07
Съб, Дек
5 New Articles

Eвроамериканската система за ПРО и възможната руска реакция

брой5 2011
Typography

Напоследък става все по-ясно, че нормалният конструктивен диалог за изграждането на съвместна (т.е. между Русия и НАТО) система за противоракетна отбрана в Европа едва ли ще се случи. Още в началото на годината беше налице прогресивен спад в интереса на САЩ и на алианса към него, а днес сме свидетели на почти пълното игнориране на руските инициативи за ПРО от страна на Запада. И въпреки, че повечето западноевропейски и американски медии продължават да говорят за успешното развитие на „презареждането” между Вашингтон и Москва, редица експерти смятат, че последните събития сочат по-скоро обратното.

Така, руското Външно министерство реагира незабавно и крайно негативно на осъщественото, през юни, съвместно украинско-американско военноморско учение “Sea Breeze-2011”, хода на което, в акваторията на Черно море беше осъществена „антипиратска операции по стандартите на НАТО” с участието на ракетния крайцер на САЩ „Монтерей”. „Ако става дума за обичайно посещение в този изключително чувствителен район, защо за него беше избран именно кораб с подобно въоръжение” – се посочва в декларацията на министерството. Но въпреки руските протестни ноти за недопускане нарастването на излишната военна активност край границите на Русия (в крайна сметка не става дума за патрулен катер, който следва да тренира парирането на „сомалийски пирати” по време на учението), американският крайцер педантично и последователно изпълни всички поставени пред него задачи, като попътно акостира и в грузинското пристанище Батуми.

Тази стъпка на американското ръководство би могла да се характеризира не само като „очевидна демонстрация на сила”, но и като откровен намек, че Москва не бива да храни особени илюзии за затопляне на отношенията си със САЩ. На практика, на руснаците беше казано почти в прав текст, че „трябва да си знаят мястото”. Неслучайно, в една от нотите на руското Външно министерство се посочваше, че „паралелно с разговорите за сътрудничество в сферата на ПРО, на практика, се осъществява оперативна противоракетна рекогносцировка в непосредствена близост до нашите граници”.

Отделно си струва да отбележим (виж статията на Марков „Европейската система за ПРО: със или без Русия”, Геополитика, бр.3/11 – б.р.), че създаването на позиционен район на американската система за ПРО в Европа (която кой знае защо се обозначава като „европейска”) в никакъв случай не защитава европейските страни от ракетната заплаха, свързана с т.нар. „държави-парии” (като например Иран). Както и по времето на президента Буш-младши (плановете по разполагане на ракети GBI в Полша и на радара в Чехия), основната цел на разгръщането на противоракетната система си остава ракетно-ядрения потенциал на Русия.

Променяйки незначително името на системата за ПРО и залагайки в основата и новите прехващащи ракети, както и вече разработената система Aegis, САЩ с наистина глобален размах продължават да развиват успеха си по посока блокирането на руския ядрен потенциал. И, ако американският военно-индустриален комплекс съумее да реализира в рамките на поставения срок (2018-2020) модернизацията на прехващащите ракети SM-3, още през 2020 Русия ще се сблъска с реалния проблем, как да противодейства на тази заплаха.

На показаната по-долу схема ясно се вижда, че разполаганите от САЩ системи за ПРО в Европа и Япония, до 2020, еднозначно ще покрият до 90% от най-вероятните направления на полета на руските междуконтинентални балистични ракети (МБР) с наземно и морско базиране. Остава само да си припомним, многобройните декларации на военно-политическото ръководство на САЩ и НАТО, които нееднократно заявяваха, че тяхната система за ПРО не е насочена срещу Русия. Ако погледнем схемата, виждаме, че всъщност е точно обратното.

Американската система за ПРО "Aegis" – SM-3 през 2020

Тъй като американската морска групировка за ПРО, разположена край бреговете на Аляска, няма да е в състояние да поразява руските МБР в най-уязвимия (активния) участък от полета им, ракетите, изстрелвани от ракетните бази, разположени отвъд Уралските планини, остават донякъде неуязвими за американците. В същото време обаче, съвсем наблизо се намира Китай, чиито геополитически интереси също визират Русия, затова и тези руски позиции не могат да се смятат за „идеални”.

Съвършено други са силите и средствата, които ще бъдат разположени в Европа. Затова нека ги разгледаме по-подробно

Морската групировка за ПРО в Европа

Тя включва ракетни крайцери клас „Тайкондерога”, разполагащи със 122 пускови установки, на които, в зависимост от оборудването, могат да бъдат разположени ракети „Томахоук”, прехващащи ракети SM-3, както и ракети за борба с подводници. Друг носител на противоракетния комплекс Aegis са есминците клас „Арли Бърк”, разполагащи с 96 пускови установки за различен клас ракети.

В зависимост от поставените задачи, морският елемент на американската ПРО може да се разгърне в акваториите на Черно, Балтийско и Баренцово море. Което дава достатъчен простор на въображението. Ако погледнем приложената по-долу схема, ще видим, че с възможности за прехващане на руските МБР разполагат групировката кораби за ПРО Aegis в Балтийско и Баренцово море. И, ако балтийските SM-3 ще имат възможност да прехващат руските МБР, изстрелвани от ракетните бази в Козелск, Татишчево и Тейково, американските кораби в Баренцово море ще държат на прицел ракетите на атомните подводни ракетоносци, носещи бойно дежурство в руската база в Северноморск.

В същото време, за корабите от черноморската групировка, вероятността да „догонят” и поразят изстреляните руски ракети не изглежда голяма. Без да отхвърляме напълно този вариант обаче, можем да предположим, че основно оръжие на въпросните кораби ще станат крилатите ракети с морско базирани „Томахоук”, разполагащи с конвенционални бойни глави и имащи радиус на действие до 1600 км. В такъв случай, тези ракети, изстрелвани от американските кораби, разположени в акваторията на Черно море, ще могат да атакуват ракетните позиции на руските МБР, дислоцирани в Козелск, Татишчево, Тейково и Йошкар-Ола.

От самосебе си се подразбира, че подобен удар с крилати ракети могат да нанесат и корабите, разположени в акваторията на Балтийско и Баренцово море, т.е. ще бъдат застрашени военноморските бази на руския Северен флот, както и базата за междуконтинентална балистични ракети (МБР) УР-100Н, в Козелск.

При всички случаи, се очертава доста неприятна за Москва картина. Излиза, че универсалните американски бойни кораби ще могат не само да свалят руските балистични ракети, но и да атакуват стартовите им позиции с крилати ракети с морско базиране. Друг плюс на американската система за ПРО е фактът, че прехващането на руските ракети ще се осъществява още във фазата на ускоряването им, когато те (т.е. МБР) още не са прикрити с облака от лъжливи цели, създаван от специалните генератори на смущения.

Сухопътната групировка на ПРО в Европа

Както е известно, тя ще бъде представена в двете държави, съгласили се на тяхна територията да бъдат разположени елементи на американската ПРО – Полша и Румъния. Ако погледнем схемата по-долу, ще видим, че дори и тази, на пръв поглед безобидна „европейска система за ПРО” ще представлява заплаха за руския стратегически ядрен потенциал. Прехващащите ракети SM-3 (модернизирани до 2018), с радиус на действие около 1000 км ще могат все пак да прехващат руските МБР на възходящите участъци от траекторията им. На американското командване остава да реши, колко от тези прехващачи да бъдат разположени в Полша. Възможно е, както в случая с Румъния (където, според румънски и американски политици, ще бъдат разположени 24 прехващащи ракети), подобно количество ракети да бъдат разположени и в базите на ПРО в полските гори.

Освен това, в медиите бяха изнесени данни, че морската система за ПРО Aegis с ракети SM-3 ще бъде усъвършенствана така, че въпросните ракети да се използват и в сухопътния въриант на системата. Разбира се, не се уточнява, какво точно ще се усъвършенства, но можем да прогнозираме възможните действия на американските военни стратези.

В момента, основният способ за разполагане на ракети на борда на ракетните крайцери е универсалната установка за вертикален пуск Мк41, която включва между един и осем модула с по осем транспортно-пускови установки (за крайцерите от клас „Тайкондерога” той включва 64 клетки, от които само три не се използват за разполагането на ракети).

Тоест, става ясно, че най-простият начин за разполагането на прехващащи ракети в Полша и Румъния е инсталирането на установки за вертикален пуск Мк41, леко усъвършенствани за да бъдат използвани и на сушата. При това, вероятно ще бъдат използвани максимален брой модули (8 х 8 клетки), тъй като в случая вече го няма изискването за ограничаване на габаритите, с което следва да се съобразяват корабостроителите. И тъй като технологиите за производството на подобни пускови установки са достатъчно добре отработени, не би трябвало да възникнат сериозни трудности при адаптацията на морския ракетен комплекс за действия на сушата.

Всъщност, основният момент е свързан именно с използването на стандартни транспортно-пускови установки (контейнери). При товаренето на тези „безлични” контейнери, обслужващият персонал може и да не знае, какви точно ракети има в тях. Тоест, може да се окаже, че контейнерите съдържат не само прехващащи ракети SM-3, а и крилати ракети „Томахоук”, което разкрива съвършено различни перспективи. Защото тези ракети, които имат стратегически обхват (над 1500 км), мощна бойна глава (при неядрения си вариант) и малко вероятно кръгово отклонение, представляват не по-малка заплаха за руския ядрен потенциал, отколкото американската ядрени балистични ракети. При това не съществува какъвто и да било механизъм за контрол върху разполагането на тези ракети.

Ако искаме да сме коректни, следва да напомним, че ракетите с радиус на действие 500-1000 км бяха забранени с Договора за ракетите със среден и малък радиус на действие, сключен навремето между САЩ и СССР. В конкретния случай обаче, официално декларирайки, че ще разполагат „само отбранителните” прехващащи ракети SM-3, САЩ автоматично освобождават от всякакви инспекции и проверки всички елементи на изграждащата се Европейска система за ПРО. Дори според Виенския договор от 1999, тези системи не подлежат на инспекторски проверки, така че използвайки това САЩ, на практика, получават възможност да разположат стратегически крилати ракети в Европа.

Ако приемем тази хипотеза като основа за по-нататъшните ни разсъждения, става ясно, защо Вашингтон реши да акцентира именно върху морската система за ПРО Aegis, а не върху сухопътната мобилна система за ПРО THAAD.Именно модулният характер на последната позволява създаването на компактно разположена ударна система с елементи на противоракетна отбрана. Споменатият по-горе „ракетен коктейл” (SM-3 + „Томахоук”), който се забърква в непосредствена близост до руските граници, наистина би могъл да се превърне в реална заплаха за стратегическите ядрени сили на Москва.

Броят на ракетите (официално, както вече споменах, ще бъдат декларирани само прехващащите ракети, т.е. ако все пак бъдат разположени и ракети „Томахоук”, това със сигурност няма да бъде обявено) не е ограничен от никакви рамки, т.е. не може да става дума и за никакъв контрол. Защото там, където се декларира разполагането на три модула (24 ракети), спокойно могат да бъдат разположени 8 модула - това ще изисква само малко по-сериозна предварителна подготовка.

И, ако разположените в Румъния прехващащи ракети действително няма да са кой знае колко опасни за Русия, това не може да се каже за онези в Полша. В случая малкият брой ракети SM-3 не е пречка те да се окажат изключително ефективни срещу руските ядрени сили. В повечето специализирани американски и западноевропейски медии се твърди, че 24-те ракети, разположени в Полша, не могат да сторят нищо сериозно срещу 1550-те бойни блокове на руснаците. Само че, американската система за ПРО в Европа няма да е насочена срещу бойните блокове, а срещу ракетите-носители, чиито брой е значително по-малък (според последния договор за стратегическите настъпателни въоръжения между Русия и САЩ, на руснаците ще останат не повече от 500 ракети), при това, както многократно се коментира в руските медии, те не са защитени с лъжливи цели или други смущаващи системи.

Тоест, излиза, че няколкото десетки прехващащи ракети, които ще бъдат разположени в Полша, ще се окажат достатъчно за да свалят, на практика, още при излитането им руските ракети, изстрелвани от базите в Козелск и Татишчево. А пък евентуалното тайно разполагане на крилати ракети „Томахоук” на територията на румънските и полски бази на ПРО ще позволи тези бази да станат също толкова опасни, колкото и американската морска ударна групировка. Те, най-малкото, ще имат същите възможности, освен това корабите могат и да не излязат на подходящите позиции, затова пък разположените на сушата ракети още много дълго ще останат на територията на Европа.

Между другото, самият факт на предислокацията на изтребителите F-16 и военно-транспортните самолети С-130 от Италия в Полша може да се окаже косвено потвърждение на очертаните по-горе хипотези. Ако е така, тогава и доставката, и инсталирането на всички ракети ще се осъществява само от американските военни, през главата на полските им съюзници. В същото време, полският район на ПРО, като най-вероятна мишена на евентуални руски атаки (защото е глупаво да смятаме, че той наистина може да бъде нападнат от иранците), ще се прикрива от системата за противовъздушна отбрана (вече разгърнатата батарея „Пейтриът”) и от ударната авиация на САЩ.

Възможната руска реакция

Независимо от всички очевидно неособено приятелски действия на западните партньори на Москва, целящи фактическата ерозия на стратегическия паритет, който все още съществува между Русия и САЩ, руснаците все още могат да реагират адекватно. Дори в създалите се условия те имат възможност да преодолеят толкова упорито изграждания от САЩ противоракетен „щит” срещу Русия. Така например, сухопътните елементи на ПРО, които следва да бъдат разположени в Полша и Румъния, са силно уязвими от страна на руските тактически ракетни комплекси. В стремежа си максимално да доближат елементите на своята ПРО до границите на Русия, САЩ (НАТО), на практика, ги излагат на евентуалния удар на руските ракети. При това не бива да се изключва вариантът, Москва да бъде принудена да използва и тактическо ядрено оръжие, защото ако става дума за нанасяне на ответен удар, могат да бъдат използвани всички средства. Тоест, излиза, че подписвайки споразуменията за разполагане на елементи на ПРО на своя територия, правителствата на Полша и Румъния автоматично позиционират страните си като първоначални цели.

При това не може да се твърди, че те не са били наясно, какво точно правят. Всичките им стъпки бяха съвсем съзнателни. Разбира се, постоянно се подчертаваше, че разполаганите на тяхна територия елементи на ПРО не са насочени срещу Русия, но това, на практика, не променяше нищо, особено за Москва. Примерът на Чехия, която се отказа от участие в изграждането на американската ПРО в Европа е достатъчно показателен в това отношение. Разбира се, решението беше взето в Белия дом и Пентагона, но чехите веднага го подкрепиха, именно защото съзнаваха каква сериозна заплаха биха си навлекли, ако се бяха включили в системата за ПРО.

Това обаче, не може да се каже за Полша и Румъния. Вероятно разчитайки на сериозни икономически и политически преференции от САЩ в близко бъдеще, те съзнателно решиха да рискуват и да се конфронтират с руснаците. В конкретния случай обаче, позициите на ракетите (SM-3 и, евентуално, „Томахоук”) на румънска територия са за предпочитане, в сравнение с тези на полска.

Предвид последното развитие на събитията и най-вече след изявленията на украинския президент Янукович, че страната му ще се стреми към „извънблоков статут”, става ясно, че Украйна няма да влезе в НАТО, но вероятно няма и да се присъедини към блока между Русия и Беларус. Последното обаче ще затрудни Москва в усилията и да реагира адекватно на разполагането на елементи от американската система за ПРО в Румъния. Не е ясно, дали сегашното състояние на руския Черноморски флот ще му позволи да балансира мощта на формиращата се морска и сухопътна групировка на САЩ в региона. Укрепването на флота също е под въпрос, тъй като основната част от корабостроителната база остана в Украйна (град Николаев), а пък прехвърлянето на кораби от другите руски флоти ще трябва да се съгласува с Турция, която е член на НАТО и едва ли ще позволи преминаването им през Проливите.

Черноморският регион си остава един от най-чувствителните при формулирането на руският отговор на евроамериканската система за ПРО. Всъщност, в момента Москва не може да противопостави на НАТО нищо, освен чисто дипломатическите механизми, което ясно си пролича и в хода на дипломатическия сблъсък, породен от влизането на американския крайцер „Монтерей” в акваторията на Черно море, през юни 2011.

Разбира се, руснаците съвсем не са чак толкова беззащитни, колкото може да се стори на някого. Кремъл вече отделя много по-голямо внимание на модернизацията на стратегическите си ядрени сили и създаването на въздушно-космическа отбрана. Напоследък се активизираха и усилията за създаването на нови междуконтинентални балистични ракети, както с наземно, така и с морско базиране. След преодоляването на многото проблеми, успешно беше проведено изпитанието на руската тристепенна твърдогоривна балистична ракета с мобилно морско базиране "Булава" (Боздуган), която съвсем скоро ще бъде приета на въоръжение. Това вече може да се каже за междуконтиненталната течногоривна балистична ракета с морско базиране „Синева”. До края на 2011, руското Военно министерство планира да поръча нова течногоривна междуконтинентална балистична ракета, която да замени известната, но вече поостаряла ракета Р-36М „Воевода”.

Не по-малко активно се работи за укрепването на въздушния щит на Русия. Според командващия на Обединеното стратегическо командване на Военно-космическата отбрана Валерий Иванов, и днес подчинените му войски прикриват столицата и централните индустриални райони на страната. Освен това генералът напомни, че през 2015 в армията трябва да бъдат доставени нови изтребители, както и новия комплекс за противовъздушна отбрана С-500.

В същото време, следва да е ясно, че руският военно-индустриален комплекс вече не е толкова мощен, както по съветско време, за да може безпроблемно да осъществи подобни мащабни стратегически планове за толкова кратко време (до края на държавната програма за превъоръжаване през 2020). И макар че за модернизацията на производствените мощности на руския отбранителен комплекс са планирани значителни средства, не бива за забравяме, че съвременното високотехнологично оборудване, което понякога се произвежда в единични бройки, изисква не само огромни финансови средства, но и квалифициран персонал, който следва своевременно да бъде подготвен (предвид факта, че голяма част от старите „съветски” кадри отдавна напуснаха тази сфера).

Не е никак лесно и създаването на руската Военно-космическа отбрана. Така, от притежаващата отлични възможности и характеристики зенитна ракетна система С-400 се произвеждат само единични бройки (от 2007 насам, с нея са въоръжени само три руски полка) и трудно можем да си представим, че до 2020 ще настъпи някаква радикална промяна. В същото време се планира, че именно тези системи ще трябва да заменят старите комплекси за противовъздушна отбрана не само в руските части на Военно-космическата отбрана, но и в частите на Единната регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, Русия и Казахстан и Русия и Армения. Пак тук е мястото да отбележим и, че на Москва се налага сериозно да форсира усилията за създаването на най-новата система за противовъздушна отбрана С-500.

Според повечето руски експерти, държавите-членки на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС, обединяваща Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан, Узбекистан и Беларус) още отсега следва да започнат изграждането на собствена (адаптирана) система за ПРО. В противен случай, ударната и противоракетна групировка на САЩ и НАТО, която се формира под „чадъра” на т.нар. Европейска система за ПРО, още през 2020 ще представлява сериозна заплаха за техните национални интереси. Впрочем, американската система за ПРО в Европа (ако искаме да наричаме нещата с истинските им имена) застрашава с потенциален ядрен конфликт и европейските държави. Затова може би си струва да се вземе пример от Чехия и да се седне на масата за преговори с Москва, но вече в рамките на Европа, а не на САЩ и НАТО.

До 2020 не остава кой знае колко време. И разглежданият в настоящата статия хипотетичен сценарий за хода на събитията не е фантастичен, а съвсем реален вариант за развитие на ситуацията, който със сигурност ще бъде взет предвид не само в Москва, но и в немалко европейски столици.

 

* Българско геополитическо дружество