Швеция, която обхваща най-вече източната част на разположения в Северна Европа Скандинавски полуостров, е отделена от Балтийско море, от намиращите се на отсрещния му бряг Германия, Полша и постсъветските държави (Литва, Латвия, Естония и Русия). В буквалния смисъл на думата, тя следи отблизо континенталните сблъсъци на територията на Северноевропейската равнина от Наполеоновите войни (в тях е и последното военно участие на Швеция, макар преди това страната да е активен участник в европейските въоръжени сблъсъци) насам. Въпреки че границите и доста се променят от Средните векове до началото на ХІХ век, Швеция си остава тясно обвързана с (и ограничена от) географското си положение.
Географското положение
„Сърцевината” на Швеция е южният връх на Скандинавския полуостров, на североизток от Дания. Всъщност, това е ключовата територия на полуострова, характеризираща се с най-умерения климат и най-плодородната почва в целия регион. Дори и беглият поглед към сателитната карта, ни дава достатъчно ясна представа за предимствата на шведското „ядро”, в сравнение със скандинавските му съседи.
Днес, тази южна зона покрива предимно региона, известен като Йоталанд, чиято северна граница достига до района на сегашната шведска столица Стокхолм, а източната – почти до района на Ослофиорд, където е разположена и норвежката столица Осло (на запад). На север от Йоталанд е централният шведски регион Свеаланд, който включва района на столицата Стокхолм, на северозапад достига норвежката граница, а на север река Далелвен. Този район, характеризиращ се с изрязана брегова линия и многото реки, е естествения генератор на шведската морска култура. По-голямата част от шведското население обитава именно Йоталанд и Свеаланд.
Територията, простираща се на североизток от Свеаланд, чак до северната граница на страната, е известна като Норланд – територия, чиято използваемост намалява прогресивно, колкото по на север отиваме. Пресечен от реки, извиращи от планините и вливащи се в Ботническия залив, регионът е покрит с гъсти гори, които на север (и в по-високите му части) преминават в тайга и тундра. Това налага, при разселването на шведите на север, те да се придържат към крайбрежието, оставайки си зависими от морския транспорт. Дори днес, когато е налице сравнително добре развита инфраструктура, само малка част от шведското население обитава Норланд, макар че областта включва над половината от цялата територия на страната.
Най-важните шведски съседи са Дания и Русия. Датските острови са разположени от двете страни на пролива Скагерак и, до голяма степен, се оказват пречка за шведската експанзия на запад в района на Северно море, ако не заради самата Дания, то заради други сили, съюзни на тази страна. Именно този факт тласка, през цялата им история, шведите към експанзия на изток, ангажирайки ги в продължителен континентален конфликт с Русия. В този контекст, би могло да се каже, че географското положение дава важни предимства на Швеция, но и налага и много сериозни ограничения. Предимства, доколкото като страна с много сериозни морски традиции, тя дълго време може да се възползва от превъзходството си по море за да се справи с руските континентални сили в Балтийския регион (ледовете във Финския и Ботническия залив силно затрудняват опитите на руснаците да създадат собствени морски сили). В същото време обаче, Русия разполага с гигантски територии, от които може да набира ресурси (включително човешки), докато Швеция може да разчита само на малка част от Скандинавския полуостров, при това слабо населена. Затова във всеки конфликт, в който може да се разчита на умелите (морски) маневри, Швеция обикновено излиза победител, но когато става въпрос за война на изтощение, тя е обречена да загуби и то лошо.
Норвегия и Финландия не представляват особена заплаха за Швеция. Норвежките планини са естествена бариера срещу евентуални нашествия и, в същото време, блокират евентуалната шведска експанзия в западна посока. Наистина, има проход, осигуряващ достъп до района около норвежкия град Трондхайм, но и той е доста трудно проходим и в миналото не е давал кой знае каква възможност на Швеция да проектира мощта си в Норвегия (в по-ново време той се използва като маршрут за износа на шведски стоки, когато транспортът през Балтийско море е затруднен заради особено суровата зима). Освен това, тъй като единственият сравнително по-гъсто населен норвежки регион – около столицата Осло, e близо до шведската граница и по-голямата част от ключовата му сухопътна транспортна инфраструктура преминава през шведска територия за да достигне Европа, в по-ново време Норвегия никога не е застрашавала Швеция. Напротив, самата тя на два пъти се оказва обвързана чрез уния с Швеция (последния път през ХІХ век).
На изток, Финландия играе ролята на важен „буфер” между Швеция и Русия, макар че самата тя е интегрална част от Шведската империя чак до анексирането и от Русия, в началото на ХІХ век. В този смисъл, за отношенията между Стокхолм и Хелзинки не е от особено значение, къде точно минава границата между двете държави (днес тя върви по река Торне). След катастрофалната за нея Финландска война от 1808-1809, Швеция планира да организира защитата си от евентуална руска инвазия, избирайки като основно бойно поле Северна Скандинавия. Докато Стокхолм съумява да не допусне Финландия да бъде използвана като плацдарм за подобна инвазия (както става по време на въпросната Финландска война, когато руската армия съумява да пресече Финландия и се появява в околностите на Стокхолм), тази страна ще изпълнява ролята на „буфер”.
Югоизточната брегова линия на Балтийско море, където днес са разположени трите малки постсъветски държави – Естония, Латвия и Литва, е притисната като в сандвич между Швеция и Русия и често се оказва естественото културно, икономическо и военно бойно поле на тези две сили. Полският бряг също е достъпен за шведския флот, но тъй като самата Полша е разположена в Северноевропейската равнина, опитите на Швеция да проникне в нея я изправят лице в лице не само с Русия, но и с Германия, да не говорим, че самата Полша също е достатъчно силна държава, с по-многобройно население и с по-малко проблеми, по отношение доставката на необходимите ресурси, отколкото Швеция. Всичко това, до голяма степен, ограничава шведската активност тук до предимно търговска.
Впрочем, сред плюсовете, с които разполага Швеция е, че страната е твърде добра в търговията, макар че подходът и в тази сфера доста се различава от този на повечето други морски държави. Тези различия се коренят с спецификата на шведската география, която прави страната уникална и в качеството и на морска, и на търговска сила. Повечето морски сили са островни и заобиколени отвсякъде от океана (като Великобритания например). Швеция, напротив, е „затворена” от едно единствено море и макар че има много реки, те не я свързват с нищо. Това я превръща в държава, която разчита повече на речното (а не толкова на океанското) корабоплаване и на съответните военни умения. Освен това, заради специфичния шведски климат, особено в северната част на страната, който е толкова суров, че реколтата често се оказва недостатъчна, местното население бива принудено да извършва непрекъснати набези в съседните (и по-далечни) територии за да оцелее, което постепенно води до появата на т.нар. „викингска култура”.
През Средновековието, шведските викинги демонстрират способност да проникват изключително дълбоко в чуждата територия, използвайки европейската речна мрежа, което, наред със склонността им към непрекъснати набези (за разлика от склонността на британците да основават колонии), оказва много сериозно влияние върху формирането на шведския имперски и търговски модел.
Предвид огромния опит в сферата на корабоплаването и липсата на достойна конкуренция, не е чудно, че шведските викинги бързо се превръщат в доминиращата сила в Ботническия залив и редовно осъществяват набези на противоположните брегове на Балтийско море. С течение на времето, когато шведската държава става достатъчно зряла, тенденцията на викингските набези постепенно отстъпва на колонизирането на съседните не-шведски общности, с цел да бъдат използвани като плацдарм в бъдеще.
Така, грабителските набези се трансформират в активна търговия, укрепваща икономическите връзки по големите източноевропейски реки и допринасяща за укрепване материалното благосъстояние на самата Швеция. Знае се, че шведските кораби са стигали до Каспийско море (по река Волга) и до Черно море (по река Днепър), включително до византийската столица Константинопол. А сред най-големите доказателства за политическото им влияние в тази част на Европа е участието на шведите в създаването на т.нар. Киевска Русия (средновековната държава, смятана за родоначалник на днешните Русия, Украйна и Беларус).
Историята
Отдръпването на ледовете на север, станало около 10 000 години преди новата ера и сложило край на т.нар. „последна ледникова епоха”, позволява Скандинавия да бъде заселена от различни германски племена, които постепенно „еволюират” в днешните датчани, норвежци и шведи. Нарастването на населението заради използването на по-напреднали земеделски технологии, в съчетание с особеностите на скандинавската география, която ограничава този ръст, води до т.нар. „ера на викингите” (750-1050). Скандинавците напускат своите фиорди и защитени заливи за да хвърлят в хаос европейския континент, плячкосвайки и грабейки земите, до които успяват да се доберат с корабите си. Датчаните, които живеят най-близо до континента, са първите тръгнали да търсят богатство, нови земи и политическо влияние, поставяйки под свой контрол Британските острови и Северна Франция (където през Х век създават Нормандското херцогство, макар че според някои учени, то е основано от норвежките викинги). Междувременно, норвежките викинги осъществяват експанзия през Норвежко море, овладявайки редица острови и архипелази в Атлантика – Фарьорските, Хебридските, Оркнейските и Шетлъндските острови, а също Ирландия, Исландия и Гренландия, като в крайна сметка, в началото на ХІ век, достигат и до Нюфаундленд, в Северна Америка.
Тъй като са блокирани от съседите си – датчани и норвежци, скандинавците, обитаващи днешното източно крайбрежие на Швеция, насочват експанзията си през Балтийско море и многобройните му заливи – Ботническия, Финския и Рижкия. Освен това, те използват сухопътния „мост” през Карелия, разположена между Бяло море (залив в Баренцово море, което, на свой ред, е част от Северния ледовит океан) и Финския залив в Балтийско море. Карелия е изключително важен стратегически регион за викингите, тъй като контролът над него им осигурява достъпа в континентална Европа, дори и ако не доминират напълно в Балтийско море. Освен това, именно в този регион шведите постоянно се конкурират и сблъскват с различните руски политически образувания.
През VІІІ век, шведите създават търговски предни постове на река Нева (най-известен от които е Ладога), осигуряващи им стратегически контрол над най-достъпния сухопътен маршрут за Източна Европа – през тясната ивица между Финския залив и Ладожкото езеро, известна като Карелския сухопътен мост. Освен това, шведите създават многобройни други предни постове по бреговете на Балтийско море и, особено около устията на стратегическите реки, осигуряващи достъп до вътрешността на континента, като Одра, Волга, Висла и Днепър, превърнали се в стратегически водни пътища към Черно море и Средиземноморието. Контролът над източноевропейските реки позволява на шведските викинги да организират и осъществяват изключително изгодна търговия с Византийската империя и дори с някои близтоизточни ислямски държави. В процеса на усвояване на тези водни пътища, викингите оказват определено влияние върху еволюцията на зараждащите се руски политически образувания – Новгородското княжество и т.нар. Киевска Русия.
Като последица от процъфтяващата, през ІХ и началото на Х век, търговия с Източна Европа и Византия, политическите институции в Швеция добиват по-оформена и сложна структура, най-малкото защото натрупаното богатство изисква (и позволява) по-голяма организираност на държавата. Но, паралелно с развитието на тези процеси, довели до обединяването на кралствата на свеи и готи в една държава, Швеция започва да губи пълния си контрол над Балтийско море, изправяйки се пред набиращите мощ руски княжества.
В същото време, нарастващата сила и влияние на Дания, наред със стратегическото и положение на Ютландския полуостров, също ограничава шведската експанзия. През 1397 е сключена династична уния между Норвегия, Швеция и Дания, отчасти защото шведите търсят датската подкрепа срещу германската и полската заплаха за влиянието им в района на Балтийско море.
Дания обаче, е твърде силна и централизирана държава, за да се съгласи унията да се развива като децентрализиран съюз между равни (както се смятало първоначално). Използвайки стратегическото си положение, позволяващо и да контролира морските пътища между Балтийско море и Атлантическия океан, както и опората си в континентална Европа, Дания много бързо започва да доминира над северните си съюзници, в рамките на обединеното кралство. Проблемите започват само 40 години след прокламирането на унията и през целия ХV век шведската и норвежка аристокрация не спират съпротивата си срещу датската доминация. В крайна сметка, политическата и военна заплаха за шведското „ядро” е елиминирана с отделянето на Швеция, през 1523.
Възстановявайки независимостта си, Швеция придобива и достатъчно самочувствие за да обърне отново поглед към стратегически важния за нея Балтийски регион. Този път обаче, това означава неминуем конфликт с Русия, която вече е много по-силна и централизирана държава, отколкото по времето, когато шведските викинги за първи път се сблъскват с руснаците. В последвалата голяма война шведите печелят важна победа, позволила им да овладеят териториите на днешна Латвия и Естония. Русия пък губи достъпа си до Балтийско море през следващите 100 години.
Създавайки си предмостие в континентална Европа, в началото на ХVІІ век, Швеция обръща поглед към Полша и германските държави, разположени по бреговете на Балтийско море. Междувременно, протестантската Реформация дава на шведите удобен повод да се намесят по-сериозно във вътрешните работи на континента. Така, шведската военна инвазия в Полша бива последвана от подкрепа за протестантските германски държави в борбата им с католическите. Върхов момент в шведската експанзия е участието на страната в европейската Трийсетгодишна война, която (макар на пръв поглед да има религиозен характер) се оказва своеобразен тест за възходящата шведска държава, по отношение на това, колко навътре в континента би могла да разпростре влиянието си.
Всъщност, по време на Трийсетгодишната война Швеция се оказва много близо до това не просто да доминира в Балтийския регион, но и да разшири влиянието си дълбоко в европейския „хартленд”. В крайна сметка обаче, както във всички конфликти в Европа, успехите на някоя сила неизбежно водят до формирането на алианси от други сили, целящи да и попречат да установи пълна доминация над континента. Вестфалският договор, сложил края на Трийсетгодишната война през 1648, дава на Швеция статут на велика сила, но не и гарантира пълна доминация в Германия. Шведите се сдобиват с нови територии от двете страни на Ютландския полуостров, като по този начин запазват влиянието си в Германия, и се сдобиват с пълен контрол над финландското крайбрежие и Финския залив. Тоест, Швеция запазва доминиращите си позиции в традиционно най-важния за нея регион – Балтийския, но опитът и да се превърне в най-големия играч на Европейския континент, до голяма степен, се проваля.
В края на ХVІІ век, шведските съседи са сериозно притеснени не само от шведските завоевания и доминацията в Балтийския регион, но и от изключително добре подготвената шведска армия, която по онова време притежава всички основни характеристики на професионална военна сила. Заради постоянния недостиг на човешки ресурси, Швеция залага на военните иновации и технологии, опитвайки да си осигури известни предимства пред далеч по-населените европейски сили, с които се сблъсква отвъд Балтийско море (между другото, това е характерно за шведската армия и днес).
Началото на шведския упадък е поставено от т.нар. Северна война (1700-1721), в която страната се изправя срещу почти всичките си съседи: Полша, Дания, Норвегия и Русия. В началото, шведите успешно отбиват атаките им, използвайки отлично подготвената си армия, но скоро става ясно, че няма как да устоят на обединените сили на четиримата си съперника, още повече, че намиращата се в подем Русия, по времето на Петър Велики, започва срещу Швеция пълномащабна война на изтощение, стремейки се да си осигури постоянен и достатъчно широк излаз на Балтийско море. В крайна сметка, шведите губят балтийските си територии Естония и Латвия, както и част от стратегически важния Карелски сухопътен мост. Стремейки се да гарантира постоянното руско присъствие в Балтийския регион, Петър Велики решава да се застрахова от евентуални бъдещи шведски посегателства като създава в устието на Нева Санкт Петербург, още по време на Северната война. Фактът, че малко по-късно той премества и столицата на Руската империя в този град е доказателство за това, колко сериозно руснаците възприемат шведската заплаха, както и колко важен за тях е сухопътният мост между Балтийско море и Ладожкото езеро, който Санкт Петербург е трябвало да контролира.
Поражението на Швеция в Северната война през 1721 окончателно променя статута и, превръщайки я във второстепенна европейска сила, затова през следващите 87 години Стокхолм отчаяно се опитва да възстанови загубеното си влияние, активно участвайки във всички военни сблъсъци в региона. Това обаче постепенно превръща страната в пионка в далеч по-мащабната геополитическа игра, целяща сдържането на възходящата руска мощ. Както Франция, така и Великобритания окуражават Швеция да продължи да воюва с Русия, опитвайки се да отвлекат вниманието на руснаците от западащата Османска империя и стремежа им да проникнат в Средиземноморието. Шведските опити за възстановяване на загубеното влияние приключват трагично през 1808 с разгрома в т.нар. Финландска война с Русия, която коства на Швеция финландските и владения и слага край на влиянието и в източния Балтийски регион. Провалът на всички шведски амбиции води до това, че страната възприема официална политика на неутралитет, към която се придържа вече над 200 години.
Връщайки се в своето „ядро”, Швеция има късмета да бъде оставена на мира от другите големи сили. Политиката и на неутралитет, до голяма степен, се приема от останалите, включително и заради нейното географско положение – интервенцията в Швеция просто не е необходима за нито един от участниците в големите европейски войни, последвали ерата на Наполеон. Освен това Швеция не се забърква в колониалната експанзия и свързаните с нея противоречия и сблъсъци, доминиращи в европейската политика през ХІХ век, и така съумява да не влиза в конфликт нито с някой от съседите, нито с други европейски държави. В същото време, традиционният за Швеция акцент върху иновациите във военното дело, наследен от войните през ХVІІ и ХVІІІ век, се запазва и през епохата на индустриализацията, сред чиито пионери са и шведите. Така, в отговор на германската милитаризация в годините преди Втората световна война, Швеция реализира мащабна програма за превъоръжаване. Комбинацията между модерната и отлично въоръжена шведска армия и индустриалния потенциал на страната, наред с твърдата защита на нейния неутралитет (политика, доста сходна с тази, възприета от Швейцария) превръща Швеция в една от най-напредналите – и независими – военно-индустриални сили в Европа, особено на фона на сравнително немногобройното и население.
Геополитическите императиви
Както вече посочихме, шведското „ядро” обхваща южния „връх” на Скандинавския полуостров – своеобразен полуостров в полуострова – който се характеризира с най-топъл климат и най-плодородна почва в целия регион.
Полуостровния характер на Швеция способства за формирането и като морска нация, но географското положение на Дания, блокираща шведския достъп до Северно море и до световните океани, принуждава шведите да насочат активността си в източна посока, към Балтийския регион. От тази гледна точка, можем да дефинираме шведските геополитически императиви така:
- Разширяване на шведското „ядро” на север, включвайки крайбрежните региони, които не са напълно затворени от зимните ледове. На запад това включва шведското крайбрежие на пролива Скагерак, осигуряващо и все пак известен достъп до Северно море. Сегашната шведска столица Стокхолм е разположена в най-южната част на зоната на зимното заледяване на Балтийско море.
- Разширяването на шведския сухоземен контрол около Ботническия залив, докъдето това е възможно, без да срещне ожесточена съпротива. Тундрата, тайгата, езерата и реките на Северна Швеция и Финландия осигуряват достатъчно естествени защитни линии, на които Швеция може да разчита. Заради суровия климат, точното място на шведско-финландската граница (днес тя минава по река Торне), няма кой знае какво значение. За Швеция винаги е било важно да си гарантира възможността да разполага с отбранителен периметър, достигащ на юг до бреговете на Ладожкото езеро, източно от днешния Санкт Петербург.
- Използването на комбинация от морско и сухопътно влияние за проектирането на мощ в региона на Балтийско море. За разлика от повечето европейски държави, Швеция не печели кой знае колко от окупацията на прилежащите и територии. Останалата част от Скандинавския полуостров няма особено икономическо значение, а пък останалата част от балтийското крайбрежие принадлежи към (или е в непосредствена близост до) Северноевропейската равнина - регион който е изключително трудно защитим срещу далеч по-мощните европейски континентални сили (особено Германия). Именно това кара Швеция да заложи на експанзията, посредством търговията, културното влияние и създаването на „доверени” (т.е. сателитни) държави. В продължение на векове Швеция доминира в Балтийския регион като понякога влиянието и се разпространява далеч навътре в Европа, достигайки териториите на днешна Франция, Украйна и Каспийско море.
Съвременна Швеция
Първоначално, Швеция избира да следва политика на неутралитет заради тежките поражения, които търпи във водените от нея войни. Русия и отнема не само нейните „предни постове”, но я принуждава да се свие почти в рамките на собственото си териториално „ядро”. С течение на времето, германските държави, над които някога Швеция е доминирала, се обединяват в мощна континентална сила и геополитически играч, с когото Швеция въобще не може да се мери, камо ли да мечтае да доминира над него.
В този смисъл, промените, наложени от споразуменията, сключени след Втората световна война, се оказват от полза за Швеция. Така, съюзът на Дания с Великобритания и САЩ, в рамките на НАТО, гарантира, че вниманието на Съветската империя ще се концентрира върху Копенхаген, а не върху Стокхолм. Разделянето на Германия между НАТО и Варшавския пакт пък отстранява за известно време от „шахматната дъска” важен играч, който при това е обмислял съвсем сериозно окупацията на Швеция, по време на световната война (нацистка Германия окупира Норвегия и подкрепя Финландия в нейния сблъсък със Съветите, очевидно причислявайки я към собствената си сфера на влияние). Тоест, макар Швеция да се оказва донякъде изолирана и заобиколена от далеч по-могъщи сили, последните насочват вниманието си една към друга, а не към Стокхолм.
Въпреки това, германските планове за интервенция в Швеция по време на Втората световна война убеждават Стокхолм, че поддържането на модерен и независим военно-индустриален комплекс продължава да е от жизнено значение за страната.
Впрочем, Швеция дори е подозирана, че през 60-те години на миналия век се опитва да създаде собствени ядрени сили. При всички случаи обаче, тя демонстрира, че няма никакво намерение да се отказва от неутралитета, разчитайки на късмета, или на благоволението на съседите си.
Но, ако системата, установила се по време на Студената война, се оказва от полза за Швеция, тази, наложила след края и, може да се приеме като своеобразен „дар от бога” за страната. През този период и без това добрите отношения между Стокхолм и НАТО стават още по-сърдечни и доверени. Интересното е, че от шведска гледна точка, сегашната ситуация доста наподобява онази, в която се намира страната в началото на ХVІІ век. Русия демонстрира възраждане на мощта си, но още доста време ще трябва да се справя с редица фундаментални структурни проблеми. Балтийските постсъветски държави пък гледат на Стокхолм като на регионален лидер (и източник на капитали, разбира се), а Финландия и Норвегия също са настроени много добре към Швеция. Най-голямата разлика със ситуацията отпреди четири века е, че Дания (страната, която продължава стриктно да защитава суверенитета си, този път ориентирайки се към тесен съюз със САЩ и която, по време на студената война, а и след това, е сред най-активните в усилията за сдържане на руската мощ) е много по-добре настроена към Швеция. Истината е, че в редица отношения Швеция вече е възстановила някогашната си империя, при това без нито един изстрел.
Шведската външна политика реагира на промените, веднага след края на студената война, в резултат от което страната се присъедини към ЕС, през 1995. В момента, сред основните теми за дискусии в шведските политически кръгове е членството в НАТО. Както е известно, ескадрила от шведски изтребители се появи през март 2011 в Италия за да участват във въздушните атаки срещу силите на либийския диктатор Кадафи. Междувременно, Швеция изпрати свои войници и в Афганистан, където те са подчинени на НАТО. Това кара мнозина шведи да смятат, че страната им вече не може да се смята за неутрална.
Днес Швеция играе ключова лидерска роля в Балтийския регион. Шведските финансови институции, на практика, са истинските „собственици” на балтийските постсъветски държави и макар че сегашната финансово-икономическа криза се отрази негативно на шведското проникване в региона, то продължава да се реализира, въпреки потенциалните финансови загуби. Освен това, Швеция продължава да поддържа достатъчно силна армия и независимия си военно-индустриален комплекс и се смята за ключов член на ЕС от основните европейски сили. Както е известно, Балтийският регион традиционно е сред най-проспериращите в Европа (неслучайно именно тук е основната база на средновековния Ханзейски търговски съюз). През по-голямата част на ХХ век обаче, балтийските държави бяха разделени между двата конкуриращи се геополитически блока. След края на разделителните линии от студената война регионът отново придоби важно значение като център на търговия и енергиен транзит. Като Швеция има всички шансове не само да се възползва от това ново „балтийско възраждане”, но и да го оглави.
Неслучайно, поемайки председателството на ЕС, през втората половина на 2009, Стокхолм толкова агресивно се опита да наложи развитието на балтийския регион като един от приоритетите на шестмесечния си мандат. Днес мнозина смятат, че след като в продължение на последните двеста години Швеция търпеливо очакваше възможността отново да се превърне в лидер на Европейския север, сега този момент най-сетне е настъпил.
* Статията се базира изцяло на анализи на американската Агенция Стратфор
