Измина почти четвърт век от онзи ноемврийски ден на 1918, когато огънят беше прекратен и Световната война свърши. Вече над двайсет години пък изминаха от момента, когато американският президент Уилсън представи пред световните лидери плана си за създаване на по-съвършен международен ред, който, според мнозина, трябваше да донесе мир и сигурност. Днес обаче, светът отново е обхванат от пламъци. Модерните технологии позволиха създаването на още по-съвършени средства за масови убийства; опустошенията и разрушаването отново се превърнаха в главната цел, за която държавите изразходват силите си, а човешкият живот за пореден път е принесен в жертва на националните интереси. Новата световна война е в разгара си и САЩ за пореден път са активен участник в нея.
Двете стратегически концепции на Америка
Америка се превърна във воюваща страна в резултат на японските атаки срещу островите ни в Тихия океан и обявяването на война от Германия и Италия. Нощните атаки издигнаха националното единство на поразително високо равнище и за известно време сложиха край на споровете между изолационизма и интервенционизма, като най-подходящи варианти за голямата стратегия на САЩ. Тези две концепции не просто представляват две съвършено различни политически програми за защита на американските интереси, но се различават и по своите идеологически перспективи и политическите си предпочитания. Изолационистката позиция винаги е била психологически и емоционално привлекателна за широки слоеве от населението. Както е известно, американската държава е основана от хора, обърнали гръб на Европа и опитващи се да забравят за Стария свят. Само че войните и конфликтите на този континент, които са ги безпокоели, още преди да се преселят в Америка, не ги оставят на мира и в Новия свят. Европейската политика продължава да пречи на стремежа им за свобода и самореализация. Доктрината, според която американците не бива да се интересуват от случващото се в Европа, е резултат именно на този стремеж.
От друга страна, най-твърдите привърженици на интервенционисткия подход са хора, вдъхновени от идеалистически мотиви. Някои от тях искат да участват в събитията, защото заемат пробританска позиция; други пък вярват, че в период на идеологическо противопоставяне, имаме моралното право да подкрепим онези общества, чиято социална и политическа структура е близка до нашата собствена. Мнозина настояваха, че следва да се намесим в сегашната световна война, тъй като това е единствения начин да поправим грешките си от 20-те години и да изградим един наистина мирен следвоенен свят, разполагащ със система за колективна сигурност.
Без значение на мотивите, от които се ръководят хората, заемайки едната или другата позиция по отношение на американската външна политика, тези две програми се различават и по въпроса за привличането на силите, което, наред с изучаването на различните възможности за такова привличане и последиците от това за Съединените щати, е основната тема на настоящето изследване. От тази гледна точка, двата подхода се различават фундаментално в оценката за значението на силовия баланс в Европа и Азия като залог за сигурността на САЩ. Паралелно с това е налице несъгласие и по въпроса за влиянието на географското положение на САЩ и принципите на военната и политическата им стратегия, базираща се на него. Така погледнато, интервенционизмът и изолационизмът представляват две различаващи се геополитически школи.
Привържениците на политическата намеса заеха позиция, според която предната линия на американската отбрана е съхраняването на силовия баланс в Европа и Азия. Без да отричат факта, че географското положение ни осигурява редица очевидни предимства за гарантиране на териториалната сигурност, те настояваха, че това не ни дава правото да пренебрегваме въпроса за силовия баланс. Тоест, не сме освободени от необходимостта да обмисляме и формулираме стратегии, каквито другите държави е трябвало да формулират за да гарантират оцеляването си, през цялата своя история. Наред с необходимостта от установяването на баланс на силите в Европа и Азия, интервенционистите виждат в Западното полукълбо втората отбранителна линия на САЩ. На свой ред, изолационистите, опасяващи се от едно толкова мащабно въвличане в борбата между големите сили, като описаното в интервенционистката програма, смятат, че уникалното ни географско положение между два океана, дава възможност да не обръщаме внимание на отвъдокеанската борба за власт и хладнокръвно да наблюдаваме ерозията на силовия баланс в Европа и Азия. Защото вродената ни сила и защитата, осигурявана от огромните океански пространства, правят не само реално, но и необходимо за нас, да заемем отбранителни позиции и да не се ангажираме със случващото се в Европа и Азия.
Спорът за интервенцията и изолацията, като спор за принципите на голямата стратегия, произтичаща от географското ни положение, не възникна с началото на Втората световна война. Всъщност това е един от най-старите спорове в американската външна политика и винаги, когато е бил повдиган въпросът за взаимодействие с отвъдокеанските сили или за необходимостта от активни действия в Европа и Азия, той се е превръщал в предмет на яростни дискусии. Когато, през ХІХ век, Франция, с подкрепата на Свещения съюз, обмисля „реконкистата” на испанските колонии, Великобритания призовава САЩ да се присъединят към нея, противопоставяйки се на този план. Това провокира дълъг и сложен спор, крайната победа в който удържат привържениците на независимостта и едностранните действия. Така Доктрината Монро бива лансирана като официално декларирано намерение на САЩ да защитават Западното полукълбо, без да разчитат за това на европейски съюзници.
По-късно, през същия век, този въпрос отново бива повдигнат, във връзка с американското участие в различни европейски конференции, като първата и втората Марокански конференции или Берлинската конференция, на които се разглеждат последиците от сблъсъка между европейските сили в Африка. Подобен проблем не съществува в началото на Испано-Американската война, но когато в резултат от нашата победа възниква въпросът, дали си струва да запазим за себе си Филипините, противниците на това решение изтъкват, че подобна стъпка противоречи на логиката на географското ни положение, изискваща да не окупираме територии извън пределите на Западното полукълбо. В крайна сметка, защитниците на тази позиция губят спора, тъй като в случая е налице очевиден държавен интерес, и Филипините остават американска територия в продължение на над 40 години, но това не прекратява дискусиите. През целия този период е налице силна вътрешна опозиция по въпроса за участието ни в т.нар. „Източна политика” (т.е. против американската намеса в Китай).
Първата световна война отново превръща този въпрос в насъщен. През април 1917, САЩ стават пълноправен участник във войната и спорът временно увисва във въздуха, но следва да отбележим, че този факт въобще не означава прекратяване на разногласията. Декларациите против американското участие във войната не спират чак до края и. С прекратяването на военните действия, дискусията навлиза в нова фаза, победа в която този път удържат изолационистите: САЩ отказват да влязат в Обществото на народите и да поемат каквито и да било задължения към Европа. Спорният въпрос обаче, отново не е окончателно решен. През следвоенния период той приема формата на дискусия за степента на американското участие в опитите за запазване на мира и реда в Европа. Изолационистката школа дълго време оказва доминиращо влияние върху формулирането на външната политика, тъй като се подкрепя от Сената, а отношението на американското общество по въпроса си остава равнодушно и безучастно. Опитите на интервенционистите да съдействат да установяване на сътрудничество с Обществото на народите са отхвърлени при гласуването в Конгреса, в рамките на което бива възприета нова неутрална политика, следваща фарватера на изолационистката философия чак до началото на Втората световна война.
Междувременно, размерите на географската зона в Новия свят, необходима за изграждането на адекватна система за защита, последователно биват разширявани от изолационистите. В началото, тя се ограничава от границите на САЩ. След изграждането на Панамския канал се разширява, включвайки Карибския басейн, а след това и цялото Западно полукълбо. И интервенционистите, и изолационистите превръщат защитата на Новия свят в част от своите програми, но се разминават в оценката си за важността на този въпрос. За първите това е „втората отбранителна линия”, към която САЩ биха могли да отстъпят, ако американската политическа намеса в Европа и Азия завърши неуспешно. За изолационистите пък, тя представлява първата отбранителна линия, за чието изграждане следва да се насочат всички сили и, отвъд която Америка няма сериозни интереси. Защитата на Западното полукълбо чрез неговата изолация се превръща в нова, модернизирана версия на старата изолационистка теза.
Новите измерения на стария проблем
След като днес САЩ отново участват в една световна война, старият проблем придобива ново значение. Като сега вече не става въпрос за стратегия на мира, а за стратегия на войната и за чисто военни цели. Струва ли си да насочим основната част от въоръжените си сили за защита на Западното полукълбо, фокусирайки вниманието си върху териториалните води на Новия свят или следва да нанесем удар и да се включим в жестоките отвъдокеански битки? Ще можем ли да останем независими в Западното полукълбо, ако германско-японският алианс смаже всяка съпротива в Стария свят, или съображенията за свободата и сигурността изискват от нас да разрушим могъщите военни империи, доминиращи днес в Европа и Азия, и да възстановим силовия баланс? Дали отвъдокеанският свят е нещо, което можем да зачеркнем с лека ръка от историята си след победата през 1918 или съдбите ни са неразривно свързани? Втората световна война отново провокира противопоставянето между интервенционисти и изолационисти в Новия свят, но основният въпрос си остава същия: струва ли си да защитаваме интересите си само от нашата страна на океана, или чрез активно участие в отвъдокеанските дела?
Историята познава няколко опита за доказване предимствата на изолацията и интервенционизма, като основна стратегия, с цитирането на различни прецеденти и апелиране към авторитета на „бащите-основатели” на САЩ. И двете групи с широка ръка използват тези инструменти в хода на спора, а американската история се оказва съществено „обогатена” и изменена, за да предостави достатъчно аргументи и на двете страни. Само че дори, ако благоприятната част от нашето минало е по-голяма от неблагоприятната, това не означава автоматично, че тя е образец за правилна политика. Историческите прецеденти и възванието на „бащите-основатели” могат да се използват за осигуряване на обществена подкрепа на една или друга доктрина, но не и като доказателство за нейната надеждност. Не интерпретацията на миналото, а работата в настоящето е критерий за надеждността на една политика. Не специално подбраните моменти от историята на САЩ, а общият опит на държавата, следва да се превърне в основа при формулиране на програмата за бъдещите ни действия.
Базовият аспект на силата в международните отношения досега не се е ползвал с особено внимание в САЩ. Отчасти поради това, че сами сме си измислили тезата за изолацията под защитата на океаните, отчасти заради силния религиозен елемент в нашата идеология. Напълно осъзнавам факта, че хората имат и друга мотивация, освен придобиването на по-голяма сила, както и, че силата не е единствения аспект на международните отношения. Въпросите на външната (също както и на вътрешната) политика, се влияят и от такива чувства като любовта, омразата и милосърдието, моралното негодуване и алчността, настроенията и дори психичните разстройства на политическите лидери, както и от емоционалните страдания на хората. Въпреки това, международната общност е общество без централна власт, гарантираща закона и реда, както и без каквато и да било официална институция, защитаваща правата на членовете му. В резултат, отделните държави са принудени да превърнат в основна цел на външната си политика възможността да съхранят и увеличат собственото си влияние. В този смисъл, надеждната външна политика на САЩ трябва да се основава на реалностите на международната общност и да формулира голяма стратегия за войната и мира, основаваща се на специфичното географско положение на страната.
1942
* Материалът е своеобразен увод към фундаменталния труд на големия американски геополитик „America's Strategy in World Politics: The United States and the Balance of Power” и е писан през 1942
