Майкъл Мандълбаум, Пестеливата суперсила: американското глобално лидерство в условията на финансов недостиг. Военно издателство, София, 2011, 146 стр.
В продължение на седемдесет години след избухването на Втората световна война САЩ бяха глобална суперсила и действаха активно на международния терен без да се замислят върху въпроса, който всяка друга страна си задаваше на първо място: колко ще струва това? Времето, в което на Америка не й се налагаше да прави разлика между необходимост и лукс в своята външна политика, обаче свърши. Финансовата криза от 2008 и главоломно нарастващите социални плащания, като здравни услуги и пенсии, ще доведат до значително намаляване на парите, които САЩ отделят, за да управляват света. Това твърдение е изходната точка, от която тръгва Майкъл Мандълбаум в своя увлекателен и дълбок анализ за бъдещата международна роля на Америка.
Професор Майкъл Мандълбаум е един от най-влиятелните американски анализатори на международните отношения. Той е директор на Центъра за американска външна политика към Факултета за международни изследвания в университета „Джон Хопкинс” във Вашингтон. Преподавал е и в Харвард, университета „Колумбия” и Военноморското училища на САЩ. Автор и съавтор е на 11 книги.
Мандълбаум прави кратък анализ на поведението на САЩ на международната сцена от 40-те години на миналия век до днес, за да стигне до парадоксалния на пръв поглед извод, че от 1941 до 1991 и след това, между 1991 и 2008, Америка води една и съща външна политика, но поради противоположни причини. През първия период, тази политика е нужна, за да отстрани външната заплаха пред страната, докато през втория (т.е. след студената война) тя е възможна именно поради отсъствието на такава заплаха. Всъщност, именно съчетанието от двете липси - на сериозен международен съперник и на значими икономически ограничения, води до хиперактивна глобална роля на САЩ в света след 1991. След като Съветския съюз вече го няма, цената на американските интервенции в различни точки на планетата изглежда приемливо ниска за политиците във Вашингтон. Така, вместо да доведе до свиване на обхвата на американската външна политика, краят на студената война има точно обратния ефект.
Любопитна е трактовката на Мандълбаум за най-сериозните грешки във външната политика на САЩ след 1991. Едната от тях е нападението срещу Ирак, което авторът определя като „превантивна война, която е непознат вид война в американската история и не е позволена от международното право”. Това не е изненадващо – отрицателно отношение към войната срещу Саддам Хюсейн от 2003 имат мнозина анализатори, при това не само европейски, но и американски. Като втора основна грешка на САЩ след края на студената война обаче, Мандълбаум сочи разширяването на НАТО на изток. Според него, този акт влошава отношенията с Русия, тъй като нарушава обещанието на западните партньори, че Алиансът няма да се разширява на територията на бивша комунистическа Европа. Неизпълненият ангажимент създава у руснаците силни съмнения относно доверието към Запада и особено към Съединените щати. Руските политици са огорчени от злоупотребата със слабостта на страната им и се обръщат срещу САЩ. Впоследствие се оказва, че това струва скъпо на американците. Мандълбаум дава за пример иранската ядрена програма, която би могла да бъде възпряна, ако САЩ можеха да разчитат на сътрудничеството на Русия по този въпрос.
Какви ще бъдат изходните позиции за американската външна политика през следващите години? Търсейки отговор на този въпрос, Мандълбаум анализира възможността Русия или Китай да се превърнат в сериозно предизвикателство за доминирания от Вашингтон международен ред съответно в Европа и в Източна Азия. Изводът е, че Москва и Пекин нямат особен интерес да предизвикат глобална нестабилност, защото рискуват да загубят твърде много. Ако все пак се стигне до такава нестабилност, тя ще бъде резултат не от силата, а от слабостта на тези две държави в смисъл, че в случай на вътрешни проблеми техните лидери биха се опитали да отвлекат вниманието на народите си чрез някаква външнополитическа авантюра.
Голямата промяна, която се случва в момента, не е появата на равностоен международен съперник на САЩ, а стремителното съкращаване на възможностите за финансиране на американската външнополитическа активност. Държавният дълг на Съединените щати вече е толкова голям, че през третото десетилетие на века разходите по обслужването му могат да надхвърлят целия военен бюджет на страната. При това, през изминалата година и половина след написването на книгата на Мандълбаум, ситуацията с американската задлъжнялост се влоши драматично. Срещу продължаването на експанзивната външна политика на САЩ работят и демографските реалности. В момента, в пенсия започва да излиза поколението на следвоенния „бейби-бум”. Освен това, напредъкът в медицината добавя към здравните услуги все по-скъпи лекарства и видове лечения, което повишава неимоверно това разходно перо в бюджета на САЩ. Тъй като все повече хора придобиват право на осигурено от държавата здравно обслужване и лечението на всеки болен става все по-скъпо, до 2030 сумата от обществените и частни разходи за здравеопазване може да достигне 41% от доходите на средното американско домакинство.
В крайна сметка, това което ще се случи с американската външна политика, може да се опише като „приспособяване към финансовия недостиг”, очакван в близкото бъдеще. Според Мандълбаум, това означава, че мащабни военни операции като тези в Ирак и Афганистан ще останат в миналото, както впрочем и държавното строителство с пари на американския данъкоплатец в провалени държави от Третия свят. Това е лукс, който Вашингтон не може да си позволява повече. И понеже досега САЩ са играели ролята на световно правителство, занапред намаляването на тяхната международна активност ще се отрази много сериозно не толкова върху самата Америка, колкото върху останалия свят. В обозримо бъдеще няма кой да поеме ролята на Съединените щати по осигуряване на глобално управление, поради което тяхното отдръпване няма да бъде рязко, а постепенно.
Сред препоръките, които дава Мандълбаум, е САЩ да споделят бремето на международните отговорности с партньорите си. А също да избягват конфронтацията с Китай и да се стремят към подобряване на отношенията с Русия. Най-радикалното и политически чувствително предложение на Майкъл Мандълбаум е свързано с цените на бензина в САЩ. Авторът смята, че те трябва да се повишат чрез допълнително данъчно облагане или чрез определяне на минимални нива за цената на вносния петрол. Смисълът от тази мярка е да се намали петролното потребление в САЩ, което ще подпомогне целите на американската външна политика. Понеже Съедините щати са най-големия световен вносител на петрол, това ще доведе до глобален спад в цената на тази важна суровина и ще остави по-малко средства у страни като Иран, които работят срещу интересите на Америка. От друга страна, данъкът върху бензина ще спомогне за запълване на огромната дупка във федералния бюджет. И накрая – по-скъпият бензин ще тласне напред иновативните разработки за алтернативни горива. Мандълбаум е наясно, че поскъпването на бензина е въпрос, към който американското общество е изключително чувствително, поради което подобно решение ще срещне ожесточена съпротива на най-високо политическо ниво. Въпреки това, той се застъпва за тази мярка, която според него ще „покаже способността на американския народ да направи краткосрочна жертва в преследването на важна международна цел” и ще стане „пример за американското глобално лидерство”.
Обобщаващия извод в книгата на Майкъл Мандълбаум е, че „светът ще разбере, че има нещо по-лошо от прекалено силната Америка и то е твърде слабата Америка”.
* Българско геополитическо дружество
