19
Вт, Окт
3 Нови статии

Визията на Бжежински за новия световен ред

брой6 2011
Typography

На 14 октомври 2011, известният американски геополитик Збигнев Бжежински получи от ръцете на бившия френски президент Жискар Д’Eстен престижната награда „Алексис дьо Токвил”, сред чиито носители преди него са Раймон Арон, Карл Попър и Даниел Бел. По този повод Бжежински произнесе голяма реч (1), която заслужава специално внимание, тъй като в нея е изложена осъвременената му визия за т.нар. „нов световен ред”.

Какво каза Бжежински

В началото на речта си, Бжежински отдава дължимото на паметта на Алексис дьо Токвил - френският историк, социолог и политик, чието посещение в САЩ през 1831-32 го вдъхновява да напише превърналия се в класически труд „За Демокрацията в Америка” (2). За да разбереш Америка, трябва да си чел Токвил, който още преди 175 години прогнозира потенциалните заплахи за американското общество, посочва Бжежински. На свой ред, носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц смята, че Токвил е успял да разбере основния източник на „специфичната гениалност” на американското общество, който самият Стиглиц определя като „добре осъзнат егоизъм”, като подчертава, че ранната Америка и американците винаги са отчитали и вземали предвид егоизма на другите, съзнавайки, че уважението към общото благо е предпоставка за личното благополучие на всеки отделен индивид.

Според Бжежински обаче, съвременната Америка се е променила драстично, превръщайки се в държава на смайващи социални контрасти. Въпреки демокрацията, американското общество днес се състои от свръхбогато малцинство, част от което са и висшите държавни служители и политиците, и непрекъснато разширяващо се мнозинство от очевидно бедни хора или такива със сериозни икономически проблеми. „Днес в Америка 1% от американците, принадлежащи към най-богатите семейства, притежават 35% от цялото национално богатство, докато „долните” 90% - само една четвърт от него”.

Освен това, посочва Бжежински, САЩ, макар че продължават да са свръхдържава, все по-трудно се справят с излизащите от контрол глобални промени, които се осъществяват както на икономическата, така и на геополитическата сцена. „В социален и икономически план, светът се е превърнал в игрално поле, на което все повече доминират три динамични реалности: глобализацията, „интернетизацията” и дерегулацията”- посочва той. В същото време, финансовата сфера, превръщайки се в предимно спекулативна и все по-малко свързана с технологичните иновации или новите форми на труд, получи възможност практически мигновено да генерира безпрецедентни по мащабите си богатства. Инвестициите и преместването на работната сила на международната сцена в повечето случаи се диктуват от меркантилния егоизъм, а не от националните интереси.

На политическата сцена концентрацията на глобалната мощ в ръцете на само няколко държави, притежаващи огромни икономически и военни възможности, се съпровожда от „разсейването” но политическата сила. Западът преживява упадък, тъй като му липсва воля за обединение, докато мощта на Изтока нараства, на фона на заплахата от егоистично съперничество и потенциални конфликти между водещите държави. „Нито съществуващите национални правителства, нито регионалното урегулиране са в състояние да гарантират ефективна дисциплина, да не говорим за осъществяването на някакъв контрол върху автономната финансово-икономическа вселена, формирана от глобализацията, „интернетизацията” и дерегулацията”. Налице е дълбок разрив между политическата и социално-икономическата сфера на глобално равнище.

Кризата на глобалната мощ се усложнява и от феномена на масовото политическо пробуждане, на което Бжежински придава голямо значение (3). Комуникационните възможности, взаимната обвързаност и зависимост на глобалния свят, в комбинация с нарастващото младо и често безработно население в неразвитите държави и бързо мобилизиращата се и политически активна студентска прослойка в развитите, създават предпоставки за все по-масови протести срещу богатата част от човечеството и привилегированата корупция на правителствата. „Възмущението от начина, по който се използва властта и привилегиите от нея, разпалва популистките страсти, чиито експлозивен потенциал може да провокира мащабен международен хаос” – смята Бжежински.

Според него, способността на Америка да реагира адекватно на предизвикателствата на променящия се свят, се затруднява от социално-политическата специфика на американското общество, за която още навремето предупреждава Токвил. Става дума за ширещото се „общественото невежество”, следствие от което, в частност, се оказва влошаване качеството на политическото ръководство. „Не познавам друга страна, в която независимото мислене и свободните дебати да са такава рядкост, като в Америка” – отбелязва преди почти два века Токвил, добавяйки, че: „В американския национален характер има някои неприятни черти. Струва ми се, че присъствието на сравнително малко наистина забележителни личности на местната политическа сцена е резултат от непрекъснато нарастващия деспотизъм на американското общество”. На свой ред, Бжежински подчертава, че днес този „деспотизъм” и „невежеството” на американското общество водят до това, че то не е склонно да избере пътя на краткосрочните и справедливо разпределени социални жертви, в името на дългосрочното възстановяване на благосъстоянието и националното богатство на страната.

Според него, набавянето и използването на политическото лекарство, необходимо на Америка, се затруднява от тесногръдието и егоизма на партиите – феномен, който и Токвил отбелязва още през 1835, когато говори за „малките партии”, посочвайки, че „самият характер на американските партии е пропит от егоизъм, който по съвсем очевиден начин оцветява всяко тяхно действие... езикът, на който говорят е рязък и груб, а прогресът им е бавен и свръхпредпазлив. Средствата, които използват пък пораждат презрение и съжаление”. За да се преодолее патовата политическа ситуация, в която се намират САЩ днес, е необходим отказ от тесногръдата визия за света и възстановяване на националното доверие. Това, на свой ред, „изисква наличието на максимално широка стратегически визия и усещане за историческите цели, което, в крайна сметка, може да бъде постигнато чрез глобалното признаване на принципа на „добре осъзнатия егоизъм” и възприемането му от всички” – смята Бжежински.

Ограничаването на финансовите спекулации, имащи както икономически, така и социални последици, изисква незабавното организиране на широкомащабен и твърд политически контрол – национален и международен. „Ефективното глобално икономическо сътрудничество може да бъде постигнато в резултат на широк консенсус, стимулиран както на регионално, така и на глобално равнише”. Бжежински е убеден, че за САЩ това означава амбициозен опит за освежаване и придаване ново значение на понятието за „атлантическа общност”, което в краткосрочна перспектива ще продължи да обединява САЩ и ЕС, а в дългосрочна – и Русия и Турция. Това че Америка и Европа се нуждаят една от друга и споделят едни и същи политически ценности е очевидно. Но една действително амбициозна стратегическа визия не би трябвало да се ограничава само с тях. В тази връзка, Бжежински посочва, че в дългосрочна перспектива – т.е. през следващите две-три десетилетия, в проекта за „атлантическата общност” може да бъде включена и Русия.

В края на първата част на „Демокрацията в Америка”, Токвил казва, че „Днес на планетата има две велики нации, които могат да вървят напред (макар и от различни стартови точки) към една и съща съдба и към едно общо предначертание. Това са руснаците и англо-американците”. При това той акцентира на драматичния контраст, съществуващ между тях. Американците, опирайки се на „свободата, като основния им начин на действие” (“freedom as their main mode of action), принципа на егоизма и здравия смисъл, постепенно завоюват и цивилизоват своя огромен континент, преодолявайки естествените прегради в стремежа си да изградят силна американска демокрация. На свой ред, руснаците, „с робска покорност” („slavish obedience”), като основен начин действие могат да използват „меча на война” под командването на „един човек” за овладяването на своя континент и налагането на своята цивилизация. По-нататък Токвил предупреждава, че макар „началните точки и пътищата им да се различават, всеки от тези два народа е воден от някакъв таен провиденциалистки замисъл – някой ден да поемат в свои ръце съдбините на половината свят”.

Днес вече е ясно, посочва на свой ред Бжежински, че съдбата на Русия не е да контролира „половината свят”. Днес тази държава решава задачата да оцелее в условията на вътрешна стагнация и депопулация и на фона на надигащия се Изток и макар и объркания, но все още приказно богат Запад. И тъкмо поради това, според него, западната политика за окуражаване на Украйна да установи по-тесни отношения с ЕС се оказва критично важна предпоставка за последващото стимулиране на Русия към максимално възможното и сближаване със Запада.

„Това няма как да стане при управлението на Путин, но вътрешните предпоставки за демократичната еволюция в Русия нарастват и, поне според мен, в крайна сметка ще надделеят. Днес руснаците са толкова отворени към света, както никога досега” – твърди в речта си Бжежински.

Според него, съживяването и разширяването на атлантическата общност е свързано и с Турция, като изброява три основни причини за това. На първо място, вътрешната демократизация и разширяващата се модернизация са направили очевидна съвместимостта на тези процеси с Исляма.  На второ място, турската привързаност към мирно сътрудничество с близкоизточните съседи напълно съвпада с интересите на Запада по отношение на сигурността в този регион. На трето място, Турция, която става все по-западна, светска и все пак мюсюлманска държава, може да ерозира позициите на ислямския екстремизъм и да повиши регионалната стабилност в Централна Азия, преследвайки при това не само собствените си интереси, но и помагайки на Европа и Русия.

Макар и косвено, важна за Европа може да се окаже и дългосрочната роля на Америка за формирането на един нов Изток, който следва да се основава както върху ангажирането на Китай и Япония с по-активни глобални роли, така и на недопускането на конфликт между тях. Политиката на САЩ в този нов Изток не бива да е ориентирана единствено към Китай и създаването на специални партньорски отношения с Пекин. Целта и трябва да бъде възстановяването на приятелските отношения между Япония (доказана демокрация и основен партньор и съюзник на Америка в Тихия океан) и Китай, както и смекчаването на нарастващото съперничество между Китай и Индия. Само посредством подобен балансиран подход и избягвайки ангажирането си с континенталните азиатски конфликти, САЩ ще могат да гарантират продължителна стабилност в региона.

В крайна сметка, завършва речта си Бжежински, глобалната роля на Америка през ХХІ век зависи от способността на американското общество да оправдае очакванията на Токвил: „Подобно на него, аз също вярвам в мощния, „изкупителен” потенциал на американската демокрация и особено в универсалната приложимост на революционната концепция за „добре осъзнатия егоизъм на ранна Америка” към днешния политически пробуждащ се свят”.

Кратък анализ на основните идеи на Бжежински

Анализът на идеите и подходите, лансирани от Бжежински на церемонията в Нормандия, изисква предварително да сме наясно, че той принадлежи към онези фигури и кръгове, които не просто формулират и озвучават геополитическите тенденции, но и ги формират. Бжежински не само и не толкова информира световната общественост за извършващите се промени на геополитическата сцена, колкото участва във формирането на самата тази сцена.

Научната, политическата, информационната и т.н. активност на Бжежински е илюстрация за онези случаи, когато прокарването на ясна граница между думите и делата, информационното събитие и реалността, което то следва да отрази, се оказва силно затруднено. В подобна ситуация, разсъжденията за това, доколко е реализуема предлаганата ни визия за света, се оказват некоректни, тъй като самите идеи, лансирани от Бжежински, могат да инициират определени процеси и активност, която, в крайна сметка, да доведе до практическата реализация на тези идеи.

Подобна оценка изисква отговорно отношение към прокарваните идеи, без оглед на това, доколко реализуеми ни се струват те днес, т.е. в момента. Границата между невъзможното и невероятното в подобен род текстове се оказва неясна и трудно различима. Това е още по-вярно, ако вземем предвид и турбулентния характер на съвременната епоха и историческия опит от последните десетилетия, когато в политическа реалност се превърнаха сценарии, смятани преди това за съвършено невероятни. В подобни условия следва да апелираме не към опита и знанията на конкретния експерт или на експертната общност, като цяло, опирайки се на който могат да бъдат очертани краткосрочните перспективи, а все повече да разчитаме на стратегическата интуиция и дългосрочните тенденции.

Бжежински твърди, че към двата основни феномена на съвременната епоха – глобализацията и Мрежата („интернетизацията”), следва да се добави още един – дерегулацията. Водещи западни експерти и преди са признавали, че процесите на глобализация са придобили своя вътрешна логика и опитват да се освободят от контрол, както и, че вече не може да се твърди, че съществува някаква политическа сила, способна да осъществява такъв контрол. Днес обаче е налице и дерегулация, т.е. частична загуба на контрола върху социално-икономическата и финансовата сфери от страна на западния политически елит, когато са необходими съзнателни усилия за да не бъде загубен и политическият контрол над процесите. Ситуацията допълнително се изостря от високата политическа активност и динамиката на международната среда – т.е. това, което Бжежински нарича „глобално политическо пробуждане”. Както самият той посочва, в западното общество и света, като цяло, се формират дълбоки социално-икономически контрасти, дори разриви. Концентрацията на социално-икономическата и финансова мощ в глобален мащаб се извършва на фона на отслабването на традиционните политически лостове за регулиране на обществените процеси. Или, ако решим да използваме термините на позабравената марксистка „политикономия” (към които напоследък се обръщат немалко, включително и консервативно ориентирани експерти, в стремежа си да намерят подходящия език и терминология за анализа на задълбочаващата се глобална криза), налице е очевидно несъответствие между политическата надстройка и социално-икономическата база на западното, а и на глобалното общество. Самият Бжежински, съвсем в духа на марксисткия анализ, вижда корените на това несъответствие, наред с всичко друго, в алчността и егоизма на политическата класа и свръхконцентрацията на националното богатство в ръцете на силно ограничен кръг „играчи”. Тоест, ако използваме езика на теорията на сложните адаптивни системи, Западът и световната политическа система вече са стигнали достатъчно близо до т.нар. „състояние на кризисна неустойчивост”, т.е. до ръба на хаоса, когато дори неголеми и непреднамерени въздействия и флуктуации могат да доведат до непредсказуеми резултати и свличане на цялата система от този ръб, при което вече не може да се говори за управление и контрол, в традиционния смисъл на тези понятия.

Съзнавайки сериозността на предизвикателството, Бжежински предлага редица мерки, които да позволят на световната политическа система да се „отдръпне назад от ръба”, като апелира към „разума” и „волята” на западния политически елит. В същото време предлаганото от него „лекарство” се оказва толкова радикално, че се налага да говорим не просто за трансформация, а по-скоро за създаването на нова – вече глобална – политическа надстройка. На практика, Бжежински предлага на принадлежащите към управляващата прослойка на Запада да осъзнаят необходимостта от осъществяването на своеобразна „революция отгоре”, в резултат от която да се формира нов политически елит. Именно този нов елит ще трябва да формулира отговора на глобалните предизвикателства, изграждайки нови структури и механизми за контрол и управление, вероятно, в рамките на мондиалистките проекти, за които толкова се говори напоследък. Бжежински предлага формирането на новата надстройка да се осъществи на основата на „консенсуса” между националните елити и регионалните силови центрове. При това, той не уточнява методите за постигане на този консенсус, за които не е задължително да бъдат доброволни или мирни. Само по този начин обаче, ще могат да бъдат овладени глобалните по своя размах, мащаб и дълбочина процеси, развиващи се в социално-икономическата база на глобалното общество, и да се избегне революционната смяна на елита.

Разбира се, осъзнаването на сериозността на предизвикателството, пред което е изправен сегашният западен политически елит, не означава, че той ще бъде в състояние доброволно да са откаже от досегашната си визия за света. Според Бжежински обаче, фактът, че това предизвикателство постепенно се превръща във въпрос на живот и смърт, е в състояние да стресне западния елит, а пък опитите да се формулира адекватен отговор ще доведат до съживяването му. Впрочем, внушението, че съдбата на индивида, класата и елита е поставена на карта, е доста ефективен и изпробван способ. Както отбелязва известният британски поет и есеист от ХVІІІ век Самюел Джонсън, „когато човек знае, че може да бъде обесен, това се оказва великолепно средство да мобилизира целия си умствен потенциал” (4). Тоест, наличието на смъртна заплаха за бъдещето му би могло да съживи Запада, стимулирайки западния елит да се обедини под егидата на САЩ. Освен това, за да оцелее и продължи да доминира в глобалния свят, елитът на западния свят трябва окончателно да се превърне в глобална и единна общност. А подобно обединение е възможно като на принципа за „добре осъзнатия егоизъм”, за който говори и Бжежински, се придаде ново, глобално измерение, предполагащо способността на новия политически елит да балансира тесногръдия си користен егоизъм с обществените интереси и общото благо. Въпросът обаче, какво точно може да се отнесе към „тесногръдия, користен егоизъм” остава открит. Например, дали „националният егоизъм” също ще бъде обявен за „тесногръд”, когато на националните елити бъде предложено да се откажат от част от своя суверенитет в името на глобалните интереси и ценности?

По отношение на Евразия и, в частност, на постсъветското пространство, интерес представляват геополитическите аспекти на лансираната от Бжежински визия за бъдещето. Превръщането на атлантическата общност в глобална сила ще изисква включването в нея, и неизбежно свързаното с това геополитическо „преформатиране”, на Русия и Турция. Бжежински предлага на Русия да стане част от новата атлантическа общност, срещу окончателния и отказ от самостоятелна геополитическа роля, амбиции и съдба, формирали руската държавност и руската нация в течение на последните няколко века. Що се отнася до Турция, превръщайки се в част от Запада, тя получава възможност да разшири сферата си на влияние върху целия Голям Близък Изток и Централна Азия, включително и за сметка на „свиването” на досегашната руска сфера на влияние. Тоест, налице е опит да се реализира, този път на глобално равнище, старата игра, която Европа води по отношение на Русия и Турция в течение на последните няколко века, когато с въвличането на две евразийски държави в европейската политика се прави опит да се поддържа баланса и равновесието на Стария континент. През ХХІ век обаче, ролята на Западна Европа се поема от „атлантическата общност”, начело със САЩ, а балансът, по традиция, се гарантира за сметка на Русия и Турция, а вероятно и на Китай и Индия.

Дори повърхностният поглед върху руското политическо пространство показва наличието там на политици и политически сили, за които подобна визия за бъдещето на Русия изглежда приемлива. Поканата, отправена на Бжежински да посети т.нар. „Световен политически форум” в Ярославъл, през август 2011, както и произнесената от него там реч, свидетелстват в подкрепа на този извод. В същото време, проектът за „Евразийски съюз”, озвучен наскоро от Путин, показва че в тази страна присъства и друга визия за бъдещето на Русия и Евразия, като цяло. Впрочем, съдейки по вълната от коментари в големите медии, „Евразийският проект” е изненадал Запада. Като след първите, крайно отрицателни реакции и изводи, в момента западният елит се опитва да формира адекватен отговор на тази инициатива.

Според Бжежински, критично важни фактори за оцеляването на Русия, като геополитически център, са Украйна, както и наличието на руския лидер, т.е. на онзи „единствен човек”, който ще се окаже в състояние да оглави и насочи процеса на възстановяване на руската геополитическа мощ. В това му качество, опасенията на Запада днес са породени от фигурата на Путин, чието присъствие, според самия Бжежински, прави невъзможна реализацията на първия сценарий за бъдещето на Русия.

Въпросът за това, дали е възможен и трети сценарий, в рамките на който Русия и Турция ще формират съюз помежду си, изисква внимателен анализ. Във всеки случай, навремето съюзът между болшевишка Русия и кемалистка Турция, през 20-те години на ХХ век, бива постигнат за сметка най-вече на активите на бившата Руска империя и стесняването на руската сфера на интереси по южното направление. В състояние ли е Русия през ХХІ век отново да жертва този път активите на бившия Съветски съюз и по-нататъшното свиване на сферата си на влияние, е въпрос, изискващ задълбочен, спокоен и премерен анализ, включително и сред принадлежащите към арменската експертна общност.

В речта си в Нормандия, Бжежински не засяга и не коментира ролята на Иран, Саудитска Арабия и Израел в новата картина на света, което също се нуждае от оценка и интерпретация. Възможно е тези силови центрове да не се вписват в проекта, за който говори американският геополитик и, следователно, ще трябва да се откажат от амбициите си през ХХІ век. Последните събития в т.нар. „дъга на нестабилност” и, в частност, „арабската пролет”, показват, че Западът разполага с достатъчно сили и възможности да убеди определени страни и народи да се откажат от едни или други свои амбиции.

Това което не поражда съмнения във всички сценарии от този род обаче, е взаимната обвързаност и зависимост между Русия и Запада. И двата геополитически центъра преживяват криза и следва да се трансформират, като по този начин отново получат възможност да дефинират и формират световната история. Но, ако преди ставаше дума за геополитическо противоборство, в което предварително се изключваше постигането на окончателна победа, в настоящия случай, т.е. през ХХІ век, става дума за „последната битка”, на „живот и смърт” и за „края на историята” за един от двата центъра – Запада или Русия. Подобна визия и подобна интерпретация, според Бжежински, би трябвало да облекчат мобилизацията на западните елити и да позволят постигането на консенсус, тъй като по този начин новите предизвикателства придобиват старите и традиционни форми на смъртоносното противопоставяне между „цивилизования Запад” и „варварската” Русия. Тоест, прераждането на Запада трябва да мине през пречупването на Русия и за нейна сметка. А какъв би могъл да е руският отговор на едно толкова недвусмислено, духовно, интелектуално и политическо предизвикателство предстои да видим в близко бъдеще.

 

Бележки:

 

1. “Zbigniew Brzezinski Receives Jury du Prix Tocqueville Prize,” by Zbigniew K. Brzezinski, Oct 14, 2011, 24 October 2011.

2. Tocqueville, Alexis de. Democracy in America. Chicago: The

University of Chicago Press, 2000. 24 October 2011.

3. Brzezinski, Zbigniew. “The Global Political Awakening,” The New York Times, December 16, 2008. 24 October 2011.

4. Boswell, James. The Life of Samuel Johnson, LL.D. Great Books of the Western World, vol. 44. Chicago: Encyclopædia Britannica, 1952. (Reprinted in the 1990 edition as vol. 41.), p. 351.

* Авторът е известен арменски експерт по национална сигурност и информационни технологии, преподавател в Арцахския държавен университет в Степанакерт и анализатор на Центъра за стратегически оценки и прогнози

Поръчай онлайн бр.4 2021