от предишната, които той убеди да останат:

Лоурънс Съмърс

Както е известно, Съмърс беше основния икономически съветник на Обама през 2009-2010. В качеството си на държавен секретар по финансите в края на управлението на Бил Клинтън (1999-2001), именно Съмърс постигна отмяната на закона Глас-Стийгъл, приет още по време на „новия курс” на Рузвелт, който не позволяваше на търговските банки да осъществяват спекулативни сделки с брокерските фирми. Както е известно, целта на закона Глас-Стийгъл беше защитата на американските граждани и националната икономика от финансовите балони и колапса. Премахването на тази преграда между спестяванията и финансите, до голяма степен, стана причина за катастрофата през 2008. В края на 90-те, Съмърс прокарваше и идеята за прекратяване регулирането на операциите с комплексни деривативи, която в пълна степен беше реализирана при управлението на Буш-младши. През първите години от управлението на Обама, той премахна срочните банкови заеми и се обяви против основните програми за създаване на работни места. И в крайна сметка се наложи, последиците от което днес изпитваме на гърба си.

Тимъти Гейтнър

През 2009-2010 ключов съратник на Съмърс беше държавният секретар по финансите на Обама Тимъти Гейтнър. Най-вероятно е назначаването на Гейтнър да е станало именно по препоръка на Съмърс и на друг финансов министър от времето на Буш (2006-2009) – Ханк Полсън. Последният веднъж характеризира Гейтнър като „изключително надарен млад човек” и работеше в тясна връзка с него през 2008, когато беше президент на Федералната резервна банка на Ню Йорк.

По онова време Гейтнър си сътрудничеше с Полсън по въпроса за обосновката на необходимостта от оказване на подкрепа за застрахователния гигант AIG и отказа от такава подкрепа за Lehman Brothers. От своя страна, по време на кандидат-президентската си кампания през 2008, Обама на няколко пъти се консултираше по телефона с Полсън. Тоест, става дума за доста тясна връзка. Освен това, да не забравяме, че сътресенията, възникнали в затворения кръг около президента във връзка с преждевременното напускане на администрацията от Съмърс, със сигурност са били уталожени от обещанието на Гейтнър, че ще остане на поста си и след 2011.

Впрочем, да не забравяме, че през 2011 Съмърс внезапно се оказа по-голям реформатор, отколкото дори самият Обама. Така, в средата на юли, в телевизионната програма на Чарли Роуз, той си позволи да критикува мудността на президента при разработването на програмата за създаване на нови работни места. В тази връзка, Съмърс предложи частичен отказ от лансираната от самия него в близкото минало политика, към която Обама се придържа и днес.

Робърт Гейтс

Несменяем член на вашингтонската „управляваща коалиция”, Гейтс се добра до три важни поста във властта: той беше директор на ЦРУ при Буш-старши  и държавен секретар по отбраната при Буш-младши, като продължи да е такъв и в администрацията на Обама (до 1 юли 2011). Гейтс се задържа на тази пост цели 28 месеца и го напусна, въпреки желанието на президента да остане. През 2009, той подкрепи генерал Питреъс и шефа на Обединения комитет на началник щабовете адмирал Майк Малън в прокарването на идеята за сериозна (въпреки че официално я определяха като „умерена”) ескалация на афганистанската война. При това го направи съвсем спокойно, в типичния си стил (толкова харесван от Обама), макар и в компанията на хора, които очевидно не му бяха по сърце.

По време на управлението на Буш-младши, Гейтс, разбира се, стоеше на по-умерени позиции, в сравнение например с вицепрезидента Чейни (с неговите екстравагантни военни идеи), държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и кръга от неоконсерватори около тях. Той просто работеше за продължаване на милитаризацията на САЩ, съобразявайки се с утвърдените бюрократични правила.

Този подход се одобрява от сегашния президент и вероятно ще бъде продължен (при това с доста по-малка доза предпазливост) от наследника на Гейтс – Леон Панета. Макар че няма достатъчно опит в службите за сигурност (като изключим периода 2009-2011, когато оглавяваше ЦРУ), което би го направило по-стабилна фигура, Панета притежава други достойнства: например бързо се приспособява към „установения режим на работа”, без значение, какво точно ще се иска от него. Придобил известност като шеф на президентската администрация на Клинтън и съумял да въведе известен ред в царящия по онова време в Белия дом хаос, Панета не се свързва от обществото нито с някакви определени схващания, нито с някаква определена групировка в голямата политика.

Рам Еманюел

Като шеф на администрацията на Белия дом (до октомври 2010), Еманюел вършеше по-голямата част от практическата работа, с която Обама предпочиташе да не се занимава: например водеше преговорите със законодателната власт (макар че и вицепрезидентът Байдън често се ангажираше с тази задача). Наистина, усилията му обикновено бяха възнаграждавани само с изразена с половин уста благодарност, но Еманюел беше доволен и на това, тъй като по характер не е човек, стремящ се на всяка цена да се хареса на останалите. На пръв поглед, Обама ценеше качествата на Еманюел, това обаче не се оказа достатъчно за да го убеди да не напуска Белия дом за да стане кмет на Чикаго. Справедливо или не, мнозина смятат, че именно Еманюел е допринесъл най-много за победата на Демократическата партия в изборите за Конгрес през 2006. Обикновено обаче се забравя един факт, който самият той никога не е криел особено, а именно че по време на кампанията Еманюел положи всички усилия за да отстрани кандидат-конгресмените, обявяващи се против войните, водени от Буш.

Обама разбира се също го знаеше, което не му пречеше да се възхищава от него. Между другото, никога не се е обсъждало сериозно, дали Еманюел не е следвал същата стратегия и в изборите за Конгрес през 2010. Във всеки случай, фактът, че през 2011 категорията „демократи-противници на войните, водени от САЩ” вече почти не съществува, е „постижение”, заслугата за което съвместно си поделят Еманюел и президентът Обама.

Кас Сънстийн

Общопризнат факт е, че в качеството си на най-влиятелния юридически съветник на Обама, професор Сънстийн защитаваше идеята (и, вероятно, е предлагал на сегашния президент да наруши обещанието си, дадено през 2008, още в качеството му на конгресмен) той да отлага до последно приемането на какъвто и да било нов закон, ограничаващ правата на телекомуникационните служби, шпиониращи американците. Всъщност, това беше първата голяма крачка назад, направена от Обама по време на кандидат-президентската му кампания през 2008: преди това той защитаваше неприкосновеността на Закона за надзор върху дейността на чуждите разузнавателни служби и се обявяваше против тайното разширяване дейността на  Агенцията за национална сигурност (NSA). Именно тогава Обама промени позицията си и от критик се превърна в (условен) защитник на следенето на американските граждани – т.е. на тайната политика, лансирана от вицепрезидента Чейни, одобрена от Буш-младши, реализирана от директора на NSA Майкъл Хейдън и „теоретично обоснована” от правния съветник на Чейни Дейвид Едингтгън. Опитвайки се (макар и без особен успех) да оправдае тази промяна в позицията си, Обама предположи, че осъществяването на мониторинг върху отчетите на телекомуникационните служби и използването им от генералните инспектори на съответните агенции и департаменти, е напълно достатъчно за да се гарантира спазването на закона.

Впрочем, ако говорим за политиката, касаеща националната сигурност, Сънстийн е отличен пример за приемствеността между Буш-младши и Обама. Макар че понякога го представят за либерал, още от самото начало, когато консултираше офиса на вицепрезидента на Буш Дик Чейни, той отстояваше разширяването на структурата на националната сигурност, подкрепяйки твърдите ограничения, наложени от Министерството на правосъдието и неговия тогавашен шеф Джон Ашкрофт. „По всички исторически стандарти – посочва Сънстийн през 2004 – администрацията на Буш действаше достатъчно сдържано и с достойно за похвала уважение към политическите свободи. Тя по никакъв начин не се опитваше да ограничи свободата на словото или демократичните процеси. Често критикуваният и зле изтълкуван Патриотичен акт, поне като текст, не промени почти нищо в посока към ограничаване на гражданските свободи, друг въпрос е как се прилага на практика”. Както изглежда, Обама също мисли така. Снизходителното отношение към „бащите” на Патриотичния акт, демонстрирано от администрацията на Обама, се съпровожда от постоянни откази да бъде предприето каквото и да било срещу тях.

Именно Кас Сънстийн има най-голяма заслуга за тази политика на Обама, т.е. за съзнателния отказ от всякакви разследвания на дейността на висши военни или служители от ЦРУ, отговорни за нарушаването на законите при предишната администрация (негласно обещание за това беше дадено още от Леон Панета, при назначаването му за директор на ЦРУ, през февруари 2009).

В качеството си на шеф на Отдела за информация и управление на президентската администрация, със собствен кабинет в Белия дом, Сънстийн вземаше решенията, касаещи правителствената политика по въпросите за анализа на събираната от тайните служби информация за американските граждани и условията, при които правителството може да разкрива държавни тайни. В тази връзка, специално внимание заслужава предложението му от 2008 за необходимостта правителството „внимателно да следи определени онлайн-форуми, като ангажира за целта тайни агенти и, ако това е възможно, периодично да дискредитира онези форуми, които смята за екстремистки или заблуждаващи”.

Ерик Холдър

В качеството си на министър на правосъдието (пост, който заема от февруари 2009) и главен прокурор на САЩ Холдър не направи и най-малкия опит да предяви иск към някой от висшите чиновници на големите банки или брокерски къщи, отговорни за финансовия колапс през 2008. Мълчанието му по въпроса беше знак, че Обама въобще не възнамерява да предявява подобни искове. Ако се съди по публичните изяви на Холдър, цялата енергия на сегашният главен прокурор и член на администрацията, дошла на власт с обещанието да внесе повече „прозрачност” и „светлина” в управлението, е насочена към осъществяване на съдебни преследвания по внушение на правителството и – изключително – към максимално суровото прилагане на закона за шпионажа от 1917 (репресивен закон, насочен най-вече срещу американската левица, приет навремето от президента Удроу Уилсън – б.р.). Фактите сочат, че в качеството си на главен прокурор Ерик Холдър е повдигнал повече обвинения по този закон, отколкото са били повдигани през всичките предишни над 90 години след неговото приемане.

Макар че главните прокурори по времето на Буш-младши: Джон Ашкрофт, Алберто Гонзалес и Майкъл Мукаси, също бяха склонни да постъпват така, нито един от тях не се осмели да действа чак толкова безпардонно. Мнозина обясняват извънредните забавяния в работата на Голямото жури (Федералния съд с разширен съдебен състав – б.р.) по делото на редник Брадли Менинг, обвинен, че е предал държавни тайни на сайта „Уикилийкс” и неговия собственик Джулиан Асанж, именно с опитите да се гарантира издаването на осъдителна присъда, въз основа на варварския и почти неприложим закон за шпионажа от 1917.

Денис Рос

Както изглежда, в по-ранните етапи от политическата си кариера, Обама действително е бил заинтересован от създаването на независима палестинска държава. В Чикаго, той беше приятел с известният близкоизточен дисидент и учен Рашид Халиди, а по време на кандидат-президентската си кампания ползваше съветите на бившия специален помощник на президента Клинтън по арабско-израелските проблеми Робърт Мали и съветника по националната сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински. И двамата се смятат за „реалисти” и противници на експанзионистичната политика на дясното крило в израелската управляваща коалиция, което финансира и гарантира военната защита на еврейските селища на Западния бряг на река Йордан. По-късно, под натиска на израелското лоби, Обама се дистанцира и от тримата си съветници. Рос, подобно на Гейтс, е постоянен член на „вашингтонската управляваща коалиция”. Поканен от Пол Уолфовиц в Департамента по отбраната (още по времето на президента Картър), той започна кариерата си като специалист по Съветския съюз, а след това компетенциите му се разпространиха и върху анализа на предизвикателствата пред американската сигурност в района на Персийския залив. На срещата в Кемп Дейвид, през 2000, Рос, в качеството му на американски посредник в преговорите, беше обвинен от арабските участници в тях, че „защитава само израелските интереси”.

Денис Рос влезе в администрацията на Обама като специален съветник на държавния секретар Хилари Клинтън за района на Персийския залив, но през юни 2009 се прехвърли в Белия дом, където получи поста специален помощник на президента и старши директор, отговарящ за Централния регион, включващ целия Близък Изток, Персийския залив, Афганистан, Пакистан и Южна Азия. В това си качество, той неведнъж съветваше Обама да бъде „по-възприемчив” към вътрешните проблеми на Израел.

В ретроспектива, назначаването му в Белия дом е поредното стъпало в поредицата отстъпки, направени на израелския премиер Бенямин Нетаняху, които, на практика, сложиха кръст на надеждите на Обама за постигане на съгласие в региона. Беше ясно освен това, че влиянието на Рос ще запълни вакуума, възникнал в резултат от двойнственото решение на Обама, което можеше да се очаква след неговото щателно подготвено и широко рекламирано обръщение към арабския свят, произнесено през юни 2009 в Каирския университет.

Питър Орзаг

От януари 2009 до август 2010, Орзаг беше директор по въпросите на бюджета на президентската администрация, като отговаряше за убеждаването на големите компании, занимаващи се със здравно осигуряване, да одобрят разходите, необходими за прокарването на президентския закон за здравното осигуряване. По този начин, Орзаг (заедно с въпросните компании) оказа решаващо влияние върху окончателната форма на закона от 2010 за защита на пациентите и съответната грижа за тях. През януари 2011, Орзаг напусна предидентската администрация за да поеме поста председател на департамента за глобално банкиране на „Citigroup”. Само няколко дни след това, той публикува обширен коментар в „Ню Йорк Таймс”, предлагайки на Обама намаляването на данъците, предприето навремето от Буш-младши, да засегне и най-богатата прослойка (2%) на американското общество, добавяйки, че президентът следва да запази това намаляване на данъците само до края на 2012. Както е известно, Обама се вслуша в съвета му.

Томас Донилън

В качеството си на съветник по националната сигурност и (след напускането на Гейтс) най-близкия консултант на Обама по въпросите на външната политика, Донилън подкрепи увеличаването на американския военен контингент в Афганистан с 34 000 души, последвало неубедителния обзор на афганистанската война, направен от президента през 2009.

През същата 2009, той беше сред вдъхновителите и горещо подкрепи т.нар. „окончателни решения” на Обама за Афганистан, които трябваше формално да бъдат одобрени от всички участници в кампанията (както е известно, въпросните „окончателни решения” отразяват „приоритетния всестранен подход”, в чиито рамки САЩ се ангажираха да работят заедно с режима на Карзаи за изпълнение на условията за ускорен преход, в резултат от който ще бъде създадена ефективна местна власт, която да поеме отговорността за воденето на войната, на фона на „продължаващата деморализация” на противниковите сили).

Разностранната кариера на Донилън е свързана както с бизнеса, така и с правото и, разбира се, с правителството. Очевидно, при назначаването му в Белия дом е било взето предвид най-вече неприкритото му възхищение от личността на Обама, но не и ниското мнение за професионалното му квалификация на мнозина негови колеги.

В качеството си на помощник на държавния секретар за връзките с обществеността, по времето на Клинтън, той активно работеше за разширяването на НАТО на изток, след края на студената война – може би най-безсмисления и деструктивен проект на онази епоха. През 1999-2005, Донилън се подвизаваше като изпълнителен вицепрезидент по правните въпроси и политиката на печално известната ипотечна компания „Фани Мей”.

Грешниците

В тази група влизат съветниците или претендентите да заемат важни държавни постове, чиито възгледи, в общи линии, съвпадаха с тези на Обама по време на изборната кампания през 2008 или пък обслужваха целите му през 2009, но днес или са уволнени, или бяха принудени да подадат оставка, или пък вече нямат никакво влияние.

Генерал Джеймс Джоунс

Както и известно, бившият командващ на морската пехота беше скептично настроен към ескалацията на войната в Афганистан. Той стана първия съветник на президента по националната сигурност, но скоро след това Обама започна открито да го избягва, очевидно смятайки Гейтс за „по-голям технократ”, Питреъс - за „по-авторитетен офицер”, а Донилън – за по-горещ привърженик на военната и дипломатическа политика, която президентът бе решил да следва. В резултат от това, Джоунс беше принуден да подаде оставка през октомври 2010.

Интересно е, че преди назначаването на Джоунс на толкова висок пост, Обама беше разговарял с него само два пъти, а и едва ли си е направил труда да го опознае преди той да напусне поста си.

Карл Айкънбъри

Айкънбъри, който командваше обединените сили в Афганистан преди да бъде назначен от Обама за посланик на САЩ в Кабул (2009-2011) и има чин генерал-лейтенант от резерва, беше по-старши офицер както от Дейвид Питреъс, така и от тогавашния военен командващ (2009-2010) генерал Стенли Маккристъл, да не говорим, че по-добре от тях разбираше спецификата на страната и театъра на военните действия.

През 2009, той написа редица доклади до Белия дом, в които рязко критикуваше ръководството на военните операции и демонстрираше откровена враждебност към новия курс на ескалация на американското присъствие. Тези доклади целяха да повлияят при изготвянето на поредния есенен обзор за Афганистан на Белия дом. В тях се твърдеше, че афганистанската война е загубена и, че въобще не е можела да бъде спечелена, както и, че повишената активност на американските части в Афганистан няма да доведе до нищо добро.

Както тогавашният шеф на Централното военно командване (CENTCOM) Питреъс, така и генерал Маккристъл бяха притеснени от докладите на Айкънбъри, виждайки в тях директна заплаха за кариерата си. Потресаващо е, че Обама предпочете да игнорира докладите на посланика си в Кабул. Това, може би, е най-загадъчния измежду случаите, когато съдбата даваше силни козове в ръцете на президента, но той предпочиташе да не ги използва.

Сред другите подобни случаи е спасяването на банките през 2008-2009 и началото на „финансовото регулиране”, петролният разлив в Мексиканския залив и възможността за преразглеждане на политиката за опазване на околната среда, катастрофата в АЕЦ Фукушима и преразглеждането на американската политика в сферата на ядрената енергетика, докладът Голдстоун и шансът да бъде сложен край на блокадата на сектора Газа и т.н. Всички те обаче, подобно на докладите на Айкънбъри, представляват достатъчно ярки примери за необяснимото упорство да се следва една, меко казано, съмнителна политика, без да се съобразяваш с многобройните и впечатляващи доказателства против нея.

В крайна сметка, Айкънбъри подаде оставка през юли 2011, като Обама го замени с офицера от външното разузнаване Райън Крокър, който навремето беше изпратен от Буш-младши в Ирак за да помогне на генерал Питреъс да използва максимално допълнителния американски военен континент, прехвърлен в страната през 2007-2008.

Пол Волкър

Волкър, който ръководеше Федералния резерв по времето на Картър и Рейгън, се ползва (незадължително сред висшия финансов елит) с репутацията на абсолютно некорумпиран чиновник. Един от основните съветници на Обама в предизборната му кампания през 2008, неговото присъствие в групата млади специалисти около новия президент и придаде толкова необходимия оттенък на „фундаменталност”.

Волкър предпазваше Обама от прекалената едностранчивост в политиката му за възстановяване на американската икономика, базираща се на гаранциите за компенсации на такива финансови гиганти като Sitigroup или Bank of America: тази политика се подкрепяше от Съмърс и Гейтс, в противовес на курса към масово създаване на работни места и инвестиции в инфраструктурата.

„Ако искате да сте банка – посочваше в тази връзка Волкър – тогава сте длъжни да следвате банковите правила. Ако „Голдман Сакс” и другите искат да търгуват с недвижима собственост, те трябва да се откажат да бъдат банки”. Съветът му да се проточи процесът на регулиране с цел да бъде обуздана спекулативната търговия, по-късно беше приет, макар и в доста размита форма. През януари 2010, Волкър беше заменен, като икономически съветник на Обама, от изпълнителния директор на „Дженерал Илектрик” Джеф Имелт, известен с това, че за същата 2010 не е платил дори цент федерални данъци.

Денис Блеър

В качеството си на директор на Националното разузнаване, Блеър търсеше възможности за ограничаване тайните операции на ЦРУ. В това отношение обаче, той претърпя поражение от Леон Панета, един кален в бюрократичните битки съперник, който макар и да нямаше никакъв опит в сферата на разузнаването, успешно разшири привилегиите на ЦРУ и успя да ограничи контрола върху дейността му, докато беше негов директор. Първоначално, Блеър отказа да подаде оставка, когато Обама го помоли за това, и поиска да бъде уволнен. В крайна сметка, през май 2010, той напусна поста си.

Несъмнено, Блеър нанесе непоправим удар по собствените си перспективи за успешна кариера, споделяйки с президента скептицизма си относно ползата от войната с участието на безпилотни летателни апарати, което беше директен удар по личните предпочитания на Обама. След уволнението си, Блеър продължи публично да се обявява против мащабното използване на безпилотни летателни апарати за нанасяне на военни удари както в Пакистан, така и навсякъде другаде (включително и в Либия).

След като напусна поста си, той, със задна дата, беше превърнат в изкупителна жертва и за масовото убийство на американски военни, извършено от военния психиатър майор Нидал Хасан през ноември 2009 във Форт Худ (Тексас), и за опита на терориста „по бельо” (т.е. със скрити в бельото му експлозиви – б.р.) да взриви самолета в Детройт на Коледа 2009, и за неуспешния взрив на автомобила на Таймс скуеър в Ню Йорк, през май 2010, т.е. за всички терористични нападения, които Блеър (по презумпция) трябваше да предотврати, дори при положение, че ФБР и ЦРУ се оказаха неспособни да го направят.

Джеймс Картрайт

Заместник председателят на Обединения комитет на началник щабовете генерал Картрайт, който беше назначен на този пост от Буш-младши, получи втори мандат от Обама, през 2009, и в това си качества подготви за него огромен обем информация, оказала се полезна при определяне новата стратегия в афганистанската война. Приятелството между Картрайт и Обама продължи сравнително дълго, той дори стана известен като „любимия генерал на президента”, но фактът, че в негово лице се формира независим канал за влияние върху американския държавен глава, породи силно недоволство у генерал Питреъс и адмирал Малан.

Подобно на Айкънбъри, и Картрайт беше настроен скептично към по-нататъшната ескалация на войната в Афганистан. Името му се спрягаше в Белия дом, когато, след оставката на Малан, се спореше, кой да го наследи начело на Обединения комитет на началник щабовете. Тъй като беше наясно за съпротивата на повечето висши военни срещу подобно назначение, Обама промени първоначалното си мнение и предпочете, вместо Картрайт, генерал Мартин Демпси – фигура, която устройваше много повече и Питреъс, и Малан. През август 2011, генерал Картрайт напусна поста заместник председател на Обединения комитет на началник щабовете, където беше заменен от генерал Джеймс Уинфийлд.

Даун Джонсен

Професорът по конституционно право Джонсен беше първоначалната кандидатура на Обама за шеф на отдела за правни консултации в Министерството на правосъдието. При това този избор беше подкрепен от мнозина, а досегашната и кариера беше внимателно анализирана както от специалистите по конституционно право, така и от организациите за граждански права, които, в общи линии, нямаха нищо против нейната кандидатура. Името на Джонсен обаче изчезна след проточилото се 14 месеца очакване тя да бъде назначена на поста, тъй като не беше одобрена от Сената. Причината бяха възраженията на републиканците, провокирани от откритата критика на Джонсен срещу практиката да се изтезават обвинени в тероризъм и опитите те да бъдат законодателно обосновани.

Провалът на тази кандидатура е само частен случай в рамките на един общ модел: първоначално за важни държавни постове се предлагат кандидати, чиито възгледи са достатъчно откровени, отговарят на интересите на обществото и са в синхрон с принципите на самия Обама, декларирани преди 2009. После следва отказ на президента да подкрепи въпросните кандидати. В тази връзка ще цитирам един още по-пресен пример: след като бе обявена (макар и с голямо закъснение) за претендент за поста специален съветник към Бюрото за финансова защита на потребителите, Елизабет Уорън внезапно отпадна от списъка на кандидатите през юли 2011.

На този фон няма как да не се наложи усещането, че Обама съзнателно избягва всякакъв публичен идеен сблъсък със своите опоненти и предпочита сам да оттегли издигнатите от него кандидатури.

Грег Крейг

По времето на Клинтън, Крейг, в продължение на две години, беше специален съветник в Белия дом и ръководеше групата, защитаваща президента на заседанията за евентуалния му импийчмънт в Конгреса. Декларацията му в подкрепа на номинацията на Обама за кандидат на демократите, направена през 2007, беше от жизненоважно значение за спорния тогава чернокож политик, заради добре известната лоялност на Крейг към семейство Клинтън.

След като влезе в Белия дом, Обама го назначи за свой съветник, като сред задачите му първоначално беше разработването на плановете за закриването на лагера в Гуантанамо, обещание за което президентът даде още в първия си ден в Белия дом. Веднага след това обаче, Обама загуби интерес към тази тема. Затова пък противниците му направиха всичко възможно за да провалят това негово обещание. Дик Чейни например, се постара максимално за да възкреси старите страхове у американците. Политиците, обявяващи се против закриването на лагера, организираха протестни маршове и провокираха паника, а президентът предпочиташе да си мълчи. В крайна сметка, Крейг претърпя поражение в сблъсъка си с Рам Еманюел и реши да напусне Белия дом.

Керъл Браунър

Браунър, която беше водещия еколог в администрацията на Клинтън, получи тежък удар от Обама, в качеството и на президентски съветник по въпросите на енергетиката и климатичните промени. Тя внезапно откри, че усилията и в тази сфера, биват торпилирани както от Конгреса, така и от президентската администрация: в средата на 2010 например, Обама реши, че прокарването на законопроекта за търговските ограничения (като средство за борба с глобалното затопляне) може да има отрицателни последици за демократите на междинните избори и в крайна сметка се отказа от него.

Натискът върху президента от страна на Търговската палата на САЩ, настояваща да се вземат предвид интересите на бизнеса, се оказа силен стимул Браунър да бъде притисната да подаде оставка след разгрома на демократите на въпросните избори. Това стана причина и за „тихия отказ” на правителството от законопроекта. При това Белият дом не разполагаше с никакъв резервен план за борба с глобалното затопляне. След оставката на Браунър, през март 2011, длъжността и просто беше ликвидирана и оттогава насам Обама все по-рядко се сеща за глобалното затопляне или за климатичните промени.

Моралната и политическа неопределеност

Управлението на Обама се характеризира с неясно усещане за неизпълнимостта на повечето му обещания. Както показва, частичният списък на „праведниците” и „грешниците”, които изброих дотук, американският президент сякаш живее в свят, в който със сигурност никога няма да му кажат, че бърка или, че е върви в погрешна посока.

Това е странен свят, в който неординарното мислене или евентуалното наличие на прекалено много противници на дадена идея се смята за първи и достатъчен довод против нея, при вземането на решение за евентуалната и реализация. В резултат, алтернативните идеи изчезнаха заедно с онези, които ги лансираха. И все пак, какво си мисли Обама, когато прокарва, едно след друго, очевидно слаби назначения и старателно премахва всички признаци за самостоятелно мислене и прояви на независимост около себе си? Впрочем, имаме няколко смътни догадки в това отношение.

Бестселърът на Дорис Кърнс „Екип от съперници: политическият гений на
Ейбрахам Линкълн”, най-вероятно, е подсказал на Обама, че дори великият Линкълн е бил принуден да осъществява „пасивно ръководство”, т.е. да залага на сътрудничеството между двете големи американски партии, не само по тактически съображения, но и като необходимо средство за повишаване равнището на демокрацията в САЩ. Самото американско общество обаче, сякаш не осъзнава тщеславните претенции на Обама, който с удивително лекота разсъждава за идеите в тази книга и често открито подкрепя „прагматичните инстинкти” (които, според него, се споделят и от Линкълн, и от американците, като цяло), водещи до постоянни компромиси.

Сериозен намек в тази посока можем да открием в появилата се преди няколко месеца национална стратегия за борба с тероризма на Обама, в която американският президент буквално декларира следното: „Обърнати сме към света, такъв, какъвто е, но се стремим към света, за който жадуваме”. И, ако думите, „обръщам се към света, такъв, какъвто е” ни звучат познато, това е защото фразата вече беше използвана в речта на Обама по повод присъдената му, през 2009, Нобелова награда за мир.

Тези думи се превърнаха в мост, по който тръгна този противоречив „миротворец”, за да сблъска наследството на Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг с реалното бреме на властта, което е принуден да носи лидерът на единствената в света супердържава.

На практика обаче, начинът, по който Обама разбира морала в международните отношения, до голяма степен се съдържа във фразата „в света има едно голямо зло”. Тази „истина” той сподели още през 2007 пред консервативния анализатор от „Ню Йорк Таймс” Дейвид Брукс, приписвайки я на теолога Райнхолд Нибур, след което смело заяви, че е готов да „посрещне света, такъв, какъвто е”.

Светът, към който се стремим, е един по-добър свят, с висок морал. Само че моралът, ако правилно го разбираме, не е нищо друго освен система от възгледи за нещата. И, ако искате стриктно да изпълнявате поетите от вас задължение, като казвате правилните думи в името на правилната политика, ще ви се наложи да приспособите света към нея.

Такава трансформация претърпя в своята сегашна фаза и етиката на администрацията на Обама. Тя обяснява, повече от всичко друго, невероятната склонност на сегашния американски президент към компромиси, нарастващият консерватизъм, демонстриран от него при избора на политиката и конкретните личности, които трябва да я реализират, и утвърждаването от негова страна на редица радикални иновации от първите години на управлението на Буш-младши, при това Обама очевидно одобрява логиката им и дори разширява техните рамки. В крайна сметка, те са съобразени със „света, такъв, какъвто е”.

Прагматизмът на Обама се трансформира в набор от максими, на които може да се заложи за утвърждаването на съществуващия ред – всъщност на всеки съществуващ ред, колкото и скоро да се е появил и колкото и да са отвратителни резултатите от него. При това положение, в „света, такъв, какъвто е” ще е достатъчно на злото да се отговаря пак със зло, пък макар и по-малко. И всичко това се прави, за да се запази властта от посегателствата на „фанатиците” – включително на онези, създали и използващи инструментите, които Обама първоначално осъждаше, но в крайна сметка, също реши да използва. Накрая, в „света, такъв, какъвто е”, за да запазиш властта си, се налага да оставиш на постовете им именно онзи тип хора, които обикновено ги заемат.

* Авторът е преподавател в Йейлския университет, САЩ

Поръчай онлайн бр.4 2021