По правило, когато става дума за Източна Европа не се налага да се обяснява, какво точно включва това понятие, защото то вече е натоварено с определен смисъл, който не позволява, поне на първо време, да се задава подобен въпрос. В същото време, фактът, че нито в социалните науки, нито в практическата политика съществува някаква общоприета представа за границите на този феномен, ни кара да се замислим. Неопределеният и размит характер на самото понятие „Източна Европа”, до голяма степен, се обуславя от двойствената природа на тази концепция. От една страна, то постоянно се използва в съвременната международна политика, във външнополитическата и вътрешнополитическа практика. Понякога се използва понятието Източна Европа, понякога пък същите страни се отнасят към Централна Европа. През последните двайсетина години получи разпространение понятието Централна и Източна Европа. Нещо повече, споровете за този термин нерядко придобиват доста ожесточен характер, което позволява да предположим, че названието на региона, само по себе си, не е неутрално, то е изпълнено с множество смисли и, в зависимост от това, кое от названията на региона избираме, ние на практика преутвърждаваме тези смисли.
Централна и Източна Европа като географски образ
В този контекст, понятието, само по себе си, притежава определена сила на въздействие и може да се разглежда, ако използваме терминологията на руския географ Дмитрий Замятин, като географски образ (1), влияещ върху действията както на външнополитическите, така и на вътрешнополитическите играчи. Този образ отразява не конкретната географска реалност, а по-скоро е част от менталната карта, т.е. от „създаденото от човека изображение на част от заобикалящото го пространство, отразяващо света, така както си го представя същият този човек” (2), т.е. социалната представа за определена част от пространството.
Дмитрий Замятин посочва, че интересът към проблема за географските образи в географската наука възниква с разширяване обхвата на предмета на политическата география, там, където в центъра на вниманието на изследователя се оказват проблемите за връзката между географското пространство и обществения живот.
„Развитието на цяла индустрия на културното наследство доведе до осъзнаване важността на формирането и култивирането на образите на едни или други географски райони. На практика, тези райони вече не се фиксират в рамките на традиционните географски координати, а по-скоро като собствен образ или съвкупност от образи. Подобна методологична ориентация се базира на признаването важността на географското въображение, опиращо се на реалното, физическо място, но разработващо след това, въз основа на него, необходимите му образи”. В случая, от особено значение са политико-географските или геополитическите образи, според терминологията на Замятин.
„Спецификата на политическото мислене и особено структурата на традиционните политически преговори, известният схематизъм на този тип мислене и сравнително силната насоченост към постигането на политически компромиси, водят, по правило, до формирането на доста прости, ясни и добре оформени политико-географски (геополитически) образи. Характерно е, че по-нататък тези политико-географски образи могат да формират и достатъчно сложна, разклонена и често йерархизирана единна система – геополитическата картина на света” – смята руският автор (3).
Геополитическата динамика често може да бъде описана като динамика на географските образи, нещо повече – ако в рамките на географския образ обозначим неговата дискурсивна съставляваща, лесно можем да се убедим, на примера на едни или други конкретни образи, как те, изявявайки се в качеството на доминиращи дискурси, започват да изпълняват чисто политическите функции на властта и контрола.
Анализът на географските образи, както посочва друг руски изследовател – професор Алексей Милер, се въплъщават в появата на такова направление в западната географска и обществено-политическа мисъл като „менталната картография”, лансирано от американския психолог Едуард Толмън, през 1948. Основните разработки по тази тема са от 70-те години и са дело на географа Роджър Даунс и психолога Дейвид Стиа. Те дефинират менталната картография като „абстрактно понятие, касаещо онези ментални и духовни способности, които ни дават възможност да събираме, подреждаме, съхраняваме, припомняме и преработваме информацията за околното пространство”. Следователно, менталната карта представлява „създадено от човека изображение на част от околното пространство... Тя отразява света така, както си го представя човекът и може и да не е вярна. Тоест, изкривяванията на действителността са много вероятни”. За социолозите, менталните карти представляват интерес във връзка с процесите на формирането на въпросните карти и присъстващите в тях географски образи, т.е., ако използваме терминологията и методологията на Мишел Фуко, „дискурсивните практики касаещи формирането на различните схеми на географското пространство и придаването на определени характеристики на едни или други негови части” (4).
Обръщайки се към представителите на историческата наука, Милер подчертава, че преди да се пише за историята на Централна или Източна Европа, „самите дискурси за Централна Европа следва да станат обект на исторически, или на историко-политологичен анализ, най-вече в сферата на историята на идеите. Само след като си изясним цялото разнообразие от интереси и „тенденциозности”, свързани с различните концепции за Централна Европа, историците могат да използват понятието „Централна Европа”, като инструмент в своите изследвания. В противен случай, дори и против тяхната воля, тенденциозността в трудовете им няма как да бъде избегната, тъй като тя ще прониква в тях заедно със самото понятие” (5). Струва ми се, че това се отнася не само за историците, но и за социолозите и политолозите, особено за специалистите по международни отношения, занимаващи се с Източна Европа или с друг географски регион.
Именно с това (по отношение на концепцията за Източна Европа) се заема професорът от Харвард Лари Улф в нашумелия си труд „Изобретяването на Източна Европа: картата на цивилизациите в съзнанието на Просвещението”. В него, той показва, как се създава дискурсът за Източна Европа и как се конструира този географски образ, посочвайки, че откакто понятието „Източна Европа” влиза в речника на политиците, винаги се е разглеждало като нещо второкачествено, по отношение на Западна Европа. „Източна Европа”, също както и „Балканите” са белязани с печата на недоразвитостта, агресивността, лошото устройство, изоставането в развитието и несъответствието на общоприетите европейски социални, политически, културни и икономически стандарти. И този печат няма как да бъде премахнат, най-малкото защото в основата на самия процес на създаването на образа на Източна Европа е заложена налагането на всички тези „атрибути”. Този географски образ е подобен на анализирания от Едуард Саид образ на „Изтока”, като конструирана от западноевропейците реалност, зад който всъщност се крият колониалните амбиции на Запада (6).
В книгата си „Ориентализмът: западните концепции за Изтока”, авторът на концепцията за ориентализма Едуард Саид твърди, че самото понятие „Изток” представлява изцяло западна концепция, натрапена на азиатските и въобще на незападните държави, като единствено реална и адекватна. Една от целите на създаването на образа на Изтока, като загадъчен и притегателен, но изостанал и нуждаещ се от помощта на цивилизования и просветен Запад, е оправдаването на западната колониална политика, такава цел е и конструирането на образа на „Другия” по отношение на Запада. Така, формулирайки концепцията си за Изтока, Западът се самоутвърждава в качеството си на Запад, т.е. на неварварския свят, като център на просвещението и науката, узаконявайки на ментално ниво, отношенията на неравенство и колониално господство, или пък на претенциите за такова господство по отношение но онези страни, които той смята за „източни”.
От методологична гледна точка, е интересно, че Саид директно стига до понятието за географския образ и неговата политическа функция, демонстрирайки каква роля играе този образ в геополитиката. Според него, съществуват две пространства. Едното е реалното географско, а другото е образно. Първоначално, в интелектуалното пространство се създава образът на Изтока, а след това той се проектира върху реалността и се използва като елемент на управлението, т.е. като политическа манипулация (7).
Източна Европа или „Изтокът” на Европа?
Лари Улф развива именно тази концепция на Саид по отношение на географския образ на Източна Европа. Според Улф, самият ориентализъм представлява „стил, с чиято помощ Западът потиска, прекроява и подчинява Изтока”. Вече споменатият руски изследовател на Източна Европа проф. Алексей Милер, в увода си към руското издание на книгата на Лари Улф, обобщавайки нейната основна идея, посочва, че „авторът описва създаването на образа на Източна Европа като своеобразен проект за нейната „полуориентализация”, в чиито рамки като основна характеристика на обществата от тази част на континента се превръща преходното състояние между цивилизования Запад и варварския Изток, при което възприемането на западната цивилизация се оказва повърхностна, а основата на тези общества си остава варварска” (8).
Образът на Източна Европа се формира като един от субпродуктите на ориентализма, твърди Улф. С началото на епохата на Просвещението и създаването на описания по-горе образ на Изтока се формира географският образ на зоната, намираща се между чистия „Изток” и чистия „Запад”. Именно тази междинна зона бива наречена „Източна Европа”, като по отношение на нея започват да се реализират стратегии, сходни със стратегията на ориентализацията.
Ако преди епохата на Просвещението границата между цивилизацията и варварството в съзнанието на европейците минава по линията Север-Юг, като на образа на културното Средиземноморие се противопоставя варварският германски Север, от началото на Новото Време и появата на ориенталисткия дискурс, в съзнанието на жителите на Запада се извършват съществени промени, позволяващи им да изместят образа на значимия „Друг” от Севера към Изтока, като в ролята на този „Друг” се оказват (както посочва и Улф, и норвежкият социолог Айвар Нойман) първо Османската империя, а след това Русия (9).
Източна Европа, „открита” в това си качество в началото на ХVІІІ век, първоначално се възприема като „вътрешен Изток” или като „Изтокът на Европа”, прилежащ непосредствено до османските владения и територията на Русия. Появилите се по онова време елементи на източноевропейския дискурс и до днес доминират в съзнанието на хората от Запада, век след век разделяйки Европа на две половини. Действително, през ХVІІІ век за първи път се появяват и след това вече не изчезват представите за Източна Европа като „варварски територии” или пък като „Склавония” – територия с предимно славянско население. Породеният от въстанието на Ференц Ракоци (в началото на ХVІІІ век) интерес към унгарците, както в подкрепящата ги Франция и нейните географи, така и сред учените, подкрепящи Хабсбургите, привнася във формиращия се образ на източната периферия на континента противоречивата представа за уж изначално присъщата и „диващина”, и за наличието на известна „азиатщина”, съчетани със свободолюбието на местните народи, стремящи се да разкъсат оковите на робството (10).
Издаденият през 1720 в Амстердам Atlas Historique, освен споменатите по-горе моменти, отразява и друг важен елемент от наложилата се в съзнанието на европейците (а по-късно и на американците) представа за Източна Европа, а именно възприемането и като нещо архаично и изостанало. В Източна Европа сякаш се концентрира миналото, което Западът успешно е преодолял. В този атлас, териториите, спадащи към региона, за разлика от Западна Европа, навсякъде са обозначени както със съвременните, така и с древните си латински названия (например Унгария и Панония, България и Мизия, или Влахия и Дакия). Подобно обозначаване и препратката към архаиката са своеобразен белег за „източноевропейството”, както показва примерът с Бохемия, която няма древно латинско название, но тъй като авторите на атласа искат да я причислят към Източна Европа, те просто си го измислят (Boiohemum) (11). Това, че тази представа за Източна Европа не само не е преодоляна, но и продължава да се култивира от западните медии, показват както изследванията на редица руски учени, като например книгата на Николай Клочко „Образите на Европа в съвременните национални дискурси (на примера на антропоморфната метафорика)” (12), така и в публикациите на западноевропейските изследователи (13) и източноевропейските им колеги (14). Струва си да споменем, в частност, статиите на белгийския геополитик Роберт Стойкерс „За образа на Румъния в света” и на албанския социолог Алпион Гезим „Западните медии и европейският „Друг”: образите на Албания в британската преса през новото хилядолетие”.
Обръщайки се към дискурсивния анализ, Лари Улф (в по-малка степен) и Едуард Саид (в по-голяма степен) споделят стремежа на Мишел Фуко да разкрие властовите дискурси, конституиращи отношенията на господство и подчинение (15). Както посочва британският изследовател Томас Диес, дискурсът не е просто невинно говорене, а политически акт, вписващ определен проблем в политическия контекст. Разграничавайки нисшите от висшите и „цивилизованите” от „диваците”, дискурсът на „ориентализма” или на Източна Европа установява специфични властови отношения, в които на източноевропейците винаги е отредена ролята на „водените”, т.е. на онези, които се подчиняват и се цивилизоват, рискувайки обаче никога да не бъдат признати за цивилизовани, докато този дискурс не бъде премахнат.
Обратното, други дискурси могат да „европеизират” различни култури и страни. Характерен пример за това в Източна Европа е дискурсът на елинизма, благодарение на който Гърция се оказва извън този географски образ. Както демонстрира Мартин Бернал в изключително интересното си изследване „Черната Атина: афроазиатските корени на класическата цивилизация и фабрикуването на антична Гърция”, тази интелектуална традиция, точно обратното, отстранява от европейското възприятие за Гърция всички следи от източните, азиатски и дори африкански влияния не само върху съвременната гръцка, но и върху древногръцката култура” (17).
Дискурсът за „Централна Европа” и геополитическите му функции
Имайки предвид онези конотации, които носи със себе си образът на Източна Европа, не можем да се учудваме, че интелектуалните и политически елити на държавите от региона непрекъснато правят опити за елиминирането на този дискурс. Формирането на дискурса за Централна Европа от източноевропейските интелектуалци през втората половина на ХХ век може се интерпретира именно по този начин. Съществуващите преди това представи за Централна Европа в техните германистки версии, свързани с движението на австрославизма, губят идеологическата си привлекателност с изчезването на самата Австро-Унгария. Един от първите (ако не и първият) който успява да съживи дискурса за Централна Европа в новото и тълкуване, е Милан Кундера, със статията си „Трагедията на Централна Европа”. Той бива последван от други представители на интелигенцията, създали мита за „Централна Европа”, която по своето културно равнище и цивилизованост не отстъпва на Западна, но бива насилствено откъсната от привичния си културен, политически и икономически контекст „с идването на Червената армия” (18).
Самото дисидентско движение, действащо под „централноевропейски флаг” се ползваше както с материалната, така и с политическата и информационна подкрепа на западните държави и, най-вече, на САЩ. Освен това, както отбелязва Алексей Милер, цитирайки американския историк Тони Джад, Кундера не е първият източноевропейски емигрант, съжаляващ за съдбата на „стъпканата от болшевиките” Централна Европа, но статията му, отразяваща настроенията на мнозина източноевропейски интелектуалци, се появява в една силно променена геополитическа ситуация, което обяснява интереса към нея сред противниците на съветския блок. Освен общата заинтересованост на Запада и най-вече на САЩ от отслабването на комунистическия блок и неговата европейска съставляваща, налице са и други интереси, а също взаимодействие на интереси и тенденции в развитието на световната система, както и конкретни действия, предприети от водещите глобални играчи. „Няколко важни събития и процеси съвпадат по време, което прави западната публика възприемчива към тези идеи – посочва Алексей Милер – Това са упадъкът на западните комунистически партии и на марксистката левица въобще, съветската военна интервенция в Афганистан, появата на полската „Солидарност” и т.н. Важно е също възраждането на интереса към човешките права в западната политическа теория. За някои западноевропейски и, особено, френски радикали, дискурсът за Централна Европа се превръща и в сфера на проекцията на собствените им идеи за еманципацията на Европа от САЩ. Подобно нещо обаче е по силите само на такава Европа, която обединява изтока и запада на континента. Ново и особено важно значение придобива темата за Централна Европа в Германия, където се опитват да я използват за решаването на основната задача на „източната политика” – бъдещото обединяване на страната” (19).
След краха на „социалистическата” система, в политическа цел на управляващите елити на държавите от „Източна Европа” става окончателното освобождаване от клеймото „източен”, символизиращо комунистическото им минало. Естествена последица от това е насаждането на „централноевропейската регионална идентичност” (20).
Компромис между това намерение и предишното название на региона става понятието „Централна и Източна Европа”, макар че през 1994, американския Държавен департамент се отказва от него по политически съображения и дори изпраща инструкция, в която се препоръчва вместо понятието „Централна и Източна Европа” да се използва „Централна Европа” (21).
Всъщност, и терминът „Източна Европа”, и терминът „Централна Европа” имат предимно политическо съдържание. Опитвайки се да му придаде географско съдържание, чешкият геополитик Оскар Крайчи се сблъсква с проблема, че този регион няма естествени геополитически граници и затова и той говори предимно за идеята за Централна Европа (22). Както посочва в тази връзка професор Алексей Милер: „На практика, политолозите са единодушни, че никога не е имало и няма самостоятелен геополитически обект, наричан „Централна Европа”. Очевидно е обаче, че Централна Европа съществува като идеологически феномен” (23).
Същата представа, дублираща промените в регионалното самопредставяне на елитите на региона се налага и в редица руски разработки по темата, особено в онези, където все пак се отделя някакво внимание на „Източна Европа” и „Централна Европа”, като доминиращи дискурси, например при разделянето на пространството в тази част на Стария континент, което се лансира в трудовете на Ела Задорожнюк от Института по славянознание в Москва, където под „Източна Европа” се разбират бившите съветски републики, а под „Централна Европа” – „поясът от постсоциалистически държави между Балтика и Адриатика” (24).
Образът на Централна Европа като интегрална част от европейското цяло, създаден от интелектуалните среди, се утвърждава в обществото, пораждайки такъв феномен като „ежедневния ориентализъм”. Така, в изследването си за проявите на този феномен в столиците на две балкански държави – Сърбия и Хърватска („Ежедневният ориентализъм: възприемането на „Балканите” и „Европа” в Белград и Загреб”) (25), британският социолог Стив Янсен от Университета на Хъл описва, как става формирането на негативния образ на Балканите, които биват противопоставени на Европа. Самите сърби и хървати започват да се самооценяват като европейци и „защитници на Европа”. При това, в случая с Хърватска, неутралният и популярен преди термин „Балкани” се сдобива с еднозначно негативна конотация. Балканите започват да се асоциират със сърбите и комунистите, докато самата Хърватска еднозначно се асоциира с Европа. Ярък пример за символичното утвърждаване на собственото „европейство” в Загреб е преименуването на местното кино „Балкани” на „Европа”.
Географските образи и властовите дискурси пряко влияят върху геополитиката и външната политика на държавите. Важно отличие на съвременното разбиране на образа на Централна Европа, култивиран в страните от региона, е разбирането за Русия като „чужда сила”. Така, споменатият по-горе Айвър Нойман посочва, че за този дискурс на Централна Европа, Русия винаги ще изпълнява важната функция на „конституиращия Друг”, т.е. като виновник за „трагедията на Централна Европа” и „заплаха за бъдещето и” (26). Разнообразните местни варианти на централноевропейската идея, независимо дали става дума за полската „ягелонска идея”, или за не толкова мащабните и претендиращи за експанзия в източна посока, нейни събратя в другите страни от региона, се характеризират с противопоставянето на Русия, в резултат от което въпросните страни се превръщат в удобен плацдарм за НАТО и САЩ, а всички разсъждения за собствената изключителност само рамкират атлантическата ориентация на елитите на тези държави (27). Тоест, централноевропейският дискурс утвърждава господството си като антируски и проатлантически и така води до доминацията на атлантизма в региона.
Източна Европа, като „вътрешноевропейския Друг”
В същото време, както вече посочих, вътре в самия Запад, по отношение на държавите, които се самоопределят като „централноевропейски”, продължава успешно да функционира източноевропейският дискурс. Тоест, дискурсът за Централна Европа, подкрепян от САЩ и другите западни държави, се оказва своеобразна уловка за източноевропейските общества. Но макар че той продължава да доминира, отделяйки ги от Русия и ориентирайки въпросните държави към предната линия на антируското противопоставяне, по отношение на тях в главите на самите европейци и американци (както посочва Лари Улф) продължава тотално да доминира „източноевропейския” дискурс, с всичките му белези на „варварство”, „диви нрави” и „изостаналост”. Тоест, Източна Европа продължава да си остава „по-малкия брат, който трябва да бъде контролиран и възпитаван”. Същото твърди и британският учен Томас Диес – според него, за Европа, след сблъсъка и с държавите от Източна Европа, в резултат от разпадането на социалистическия блок, образът на Другия (в чиято роля дълги години след Втората световна война, се изявява нейното собствено минало) моментално започва да се асоциира именно с тях. Собственото трудно преодолимо и негативно възприемано минало се въплъщава за Европа в нейната източна периферия, възпроизвеждайки отново всички елементи на източноевропейския дискурс, конституирайки и реконструирайки образа на Източна Европа като „вътрешноевропейския Друг” (28).
Тоест, под една или друга форма, Западът продължава да се отнася към Източна Европа по един по-скоро колониалистки начин, докато, в същото време, натрапваните и географски образи конституират отчуждеността и от Русия, укрепвайки онова, което в геополитическата терминология е известно като „санитарен кордон”. Разширяването на НАТО и ЕС на изток, както посочва канадската изследователства Мерие Куус, бива подкрепено от повсеместното използване на ориенталисткия дискурс, в който източноевропейските държави биват определяни като „недостатъчно европейски” и принудени постоянно да се учат от Запада (29).
В процеса на създаването и използването на образа на Източна Европа като образ на „Другия” и разграничаването му от „по-цивилизованата” Централна Европа, се осъществява мултиплициране на образите на Източна Европа (30). В географски план, той бива изместван все по на изток, обхващайки западната периферия на ОНД. Сега пред държавите от региона стои задачата да преодолеят собствената си „изостаналост” (а, може би, специфика?). В рамките на този преход геополитическата функция на дискурса за Източна Европа се очертава съвършено ясно. Експертите от американския Център за трансатлантически връзки Даниел Хамилтън и Герхард Мангот лансират в едноименната си книга (31) понятието „Нова Източна Европа”. Към тази група от държави, колежката им Анджела Стент (известен специалист по Източна Европа и Евразия) причислява Украйна, Беларус и Молдова, посочвайки, че днес ролята им е да формират „буферна зона” между Русия и ЕС (32). На свой ред, макар и неявно, споменатата по-горе Мерие Куус дава да се разбере, какво означава, от геополитическа гледна точка, използването на термина „Източна Европа” по отношение на държавите от ОНД.
Тя, в частност, предлага за да се даде адекватна оценка на социолно-политическите процеси, преди всичко, в сферата на международните отношения, в Източна Европа, да се използват някои аспекти на теорията на постколониализма, трудовете на Едуард Саид и неговите последователи. Въпреки, че в миналото не е бил обект на прякото колониално господство на западните държави, днес този регион се намира в такава позиция спрямо Запада, която доста наподобява онази на държавите от Третия свят (33). Разбира се, Мерие Куус не споменава, че терминът „постколониализъм” включва и една откровено неоколониална стратегия, но това се подразбира от само себе си. Както посочва навремето Йосиф Бродски, спорейки с Милан Кундера, последният, „както и мнозина негови братя-източноевропейци станаха жертва на геополитическата „истина”, измислена на Запад, а именно на концепцията, че Европа винаги е била разделена на Изток и Запад” (34). А първото, което може да се направи за да се сложи най-сетне край на този мит, е да се разкрие неговата властова функция и изкуствения му характер.
Бележки:
1. Замятин Д.Н. Феноменология географических образов // Социологические исследования. 2001. № 8. с. 12-21.
2. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.5.
3. Замятин Д.Н. Феноменология географических образов // Социологические исследования. 2001. № 8. с. 12-21.
4. А.И.Миллер. Ментальные карты историка. И связанные с ними опасности. mion.sgu.ru/empires/docs/mental.doc (достъпен на 14.06.2011).
5. Ibid.
6. Саид Э. Ориентализм: западные концепции Востока. СПб, 2006.
7. Савин Л.В. Ориентализм, окцидентализм и интеллектуальный терроризм / Дугин А.Г. (ред.) Левиафан: материалы семинара «Геополитика/Геостратегия». М.: 2011. с. 35
8. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.6.
9. Neumann I. B. The Uses of the Other. “The East” in European Identity Formation. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1999.
10. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.250-252.
11. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.250.
12. Клочко Н.Н. Образы Европы в современных национальных дискурсах (на примере антропоморфной метафорики) / Будаев Э. В., Чудинов А. П. Современная политическая лингвистика. Екатеринбург, 2006. с. 213-226.
13. Steuckers. R. Despre imaginea Romaniei in lumea. http://ro.altermedia.info/opinii/despre-imaginea-romniei-n-europa-occidental_1664.html, (достъпен на 21.11.2010).
14. Gеzim. A. Western Media and the European “Other”: Images of Albania in the British Press in the New Millennium // Albanian Journal of Politics. 2005. №I (1). рp. 4-25.
15. Фуко М. Воля к истине, по ту сторону знания, власти и сексуальности. М.: Касталь, 1996. с. 49-95.
16. Diez. T. Europe's Others and the Return of Geopolitics// Cambridge Review of Internationall Affairs. Vol. 17. Number 2, July 2004. рp. 319-335.
17. Bernal M. Black Athena: Afro-Asiatic Roots of Classical Civilization:
The Fabrication of Ancient Greece, 1785-1985. New York: Vintage Books, 1991.
18. Коля А.Ф. Концепция «Центральной Европы» в творчестве Милана Кундеры, Юрия Андруховича и Анджея Стасюка // Европа: Журнал польского института международных дел. 2002. Т.2, № 2(3). с. 131-154.
19. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2001. с. 33-65.
20. Кобринская И. Россия и Центральная Восточная Европа после «Холодной Войны». М.: 1997. с. 14.
21. Кобринская И. Россия и Центральная Восточная Европа после «Холодной Войны». М.: 1997. с. 14.
22. Krejci O. Geopolitics of the Central European region: the view from Prague and Bratislava. Prague, 2005. р. 65.
23. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН, 2001. С. 33.
24. Задорожнюк Э.Г. Новые региональные идентичности в Европе: становление и перспективы / Страны Восточной Европы в поисках новой идентичности: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2006. с.15.
25. Янсен С. Повседневный ориентализм: Восприятие «Балкан» и «Европы» в Белграде и Загребе / Игрицкий Ю. И. (отв. ред. ) Восточная Европа: Национальные культуры в контексте глобализации и интеграции: Сб. обзоров и реф. М. , 2005. с. 119-126.
26. Neumann I. B. The Uses of the Other. “The East” in European Identity Formation. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1999. р. 281.
27. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2001. с. 33-65.
28. Diez. T. Europe's Others and the Return of Geopolitics // Cambridge Review of Internationall Affairs. Vol. 17. Number 2, July 2004. рp. 319-335.
29. Kuus M. Europe's eastern expansion and the reinscription of otherness in East-Central Europe // Progress in Human Geography 28,4 (2004). р 472-489
30. Kuus M. Europe's eastern expansion and the reinscription of otherness
in East-Central Europe // Progress in Human Geography 28,4 (2004). р 479.
31. Hamilton D., Mangott G. The New Eastern Europe: Ukraine, Belarus, Moldova. Baltimore, Maryland: Center for Transatlantic Relations, 2007.
32. Stent A. The Lands In Between: The New Eastern Europe in the
Twenty-First Century / Hamilton D., Mangott G. The New Eastern Europe: Ukraine, Belarus, Moldova. Baltimore, Maryland: Center for Transatlantic Relations, 2007. с. 3.
33. Kuus M. Europe's eastern expansion and the reinscription of otherness in East-Central Europe // Progress in Human Geography 28,4 (2004) .р 482-484.
34. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2001. с. 33-65.
* Докторант в Катедрата по социология на международните отношения на Московския държавен университет „Ломоносов”
