Въпреки разпадането на Съветския съюз преди двайсет години, само Русия продължава да разполага с оръжие за масово унищожение, способно да изтрие САЩ от лицето на Земята и отдавна привличащо вниманието на международните терористи. Русия си остава най-голямата по площ държава в света, ключова фронтова линия в конфликта между западната и ислямската цивилизации, с несъразмерно висок дял от най-важните ресурси на планетата, включително петрол, природен газ, желязна руда, никел, злато, дървесина, плодородни земи и прясна вода. Освен това, сферата на военното и дипломатическо влияние на Москва все още може да препятства, или пък да съдейства на насъщните американски интереси в света – от Афганистан, Иран, Китай и Северна Корея до Европа и Латинска Америка. Казано по-простичко, без всеобхватни двустранни отношения с Русия, не може да се говори за реална национална сигурност на САЩ.
И все пак, когато президентът Обама пое поста си през януари 2009, отношенията между Вашингтон и Москва бяха толкова лоши, че някои анализатори, включително и аз самият, ги характеризираха като „нова студена война”. Почти цялото сътрудничество, дори дългогодишните споразумения, касаещи ядрените арсенали, бяха изместени на заден план от различи нови конфликти. Наистина, това не доведе до толкова опасна военна конфронтация като кубинската ракетна криза от 1962, но грузинско-руската война от 2008 беше достатъчно показателна илюстрация за степента на руско-американското противопоставяне, тъй като именно Вашингтон подготвяше и всячески подкрепяше грузинската армия.
Неразумният „триумфализъм”
Какво се случи със „стратегическото партньорство и приятелство” между постсъветска Москва и Вашингтон, обещани ни от лидерите на двете държави, след 1991? Вече над десет години американските политици и медиите твърдят, че именно такова ниво на отношенията е било постигнато по времето на президентите Бил Клинтън и Борис Елцин през 90-те години, но след това то е било разрушено от „антидемократичните и неоимперски планове” на Владимир Путин, заменил Елцин през 2000.
В действителност, историческата възможност за партньорство в периода на постстудената война беше проиграна от Вашингтон, а не от Москва, след като, в началото на 90-те, администрацията на Клинтън официално се ориентира към такъв подход в двустранните отношения, който се основаваше на погрешната предпоставка, че Русия, която „загуби” студената война, може и следва да се третира като победена държава (както е известно, студената война приключи някъде между 1988 и 1990, в резултат от съвместното решение на всички лидери – съветският президент Михаил Горбачов и американските президенти Роналд Рейгън и Джордж Буш-старши).
Резултатът от този подход беше следния: триумфализмът на администрацията на Клинтън, тезата, че „победителят получава всичко”, включително натрапчивият стремеж да се диктуват условията за вътрешнополитическо и икономическо развитие на Русия; нарушаването на стратегическите обещания и особено на уверението на Буш, че НАТО няма да се разширява на изток, отвъд границите на обединена Германия, дадено на Горбачов, през 1990. Както и двойните стандарти по отношение на основните норми, натрапвани на Русия (наред с проповедите и глупавото морализаторство), според които излизаше, че Москва, за разлика от САЩ, вече няма никакви законни интереси в сферата на сигурността извън своите граници, включително в съседните и държави. Негативната реакция на случващото се започна да се усеща с идването на власт на Владимир Путин, но подобно развитие беше неизбежно с появата на всеки нов лидер, по-самоуверен, по-разсъдлив и по-малко зависим от Вашингтон, отколкото Елцин.
Всъщност, триумфализмът на Вашингтон не приключи по времето на Клинтън и Елцин. Най-ярък пример за това е, че след събитията от 11 септември 2001, Кремъл на Путин оказа на администрацията на Джордж Буш-младши по-голяма подкрепа във войната и срещу талибаните в Афганистан (включително в разузнавателната сфера и в самата борба), отколкото който и да било от съюзниците на САЩ в НАТО. На свой ред, Путин разчиташе на толкова дълго отричаното американско-руско партньорство. Вместо това обаче, Белият дом на Буш скоро разшири НАТО до границите на Русия и едностранно прекъсна действието на споразумението за противоракетната отбрана, което Москва разглеждаше като основа за ядрената си сигурност. Разбира се, руснаците не са забравили това.
Днес политическата класа в Русия, загрижена от същественото влошаване на националната инфраструктура след 1991, се е сплотила в борбата за бъдещето на страната, което нямаше как да не се отрази и върху нейната външна политика. От една страна, действащият съвместно с Путин сегашен руски президент Дмитрий Медведев призовава за „демократични” преобразования, които да се опират на „модернизацията и на съюза със Запада”. Другата страна, която включва както ултранационалисти, така и неосталинисти, пък настоява, че следва да се заложи на руските традиционни и доказали се методи, т.е. да се върви към „модернизация без уестърнизация”. Като доказателство за правотата си тези хора посочват обкръжаването на Русия от НАТО и редица други американски „предателства”.
Грешките на „презареждането”
В крайна сметка, изборът на „съвременните алтернативи” ще бъде направен в Москва, а не във Вашингтон, както си въобразяваха американските политолози. Макар че американската политика ще бъде решаващ фактор за този избор. Във вековната борба между реформаторите и реакционерите в Русия, антиавторитарните сили са имали шанс, само когато е било налице реално подобряване на отношенията със Запада. В тази връзка, нека напомня, че, за добро или лошо, Вашингтон продължава да играе водещата роля на Запад. Когато президентът Обама реши де превърне „презареждането” на отношенията с Москва в свой външнополитически приоритет, изглеждаше, че той е наясно, че шансовете за установяване на необходимите партньорски отношения с Русия отдавна бяха загубени и сега се налага упорита и търпелива работа за възстановяването им. Самото „презареждане” пък, до голяма степен, трябваше да изпълни ролята на това, което навремето се обозначаваше като „разведряване” – т.е. смяната на конфликтите от студената война със сътрудничество. Което пък означава, че инициативата на президента изхождаше от предпоставката, че Обама е получил в наследство от предшествениците си нещо, силно наподобяващо студена война.
Продължителната и изпъстрена с множество различни епизоди история на разведряването, която започва през 1933, когато президентът на САЩ Франклин Рузвелт установява дипломатически отношения със Съветска Русия след 15-те години на отказ да бъде признат болшевишкия режим в Москва, ни дава много важна информация, касаеща съвсем пряко и „презареждането” на Обама. Защото всеки от тези епизоди е посрещан на нож от влиятелни идеологически и институционални сили и представители на елита, както във Вашингтон, така и в Москва. Всеки от тях е изисквал наличието на достатъчно силно лидерство, подкрепящо процеса на партньорство и всеки, след известен успешен период, е изчезвал или отслабвал на фона на наново възраждащите се конфликти на студената война, както стана и с историческото „разведряване”, заложено от Горбачов и Рейгън, през 1985, когато двете страни тържествено обещаха завинаги да сложат край на студената война помежду си.
Мнозина анализатори, като например експертите по Русия Томас Греъм от „Кисинджър Асошиейтс” и Питър Бейкър от „Ню Йорк Таймс”, вярват, че „презареждането” на Обама (термин, официално приет и от Кремъл), е било реализирано „учудващо успешно” и вече е преминало във фазата на „новото партньорство”. В момента, тонът между Вашингтон и Москва изглеждат по-помирителен отвсякога. Двамата президенти – Обама и Медведев, които се срещат сравнително често, пък обявиха, че между двете страни се формират нови, успешно „реконструирани” отношения, посочвайки като доказателство добрите си лични взаимоотношения. Налице са и някои други очевидни признаци, които свидетелстват за същото. Москва съдейства по два от основните приоритети на САЩ: войната в Афганистан и сдържането на иранските стремежи за създаване на собствено ядрено оръжие. Освен това, през 2010 беше подписан нов договор за стратегическите настъпателни оръжия, според който Русия и САЩ следва да съкратят ядрените си арсенали почти с 1/3.
Независимо от това обаче, „презареждането” на Обама си остава ограничено и, по същество, нестабилно. Отчасти, това се дължи на обективните политически обстоятелства, които Обама, на практика, не е в състояние да контролира. Опозицията и в двете столици е твърда и безкомпромисна. Опирайки се на традиционната русофобия, която приписва зловещи мотиви на всички инициативи на Москва, американските борци за възраждане на студената война обявиха „презареждането” на Обама за „капитулация”, „опасна сделка” и политика на съзнателно затваряне на очите. Някои дори я сравниха с нацистко-съветския пакт от 1939. Без наличието на балансиращи лобита, които да импонират на Русия, или на значително разширяване на американско-руските икономически отношения, които да подкрепят „презареждането”, то се оказва твърде уязвимо за подобни атаки.
Не по-малко остри са атаките в Москва срещу „партньора” на Обама – президента Медведев. Според един от водещите руски ултранационалистически идеолози Александър Дугин: „Зад Медведев стои Западът. Зад него стоят само враговете на Русия”. Нещо повече, през юли 2009, известен руски генерал от резерва обвини президента в „измяна” – обвинение, отново повдигнато през последните месеци, когато Медведев беше атакуван, че е „предал интересите на Русия”, като не е използвал правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да предотврати въздушните удари на НАТО срещу Либия.
И, което е още по-лошо, и Обама, и Медведев са сравнително слаби лидери. Властта на Обама беше отслабена, разбира се, заради спада на популярността му и провала на Демократическата партия на изборите за Конгрес, през 2010 (по онова време той вече беше отстъпил пред исканията за „презареждане на презареждането”, възстановявайки пропагандата на демокрация като инструмент в своята външнополитическа стратегия и приемайки грузинския лидер Михаил Саакашвили, който, на практика, доведе Америка и Русия до ръба на войната, през август 2008). Властта на Медведев също си остава ограничена заради превъзходството на премиера Путин и вероятността той да се върне на президентския пост след изборите, насрочени за март 2012. Но, каквито и да са обясненията за това, нито Обама, нито Медведев са в състояние достатъчно настойчиво да защитят преизбирането си, или дори да предотвратят видимите опити на членове на техните администрация да ги провалят (ще припомня, че вицепрезидентът Джо Байдън например, вече го направи и то повече от веднъж).
Решението на Обама да постави в основата на политиката си спрямо Русия партньорството с предполагаемия „либерал” Медведев, надявайки се така да помогне на последния да постигне по-големи успехи, отколкото Путин, всъщност само допълнително ограничи подкрепата за „презареждането” в Москва (тук е мястото да напомня, че както повечето американски медии, така и Обама и съветниците му продължават да представят Путин като лидер, който е „с единия крак в миналото” и дори, както отбеляза държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън, „няма душа”). Този политически залог на Медведев повтаря старата американска практика да се греши при избора за „личния приятел” в Кремъл. Всъщност, откритата подкрепа за Медведев на руските избори през 2012, която непредпазливо декларира Байдън, по време на посещението си в Москва през март 2011, само възпламени гнева на руския елит срещу този очевиден опит за американска намеса във вътрешните работи на страната и затвърди мнението, че само Путин заслужава доверие и „няма да продаде Русия на Запада”.
Политическите неуспехи на „презареждането” могат да се окажат временни, но фундаменталната заблуда на Обама относно руската политика произтича от прословутата теза, че „победителят получава всичко”, т.е. от триумфализма от 90-те. Сред белезите на това са и опитите за осъществяване на „избирателно сътрудничество” с Москва, при което се разчита на подкрепата и за реализацията на жизненоважните американски интереси, но въобще не се отчитат руските интереси. Макар че този подход вече беше използван нееднократно след 1990 от президентите Клинтън и Буш и доведе само до провали и до нарастващото недоволство на Русия. Истината е, че администрацията на Обама се стреми към едностранни отстъпки, като основа на „презареждането”. Или, както обясни съветникът за Русия в Съвета за национална сигурност, а днес посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол: „искаме да видим, има ли начин да си сътрудничим с Русия, въз основа на принципите, които определяме като наши национални интереси, но в същото време, не сме склонни да се пазарим за тях”.
Обама успя да склони Кремъл към сътрудничество по въпросите за Афганистан и Иран, без обаче да се откаже от онези моменти в американската политика, които пораждат най-голямо възмущение в Москва: разполагането на обекти на противоракетната отбрана (ПРО) в близост до Русия и продължаващото разширяване на НАТО в същата посока, но на далеч по-висока политическа цена. Това несъответствие още повече ерозира позициите на Медведев, както и общата подкрепа за „презареждането” в Москва, където то все още се крепи като негова политическа „запазена марка”. В крайна сметка, Путин, който обикновено е склонен да остави отношенията със САЩ на своето протеже, не се сдържа и публично зададе въпроса: „къде, в крайна сметка, остана това прословуто презареждане?”.
Действително, системата за ПРО е своеобразна бомба с часовников механизъм, заложена в новия договор за стратегическите настъпателни въоръжения, а това означава и в самото „презареждане”. В хода на преговорите Москва повярва, че администрацията на Обама е склонна да признае и се съобрази с руските възражения по разполагането на ПРО в Източна Европа. През декември 2010 обаче, Обама, след като си гарантира одобрението на Сената, лично увери, че споразумението „не налага ограничения върху развитието и разгръщането на нашите програми за ПРО”, които той се ангажира да продължи да прокарва, „независимо от действията на Русия”. В резолюцията си, Сенатът отиде още по-далеч, като уточни детайлно тези му ангажименти. Припомняйки си предишните, нарушени от американците споразумения, Москва реагира с толкова силно подозрение на тези действия, че Медведев се почувства длъжен да гарантира за Обама, като президент, който „държи на думата си”.
Безперспективното „избирателно сътрудничество”
Неразрешеният конфликт по въпроса за ПРО е характерен пример за безполезността на т.нар. „избирателно сътрудничество”. Заявлението на Медведев, от ноември 2010, че Русия може да участва в тази версия на проекта за ПРО на НАТО, беше обявено за поредния успех на „презареждането”. Само че и той, и Путин веднага след това подчертаха, че „Русия ще участва само при абсолютно равноправни условия... или въобще няма да участва”. Разбира се, нито една от страните не смята, че доминираният от САЩ военен алианс ще осигури на Кремъл „равен” контрол над собствената си система за противоракетна отбрана.
Стремежът към едностранни отстъпки е залегнал в основата на „избирателното сътрудничество”. Както изглежда, Обама, подобно на Клинтън и Буш преди него, не е в състояние или пък не желае да свърже стратегическите точки на взаимната сигурност, по модела на Рейгън и Горбачов от края на 80-те. Вместо това, Обама иска от Москва съществено да съкрати ядрения си арсенал с далечен радиус, при положение, че Русия е обкръжена от бази на НАТО, разполагащи с превъзхождащи конвенционални сили и с противоракетна система, която, вероятно, ще може да неутрализира руския потенциал за нанасяне на ответен удар. При такова съотношение, новият договор за съкращаване на въоръженията се оказва крайно нестабилен. Ако нищо не се случи, Обама ще ерозира собствените си надежда да съкрати по пътя на преговорите огромното предимство на Русия по отношение на тактическото ядрено оръжие с близък радиус, което Москва смята за по-важно за националната си отбрана. Вместо това, както вече предупреди Медведев на 18 май, докато конфликтът относно ПРО не бъде решен, „ще станем свидетели на нова оръжейна надпревара, която ще ни върне в епохата на студената война”.
Наложилата се през последните двайсетина години представа, че Москва ще склони да направи едностранни отстъпки заради партньорството си със САЩ е производна от не по-малко глупавата илюзия, че унижената и отслабена от „поражението си в студената война” постсъветска Русия ще се съгласи да играе ролята на квазивелика държави при условията, предложени и от американците. На практика, когато Обама пое поста си, всичко, което Москва уж можеше да получи само от САЩ, включително и за целите на руската модернизация, тя вече беше получила от други свои партньори. Днес двустранните отношения с Пекин и Берлин (и все по-често с Париж) вече са много по-важни за Русия, в политическо, икономическо и дори военно отношение, отколкото с Вашингтон, който в течение на две десетилетия се струваше на руснаците хронично ненадежден и дори двуличен. Зад това възприемане на Америка се крият далеч по-фундаментални слабости на „презареждането”: противоречивата американска и руска визия, защо това е така. Всяка от страните продължава да обвинява другата за влошаването на отношенията след 1991. Нито при Обама, нито в ерата на Клинтън, президентските съветници не се решиха да признаят, че са налице определени грешки в американската политика спрямо постсъветска Русия. Вместо това, цялата американска политиченска класа продължава да обвинява Москва, и в частност Путин, макар че той дойде на власт чак през 2000. По същество, тази позиция ликвидира историческите възможности, пропиляни от Вашингтон през 90-те години и след това. Това означава също, че успехът или провалът на презареждането се обвързват само с руската позиция и „необходимостта Москва да промени мисленето си”, но не и с поведението на Вашингтон.
Тоест, американските политици и експерти, на практика, могат да не се съобразяват с историята и това въобще не е тайна за руските им колеги. За тях „презареждането” е необходимо, тъй като Вашингтон навремето отхвърли предложението на Горбачов за „нов модел за гарантиране на сигурността”, в името на идеята за „американския свят”, както и защото, през 1991-2008, САЩ водеха „нова полустудена война срещу Русия”. Путин и Медведев неведнъж са изразявали достатъчно категорично мнението си за предисторията на „презареждането” и за това, кой носи вината за нея. Преди Обама да стане президент, руските лидери нееднократно обвиняваха Вашингтон, че постоянно се опитва да мами Москва. Това изострено усещане за предателство все още остава в съзнанието им. Преди по-малко от година Путин призна, че твърде късно е осъзнал системата на американското двуличие: „Просто не бях в състояние да разбера цялата му дълбочина… На практика обаче, всичко е много просто… Те ни казаха едно, а направиха нещо съвсем друго. Те ни лъжат, в пълния смисъл на тази дума”.
Медведев очевидно също смята така, посочвайки, че „отношенията ни се влошиха заради предишните планове на американската администрация”. Той напомни за широко разпространеното сред сред руските правителствени чиновници мнение, че Вашингтон не само е въоръжил и обучил грузинската армия, но и е знаел предварително и вероятно дори е поощрил внезапното нападение на Саакашвили срещу мирните жители на Южна Осетия и руските миротворци, с което бе поставено началото на войната от август 2008: „Лично за мен – оплака се Медведев – беше много странно, че всичко това започна след посещението на държавния секретар на САЩ (Кондолиза Райс) в Грузия. При това, тогава господин Саакашвили се готвеше да ми гостува в Сочи, но така и не дойде”.
Не е чудно, че руското ръководство се включи в процеса на „презареждане” с очаквания, нямащи нищо общо с едностранните отстъпки, които очакваше от него администрацията на Обама. Както заяви неназован кремълски чиновник пред „Уошингтън Поуст”: „Америка дължи много на Русия и следва да си плати дълга”. Когато, година по-късно, генералният секретар на НАТО увери международните медии, че „презареждането” ще „погребе призраците от миналото”, това беше поредния пример, колко зле ръководеният от САЩ алианс разбира историята и колко малко се интересува от нея.
Сред въпросните „призраци”, като изключим наистина фундаменталните промени в отношенията между двете държави, е и дванайсетгодишната експанзия на НАТО към границите на Русия – първото и най-решаващо от неизпълнените американски обещания към Москва. Въпреки уверенията за „приятелство между Русия и НАТО”, администрацията на Обама не само че не дезавуира по-нататъшното разширяване на пакта, но и потвърди американската подкрепа за евентуалното присъединяване към него на Грузия и Украйна, формиращи, според Москва, т.нар. „червена линия”, която не бива да се прекрачва от НАТО. Нито една държава, която се смята за обкръжена и намираща се в опасност заради разширяването на един военен алианс (а по този повод Москва нееднократно изразяваше тревогата си, включително и съвсем наскоро – през април 2011, чрез премиера Путин), не би могла да се смята за равнопоставен и сигурен партньор на въпросния алианс.
Нещо повече, разширяването на НАТО на изток доведе до нов и още по-сериозен геополитически сблъсък с Русия. Протестите на Москва и предприеманите от нея опити за ограничаване посегателствата на НАТО (включително заявлението на Медведев от 2008, че страната му има право на собствена „сфера на стратегически интереси” в постсъветските републики) бяха осъдени от американските държавни чиновници и анализатори, определящи ги като „стремеж на Русия да възстанови сферата си на влияние в съседните държави”. Така например, при посещението си в Москва, през март 2011, вицепрезидентът Байдън обяви: „ние не приемаме която и да било държава да има сфери на влияние”.
В такъв случай обаче, какво представлява експанзията на НАТО на изток, ако не огромно разширяване на американската сфера на влияние: военно, политическо и икономическо – и то в огромното пространство, което преди това беше контролирано от руснаците? След като нито един от американските правителствени чиновници или влиятелните аналазатори не е склонен да признае реалното състояние на нещата, можем ли да се учудваме, че грузинският лидер Саакашвили например, не чувства никакви ограничения пред стремежа да присъедини страната си към НАТО. През 2010 той приветства „нарастващото присъствие на пакта в региона”, защото това позволява на САЩ и съюзниците им „да разширят сферата си на влияние”. Именно тези двойни стандарти, използвани от американските политици, допринесоха най-много за ерозирането на партньорството между Русия и САЩ и за провокирането на нова студена война. Имайки предвид, че новите членки на НАТО вече няма как да бъдат извадени от пакта, има само един начин да бъде притъпен този дълбок геополитически конфликт между Вашингтон и Москва: срещу ангажимента на Русия да потвърди суверенитета на всички постсъветски републики, САЩ и съюзниците им следва, със задна дата, да изпълнят друго свое нарушено обещание – че въоръжените сили на Запада няма да бъдат разполагани в която и да било нова членка на НАТО, намираща се на изток от Германия. Това, на практика, би „демилитаризирало” разширяването на пакта след 1999. Без да ограничава гаранциите за колективна сигурност на всички негови членове, то би направило възможно реалното партньорство с постсъветска Русия.
На първо място, което е и най-важното, това би означавало изпълнение на едно от обещанията, дадени от Америка на Русия. На второ място, то ще бъде признание, че Москва има правото на поне един „стратегически интерес” – липсата на стратегическа заплаха по границите и (Вашингтон дълго време смяташе, че подобна привилегия се полага само на него, защитавайки я, дори с риска да провокира ядрена война по време на т.нар. Карибска криза, през 1962). На трето място, демилитаризирането на разширяването на НАТО би смекчило историческите страхове на Русия, свързани с военното и обкръжаване и би укрепило доверието и в нейните западни партньори. И, на четвърто място, това ще позволи да намалее загрижеността на Кремъл относно разполагането на елементи на ПРО в Източна Европа.
Много други неща, които са от съществено значение както за Америка, така и за Русия, биха могли да последват в резултат от далеч по-мащабните съкращения на оръжията за масово поразяване и разширяването на сътрудничеството в борбата с надигащата се опасност от разпространението на ядрените оръжия и международния тероризъм. Тоест, налице е още един шанс да бъде възстановена историческата възможност, проиграна през 90-те.
Противниците на „презареждането”
През 2009, руските прозападно настроени модернизатори изразиха надежда, че предлаганото от Обама „презареждане” означава, че Вашингтон най-сетне е осъзнал необходимостта от партньорство с Москва. Две години по-късно обаче, Медведев продължава да е обезпокоен „за бъдещите алтернативи” в американско-руските отношения. Впрочем, един от водещите депутати в руския Парламент беше доста по-откровен: „Както знаем, и Вашингтон, и Москва досега пропуснаха немалко възможности и можем само да се надяваме, че няма да проиграят и тази”.
Между другото, и Обама, и Медведев, които олицетворяват „презареждането”, са подложени на нападки в своите страни заради „предателската” си политика, което не е никак добър признак. В същото време, политическите перспективи в Москва изглеждат по-добри от тези във Вашингтон в едно важно отношение: значителна част от руската политическа класа поне е наясно, че двете страни не просто са стигнали до поредния повратен момент, а може би и до последния шанс за подобряване на отношенията им от периода на пост-студената война. За съжаление, това не може да се каже за американските управляващи кръгове. Възможността за установяване на по-тесни отношения с Москва усили тенденцията да се поставя знак за равенство между „престъпленията и злоупотребите на руското правителство” (ако използваме речника на сенатор Джон Маккейн) и тези на някогашната съветска Комунистическа партия. Напоследък в САЩ на преден план все повече излизате темите от времето на студената война. Инициативите на Москва отново започват да се представят от водещи американски анализатори (като Чарлз Краутхамър например), като „нагли руски провокации”. Дори историческото признание на Путин за убийството от съветските власти на хиляди полски офицери в Катинската гора, през 1940, беше квалифицирано от „Уикли Стандарт” като „тривиален жест”, предназначен за „манипулиране” на международното обществено мнение. Хардлайнерските предупреждения на Ариел Коен от Фондация „Херитидж” и някои други, че Москва се опитва „да насъска европейските си съюзници срещу САЩ”, стават все по-чести, при това се съпровождат с искания Вашингтон да използва военната си мощ за да „върне в миналото нарастващото регионално влияние на Кремъл”.
Впрочем, идеята за „презареждането” на Обама провокира и още по-радикални идеи. Днешна Русия, предупреждава ни Ариел Коен, е още по-опасна от съветския и предшественик: „Това не е Русия, която познават бащите ви… днешното руско ръководство е по-младо и по-безкомпромисно”. Малко преди това, редакторът на „Уолстрийт Джърнъл” публикува още по-потресаващо откровение: „Русия се превърна, в пълния смисъл на думата, във фашистка държава”, към същата идиотска теза се придържа и известният американски учен, професорът от Университета на Ню Джърси Александър Мотил, в списанието на водещия университетски Център за руски изследвания.
В тези безразсъдни и невежи коментари се говори за многобройни заплахи за националната сигурност на Америка, които уж са свързани с Русия – според авторите им, това са не само нейните огромни и недотам безопасни запаси от смъртоносни ядрени, биологически и химически материали, но и разрушената и инфраструктура и набиращите сила екстремистки движения. Подобни твърдения са на път окончателно да погребат едва тлеещата надежда, че само сътрудничеството с Москва може да помогне за предотвратяването на евентуални подобни заплахи. Редица известни „експерти” от водещи американски медии се опитват да убедят обществото, че „ядрената война между Русия и Америка вече е немислима”, нещо повече, че опасността от руско-американска конвенционална война е „нищожна” и то въпреки скорошния провал в Грузия, през август 2008, когато администрацията на Буш се готвеше да изпрати американски части в подкрепа на тази зависима от него държава. Накрая, твърди се, че „това, от което се нуждаем, не е химерата за контрол над въоръжаването, а възобновяване на оръжейната надпревара”.
Подобна недалновидност вдъхнови още по-безразсъдната теза, че колкото е по-лоша ситуацията в самата Русия, толкова по-добре за Америка. Така, анализаторът на „Уошингтън Поуст” Джордж Уил, иронизирайки новия договор между САЩ и Русия за съкращаване на ядрените въоръжения, с нескрита радост обяви за „пълното изтощаване на руската мечка”. На свой ред, бившият чиновник от администрацията на Буш – споменатият по-горе професор Мотил, призова на страниците на същия вестник правителството на Обама „да се откаже да подпомага икономическата модернизация, обявена от руските лидери”, тъй като това щяло да подобри отбранителната способност на Москва. Впрочем, той отива по-далеч, обявявайки, че дестабилизацията на Русия би била от полза за САЩ, игнорирайки предупрежденията на Москва, че това би означавало „катастрофа”, имайки предвид наличието в страната на огромно количество ядрено оръжие и множество ядрени електроцентрали (някои от които са с остарял тип реактори, подобни на онези в Чернобил).
От студена война към стратегическо партньорство?
Коренната транформация на отношенията между САЩ и Русия изисква преминаването им от състоянието на „нова студена война” към стратегическо партньорство. Тя се нуждае от смело и решително лидерство, базиращо се на пълното преосмисляне на всички постсъветски отношения, включително и най-вече отказ от досегашното високомерие на Вашингтон. В същото време, отчитайки наличието на мощни корпоративни, професионални и лични интереси, подкрепящи провеждането на провалената политика спрямо Русия след 1991, концентрирани във Вашингтон и разполагащи с достатъчна подкрепа в медиите и образователната система, беше ясно, че пълното „презареждане” на американско-руските отношения неизбежно ще се сблъска със сериозни трудности.
Има няколко фактора, обясняващи, защо президентът Обама не успя да осигури нито един от изброените по-горе основни елементи, необходими за реализацията на „презареждането”. Сред тях е собствената му нерешителност, намерила отражение и в неговата вътрешна политика (макар че, за да сме честни, следва да признаем, че първият чернокож президент на САЩ беше принуден да щурмува едновременно твърде много американски „цитадели” и предразсъдъци). Освен това президентът Обама не беше първият, загрижил се за сигурността (в този и конкретен аспект) – още Горбачов и Рейгън постигнаха споразумения за партньорство. Но след като Обама се заобиколи със съветници, обременени от неудачната политика спрямо Русия при управлението на Клинтън, не можеше да се очаква, че някой от тях ще му предложи принципно нов (да не говорим за „еретичен” или тотално преосмислен) подход. В резултат от това, „презареждането” на Обама беше вкарано в коловоза на същите заблуди, които всъщност обусловиха необходимостта от него.
Тоест, не е виновен само президентът, той дори не е главния виновник. Неадекватен се оказа целият американски истъблишмънт, включително хилядите манипулатори на общественото съзнание, както и експертните мозъчни центрове и академичните кръгове. Навремето, лидерите, при които беше постигнато значително затопляне на руско-американските отношения (и особено Горбачов и Рейгън), бяха повлияни от редица смели идеи, отстоявани от дисидентите-интелектуалци в близост или вътре в самия политически елит, колкото и малко да бяха и в колкото и тежко положение да се намираха тези хора.
Когато Обама пое поста си, подобен американски нонконформизъм по отношение на Русия просто липсваше. Тоест, оказва се, че никой не си е взел поука от неуспехите и провалите през последните двайсетина години. Неуместният триумфализъм все още доминира целия американски политически спектър – от десните и неоконсерваторите до специалистите по Русия от уж „прогресивния” Център за американско развитие и, на практика, въобще не се поставя под въпрос нито в политическите партии, нито в основните медии, нито в политическите институции или университетите. Макар че междувременно САЩ успяха да затънат в три войни и бяха поразени от ужасна икономическа криза, докато Москва възстанови позициите си в своята „близка чужбина”, от Украйна до Киргизстан, и укрепи своите проспериращи икономически отношения от Китай до Западна Европа, американските „експерти” (като Клифърд Купчан от „Еуразия Груп” например) продължават упорито да твърдят, че „пътят, по който върви Русия, минава през Вашингтон”.
И, което е още по-лошо, като своеобразно допълнение към триумфалистките заблуди от края на студената война, три нови доктрини на американската политика на „новата студена война” се превърнаха почти в аксиома. Според първата, днешна Русия е също толкова жестока и антидемократична държава, като съветския и предшественик. Като доказателство за това обикновено се цитират недоказаните подозрения, че Кремъл е отровил с радиактивни вещества бившия агент на КГБ Александър Литвиненко, избягал в Лондон през 2006, или пък присъдата срещу олигарха Михаил Ходорковски. „Ню Йорк Таймс” и „Уошингтън Поуст” ги обявиха едва ли не за наследници на големите съветски дисиденти Александър Солженицин и Андрей Сахаров. Според втората, самата природа на Русия я превръща в растяща заплаха за останалите, за което уж свидетелства нейната „интервенция в Грузия и частичната и окупация”, през август 2008. Третата пък обосновава необходимостта от по-нататъшното разширяване на НАТО със защитата на Грузия и Украйна.
Всички тези твърдения са безкрайно далеч от истината и би следвало да бъдат оспорени в открита политическа дискусия на най-високо равнище, но такава все още няма. Нещо повече, тези три доктрини включват още един двоен стандарт, използван от Вашингтон. Така, военната опека на Москва за сепаратистките грузински провинции Южна Осетия и Абхазия и признаването на тяхната независимост изглеждат по-оправдани, в исторически и политически план, отколкото инициираните и ръководени от САЩ бомбардировки на НАТО срещу руския съюзник Сърбия, през 1999, в резултат от които сръбската област Косово стана независима държава (и мощен криминогенен фактор). Тоест, когато не му остава нищо друго, Вашингтон винаги намира повод за военна намеса в конфликтите на многонационалните държави и прекрояването на границите им, но категорично отрича това право на Русия.
Администрацията на Обама не си мръдна пръста за да попречи на тези антируски настроения, дори напротив, нерядко ги поощряваше със собствените си действия. Преразглеждането на „презареждането”, с цел в него да бъде включена и т.нар. „демократизация на политиката”, е откровена намеса във вътрешните работи на Русия, която обижда Кремъл вече в течение на много години и, на практика, работи повече за ерозията на демократичните перспективи, отколкото за тяхната реализация – тя само укрепва позициите на американските противници на „презареждането” и допълнително деморализира редиците на московските му привърженици. През януари 2011 например, Обама лично изрази съжаление във връзка с ареста на новото американско протеже – руския „демократичен лидер” Борис Немцов, бивш влиятелен чиновник от ерата на Елцин, а два месеца по късно вицепрезидентът Байдън даде следното напътствие на аудиторията си в Московския държавен университет: „поправете системата”. Не е чудно, че руските чиновници, надяващи се, че политиката на Обама ще изключва подобна намеса във вътрешните им работи, стигнаха до извода, че „тези надежди са напразни”. Повторната подкрепа на Обама за грузинския лидер Саакашвили, чиито амбиции за присъединяване на страната му към НАТО докараха САЩ и Русия на ръба на войната през 2008, както и тълкуването на „презареждането” от Москва, затвърдиха широко разпространеното сред руснаците мнение, че САЩ се смятат за единствената страна в света, която има „свои национални интереси”. Освен това, грузинският проект на Вашингтон продължава да е опасен за Русия. Кремъл демонстрира, че ако последва поредната провокация, той няма да се поколебае да удари и то силно по сателитния на американците режим, разположен отвъд неговата „червения линия” и в близост до Севернокавказкия регион, където ислямисткият тероризъм и социалната турбулентност застрашават целостта на руската държава. Впрочем, при посещението си в Тбилиси, през есента на 2010, дори аналитикът от Съвета по международни отношения Уолтър Ръсел Мийд квалифицира грузинския лидер Саакашвили като „непредсказуем и импулсивен”. Въпреки това, администрацията на Обама продължава да подготвя грузинската армия, както впрочем и театрално-демонстративните учения НАТО-Грузия, и в същото време предпочита да мълчи за жестоките репресии срещу уличните демонстрации на опозицията в Тбилиси, в края на май 2011.
Нежеланието на Обама да скъса решително с неуспешната досегашна политика спрямо Русия, наред с декларираните от него намерения да продължи разполагането на системата за ПРО в Източна Европа (вече бяха обявени плановете за разполагане на прехващащи ракети в Румъния, както и на подобни елементи на ПРО в Полша), могат да се окажат сериозна пречка пред намаляването на напрежението в отношенията с Москва, възможно е дори окончателно да ги ерозират. Имайки предвид изключителното значение на Русия за жизнено важните интереси на САЩ, президентът, както изглежда, въобще не е наясно с приоритетите на американската национална сигурност. Дори безсмислените въздушни атаки на НАТО срещу Либия, ерозираха подкрепата за „презареждането” в Москва, където ги приеха като доказателство, че „Русия отново беше излъгана” и, че партньорът на Обама – Медведев, е проявил наивност, доверявайки се на подкрепената от САЩ резолюция на ООН за „зоната, забранена за полети”. А също, че нации, които не разполагат с опасни ядрени арсенали – първо Сърбия, после Ирак, а сега и Либия (Кадафи се отказа от ядрените проекти още през 2004) рискуват да станат мишени на подобни атаки, както и, че експанзията на НАТО към руските граници е придобила още по-зловещи измерения, отколкото се смяташе преди.
Обама вече даде ясно да се разбере, че в предстоящата му предизборна кампания, „успешното презареждане” на отношенията с Русия ще се рекламира (наред с убийството на Осама бин Ладен), като негов голям външнополитически успех. Затова има малка надежда, че през 2012 той все пак ще продължи осъществяването на онези реални преобразувания в двустранните отношения, които стартираха Рейгън и Горбачов преди 25 години. За да го направи обаче, ще му се наложи сериозно да преосмисли досегашните си действия и да демонстрира достатъчно решително лидерство, каквото досега му липсваше. Можем да продължим да се надяваме, но руснаците (които са били свидетели на толкова много пропуснати възможности в своята политика) имат една хубава поговорка, която ми изглежда по-уместна: „оптимистът е просто зле осведомен песимист”.
* Авторът е сред най-големите американски специалисти по Русия, професор в Нюйоркския университет. Статията е част от най-новата му книга „Съветските съдби и пропуснатите алтернативи: от сталинизма до новата студена война”, която беше публикувана от Колумбийския университет през юли 2011.
