08
Нед, Дек
5 New Articles

Двадесет години македонска независимост: от национална държава към мека форма на консенсуална демокрация

брой5 2011
Typography

През последните десет години след подписването на Охридския рамков договор Република Македония се превърна в любим изследователски обект за политолозите, занимаващи се с дълбоко разделените общества и с различните политически рецепти за тяхното лечение, назовавани с трудно преводими английски термини: „система на споделяне на властта” (power sharing system), консенсуална демокрация (consociational democracy), етническо включване (ethnic inclusion) и т. н. През по-голяма част от тези двайсет години независимост етническият конфликт бе основно съдържание на политическия процес в страната, макар че тя страдаше и от тежки икономически, социални и демографски проблеми.

Наследството от югославския период и предпоставките за конфликта

Независимата държава Република Македония се появява на картата на Европа през 1991 като малка, сравнително бедна, планинска страна без излаз на море. Най-важното е, че страната е етнически нехомогенна. Основното малцинство – албанското, представлява 21,7% от населението на младата република през 1991, за да достигне до 25,17%, според последното преброяване от 2002. Това нарастване се дължи на по-високата раждаемост при албанците, която прави етническата картина не само пъстра, но и нестабилна. Жителите на страната, които се самоопределят като македонци, са 66,3%, при обявяване на независимостта, и 64,2%, през 2002. Етническата картина се допълва от няколко по-малочислени малцинства – турци (3,85%), цигани (2,66%), сърби (1,78%).

Етническа карта на Македония по общини (2002)

Сравнително високата етническа нехомогенност на Република Македония има историческо обяснение. По време на войните и последващата размяна на население през първите три десетилетия на ХХ век в източната и южната част на Балканите (Гърция, Турция, България), има няколко вълни от прогонване и размяна на население на етнически принцип. По това време Вардарска Македония не е самостоятелна политическа единица и затова не е засегната до такава степен от етническата хомогенизация. Създаването на Съюзна Република Македония в рамките на Титова Югославия съвпада с управлението на Комунистическата партия, чиято идеология, поне в първите десетилетия след Втората световна война, също не насърчава създаването на етнически чисти републики. Поради това населението на републиката край Вардар остава пъстро в етническо отношение, но албанците не са кооптирани в политическото управление в Скопие чак до последното десетилетие на века. Изключително важно е, че за разлика от България, например, в Македония етническата картина на столицата е почти точно повторение на тази в страната като цяло. Албанците са около една пета от жителите на Скопие и живеят компактно на десния бряг на Вардар.

В първите години след обявяването на независимостта има страхове, че Белград може да оспори съществуването на македонската държава. Но сърбите скоро са въвлечени в други тежки конфликти в Хърватска, Босна и Херцеговина и Косово и престават да бъдат заплаха за своя южен съсед. От средата на 90-те години нататък, албанците се превръщат в основното предизвикателство за съществуването на Република Македония като независима, унитарна държава с ненарушими граници.

В югославския период албанците са изключени от управлението и администрацията в Македония (те са едва около 3% от държавните служители), тъй като македонците имат редица предимства пред тях: по-високо ниво на грамотност; по-добро владеене на официалния език в републиката; по-добър достъп до лидерите на Комунистическата партия в Скопие. Поради това албанците се занимават предимно със земеделие и заемат някои специфични икономически ниши, като например дребната търговия, дребното предприемачество и частното фермерство1. Освен това, сред тях е широко разпространена сезонната трудова миграция, вътре в Югославия и извън нея.

Част от албанците са въвлечени и в полулегални и нелегални дейности – контрабанда, наркотрафик2. Поради преобладаващо работническо-мениджърския модел на приватизация в Македония, представителите на албанското малцинство са почти изключени от нея, защото в управленските екипи на държавните предприятия няма албанци3.

Македонските албанци са мобилни и със силно чувство за етническа и кланова солидарност. По исторически причини те са свързани много повече с косовските си събратя, отколкото с албанците от Албания, която е бедна и затворена страна.

През първото десетилетие от своето съществуване Република Македония е национална държава. Така е по конституция, така е и на практика. Още от 1991 в правителството влизат представители на албанските политически партии, но това не е израз на някаква осъзната необходимост за пропорционално представителство на основното малцинство във властта, а по-скоро прагматичен технологичен похват, чрез който водещата партия от македонския лагер успява да си осигури парламентарно мнозинство. Всъщност именно нежеланието на Любчо Георгиевски да включи в правителството двама министри от албанската Партия за демократичен просперитет (ПДП) му коства премиерски пост през 1991, след първите многопартийни парламентарните избори, на които ВМРО-ДМПНЕ печели най-много депутатски места, но под 50%. Към днешна дата той оценява тази постъпка като „наивна”, но случката е показателна за доминиращите настроения сред македонската десница преди 20 години, когато участието на албанци в правителството се е смятало за недопустимо4.

Големият процент на албанското малцинство и липсата на висока бариера за влизане в парламента предопределят плурализма в политическото представителство на македонските албанци. Във всичките години на независимостта в Собранието в Скопие има повече от една албанска партия. Това засилва вътрешната динамика на албанското малцинство и отваря пространство за навлизане на политическия радикализъм. Албанските политици в Република Македония винаги играят на две сцени – най-напред се борят за лидерство сред своята собствена етническа общност и едва след това – за по-добри позиции на национално ниво. Така политически елит в страната се разделя на два ясно обособени сегмента – македонски и албански. Те влизат в преговори помежду си, но никога не се смесват. Същите са и отношенията между техните електорати. Между македонци и албанци съществува стена от недоверие и дълбоки културно-битови различия. Показателно е, че в Македония има по-малко етнически смесени бракове дори в сравнение с Босна и Косово. През 1999 например, е имало само 16 такива брака5.

През 1999, войната между НАТО и остатъчна Югославия за Косово дава нов тласък за засилване на чувството за етническа солидарност между македонските и косовските албанци, най-вече поради големия (макар и временен) бежански поток от бунтовната сръбска област към Република Македония. След като са живели в една държава в продължение на близо осем десетилетия, албанците от двете страни на Шар планина трудно приемат разделянето, наложено им след 1991.

Геополитически аспекти на конфликта от 2001

Геополитиката обикновено се занимава с обяснение на баланса на силите на глобално ниво. Но логическите построения, използвани за обяснението на съперничеството между Великите сили, са приложими и за по-малката балканска геополитическа сцена и дори за една отделно взета държава, като Република Македония.

Няма съмнение, че в края на ХХ и началото на XXI век албанците са възходяща сила на Балканите. Това се дължи на няколко обстоятелства. В основата на относителния албански възход е демографският фактор. През цялата втора половина на ХХ век раждаемостта сред албанците е по-висока отколкото сред съседните славянски народи. Конкретно за Република Македония, данните от 1994 показват, че македонските и сръбски жени излизат от фертилна възраст със средно 2,07 деца, докато за албанките този показател е двойно по-голям6. Социолозите и политолозите отдавна са забелязали, че наличието на голям процент млади хора, особено ако много от тях са безработни, е потенциален дестабилизиращ фактор. Този извод важи с пълна сила за общността на албанците от бивша Югославия и по-специално за тези от Република Македония.

Поради естеството на установения международен ред в годините на студената война периодичните изблици на албанско недоволство бяха разглеждани като вътрешна работа на Югославия и Белград имаше свобода да се справя с тях както намери за добре. Но след разпадането на Югославия и особено след кървавите етнически чистки в Босна и Херцеговина правата на малцинствата веднъж завинаги престанаха да бъдат само вътрешнополитическа работа. Международната общност започна да упражнява натиск върху правителствата в балканските държави да прилагат западните стандарти за малцинствени права. Този натиск бе от полза главно за албанците, тъй като те бяха основното етническо малцинство и в Сърбия, и в Република Македония.

Третият фактор, който даде силен тласък за албанския геополитически възход, бе американското покровителство. САЩ припознаха Слободан Милошевич като главен враг на тяхната визия за ред на Балканите още по време на Босненския конфликт. Впоследствие, при ескалацията на Косовската криза, бе логично САЩ да застанат на страната на косовските албанци, които бяха противниците на Милошевич. А понеже връзките между косовските и македонските албанци са много тесни, очакването бе, че американската подкрепа за албанския бунт може да се пренесе и в Република Македония.

Поради закъснялото си национално развитие, албанците създадоха своя държава по-късно от повечето балкански народи. Тази държава не бе особено успешна в опитите си да обедини всички албанци на Балканите. Близо половината от тях останаха под властта на Югославия. През втората половина на 90-те години на ХХ век Сърбия отчаяно се опитваше да спре своята национално-териториална имплозия и именно Косово бе във фокуса на тези усилия. Макар че във военно отношение косовските албанци бяха много по-слаби от сръбската държава, по това време те вече бяха възходяща сила, докато Сърбия бе в упадък. Поради това съществуващото статукво бе абсолютно неприемливо за албанците. Халфорд Макиндър казва, че „големите войни в историята са резултат, директен или индиректен, от неравномерния растеж на нациите”…. Трябва да напомним, че тези думи са казани за съотношението на силите между големите играчи на световната сцена, но описаният сценарий намира потвърждение и в развитието на събитията на Балканите.

Събитията на Балканите от 1999 показаха как един етнически сепаратизъм може да бъде успешен, ако се ситуира в контекста на благоприятна международна среда. Затова албанският бунт в Република Македония през 2001 може да бъде разглеждан като отзвук на успеха в Косово от 1999, след който бе нелогично геополитическото настъпление на албанците да спре на границата между Косово и Република Македония. Още повече, че тази граница бе силно пропусклива

Република Македония беше много по-слаба държава от Сърбия, но и много по-демократична от режима на Милошевич. Затова македонските албанци се нуждаеха от допълнителен импулс от Косово, за да започнат бунт срещу властите в Скопие. Самият факт, че безспорният лидер на Армията за национално освобождение (АНО) в Македония Али Ахмети е и един от основателите на Армията за освобождение на Косово (АОК) показва, че борбата на АНО може да се разглежда като продължение на битките, водени от АОК, само че на територията на друга държава. Според Жидас Даскаловски, АНО е организация от типа „чадър”, включваща националисти, наркотрафиканти, недоволни македонски албанци, обикновени селяни и чуждестранни наемници7. Същото може да се каже и за АОК. През 2001, АНО получава значителна финансова и морална помощ от албанската диаспора в САЩ и Западна Европа, също както такава помощ получава АОК две-три години по-рано8.

Всичко това дава основание събитията в Република Македония от 2001 да бъдат определени като пореден етап от албанското геополитическо настъпление от западната периферия на Балканския полуостров към неговата централна част. Ако по времето на Османската империя това настъпление е само етнотериториално и демографско, към края на ХХ век то придобива политически характер и цели промяна на съществуващите държавни граници. Етническият аргумент играе главна роля при обосноваването на албанските териториални претенции. Той обаче работи с по-голяма сила по отношение на Косово, където непосредствено преди войната от 1999 албанците са почти четири пети от населението на областта. Ситуацията в Република Македония е доста по-различна – там албанците са приблизително една четвърт от общото население и са разпръснати върху разпокъсана територия под формата на дъга, която започва от Охридското езеро и стига до Куманово. За разлика от Косово, тази територия никога не е била отделна административна единица, а в някои общини на Република Македония албанците придобиват числено превъзходство едва в последните две десетилетия на ХХ век. Поради това обособяването на македонските албанци в самостоятелна държава изглежда нереално както преди подписването на Охридския договор, така и след това. Ако сепаратизмът е цел номер едно за косоварите, то за македонските албанци през 2001 целите могат да бъдат само две – присъединяване към бъдещо независимо Косово чрез разчленяване на македонската държава или промяна на характера на тази държава. Според най-песимистично настроените македонци, пълзящата териториално-демографска експанзия на албанците в източна посока ще вбие албански клин между Македония и Сърбия (от другата страна на границата, в Прешевската долина, също живеят албанци) и ще прекъсне стратегическата комуникационна линия Белград-Скопие. Подобни предположения обаче отиват твърде далеч и предполагат наличието на някаква единна обща стратегия за албанската експанзия на Балканите. Всъщност, такава стратегия няма. Всички опити на изследователите да дефинират целите на албанския бунт в Република Македония през 2001 завършват с констатацията, че тези цели се менят според обстоятелствата. Действията на АНО зависят от силата на противодействието на македонските сили за сигурност и най-вече от позициите на международния фактор, в лицето на САЩ и ЕС. Все пак, може да се приеме твърдението на един от най-задълбочените изследователи на балканските конфликти Флориан Бибер, че за разлика от Босна или Косово, в Република Македония през 2001 битката не е между два конкуриращи се държавни проекти (македонски и албански) и за преначертаване на границите, а по-скоро за това, как да изглежда съществуващата вече държава9.

Разбира се, събитията, довели до Охридския договор, могат да бъдат гледани и през призмата на личностните борби вътре в политическия лагер на македонските албанци. Разсъждавайки върху мотивацията на бунтовниците, Джеймс Пардю, специален американски представител за конфликта в Македония през 2001, в крайна сметка заключава: „Аз мисля, че те търсят по-голямо политическо влияние вътре в албанската общност в Македония и в Косово”10.

Битката между албанците и македонските сили за сигурност от 2001 не завършва с категорична победа на някоя от страните и не премахва причините за конфликта. Това е война за територия, маскирана зад исканията за повече права на малцинствата.

Поставяйки албанския бунт в Република Македония от 2001 в контекста на общата албанска експанзия на Балканите, логично е да се запитаме, докога ще продължи тази експанзия и дали Охридският договор не бележи нейната връхна точка? Макар и с голямо закъснение, албанците следват модела на демографско развитие на другите балкански и европейски народи. Връхната точка на албанския демографски бум вече е премината . Макар че не разполагаме с данни за демографските процеси сред македонските албанци, те не са много по-различни от тези при косовските им събратя. В Косово пикът на раждаемостта при албанците е през 50-те и 60-те години на ХХ век (по около 40 родени деца на 1000 души) след което започва да намалява (до 16 деца на 1000 души през 2009)11 Поради това е логично да очакваме бавен и постепенен спад в динамиката на албанския натиск върху съседните балкански народи. В същото време, трябва да се отчита факта, че през второто десетилетие на XXI век албанците почти се изравниха по численост (6,5-7 милиона) с двата основни славянски народа на Балканите – сърби и българи. Срещу тази почти еднаква численост стои очевидно несъответствие по отношение на размера на територията, обитавана от тези три народа. Докато българите и сърбите (самата Сърбия плюс Република Сръбска в Босна и Херцеговина) живеят на територия от малко над 100 000 кв. км, общата територия на Албания, Косово и общините с албанско мнозинство в Република Македония и в Южна Сърбия не надхвърля 45 000 кв. км. Поради това албанският натиск за усвояване на нови територии ще продължи дори и при положение, че няма никакъв шанс за промяна на съществуващите държавни граници. Понеже албанците в Южна Сърбия и Черна гора са незначителен брой (под 100 000), то най-логично е и за в бъдеще албанският териториален натиск да бъде упражняван предимно в Република Македония. Това е естествен иманентен процес, който има по-скоро хаотичен, отколкото направляван характер.

Въоръженият конфликт от 2001 и Охридският договор бележат важна промяна в геополитическата среда, в която се намира младата държава Република Македония. От решаващо значение за съдбата на страната се превръщат отношенията с Косово и Албания, а не тези със Сърбия, България и Гърция. Ако до края на ХХ век основният геополитически натиск върху Вардарската долина се е проектирал от изток, север и юг, в началото на XXI век той вече идва от запад и северозапад. Драматичната съдба на бившите югославски републики след 1991 води до обособяването на нова геополитическа зона, обозначавана с името Западни Балкани. Република Македония се оказва в нейната източна част. След като в началото на XXI век става ясно, че България и Румъния ще влязат ЕС, в международния геополитически дискурс със стария термин „Балкани” все по-често се обозначават именно Западните Балкани. От геополитическа гледна точка, членството в ЕС и НАТО прави България част от Запада, макар че цивилизационно тя не се отличава от Македония и Сърбия. Така се стига до парадокса Република Македония да граничи на изток със Запада, а върху нейната западна граница да оказват натиск албанците, които македонците възприемат като народ от Ориента.

Република Македония след Охридския договор

Охридския договор е израз на желанието на САЩ и ЕС да лекуват етническия конфликт в Македония с двете добре известни либерални лекарства: децентрализация и включване на малцинствата в управлението на всички нива. Класическият модел на либерална демокрация, наричан още Уестминстърски (1991-2001), се проваля и е заменен от консенсуална демокрация. Албанците не успяват да се интегрират в македонското общество на индивидуално ниво и затова сега опитват да го направят като общност.

Охридският договор предвижда серия от поправки в македонската конституция, които да променят характера на държавата12. Все пак договореното в Охрид през 2001 не превръща Република Македония във федерация. Липсват точни предписания за включването на малцинствата в парламента или в правителството, каквито има например в Дейтънския договор, превърнал Босна и Херцеговина във федерация с квоти във властта за всяка от трите етно-религиозни общности. Охридският договор позволява „креативна двусмисленост” (по израза на Флориан Бибер), но изисква отношенията между двете основни етнически групи в страната да бъдат постоянно предоговаряни. Затова повечето изследователи предпочитат да тълкуват „духа” на договора, вместо да се взират в неговата буква и да подчертават, че той не е еднократен акт, а процес.

За успокоение на македонското мнозинство, в Охридския договор е включена една много важна точка, в която се казва, че етническите проблеми нямат териториално разрешение. Вариантът за федерализация на Република Македония е отхвърлен като вместо него се предвижда засилване на местното самоуправление, което да важи за всички общини, а не само за тези с албанско мнозинство. Друга важна клауза гласи, че се въвежда двуезичие в общините, в които някое малцинство надхвърля 20% от общото население на съответната община. Така начертаването на новата административна карта на страната (броят на общините е намален от 123 на 84) се превръща в сложен политически въпрос. Според новото административно деление някои градове, като Струга и Кичево, стават центрове на общини с преобладаващо албанско население, защото присъединените към тях села са предимно албански.

Може би най-важното предписание на Охридския договор е пропорционалното включване на малцинствата в държавната администрация. Това изискване автоматично превръща преброяването на населението в сюжет с първостепенна политическа важност, защото от неговите резултати зависи колко албанци трябва да получат държавни служби. Навлизането на албанското малцинство в държавната администрация става неочаквано бързо. Ако през 2004, сред получаващите държавна заплата, албанците са били само 5,61%, през 2010 те са вече 24,18%, с което почти е достигната пропорцията на това малцинство в общото население на страната. При това, албанците навлизат масово и в армията, въпреки че това не се предвижда в Охридския договор. Не такъв е обаче случаят с по-малобройните малцинства. Турците, които са 3,85% от населението, заемат само 1,49% от държавните служби, а за циганите(ромите) тези показатели са, съответно, 2,66% и 0,64%13. Процесът на назначаването на албанци на държавни служби съвсем не е гладък и безпроблемен. В случая става дума за позитивна дискриминация, при която в редица случаи професионалните критерии трябва да бъдат пренебрегнати, за да се изпълни политическата поръчка, залегнала в Охридския договор. През последните няколко години в Република Македония вече има два-три университета, където може да се получи образование на албански език, но проблемът е, че вътрешният подбор на албанците, назначавани в администрацията, не е по професионални, а по партийни критерии. Освен това, поради типичния за тази етническа общност патриархален семеен и обществен модел, броят на мъжете албанци, назначени на държавна служба, надвишава значително този на жените.

Друг елемент от т. нар модел на споделянето на властта, въведен с Охридския договор, е изискването на двойно парламентарно мнозинство за приемането на закони, които са чувствителни за междуетническите отношения в страната. Това означава, че съответните закони трябва да бъдат одобрени както от повече от половината депутати македонци, така и от мнозинството депутати от етническите малцинства. Двойно (или Бадинтерово) мнозинство се изисква за закони в областта на културата, използването на езиците, образованието, документите за самоличност, използването на държавните символи и местното самоуправление. На теория, кой точно закон да се приема с двойно мнозинство трябва да се решава от Комитета за отношенията между общностите, но тази институция не успява да се наложи като работеща и нейните правомощия са иззети от съвета на лидерите на партиите от съответната управляваща коалиция, в която неизменно има и албанска партия. Засега има само един случай, когато (между 2006 и 2008) ВМРО-ДПМНЕ прави правителствена коалиция с партията, която не е на първо, а на второ място в предпочитанията на избирателите етнически албанци.

Големият проблем на междуетническите отношения в Република Македония е, че след 2001 те в още по-голяма степен преминават през посредничеството на политическите партии. Голяма рядкост са инициативите за междукултурен диалог, идващи „отдолу”. Нищожно малък е броят на македонците, знаещи албански. Самите албански партии, чиято идеология се изчерпва с етническия национализъм, са монополизирали напълно ролята на посредник между своите сънародници и държавата. В този смисъл, изграждането на истинска гражданска нация в Република Македония, от типа на американската, поне засега изглежда нереално.

В крайна сметка, Охридският договор може да се приеме за успешно разрешение на македонско-албанския конфликт от 2001, защото, поне засега, удържа тлеещия етнически конфликт в мирна рамка. Ако целите на Запада са да бъде „опитомен” албанският експанзионизъм и да се примирят македонците с промяната в характера на държавата, те могат да се смятат за изпълнени. В Република Македония бе изградена мека форма на консенсуална демокрация. Държавата определено не е мултиетническа, както се надяваше Западът, а по-скоро двунационална (двутетническа). Но, ако отчетем факта, че численото съотношение между македонци и албанци е 2,5 към едно, поне засега македонските черти в облика на страната преобладават над албанските, макар че никога вече няма да бъдат единствените. Характерът на македонската държава и на македонската политическа нация е изключително чувствителен въпрос за титулния етнос в Република Македония. Македонската национална идентичност е сравнително нов исторически феномен и винаги е била оспорвана от българи, сърби и гърци. Само едно десетилетие след като най-сетне намира сигурно убежище в новата независима македонска държава, тази идентичност трябваше да бъде преформулирана. След Охридския договор в пантеона на националните герои на Република Македония трябва да се намери място и за албанци. Впрочем, паметникът на Скендербег вече няколко години стои на брега на Вардар в Скопие, докато от другата страна на реката през тази година се появиха Гоце Делчев, Даме Груев и... Александър Велики.

В скопските политически кръгове постоянно се чуват остри критики към Охридския договор, включително и от лидери, които навремето са го подписали. Сериозно предизвикателство към духа на Охрид обаче може да дойде само от нов албански бунт, а такъв е малко вероятен. Събитията от 2001 разместиха из основи политическите пластовете сред албанската общност и сегашните лидери на този етнос нямат интерес от нов подобен трус, който може да ги изтласка на заден план. Освен това, трябва да е ясно, че Косово получи независимост не заради храбростта и силата на бойците от АОК, а заради САЩ и НАТО, който прогониха сърбите от спорната област. След 2001 на македонските албанци бе дадено ясно да разберат, че Западът няма да подкрепи техни сепаратистки акции. За да стане това предупреждение още по-категорично, в първите две-три години след Охридския договор Македония бе полупротекторат на Запада. САЩ и най-вече ЕС прилагаха към страната стратегията на моркова и тоягата или т. нар. принцип на условността (conditionality). Срещу етнически мир и реформи през 2005 Република Македония получи като награда статут на кандидат за членство в ЕС. Оттогава обаче, всички опити на Скопие за започване на предприсъединителни преговори с ЕС и за влизане в НАТО се разбиват в стената на гръцкото вето. Така Гърция разбива имиджа на ЕС като „трансформираща сила” по отношение на Република Македония и намалява инструментите, с които Брюксел може да въздейства върху властите в Скопие.

 

Бележки:

1. Най-добра илюстрация за голямата разлика между трудовата заетост на албанците и македонците може да бъде намерена в един брилиянтен аналитичен доклад на Европейската инициатива за стабилност: Ahmeti’s Village. The Political Economy of Interethnic Relations In Macedonia. European Stability Initiative Report, Skopje and Berlin, October 1, 2002: http://www.esiweb.org/docs/showdocument.php?document_ID=36

2. Според Робърт Хислоп, масовото навлизане на албанците в криминални организации може да бъде обяснено със следните фактори: комунистическите репресии в Титова Югославия; културата на омертата; терорът в Косово по време на режима на Милошевич; анархията, настъпила в Албания през 1997; войните в Югославия; връзките на албанците с мафията от Кавказ; и нарушаването на санкциите, наложени на Югославия през 1992. Hislop, Robert 2002: Zatišje pred bura? Vlijanieto na prekugraničnite mreži, korupcjta i kriumčarenjeto vrz stabilnosta na Makedonija i vrz bezbednosta vo regionot. Skopje, 2002, s. 12-14.

3. Zeqiri, Izet. The Economic Causes and Consequences of the 2001 War and the Consolidation of the Economy After the Crises. In: Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. Skopje, 2008, pp. 89-107.

4. Бевме многу наивни. Интервю с Люпчо Георгиевски. Утрински вестник. 29.08.2011.

5. Brunbauer, Ulf. The implementation of the Ohrid Agreement: Ethnic Macedonian Resentments. In: Journal on Ethnopolitics and Minority Issues in Europe (JEMIE) 2002 (1); http://www.ecmi.de/jemie/special_1_2002.html

6. Dragovic, Anica. Differentials of Fertility in the Republic of Macedonia. New Balkan Politics. Issue 2. http://www.newbalkanpolitics.org.mk/OldSite/Issue_2/dragovic.eng.asp

7. Daskalovski, Zidas. Walking on the Edge. Consolidating Multiethnic Macedonia 1989-2004. Skopje, 2005, p.119.

8. Първанов, Антон. Косовският възел на Балканите. Възникване, развитие, решения. С., Военно издателство, 2011.

9. Bieber, Florian. Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. In: Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. Skopje, 2008, pp. 7-40, here p. 7.

10. Daskalovski. Op. cit., p.121.

11. http://en.wikipedia.org/wiki/Demographics_of_Kosovo

12. Текстът на договора може да бъде видян на: http://siofa.gov.mk/mk/dokumente/Ramkoven_dogovor.pdf

13. Ристеска, Марија. Време за меритократија! Нова Македониjа, 12.08.2011.

 

* Българско геополитическо дружество