Чувството за безперспективност, обхванало преоблаващата част от българските граждани след четвърт век ограничения на инициативността, за което говори писателят Георги Марков в беседата си за настъпващия демографски колапс, е особено осезаемо при младите хора. Преминали през обидни и срамни преследвания заради избора им да следват модерни образци на битова и развлекателна култура, след 1968 те отново биват подложени на силен натиск да се впишат в тоталитарната схема на повсеместен контрол над обществото и се включат в държавното възпроизводство на материални блага, културна и идеологическа продукция, както и по отношение на собственото им поколенческо пресъздаване.
Промяната на модела на семейно структуриране и репродуктивно поведение тревожи консервативно настроеното партийно и държавно ръководство, неспособно да разбере новите повеи, нахлуващи през разширяващите се пролуки в Желязната завеса. В същото време, партийните функционери слабо осъзнават, че новите форми на житейска реализация при младежите, в значителна степене, са обусловени от процесите на индустриализация, урбанизация и преформатирана социализация (създаване на нови социални структури и връзки). Опите им за противопоставяне и коригиране на модерните обществени отношения водят до налагането на сектантските им разбирания чрез репресивни и консервативни политики, влизащи в разрез с процеса на международно разведряване и нарасналата чувствителност на международната общност към спазването на човешките права и свободи. Неефективността и противоестественият характер на предприетите принудителни мерки обтягат отношенията между властта и населението и повишават социалното напрежение и отчуждението на народа от управлението. Тези управленски недомислия имат продължително негативно въздействие върху функционирането на българската държава и националната ни обшност.
Една от извънредните стъпки срещу неподдаващите се на тоталитарната дресировка младежи, която носи и белезите на акт на демографска (на трудовите ресурси) мобилизация, е приемането от ЦК на БКП и Министерския съвет на Постановление № 136, от 31.12.1974, за осигуряване работа или професионална подготовка на младежите, които не учат и не работят (новогодишен дар за българската младеж за новата 1975, през която в Хелзинки се подписва Заключителният акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа). Младежите от 15 до 30 годишна възраст, които не учат и не работят, са задължени да подадат декларация в народните съвети в какви курсове и школи за професионална подготовка желаят да се включат. Няма съмнение, че значителна част от младите хора, подложени на натиска на бюрократичната процедура за придобиване на професионална квалификации, са от цигански произход, което може да се приеме и като принос за интегрирането им. Доколко е бил успешен в този си административно принудителен вид обаче, виждаме едва днес[1].
Вдигането на образователното и квалификационно ниво на маргинализиращите се слоеве сред младежите, макар провеждано с административен натиск, все пак цели подобряване на перспективите им на трудовия пазар. Следващите разпоредби на ПМС №136 обаче предвиждат неработещите да се настаняват на работа, независимо от нежеланието им да работят в условията на “казармения социализъм”. Предвижда се, спрямо младежите, отказващи да упражняват общественополезен труд, при които мерките за превъзпитание не дават резултат, да се предприемат административни мерки, включително да им се търси наказателна отговорност[2]. Парадоксално е, че в последната четвърт на ХХ век се предприемат опити за налагане на подобно “крепостничество”!
Според постановлението, завършилите средно образование, които не са приети във висше, полувисше или средно специално учебно заведение, могат на следващата година да кандидатстват за прием в тях, само ако имат осеммесечен трудов стаж. При кандидатстване през последващи години, те са длъжни да имат непрекъснат трудов стаж от една година. Тази “възпитателна” репресия е отменена едва в края на 1983, но дотогава хиляди младежи биват лишени от възможността да продължат образованието си.
Въпреки усилията на застаряващото партийно ръководство да вкара българската младеж в „правия път”, младите хора все по-настойчиво (макар и твърде стихийно) оказват съпротива по един или друг начин. За съжаление, сред най-популярните форми на изразяване несъгласие с обществените порядки е отказьт от раждане на повече деца в младите семейства, поради неблагоприятните условия за отглеждането и възпитаването им. През следващите години се изразходват много усилия ДКМС и дори пионерската организация “Септемврийче” да се активизират при формиране на “правилна” идеологическа и житейска ориентация на младите хора, но резултатите от това се оказват, общо взето, смехотворни. Всъщност, именно ДКМС има основен принос за отблъскване на младежта от организирания обществен живот и за формиране на цинично отношение към „социалистическата” българска държава. Младежите донякъде използват хоризонталните връзки в организацията, за да самоорганизират общностните си инициативи, но вертикалните зависимости ги отблъскват заради кариеризма и интригантството, обхванали висшите прослойки на комсомола.
Духовната стагнация и идеологическата свръхизолация, които обхващат Източния блок (и в частност България) след интервенцията на войските от Варшавския договор в Чехословакия, стимулирани както от вътрешни, така и от външни за социалистическия лагер сили, окончателно ерозира, амортизира и архаизира устоите на тоталитарно-етатистката система в принадлежащите към него държави. Междувременно, в основна цел за по-схватливите (или по-осведомените) управници се превръща запазването на позициите във власттта (дори при формалноти им излизане от нея) и съхраняване на възможностите за бъдещата й трансформация в концентрирано придобиване на стопански мощности и ресурси, в хода на неминуемата деетатизация. Една от основните пречки за плавното, планомерно и равнопоставено преминаване към либерални практики (конвергенция на социално-икономическите системи на Запада и Изтока) се оказват потестарните обвързаности[3].
Двете десетилетия след 1968 са епоха на непрестанно политическо лавиране от страна на Тодор Живков, който осъществява всевъзможни “маньоври” за запазване темповете на икономически растеж и социалната стабилност, за да успее да съхрани властта си. Уви, повсеместното приложение на етатизма дава положителни резултати само за ограничен времеви интервал, а и от Москва възпират “реформаторските” му намерения да се присламчи към икономически проспериращите на бившите български съюзници от Втората световна война Германия, Италия и Япония. Несъмнено е обаче, че именно това е зрелият етап на неговата диктатура, характеризираща се със своята двойственост – постепенно въвеждане, след 1975, на умерена икономическа и културна либерализация (в асинхрон с пълната стагнация в СССР) и решително (преминаващо границите на социалистическата законност) отстояване на монопола върху властта. Именно с втората по-ярко изразена тенденция се обясняват и множеството крайни и несъобразени с реалностите в света нормативни и практически мерки, повечето от които изумяват с пълната си непригодност да разрешат съответните проблеми. Паралелно с това, законовата платформа на т. нар. социалистическо общество се преработва от юридическите съветници и сътрудници на Живков с цел за да се повиши релативността на правораздавателната система и номенклатурната елитарна прослойка да излезе извън обхвата на независимия съдебен контрол.
Жилищната криза ражда бюрократични чудовища
През 1973, с приемането на Закона за собствеността на гражданите започва нова кампания за обезправяване на имотните български граждани, което е поредна изява на полицейския, антибългарски характер на живковисткия режим, стремящ се да оцелее сред задълбочаващите се трудности и усложнения от вътрешен и международен характер, породени от неспособността (или невъзможността) подобаващо да се посрещнат бързо развиващите се трансформации в динамично променящия се свят, както и от неувереното управление на социалните процеси в страната. Освен преследването на лицата с незаконно придобити доходи, в закона е застъпена рестрикция за притежаването на повече от един жилищен имот от семейство (изключително интересна комбинация, съвместяваща в един нормативен акт престъпниците, представителите на сивата икономика и собствениците на няколко жилища), които са задължени да прехвърлят на децата си, или да продадат на трети лица, жилищата, които са в повече от ограничението. Под санкцията на закона попадат и притежателите на големи вилни имоти, при които летвата на разрешеното е още по-безмислено поставена[4]. Така, в условията на „реалния социализъм”, натрупването на средства за преживяване и житейски резерв се оказва ограничено заради наложения от властите твърде нисък таван. Така зависимостта на гражданите от държавата нараства, а диктатурата придобива още един ефикасен инструмент за контрол – постоянната заплаха не само за позицията на индивида в социалната стратификация, но дори и за неговото оцеляване и възпроизвеждането на индивида и семейната общност.
През следващите години много български семейства са принудени фиктивно или ефективно да разтрогнат брака си, за да запазят своите жилищни имоти, които са им в повече според властите, или пък за да придобият допълнително жилище, стремейки се да осигурят бъдещето на децата си. Този закон е показателен за провала на регионалната и жилищната политика в една страна с нарастващо индустриално производство, съсредоточено в големите градски центрове, и несъотвестваща на това производство политика за задоволяване на жилищните потребности на експлозивно нарастващото население в промишлените средища. Законът свидетелства и за извратеното разбиране на управляващите за социализма като почти повсеместен уравниловъчен социален фундамент, в чиито рамки единствено комунистическият елит има правото да решава какви ще са правата на гражданите. Така се подменя автентичното разбиране за социалната справедливост, преди всичко, като гарантиране на равни права и възможности (но не и елементарна уравниловка), на законност и свобода на изявата в рамките на някакви общовъзприети правила и ограничения[5]. Жилищният проблем не само се оказва източник на опасно напрежение сред всички прослойки на населението, но и предизвиква бърза промяна в репродуктивните нагласи на българите, които са поставени в притеснителни, пресиращи условия на съществуване, затрудняващи почивката, семейното им общуване и задоволяването на разностранните житейски потребности.
Главната предпоставка за галопиращата урбанизация е продължаващото форсиране на модернизацията в аграрния сектор. Той е първостепенен източник на стоки за износ и, съответно, на валута, като фактически през целия период на етатизма осигурява основния дял от средствата за осъществяване на индустриалните проекти. От началото на 70-те години започва нов етап в окрупняването и концентрацията на българските земеделски стопанства[6]. Постепенно в страната се формират т. нар. аграрно-промишлени комплекси, обединяващи територията и активите на няколко земеделски кооператива. На новите стопански структури се вменява и развитието на производството на стоки за потребление, за да се осигури по-ритмична и всеобща заетост. Този модернизационен импулс обаче, още повече откъсва селяните от земята като традиционно средство за преживяване и мировъзприятие. Несъмнено, с него се разрушават и устоите на традиционната българска селска община, която все още регулира отношенията в аграрните райони.
От няколко хилядолетия[7], основната част от българите са свързани със селския начин на преживяване и земеделското производство, затова внезапният преход към несобственическо земеделие или към квазиградско пребиваване и неземеделски способи на препитание нанася огромни поражения върху душевността им. Те трудно възприемат правилата на колективната собственост и уравниловъчното възнаграждение за труда им. Още по затруднени са онези, които трябва да привикват към същинския начин на функциониране на градските общности, затова мнозина от тях, дълго след заселването си в градовете, остават в периферията на градския живот. От друга страна, дефицитът на градска (гражданска) и университетска (предполагаща широка експертна дискусионност) култура не позволява на набързо „огражданения” народ на България да съществува според изискванията на модерното градско общество – високотехнологично, сложно организирано, с множество вътрешни взаимозависимости, предразполагащо към форсирано разширяване на потреблението и ускорено културно обновяване.
Бързата урбанизация се оказва най-важната промяна в състоянието на населението у нас през втората половина на ХХ век, която води до демографска стагнация и деградация в селските райони, при това не само поради изтеглянето на младото население към градовете. Нарастването на градовете източва не само демографски ресурс, но и средства за изграждането на градските и промишлени центрове, което съществено забавя развитието на селата. Ниското заплащане на труда и малкото реални алтернативи за професионална реализация, отчайващото състояние на благоустройството и бавната модернизация на транспортните комуникации, откъсващи ги от градските средища, водят до неудовлетвореност сред жителите в аграрните райони. Българското село е силно ощетено по отношение темповете на подобряване качеството на живот в него, затова когато управляващите най-сетне решават да се заемат да изравнят условията на живот в града и селото, вече е твърде късно. Селската психологическа настройка е дълбоко наранена, а това прави угасването на българската народност все по-вероятно
Последиците от ускорения преход от патриархални към модерни форми на съжителство
Жилищното настаняване на прииждащите нови кандидат-граждани, както и задоволяването жилищните нужди на разрастващите се градски семейства (доколкото младото население на страната все повече се съсредоточава в градовете) пораждат огромни затруднения в големите градски центрове. През 50-те и 60-те години се правят усилия за насърчаване на гражданската инициатива в жилищното строителство, но в условията на ниски доходи на населението, дефицит на квалифицирана работна ръка, строителни материали и парцели за застрояване, темповете на задоволяване на жилищните нужди в бързо разрастващите се големи градове остават незадоволителни. Градовете все повече се пренаселват, въпреки растежа на жилищния им фонд и жилищните несгоди на техните жители влизат в остър контраст с опустяващия жилищен фонд в селата, където средната площ, обитавана от едно лице, нараства именно поради намаляването на населението им.
Ниското заплащане на труда в страната, стесненото предлагане на жилища под наем, предоставянето на евтин кредит и зависимостта от властта превръщат собственото жилище (включително вилния имот) в една от малкото възможности за инвестиция, за придвижване към по-високо ниво от социалната стратификация и за семейно стабилизиране. Стремежът към собствено жилище завладява все по-силно градското население, като се пренася дори в селата, под формата на нерядко прекомерното разширяване жилищната площ на собствения дом, въпреки наложените възпиращи и дори забранителни рамки в тази област. Доколкото притежаването на собствено жилище от преобладаващата част от населението оказва стабилизиращ ефект върху поведението на индивидите и състоянието на обществото, като цяло, към задоволяване на тази потребност започват да се стремят и управляващите.
За да задоволят лавинообразно разрастващия се жилищен недостиг, властите са принудени да се обърнат към по-евтините, по-малко трудоемки и материалоемки и по-бързи методи на индустриалното жилищно строителство, които за три десетилетия буквално ще обезобразят българското градоустройствено пространство. От втората половина на 50-те години започва въвеждането на нов тип строителство в София – едропанелно жилищно строителство, като през първите години сградите са строени по германски образец. От средата на 60-те години, панелното строителство в столицата се разраства, след като е внесена съветска технология за изработване на панелни елементи[8]. Надеждата е чрез него да се постигнат високи темпове на нарастване на жилищния фонд. От 70-те години едропанелното жилищно строителство и изграждането на различни типове стоманобетонни сгради се индустриализира в национален мащаб. Въпреки това, недостигът на жилища за набъбващото градско население продължава да е най-важния проблем в комуналното устройване на жителите на окръжните градове, чиито демографски ръст се стимулира от тяхната индустриализация, подобряването на жизнената среда чрез допълнителни държавни дотации и поставянето им във фокуса на регионалното (вкл. комуникационното) развитие на страната.
Една от основните задачи на масовото жилищно строителство е да се осигурят благоприятни жилищни условия за задоволяване на семейните нужди на многодетните и младите новобрачни семейства. Усилията през 70-те години са именно в тази насока. Доколко обаче резултатите от мобилизацията на държавата в жилищния сектор са благоприятни за демографското развитие, въпреки огромните мащаби на строителството, е твърде спорен въпрос. Главната причина за допълнително предизвиканата демографска стагнация, колкото и парадоксално да звучи, е именно стремежът да се настанят повече семейства в нови домове, независимо от размера на тези жилища. Това води до създаване на жилищен фонд, състоящ се предимно от едностайни и двустайни жилища, при което преобладаващата част от обитаващите ги семейства естествено се самоограничават до раждането на едно, максимум две деца.
Обещанията на държавното и партийното ръководство, към средата на 70-те години, да започне масирано задоволяване на жилищните нужди на младите новобрачни и на многодетните семейства търпи провал. В писмото си до ЦК на ДКМС от 18 юли 1978, Тодор Живков констатира, че решенията за предоставяне с предимство на жилища на младите семейства не се изпълняват. В тази връзка, той предлага младежта дейно да се включи в изграждането на нови жилища[9].
В началото на същата година е приета Наредба за разпределение и продажба на жилища, която предвижда да се създаде Фонд “Млади новобрачни семейства”. За него трябва да се заделят поне 10% от жилищата, с инвеститор съответните народни съвети. Устройването на фонда е уредено в Инструкция № 1 за образуване и използване на жилищен фонд “Млади новобрачни семейства”, обнародвана през юли 1979. Според нея, млади новобрачни семейства са тези, в които и двамата съпрузи са до 30-годишна възраст, независимо от поредността на брака им. Предоставяните им жилища са само едностайни и представляват оборотен фонд за млади семейства, докато те не получат възможност да се преместят в друго жилище. Така младите семейства получават възможност да бъдат настанени в самостоятелно жилище, но за дълъг период, на практика, са ограничени в рамките на единствената му стая. Колко ли деца биха се решили да имат в такива условия?
Непосредствено след инструкцията, излиза Указ № 1342, където вече е заложено младите семейства да могат да закупуват предоставените им жилища[10]. Впоследствие. се предвижда и част от построените държавни жилища (вкл. ведомствени) да се заделят за млади семейства. Ако в съответното ведомство няма такива, жилищата за нуждаещите се биват заделяни от народния съвет, на чиято територия се намира ведомството.
От 1984 за фонда вече се заделят 25% от новопостроените жилища. Отново се отменя предоставянето на жилищата само под наем. Право на настаняване в жилищния резерв на фонда получават още самотни майки до 35-годишна възраст (ако са картотекирани), млади овдовели или разведени съпруги, отглеждащи сами децата си, както и родители, отстъпили жилището си на младо семейство, в което единият от съпрузите е тяхно дете. Същевременно се издига целта, през ІХ-та петилетка, всяко новобрачно семейство да получава двустаен апартамент, а многодетното семейство, в срок от една година след раждането на трето дете, да се нанесе в тристайно жилище.
Що се отнася до многодетните семейства, те подлежат на процедура за картотекиране и, според жилищната им нужда и мястото в списъка на чакащите за жилища, се удовлетворяват претенциите им.... когато му дойде времето. Те се разпределят в два основни потока – на желаещи да бъдат настанени под наем в общинско жилище и на такива, които предпочитат да закупят жилище. При вторите с известно предимство се ползват гражданите с тиражиран заем, както и ползващите заем в рубли или канвертируема валута или изплащащи жилището изцяло в брой в конвертируема валута.
В усилията да се ангажират младежите в жилищното строителство, което страда от съществен дефицит на кадри, се включва ДКМС. През 1980 се провежда Национална комсомолска конференция. Изготвени са дългосрочни програми за развитие на младежта. Наред с другите проекти за подобряване на социалната среда за младите хора в България, се поставя въпросът за ориентиране на младежите към строителството. С последващи нормативни актове се създават условия за привличане като строители на млади хора, които поне временно да участват в различни строителни дейности. 3% от новопостроените жилища се заделят за младежи, които 18 месеца ще работят в строителния сектор с трудов договор. С предимство се предоставят материали и механизация за жилищно-строителни кооперации на млади новобрачни семейства, изграждащи се по стопански начин.
Следва да признаем, че в едно от върховните изпитания за етатисткия режим в България – решаването на жилищния въпрос, са вложени огромни организационни усилия и инвестиции. Социалната цел на предприетото мащабно жилищно строителство, до голяма степен, е постигната. Създаден е обширен жилищен фонд, което позволява почти повсеместно на българските граждани да преминат от патриархални към модерни форми на съжителство. Конституционното им право на жилище е задоволително защитено. Изострянето на жилищната криза от втората половина на 60-те, когато в брачна възраст навлиза поколението на бейби-бума след края на войната, обаче се повтаря през втората половина на 80-те, при съзряването на техните деца. И понеже за тези младежи вече няма кой да строи нови евтини жилища, през 90-те години, мнозина от тях емигрират в чужбина (голямата част завинаги).
Една от проявите на дискриминация към българските граждани от социалистическата епоха, предизвикано от жилищния дефицит, е въведеното жителство, което ограничава постоянното заселване на външни лица в големите градове[11]. Така, от 1955 е въведено жителство в петте най-големи града: София, Пловдив, Сталин (Варна), Бургас и Русе. На следващата година се добавят Стара Загора и Плевен. Тенденцията към разширяване мащаба на ограниченията продължава и през 1974 заселването в градовете е напълно под контрола на този възбранителен режим (с изключение на 32 малки града). Жителите на селата и малките градове, на практика, са поставени в изолация, но това миграционно сдържане се отнася до голяма степен и за жителите на по-многолюдните селища. Многобройните изключения и облекчения при прилагането на правилата за жителството създават привилегирована прослойка, която не е зависима от това своеобразно „закрепостяване”. Сред облагодетелстваните са и строителите на Металургичния комбинат “Кремиковци” и неговите работници, както и работещите в строително-монтажните комбинати. Цената на тази социална облага често е скъсяване продължителността на техния живот. Парадоксално, но режимът на жителството донякъде стимулира брачността, доколкото бракът с жител на град, попаднал в ограничителния списък, дава право на съответното жителство. Само че в резултат на тази системна брачна принуда, впоследствие нараства и броят на разводите.
Неуместните способи за интеграция и асимилация на малцинствата
Високата раждаемост при циганите предизвиква бързо изостряне недостига на жилищно пространство и влошаване на жизнената им среда, особено в кварталите, където те живеят обособено. Разрастването на маргиналните им поселения в покрайнините на градовете, предимно около транспортните входно-изходни артерии, създава негативен образ на тези градски центрове, което, естествено, провокира реакцията на централните и местните власти, все по-добре осъзнаващи връзката между поддържането на представителните градски зони и стопанското и социално благополучие на съответното селище. Живков предприема широка кампания за благоустрояване централните части на окръжните градове и други емблематични селища (в много случаи, унищожавайки техните исторически ядра), модернизиране на пътните им мрежи и разширяването им с нови градоустройствени решения – високоетажни жилищни комплекси, като на техния фон циганските “гета” стоят не само анахронично, но дори провокативно. Циганите, със самото си присъствие, явно „саботират” благоустройствените мероприятия, които рядко достигат до тях.
От началото на 70-те години започва поетапно преместване на циганските квартални съобщности от покрайнините на градовете към други райони на съответния град или към съседни села. В архивите са запазени свидетелства за изселването им от невралгични пунктове във Варна, Враца, Плевен, Стара Загора, Пазарджик, Ловеч, Асеновград, Поморие и пр За целта им се предоставят държавни жилища или се отпускат заеми за строеж на жилища. В някои случаи, изместването се налага или се оправдава с изискванията на благоустройството, но истината е, че разселването им извън градовете съществено ги ощетява.
През 1978-1979 стремежът за разселване на “гетата”се превръща в целенасочена политика. Министерският съвет изисква, в изпълнение на решението на Секретариата на ЦК на БКП за подобряване на работата сред циганите, изпълнителните комитети на окръжните народни съвети, на чиято територия “живеят компактни маси цигани”, да разработят, до средата на 1979, програми по селищни системи за разсредоточаване на циганите, живеещи обособено в квартали и махали. Ако тези квартали са извън регулацията на населените места, те трябва да бъдат напълно ликвидирани до 1990[12]. Изселването на циганите от гетата в покрайнините на големите градове и към селата в околоградските райони допълнително ги профанизира, доколкото тези групи нямат необходимата земеделска култура, а отдалечаването от градските центрове ги лишава от традиционните им способи за препитание[13].
В безнадежден опит за интегриране на циганското население по това време започва разпръснато или дори компактно заселване на цигански семейства в новите жилищни комплекси, като те предпочитат да заемат предимно партерните етажи[14]. Там, където са заселени сред българи или турци, повечето от тях се адаптират към новите условия, особено ако става дума за общностите на циганите-мюсюлмани. В случаите на по-компактно заселване обаче, жизнената среда около тях бързо се влошава. Това предизвиква напускане на съответните жилищни сгради и райони от представителите на другите народности и циганите отново се озовават в обособени поселения. Към 80-те години тяхната общност дотолкова се е разраснала, че вече е твърде обременително за останалите интеграцията на циганите да се провежда чрез повсеместното им дисперсиране.
През 1974, в Кипър става военен преврат, чиито извършители опитват да присъединят острова към Гърция. В отговор, турската армия окупира северната му част, където преобладаващото население е турско. Противопоставянето между Гърция и Турция се отразява върху политическите отношения на Балканите. България временно замразява преименуването на българите и циганите, изповядващи исляма. Същевременно се извършва анализ на регионалното разположение на мюсюлманските общности у нас. Властите с изненада установяват, че около двайсет хиляди турци са се заселили в окръзи, граничещи с Турция и живеят там обособено. Други пък са се разположили по стратегически възлови пунктове. В села със смесено население, които са напуснати от българите, мигрирали към градовете, турците заемат мястото им[15]. Три десетилетия след края на Втората световна война управляващите осъзнават, че отговорността им за нарушения етнически баланс и за постепенното разпростиране на чуждо влияние върху значителна част от територията на страната може да придобие трагични измерения. Резултативната реакция става факт едно десетилетие по-късно. Тя е решителна и радикална, но политически некомпетентна и национално безотговорна. Шокът от турската интервенция в Кипър, предизвиква антитурска ксенофобска истерия в България, вероятно подклаждана и от външни сили.
Междувременно, националистическата еуфория нараства покрай отбелязването, през 1978, на 100-годишнината от възстановяването на българската държава и, три години по-късно, на тринайсетвековния юбилей от създаването й. Именно от този период датират някои странно звучащи и откровено асимилационни и дискриминационни предложения, като искането за отчуждаването или преобразуването в концертна зала на централната синагога в София, от 1978[16], и за преименуването на турците с български имена, от 1980[17]. Тогава те са отхвърлени, но, сами по себе си, са твърде симптоматични (още по-необмислени изглежда подхвърлената идея за необходимостта от преименуване и на арменците).
През 1982 е възобновено преименуването на необхванатите в предишните кампании българи и цигани[18], изповядваши исляма, на лицата от смесени (българо-турски и други подобни) бракове и дори на татарите. След оказания глух отпор, акцията по преименуването при татарите е преустановена[19]. Все пак изглежда, че 1982 се оказва преломна в използването на административен натиск за асимилиране на мюсюлманските общности у нас. Не след дълго се пристъпва към всеобхватна акция за промяна на имената на турците и татарите, забрана на употребата на турски и татарски език и към репресии срещу традиционната култура на тези малцинствени общности. “Възродителният процес” се оказва най-внезапната, бързо проичаща и широкообхватна асимилационна кампания на Балканите през ХХ век. В това отношение, Тодор Живков засенчва дори румънския комунистически диктатор Чаушеску, замислил дисперсирането на унгарци и немци и разрушаването на традиционните им обществени структури и връзки чрез административно окрупняване на селата. Сянката на балканския подход по отношение на консолидирането на нацията надвисва буреносно над България и Румъния за да се разнесе (и то частично) едва с провала и свалянето на управляващите ги диктатори.
Бележки:
1. През предходното десетилетие също са се провеждали подобни подборни обучения на неработещи младежи до 18-годишна възраст като вероятно този възрастов обхват е предполагал по-добри резултати от програмите за квалификация.
2. В края на 1977 тази разпоредба е отменена, вероятно във връзка с приемането през същата година на Заключителното комюнике от Белград на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа.
3. Повечето от същинските етатистки проекти (Италия, Германия, СССР, Китай) се характеризират с изключителната си социално-икономическа динамика и рязък икономически растеж в началната фаза на развитието им. Тяхна основна слабост обаче е неравномерното разпределяне на тежестта на властта по социалната пирамида, което в повечето случаи води до злоупотреба с властта и проиграване на бързо реализираните натрупвания.
4. Все пак поради обществения отпор и глухия ропот на част от средната класа и управляващата прослойка през следващите години някои от недомислията в закона по отношение на вилното строителство остават без реализация.
5. Либерализмът, до голяма степен, игнорира равенството на възможностите и системните ограничения в обществения живот, на което се дължи неговата реактивност и динамичен възход, но и по-често проявяваната циклична катастрофичност.
6. През 60-те години, след провала на т. нар. “Голям скок”, хватката на етатизацията спрямо селскостопанския сектор се отпуска. На членовете на ТКЗС-тата се предоставя земя за лично ползване, което донякъде намалява щетите за обществото от колективизацията на земеделското производство. Увеличава се паричната, за сметка на натуралната, част от възнаграждението на кооператорите. През 1968 държавата номинално се оттегля от ръководството на трудово-кооперативните земеделски стопанства, продължило едно десетилетие.
7. Научните проучвания за произхода и характера на протобългарската народност противопоставят две основни тези за българите в епохата преди пристигането им в пределите на европейския континент: индоевропейска (арийска), предполагаща дълготрайна уседналост, обработка на земята и култура на укрепени градски центрове, и тюрко-алтайска с доминиращо номадство и чергарско животновъдство. Вероятно пристигналите в Европа българи представляват етническа и културна смес от упоменатите по-горе, но първоначалната им лингвистично-родова принадлежност остава спорна.
8. В Постановление на ЦК на БКП и МС №39/30.07.1966, насочено към ускоряване на решаването на жилищния проблем в страната, се предвижда разширяването на производствените мощности от сглобяеми конструкции и елементи.
9. Живков, Тодор. Учение и труд, жизнерадост и дръзновение. Писмо до ЦК на ДКМС.София, 1978, с.56-57.
10. Държавен вестник, бр. 67/24.08.1979, с. 721.
11. Първите ограничения в това отношение са въведени още преди 9 септември 1944, така че новата власт взима наготово дискриминационните правила, но в последващите години твърде усърдно разширява обхвата им.
12. ЦДА, ф. 136, оп. 66, а. е. 213, л. 146.
13. Неотдавна столичен общинар, отговарящ за ромската проблематика, предлагаше подобен подход, като роми от незаконни софийски гета бъдат настанени по изоставените сгради на военни поделения из Софийското поле. Местното население обаче решително се противопостави, тъй като това решение щеше да създаде непредвидими затруднения както за местните, така и за ромите.
14. Мизов, Бойко. За жилищния проблем при циганите. – Социологичеаски преглед, бр. 3/1993, с. 94.
15. Трифонов, Стайко. Строго поверително. – Поглед, бр. 19/13.05.1991, с. 10.
16. ЦДА, ф. 136, оп. 58, а. Е. 663, л. 229-237
17. Трифонов, Стайко. Цит. съч.
18. Измежду циганите мюсюлмани, от началото на 60-те години до 1982, 217 651 са подложени на процедура за преименуване като при 208 208 (95.66%) успешно е наложена промяна на имената. – Пашова, Анастасия. Циганите мюсюлмани – неудобното за комунистическия режим в България малцинство – е-издание Либерален преглед, 3.04.2011 http://www.librev.com/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1186-2011-03-30-18-23-32
19. Виж напр.: АМВР, ф. 22, оп. 1., а. е. 180, 181.
* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната му статия по темата (предишната беше публикувана в бр.5/11 на Геополитика)
