Очакваше се, че „еднополюсният момент”, настъпил след края на студената война, ще бъде началото на цяла една ера (1). По онова време никой не поставяше под въпрос водещите позиции на САЩ, защото изглеждаше, че те са недостижими за всеки евентуален конкурент на Америка. Огромният американски потенциал (не само военен, но и икономически и институционален), който бе несравним с този на която и да било друга държава, глобалните интереси на САЩ, с каквито не можеше да се похвали никоя друга сила, и непреодолимият разрив, във всяко едно отношение, между тях и останалите, затвърдиха убеждението, че Съединените щати са единствената държава в света, разполагаща с всичко необходимо за да действа решително за разрешаването на всеки проблем, който смята за важен (2). Онова, което липсваше на Америка обаче, беше целта – националната воля за реализирането на стратегия за доминация, която да е в съответствие с интересите и ценностите на САЩ без, в същото време, да нарушава тези на американските съюзници и приятели. Тази цел беше дефинирана едва след ужасяващите събития от 11 септември 2001. Днес обаче, трябва да констатираме, че „еднополюсният момент” е вече отминал, без да даде очакваното начало на „новата ера на еднолична американска доминация”.
Всъщност, това развитие на събитията не бе изненадващо. Еднополюсните системи са изключителна рядкост, в исторически план, и са географски ограничени, като обикновено представляват своеобразни геостратегически интерлюдии, в рамките на които по-слабите нации се обединяват за да обвържат застрашаващия ги Гъливер с хиляди малки въжета, ограничаващи свободата му на действие. В случая изненадващото е не само колко бързо приключи „еднополюсният момент”, но и колко бързо се оформи консенсус за неизбежното и необратимо изместване на центъра на глобалната мощ встрани от САЩ и Запада, като цяло (3). И дори ако не сме съгласни напълно с тази теза, това не отменя императивната необходимост да се замислим много сериозно за изненадите и промените, които ни очакват в бъдеще. През ХХ век най-важният процес, в рамките на формиращият се постевропейски свят, не бе възходът на американската мощ, а по-скоро упадъкът на мощта на всички останали. През ХХІ век, основният въпрос пред формиращият се постзападен свят ще бъде не упадъкът на западните сили, включително САЩ, а по-скоро възходът на всички останали (4).
Лишен от ясни правила (независимо дали официални и негласно приети), светът, доминиран от няколко или от много сили, вероятно ще бъде хаотичен – поне за известен период от време, а може би и опасен. Опитите за възстановяване на американското надмощие и западната доминация няма да са добро решение, макар и това да не е непостижимо. В същото време опитите на всяка друга сила да постигне надмощие над САЩ и Запада, като цяло, ще се окажат напразни, макар че мнозина сигурно считат това за полезно. В този смисъл, връщането към еднополюсния модел не изглежда вероятно, впрочем това важи и за двуполюсния, независимо от многобройните прогнози, че светът може да бъде поделен между САЩ и основния им съперник Китай. Накрая, липсата на сериозен дисконтинюитет, какъвто би било евентуалното използване на ядрени оръжия в регионални конфликти, прави формирането на „концерт на силите” (подобен донякъде на онзи, появил се в Европа след 1815) също неособено вероятно, доколкото нито целите, нито членовете на такъв „концерт” биха могли достатъчно ясно да бъдат идентифицирани, дори и ако са ограничени само до т.нар. „демократични държави”.
Без наличието на държава, способна и стремяща се да утвърди глобалното си надмощие, или да го сподели с някой партньор или дори съперник, краят на еднополюсния момент, на практика, отваря пътя към „нулева полярност”, която бихме могли да дефинираме и като „неполярност” или „аполярност” (5). В ерата на глобализация доминира усещането за взаимна зависимост на участниците в процеса, водеща до сближаване на интересите и трансформирането на световния модел в своеобразна „интерполярност”, залагаща на колективното „ние” за постигането на въпросните интереси (6). Но, без оглед на това, как ще наречем новата глобална структура, редът в нея ще бъде доста несигурен. Привличането на съюзници, създаването на приятели и сдържането на противниците обещава да се окаже неясен, двусмислен и деликатен процес.
Евроатлантическата ос на стабилност
Твърденията за упадъка на американската мощ бяха преувеличени и преди трийсетина години, когато резултатът от студената война все още изглеждаше неясен, след съветската интервенция в Афганистан и в разгара на заложническата криза в Иран. През 1991 Съветският съюз се разпадна буквално „за едно мигване на окото”, демонстрирайки, че всъщност едва ли е бил чак толкова сериозен съперник на Америка (7). Времената, когато държава като Прусия или дори Съветска Русия биха могли да се превърнат във велика или в суперсила, преди икономиката им да „спре”, или когато страни със сравнително малки размери и неголеми ресурси, като Британия или Япония, можеха да създадат собствени империи, отминаха. САЩ, за разлика от която и да било друга велика сила в миналото, демонстрират несравнима издръжливост и капацитет да продължат да следват поетия курс, както и воля да обновяват наличния си инструментариум за това.
Влизайки във второто десетилетие на ХХІ век, САЩ все още се радват на пълно превъзходство както над съюзниците, така и над противниците си – нито една държава по света на може да се похвали (или дори да мечтае) за мащабите на американската мощ (без оглед дали става дума за „твърда”, „мека” или „умна” сила), независимо дали като цяло, или „на глава от населението” (8). Разбира се, налице са както слабости, така и сериозна уязвимост, включително променящото се обществено мнение, което изостря нуждата на САЩ от съюзници и партньори, и то не просто „желаещи”, но и способни да споделят с тях безпрецедентното финансово бреме (9). При тези условия, американската стратегия за надмощие вече не изглежда реалистична. В същото време, силовият потенциал на САЩ не бива да се подценява и, в тази връзка, възприемането от Вашингтон на една по-скоро изолационистка стратегия не изглежда нито желано, нито би съдействало за стабилността. Тоест, не е време САЩ да се оттеглят от световните дела и ролята им ще продължи да бъде ключова, ако наистина искаме редът да доминира над хаоса в международните отношения.
През последните шест десетилетия, ЕС се превърна в „държава-регион”, с пълномощия да представлява членовете си по разширяващ се спектър от важни въпроси (10). Дори днес, в разгара на най-сериозната си институционалната криза, от Римските договори, през 1957 насам, ЕС все още е привлекателен модел за постмодерно управление, разчитащо на инструментариума на „меката сила” за гарантиране на сигурността си, като например търговската политика, икономическата и хуманитарна помощ и публичната дипломация, вместо на „твърдия” инструментариум, базиращ се на военната мощ. Но, за да могат 27-те членки на ЕС да играят в света политическа роля, съизмерима с икономическата мощ на Съюза, те трябва да демонстрират институционална решителност, съобразена със задълбочаващата се финансова криза, необходимостта да се съхрани икономическия просперитет, солидарността между държавите-членки и политическото лидерство. Сред тази сложна мрежа от взаимносвързани проблеми, ЕС рискува да деградира в „обхваната от парализа супердържава”, което би било не по-малко неприятно, отколкото дори разпадането на Съюза (11). Тази парализа (която се усеща най-силно отдолу нагоре и се демонстрира най-очевидно отгоре надолу) поставя под въпрос самата идея, че ЕС е може да се развива само постъпателно, пораждайки съмнение, че процесът на развитието му може да се окаже „обратим”. Всъщност, двете идеи не са идентични. „Обратимостта” отслабва волята на отделните членки, които започват да разсъждават, че след като вече са вътре в Съюза, няма смисъл да продължат да полагат толкова сериозни усилия. Поставянето под въпрос на постъпателното развитие на ЕС пък създава пречки пред предприемането на нови институционални инициативи – т.е., ако вече сме постигнали достатъчно, защо да се стремим към нещо повече? Това обаче означава, че ако през последните 60 години Европа съумя отново да се върне на световната сцена, следващите няколко ще трябва да покажат, дали тя има волята и потенциала отново да стане глобална сила.
В същото време, постамериканския и постзападен свят се характеризира в по-голяма степен от липсата на политическа воля и социална стабилност, отколкото от изчерпването на ресурсите и загубата на влияние. Като недостигът на национален консенсус е особено очевиден на европейския бряг на Атлантика. В много европейски държави, които нямат традиции в многопартийния политически модел, като Германия и Великобритания например, управляват коалиционни правителство, на фона на надигащ се популизъм, подхранван от представи, които очевидно не са преодолели имперското им минало. Скромният и неравномерно разпределен икономически растеж, допълнително усложнява ситуацията.
Военните бюджети на страните-членки продължават да намаляват, на фона на растящото раздразнение към изглеждащия все по-заплашителен останал свят. При това, в обект на гнева на европейците се превръщат, както големите съперници, защото са прекалено сили и нетърпеливи, така и малките съседи, защото са твърде малки и бедни. Дали съдбата на Запада в постзападния свят, няма да е в това да се научи да живее по-скромно и пестеливо, да остарява с достойнство и да се оттегли с мир?
В източния край на Европа се намира Русия, където наличието на достатъчно голямата военна мощ, наследена от съветското минало, и постоянните апели за възраждането на страната, пораждат известна тревога сред съседните държави, измъкнали се сравнително наскоро от съветската сфера на влияние, както и сред т.нар. „постсъветски републики”. Русия не е „европейска държава, като всички останали” (12), но си остава сила, намираща се в Европа. Русия е твърде голяма, твърде близка, твърде „ядрена”, твърде добре обезпечена със суровини и дори твърде самоуверена и стремяща се към самоутвърждаване, за да бъде пренебрегвана, още по-малко пък да бъде провокирана (13). През 2008, кратката, но жестока война в Грузия възроди опасенията от миналото, свързани с Русия, които допълнително бяха подсилени от опитите на Москва да оказва натиск върху лишените си от енергоносители съседи, прекъсвайки доставките, увеличавайки цените или пък и двете заедно.
Съмнително е обаче, дали Русия ще е в състояние да продължи да отстоява претенциите си за регионално лидерство и глобално влияние. Да не забравяме, че тя се сблъсква с такива сериозни проблеми като недостатъчно ефективната икономика, демографския спад, корупцията и заплахата от постепенно изтощаване на енергийните ресурси, остаряване на военния потенциал и ограничаване на зоната и за сигурност. С други думи, Русия погрешно се представя като агресивно настроена към Европа и Запада, като цяло. Тя по-скоро е страна, която се нуждае от Европа и от Запада, в качеството им на добронамерен и силен партньор, още повече, че няма как да постигне мощта, от която се нуждае, без западна помощ.
Геополитическата „тройка” в Азия
Като цяло, Китай е икономическа суперсила, той вече е втората най-голяма световна икономика, по своя БВП, изпреварвайки Япония през лятото на 2010 (и планирайки да надмине САЩ, през 2030 или още преди това) (14). Но, ако гледаме такива показатели като средния годишен доход на глава от населението, през 2008 Китай е бил на 133 място от общо 229 държави. Така, докато средният жизнен стандарт в Шанхай например е близък до този в Португалия (която е сред най-бедните „стари” членки на ЕС), в селските провинции той е подобен на онзи в Руанда (15). Не е трудно да се прогнозира, че дори ако поддържа устойчив икономически ръст, Китай е обречен да се сблъска с проблемите, породени от твърде дълбокия социален разрив в демографски (млади-възрастни), регионален (градски-селски), професионален („бели” и„сини” якички) и полов (мъже-жени) аспект, наред с чисто политическите проблеми, свързани с комунистическата идеология и модел на управление (16).
Междувременно обаче, китайската мощ продължава да нараства, разширяват се и географските рамки на жизнените и интереси, включително с помощта на „кеш-дипломацията”, която никоя друга държава не използва толкова открито и ефикасно от времето непосредствено след 1945 (когато тя много активно бе упражнявана от САЩ с помощта на американския долар) насам. Днес, китайската „кеш-дипломация” вече се реализира дори в Европа, като Пекин обеща да изкупи ценните държавни книжа на закъсали страни, като Гърция, Португалия и Испания, които техните партньори от ЕС вече не искат. Разширява се и китайската експанзия в Латинска Америка, където търговският обмен с държавите от региона нарасна десетократно в периода 2000-2007, надхвърляйки, през 2008, 142 млрд. долара, което е само 1/5 от същия показател на САЩ, но продължава да нараства с все по-бързо темпо, особено с Бразилия и повечето други големи държави от субконтинента (17).
В по-голямата част от широкия Тихоокеански регион обаче, китайският възход поражда нарастващи опасения. От някогашни американски противници, като Виетнам, до традиционни съюзници на САЩ, като Австралия, повечето азиатски държави се опасяват, че евентуално изтегляне на американците от региона ще ги остави на милостта на застрашително нарастващата китайска мощ, изкусителните финансови предложения на Пекин и агресивния китайски демографски натиск. Разширяването на китайското влияние предизвиква противоречиви чувства в по-отдалечените региони, където Китай демонстрира интерес към местните енергоносители, като Нигерия, Судан или Венецуела, или които разчита да използва за да укрепи глобалното си влияние, като Бразилия или ЮАР. В по-близките до Китай зони обаче, наличието на над 10 000 мили сухопътни граници с 14 различни държави, включително гигант като Индия, създава определени проблеми за китайската сигурност. Китайската експанзия създава такива проблеми в двустранните отношения с Русия (заради Централна Азия), САЩ и ЕС (заради Иран, Афганистан и Северна Корея), Индия (заради Пакистан и Шри Ланка), както и с Япония (заради незабравените исторически обиди, продължаващи да провокиран напрежение и днес).
Индия е третата най-голяма икономика в Азия и демонстрира икономически ръст, подобен на китайския. Дали и как все още съществуващият разрив между индийската и китайската икономики ще бъде преодолян, ще се окаже тест за предимствата на демокрацията пред централизирания авторитарен модел. Макар че стабилността на индийската икономика беше потвърдена от впечатляващото и излизане от световната криза през 2008-2010, геополитическата и позиция в Азия е застрашена и тя се нуждае от съюзници (18). След 1947, Индия води войни със съседните Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка и Малдивите. Когато Китай стана ядрена сила, малко след като нанесе унизително поражение на индийската армия във войната от 1962, Делхи също се ориентира към създаване на собствен ядрен потенциал – решение, за което вероятно е съжалил, когато съседният нестабилен Пакистан също стана ядрена държава, през 1998. Нестабилността в трите други съседни държави (Мянма, Непал и Шри Ланка) лесно може да се прехвърли и в Индия, чието етническо и лингвистично многообразие (14 официални езика и множество диалекти) първоначално трябваше да помогне за справянето с фундаменталната хетерогенност на страната, но днес подхранва емоционалните призиви за създаване на собствени държави в редица райони, маргинализирани заради неравномерния икономически растеж (19). Нарастващите очаквания на многобройното население, по-голямата част от което са млади хора (70% са под 35-годишна възраст, а половината – под 20 години), наличието на 300 милиона индийци, принудени на живеят с един долар дневно, както и комплексните проблеми, свързани със спецификата на националния характер и политическата система, пораждат уязвимост, ерозираща твърденията за „безграничния потенциал на Индия” и „необратимото” и трансформиране в глобален „център на влияние” още през първата половина на ХХІ век (20).
С други думи, двете най-важни за постзападния свят възходящи геостратегически сили, все още не са набрали достатъчно мощ – както отбеляза и президентът Обама в речта си пред индийския парламент, през ноември 2010. Като цяло, те си остават регионални сили, като онова, което ги обединява, са общите им възражения срещу продължаващата американска или западна доминация. И двете са заинтересовани от тактическите предимства на краткотрайните споразумение по различни глобални проблеми и периодично се изкушават да утвърждават доминацията си над по-слабите съседи, при това с доста твърди средства, включително неуспешно опитвайки се следват старомодната „дипломация на канонерките”.
Япония, която е третия член на азиатската геополитическа „тройка” и до средата на 2010 продължаваше да е втората по големина световна икономика – е доказателство за това, че промените в световната сила са бавни и непредсказуеми. Само допреди 20 години Япония се смяташе за най-вероятния нов голям играч в очертаващата се постамериканска и постсъветска глобална структура на силите. Вместо това, развитието на събитията оттогава насам превърна тази страна в преживяваща икономически застой и второстепенна геополитическа сила, на фона на новите възходящи азиатски суперсили (21). По време на този двайсетгодишен период, японската икономика демонстрираше минимален ръст от 1,1% годишно, общата стойност на стоковия пазар намаля с цели 75%, а общият и нетен и брутен държавен дълг нарасна, съответно, от 13% до 68% от БВП, през 1991, до 115% и 227%, през 2010. Заради рецесията от 2008, японската икономика демонстрира спад от 5,2%, през 2009, което бе сред причините за края на 50-годишното непрекъснато управление на Либерално-демократичната партия (ЛДП) и началото на нов политически курс на Япония.
Въпреки това, по-активната роля на една много по-милитаризирана, в сравнение с близкото минало, Япония се оказва необходима не само за да бъде ограничено влиянието на Китай, който правителството в Токио вече разглежда като основна заплаха за сигурността на страната, но и за се установи някакъв контрол над непостоянната и на моменти дори ирационална, но ядрена Северна Корея. От това, дали Япония ще се намеси по-активно в решаването на регионалните проблеми, ще зависи не само ролята и мястото и в Азия (по отношение на другите големи сили там), но и като ключов член на Западната ос на стабилност.
Новите влиятелни сили
Възходът на новите влиятелни сили се определя от техните възможности, аспирации, потенциал и уязвими места. През 70-те години на ХХ век, много от тези държави успешно съчетаваха влиянието си с безпрецедентни манипулации по отношение на енергийните доставки и цени. Навремето, администрацията на Никсън се надяваше да използва някои от тях – включително Саудитска Арабия, Иран и Нигерия – като регионални наместници на Америки, в рамките на един световен ред, който по-малко да разчита на западащата американска мощ, след провала във Виетнам и аферата Уотъргейт. Днес, голямата криза от 2008-2010 демонстрира уязвимостта на развитите икономики, потвърждавайки, в същото време, динамизма и устойчивостта на развиващите се икономики, които доскоро се смятаха за зависими от по-силните си западни партньори.
Бразилия се очертава като лидер на тази исторически широко базирана и разнообразна група от нови влиятелни сили. В Южна Америка - регион, който никога не е бил толкова важен за САЩ, колкото е сега, и никога не е бил по-отворен към останалия свят, отколкото днес, Бразилия е регионален хегемон, далеч изпреварвайки по своя потенциал, влияние и възможности всичките си непосредствени съседи (22). Военните разходи на Бразилия, които нараснаха от 13,6 млрд. долара, през 2006, до 33,1 млрд., през 2010, вече надхвърлят тези на всички останали латиноамерикански държави (23). Сред като си извоюва тези водещи позиции, с мълчаливия консенсус на съседите си, Бразилия започна да играе ролята на балансьор за групата от стремящи се към самостоятелност „пост-кастристки” революционни режими, водени от Венецуела на Уго Чавес, и в същото време, и на конкурентоспособен партньор за САЩ в „ерата след студената война”. На срещите на Г-20, Бразилия се ползва с подкрепата на страни, като Русия, Индия и Китай, обявявайки се за преразглеждане на Бретънуудската монетарна система, на глобалните срещи, където се дискутират климатичните промени или, когато се съпротивлява на евроатлантическия натиск на търговските преговори, под егидата на ВТО. Същото наблюдаваме и в рамките на по-малки групи, от типа на т.нар. BRICS (обединяваща Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР) или BASIC (обединяваща същите страни, но без Русия, за съвместни действия по решаване на климатичния проблем). Всичко това позволява на Бразилия да си гарантира централна роля при решаването на глобални проблеми, които не засягат пряко регионалните и интереси и с които дори и по-стари и утвърдени сили не са склонни да се ангажират. Като пример, можем да посочим съвместното предложение на Бразилия и Турция за посредничество по иранския въпрос, през пролетта на 2010. По-късно, в края на същата година, Бразилия едностранно призна Палестина за независима държава, в границите и от 1967, като бе последвана първо от Уругвай, а после от пет други държави от региона.
Турция също демонстрира възможностите си на възходяща сила, стремяща се към регионално влияние и участие в решаването на глобалните проблеми. Тя е голяма и гъсто населена мюсюлманска държава, разположена в периферията на богата, но застаряваща Европа, но в същото време е и бедна европейска държава, разположена в района между нестабилния Близък Изток и проблемното постсъветско пространство. Турската „стратегическа дълбочина” я превръща в ключов фактор за способността на Запада да установи добри отношения със света на Исляма (24). Именно това определя важността на турското желание за присъединяване към ЕС, без оглед на проблемите и трудностите, които създава за Съюза, като цяло, и за редица негови членове, в частност. Турция е важна държава не само за Европа и ЕС, но и за САЩ и НАТО. Тя е свързана геополитически с гражданските сблъсъци в Ирак, включително създаването на виртуалната кюрдска държава в Северен Ирак, с конфронтацията по повод на иранските ядрени аспирации и регионални амбиции, както и с Русия, по отношение на Централна Азия. „Загубата” на Турция не само би отслабила Европа и Запада, като цяло, но и би довело до отслабването на целия жизненоважен регион.
Има и други подобни държави, залагащи на различните възможности, с които разполагат – военна мощ, пари, ресурси, геополитически дадености и демографски потенциал – в борбата си за по-голямо влияние, каквото имперските или структурните ограничения им отказваха през последното столетие (и преди това) – като Индонезия и Южна Африка например, съумели да превъзмогнат тежкото си минало от ерата на студената война, характеризиращо се с расова нетолерантност или липса на демокрация. Тези нови или очертаващи се полюси на влияние разширяват спектъра на геополитическия преход. Отдавна отмина времето, когато големите сили можеха лесно да бъдат отличени по такива специфични белези като мащабните военни ресурси или глобалния си морски потенциал, размерите на сухопътните си армии, или способността за национална мобилизация и концентрация (25). Същото впрочем се отнася и за времето, когато някоя част от света можеше лесно да бъде пренебрегната, защото е твърде далечна, твърде слаба, твърде малка или твърде бедна – все по-малко са държавите-пионки, които лесно могат да бъдат манипулирани с бързата смяна на управляващия режим, или т.нар. „пропаднали държави” - географски изолирани от всяко по-сериозно външно влияние от, или отвъд, непосредствените им съседи. Днес, „свиването” на географското пространство и историческото време прави всичко това все по-трудно.
Старите съюзници и новите приятели
Приспособяването към появата на този достатъчно голям „клъстър” от възходящи световни сили и необичайно широкият спектър от други държави с нарастващо влияние, повечето от които имат твърде различаващи се исторически, култури и следват конфронтиращи се една с друга концепции за мястото им в света, е сериозно и дори плашещо предизвикателство (26). Очевидно се налага да търсим нови приятели и, в същото време, да запазим старите си партньори като не забравяме за противниците си. И макар че все още не знаем много за това, как точно ще изглежда светът в близко бъдеще, вече можем да направим поне три важни извода, които биха могли да ни помогнат да се впишем успешно и дори да направляваме изграждането на реда в този нов постзападен свят.
На първо място, двустранната връзка между САЩ и европейските държави продължава да запазва ключовото си значение. В същото време, колкото и да е необходимо трансатлантическото партньорство, рамката, която то очертава, се оказва твърде тясна за новия световен ред.
Някога, преди 40 години (т.е. по време на американско-китайското сближаване от началото на 70-те), беше модерно да се говори за „Китамерика”, която би могла (и, всъщност, наистина помогна за това) да промени хода на студената война, но днес подобна перспектива не се очертава (27). За разлика от Великобритания, през 40-те, която се смяташе за равнопоставен съюзник на САЩ, на Япония от 70-те, когато се дискутираше възможността за трансформиране на тогавашния „двуполюсен” модел в „триполюсен”, или Германия, през 90-те, когато президентът Буш-старши се надяваше на „американско-германското” лидерство на Запада, установяването на стратегическо партньорство и близост между САЩ и Китай не изглежда вероятно.
Съхраняването на евроатлантическата общност, базираща се на сходни интереси, споделени цели, припокриващи се ценности и допълващи се потенциали, изглежда достатъчно убедително и необходимо. Ако не Европа, то кой друг? Междувременно, Северноатлантическата зона вече включва 34 членове на ЕС и НАТО (включително 21 европейски държави, членуващи и в двете организации) (28). Основите на тази своеобразна евроатлантическа Г-2 са най-вече икономически, имайки предвид годишния търговски обмен от над 4 трилиона долара и общия пул от работна ръка, осигуряващ над 14 милиона добри работни места във взаимно „он-шорни” предприятия от двете страни на Атлантика (29). Тласкана от безпрецедентните финансови потоци, комбинираната бизнес активност на САЩ и 27-те членки на ЕС надхвърля БВП на повечето държави по света. В сравнение с тези обеми, съответните показатели за отношенията между САЩ (или ЕС) и Китай, Индия и всички възходящи азиатски икономики са несравнимо по-малки.
Не по-малко важно за значението на европейско-американските отношения е обществената подкрепа, от която те се ползват, без оглед на периодичните кризи в тях. Все още сравнително малък дял от американците са склонни да възприемат сериозно европейските държави, но голямата част от тях виждат в ЕС необходим и желан партньор за САЩ при осъществяване на глобалното лидерство. Наистина, нито една европейска страна, освен Великобритания, не се смята за „изключително важна за Америка” от повече от ¼ от американците, но огромното мнозинство от тях (84%) гледат положително на възможността ЕС да се превърне в един от световните лидери в бъдеще, като 72% смятат, че той вече е такъв. От гледна точка на европейците пък, след поемането на властта от Обама, САЩ са възстановили предишната си легитимност. През последните две години, над половината (55%) от гражданите на ЕС са смятали американското глобално лидерство за полезно, докато против него са се обявявали малко над 1/3 (30).
Но, без оглед на това, колко необходими един за друг са САЩ и европейските държави, съюзът между тях вече не е достатъчен за да се справят с множеството проблеми, пред които са изправени. С настъпването на ерата на постзападния свят общата евроатлантическа политика вече няма да е достатъчна за разрешаването на основните глобални проблеми. Близкият Изток – регион, който е жизненоважен буквално за всички големи (и не само) сили, е отличен пример за т.нар. „условно следване” – нито Китай, нито Индия, нито Русия биха искали да заменят американската военна мощ в региона, но дори и когато приемат лидерството на САЩ, всички очакват Вашингтон да се съобразява с техните интереси в региона (31). Блокираните или безплодни преговори за Иран, климатичните промени или глобалната търговия, са други примери за това, че американското лидерство и евроатлантическата солидарност са изключително необходими, но в никакъв случай не са решаващ или достатъчен фактор.
В резултат, необходимостта от формиране на алианс от демократични държави би могла да доведе до ново разширяване на НАТО с присъединяването на глобални партньори от Азия, включително Япония, макар че това няма да стане скоро. С течение на времето, подобна триконтинентална „атлантическа” групировка би могла да интегрира и други атлантически държави от Юга – от Бразилия до Аржентина и Мексико, а също от Нигерия до Южна Африка и Мароко. Междувременно обаче (както и в един по-традиционен смисъл), САЩ и западните им партньори демонстрират предпочитанието си към демократична и светска Индия, като по-привлекателен, по-настроен да сътрудничи и, в крайна сметка, по-мощен „трети стратегически партньор”, отколкото доста по-малката Япония, подаващата известни надежди в това отношение Русия или постоянно стремящият се към самоутвърждаване Китай. Като своеобразна нова версия на стратегията за приобщаването на Япония към двамата тогавашни световни лидери, която САЩ се опитват да реализират преди 40 години, тя би могла да се превърне в нещо повече от нея. В тази връзка си струва да споменем сходството между тази стратегия и т.нар. Dreikaiserbund (т.е. съюзът на трите империи), която Бисмарк се опитва да реализира, разширявайки естествения съюз между Германската и Австроунгарската империи с присъединяването към него на Русия, като по този начин изолира Франция и притисне Великобритания. За да се формира обаче подобна демократична „антанта” между Северна Америка, Европа и Индия (плюс Япония), ще се наложи САЩ и ЕС да реализират обща политика спрямо Индия, което изглежда доста трудно, предвид факта, че големите европейски държави продължават да се разминават относно общата външна политика на ЕС, а самата Индия все още преценява условията за евентуалното си бъдещо ангажиране със Запада.
На второ място, Китай и Индия са по-заинтересовани от развитието на отношенията си със САЩ и ЕС, отколкото помежду си. Нито една от тях не разполага с достатъчно силна „карта”, която да може успешно да разиграе заедно с другата (или с други държави) срещу Запада.
Не се забелязват признаци за формирането на „Киндия”, т.е. на мащабно ново азиатско стратегическо партньорство между Китай и Индия. И двете страни се стремят да използват международните институции за да прокарват интересите си. Те действаха заедно на преговорите в кръга Доха за международната търговия и изиграха ключовата роля за провала (в Копенхаген, през декември 2009) и успеха (в Канкун, година по-късно) на спонсорираните от САЩ преговори за климатичните промени. И двете се обявяват против санкциите срещу Иран.
Но, наред със сходствата (размери и население) и близостта им, както и с феноменалните им темпове на икономически растеж, тези две страни си остават политически противници и икономически съперници, продължавайки да генерират рискове една за друга. Интересите им често се оказват противоположни, като сред по-пресните примери е, желанието на Индия за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН – въпрос, по който Китай пази многозначително мълчание. Казват че търговията не обяснява всичко, но обяснява доста. Въпреки че взаимният търговски обмен между Китай и Индия нарасна значително след 2002, той си остава доста под цифрата от 60 млрд. долара, набелязана за 2010 (38 млрд., през 2009), да не говорим за наскоро обявената цел от 100 млрд. долара, през 2015 – особено на фона на търговията между Китай и ЕС (360 млрд. долара, през 2009) и САЩ (310 млрд.) (32). В същото време, нито Китай, нито Индия демонстрират голям интерес към установяване на привилегировани търговски отношения с Русия, дори в сферата на енергийния внос. И двете се склонни да покриват енергийните си потребности от другаде, което, само по себе си, е индикатор за двойнственото им отношение към техния голям и исторически често застрашаващ ги евразийски съсед.
Социологическите проучвания потвърждават, че обществените настроения в двете държави не подкрепят евентуалното формиране на стратегически съюз между тях. Така, през 2006, 76% от индийците са смятали, че през 2020, страната им ще играе по-важна глобална роля от Китай (както впрочем и от САЩ). Малко по-малък процент китайци смятат, че до 2020 страната им ще надмине по влияние САЩ, като въобще не са склонни да обръщат сериозно внимание на Индия (33). През 2009, поемането на властта в САЩ от Обама беше посрещнато почти с безразличие от китайците, докато у 76% от индийците то породи проамерикански настроения (през 2006 подобни настроения са споделяли само 36%). В същото време, през 2009, само 46% от индийците са демонстрирали положително отношение към Китай (според проучване на Pew Global Attitudes Survey), срещу 56%, през 2005. През 2010 пък, 38% от китайците са демонстрирали отрицателно отношения към Индия, а само 30% - положително.
Китайското надмощие не поражда демографски, нито дори икономически рискове за Индия (макар че поражда такива рискове за Русия), но е причина за тревога по отношение на сигурността. Китайската и индийската визии за регионалния ред са несъвместими заради различното им отношение към ролята на САЩ във и извън Азия, не съвпадат и схващанията им за тяхната собствена роля и начините да гарантират сигурността си в многополюсния свят. Всяка се притеснява от хегемонистичните амбиции на другата, като в това отношение Индия има повече основания да се бои от разполагащия с доста по-мощен от нейния собствен потенциал Китай.
Въпреки че и двете държави се нуждаят от стабилност за да продължат успешното си икономическо развитие, те не са еднакво уязвими от появата на нестабилност в регионите, където са съсредоточени основните им интереси и влияние. Последиците от продължаващите безредици в преживяващия тежка криза Пакистан и от американския провал в Афганистан са особено опасни за Индия, докато Китай не изглежда особено притеснен от тях. Така, войната в Афганистан се разглежда в Пекин като конфликт, ерозиращ американската мощ и престижа на САЩ в региона, а случващото се в Пакистан – като ангажиращо индийското внимание и значителна част от индийските ресурси. Притесненията на Индия относно Пакистан са свързани и с тесните му връзки с Китай, като основен доставчик на оръжие и военна техника, включително ядрени технологии с двойна употреба, както и със старата амбиция на китайците да превърнат Пакистан в своеобразен транзитен „хъб” на товари от Китай за Близкия Изток и Африка и обратното (34). Накрая, също както с Япония, Китай има неуредени териториални спорове с Индия – китайците претендират за североизточния индийски щат Аруначал Прадеш, част от най-големия индийски щат Утар Прадеш, чието население е два пъти по-голямо от това на Германия например.
На трето място, отношенията между Русия и Китай не представляват сериозна заплаха за Запада, да не говорим, че перспективите за установяването на руско-индийско стратегическо партньорство не са никак големи. Истината е, че макар Русия да не е западна сила, бъдещето и е тясно свързано със Запада.
Китайско-руските отношения никога не са били по-добри, отколкото днес. Двете страни вече нямат териториално спорове по 2600-милната си обща граница. И двете са възприели централизиран държавен модел, който не демонстрира особена чувствителност по такива въпроси, като човешките права, придържат се към един по-скоро авторитарен капитализъм, допускащ корупционните практики, и изпитват към Запада странна смес от недоверие и привличане. Русия и, особено, Китай представляват своеобразни „ревизионистични” сили. И двете не харесват близкото си минало, и двете не могат да открият друг подходящ и мислещ като тях стратегически партньор. Анализът на съветския колапс от 80-те години научи китайското ръководство, как да действа (наблягайки на ефективните икономически реформи, за сметка на политическите трансформации в духа на съветската „перестройка”) и му позволи да постигне безпрецедентни успехи. На свой ред, наблюдавайки възхода на Китай през 90-те години, руснаците решиха да го използват като модел за Русия (приоритет на вътрешните реформи и възстановяване авторитета и влиянието на страната в чужбина), макар че тримата досегашни руски президенти не действаха в това отношение чак толкова ефективно като китайските си колеги.
През известен период след края на студената война, изглеждаше, че двете страни действително са на път да формират стратегическо партньорство, което доста притесни Запада, както и някои китайски съседи (35). То трябваше да обвърже руските претенции за доминация в Европа и китайските за доминация в Азия с обединеното глобално влияние на двете велики сили. Въпреки че действително бяха налице известни предпоставки за формирането на подобен съюз – включително отхвърлянето и от Москва, и от Пекин на американската (и западната) доминация и възприемането на мултилатералния подход към решаване проблемите на глобалното управление, перспективите за задълбочаването му остават неясни, както в чисто практически план, така и по отношение на целесъобразността му. В богатата на енергоносители Централна Азия например, Русия е притеснена от нарастващото китайско влияние, имайки предвид, че обемът на китайската търговия с държавите от региона (39 млрд. долара, през 2008), вече достигна 50% от този с Индия. Освен това Русия, не по-малко от САЩ, е загрижена от ръста на китайското влияние в Европа.
Основната китайска заплаха за Русия не е военна, имайки предвид огромното руско превъзходство в сферата на стратегическите въоръжения, което и позволява да не се притеснява от китайското превъзходство в конвенционалните въоръжения. Тя няма и икономически характер, тъй като руският интерес е свързан най-вече с по-тесните отношения и по-широкия достъп до западните пазари, пари и технологии. В същото време, в пряко съседство с богатия на ресурси но рядко населен (6,6 млн. души) руски Далечен Изток, от другата страна на границата живеят над 100 млн. китайци. Неслучайно, навремето СССР беше разположил в този район цели 40 дивизии. Въпреки че в момента е доста невероятно там да избухне сериозен конфликт, възходът на Китай прави тази демографска заплаха още по-реална, като с течение на времето, тя ще става и все по-непосредствена.
Истината е, че Русия се нуждае не толкова от глобално влияние или дори доминация, колкото от привилегирован или дори стратегически партньор. Накъдето и да погледнат руснаците, навсякъде по границите им е налице достатъчно потенциал за бъдещи неприятности: на изток са гъстонаселените китайски райони, разположени в непосредствена близост с най-рядконаселените руски територии; на юг са мюсюлманските републики, открити за влиянието на ислямизма, последиците от което Кремъл усеща най- остро в Чечения; на запад, където започналото първо разширяване на НАТО, а след това и продължаващото и днес разширяване на ЕС навлязоха дълбоко в руската зона на сигурност и в сферата на икономически интереси на Москва. Това са прекалено сериозни проблеми, за да може една държава сама да се справи с тях, особено ако и липсва достатъчна компетентност, организация и дори потенциал. Разглеждайки го като балансьор на укрепващия мощта си Китай, по-вероятно е Русия да се ориентира към съюз, отколкото към конфронтация със Запада. По същата причина, Москва ще е по-склонна да приеме запазването на американското присъствие в Европа, като гаранция срещу възраждането на националистическите демони на континента, отколкото да допусне възраждането на един модел, който в миналото със сигурност не е отговарял на руските интереси.
В процес на изграждане: постзападният глобален ред
Историческият опит, който ни дава безброй примери на погрешни прогнози за бъдещето, ни кара да се съобразяваме с това, че то би могло да се развие по съвършено различни начини. „Бог не играе по правилата” – бе казал Айнщайн, което означава, че възходът и упадъкът на великите сили в игритe на т.нар. grandes affaires, не се балансират взаимно, както обикновено се случва статистически при другите игри. Държавите могат да полагат много сериозни усилия за укрепване и стабилизиране на позициите си, но от това няма много полза след като не са в състояние да предвидят, за какво точно ще им се наложи да се борят в бъдеще – дали за разширяване на превъзходството или за забавяне на упадъка си, дали за по-голям просперитет или за да избегнат бедността, дали ще им се наложи да променят радикално собствената си система или да я отстояват с всички средства, или пък, дали ще трябва да победят във война, чиито край не се вижда, или ще им се наложи да я прекратят, преди да са я спечелили, и т.н.
През последните две столетия, необходимостта от формиране на нов световен ред никога не е налагала глобално участие. За добро (както след 1815) или за лошо (както след 1919) световният ред по-скоро е бил възстановяван, а не преформатиран, а добре познатите формули за баланса на силите и raison d’etre бяха по-скоро ревизирани, а не тотално преосмисляни. Не такава обаче е ситуацията в зората на второто десетилетие на ХХІ век, което (също както вторите десетилетия на ХІХ и ХХ век) се очертава като решаващо за съдбата на столетието. Днес е налице очевидна необходимост от нов структурен проект, съобразен с особеностите на качествено новите играчи.
За САЩ, в частност, влизането в този нов свят, който трудно може да се сравни с предишните и още по-трудно може да се постигне, няма да е никак лесно. След студената война, краткият „еднополюсен момент” им осигури непознатия дотогава комфорт да разполагат с достатъчно мощ, така че да не им се налага да обръщат внимание на претенциите на останалите. В еднополюсния свят съюзниците бяха лесно разпознаваеми по (и търсени съобразно с) тяхното собствено желание да бъдат партньори на Америка, а противниците биваха идентифицирани (и побеждавани) като такива, заради опасния за Америка потенциал, с който разполагаха. Нямаше особена нужда от дипломация, а консенсусът в повечето случаи се налагаше, а не се постигаше чрез преговори. За разлика от това, очертаващият се нов свят зависи от геополитическата картография и е изпълнен с безброй смущения и противоречия – тоест много прилича на онзи, от който навремето „бащите основатели” на САЩ са предупреждавали техните граждани да се пазят, избягвайки да сключват каквито и да било обвързващи ги споразумения с принадлежащите към него (36).
В същото време, в тази картография няма много неща, които да са фундаментално сбъркани, застрашителни или особено вредни и опасни. За сравнение, картата на еднополюсния, тотално доминиран от Америка, свят изглеждаше по-проста, но както видяхме се оказа само временна, да не говорим, че моделът върху който се градеше, бе твърде изтощителен за САЩ. Картата на двуполюсния свят от ерата на студената война пък беше стабилна, но си оставаше опасна. Следващите няколко години ще покажат, дали новото поколение политически лидери в САЩ и Европа ще са в състояние да постигнат огромните мащаби на това, което предшествениците им постигнаха, през последните сто години „половината свят” (по думите на Дийн Ачесън) (37), и колко още ще трябва да бъде направено за да се постигне същото и за другата половина.
Бележки:
1. Charles Krauthammer, ‘‘The Unipolar Moment,’’ Foreign Affairs 70, no. 1 (1990/91): pp. 23—33. След 2001, Краутхамър прогнозира настъпването на “еднополюсна ера”, която според него ще продължи “между 30 и 40 години’’; виж Krauthammer, ‘‘The Unipolar Moment Revisited,’’ The National Interest 70 (Winter 2002—2003): p. 17. Най-яростен критик на Краутхамър беше Кристофър Лейн, ‘‘The Unipolar Illusion: Why New Great Powers Will Rise,’’ International Security 17, no. 4 (Spring 1993): pp. 5—51. Лейн също преразгледа заключенията си, след като изглеждаше, че първоначалните американски успехи в Афганистан и Ирак могат да забавят възхода на новите сили, виж Layne, ‘‘The Unipolar Illusion Revisited,’’ International Security 31, no. 2 (Fall 2006): pp. 7—41.
2. George Liska, Imperial America: The International Politics of Primacy (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1967). Също, Simon Serfaty, The Vital Partnership: Power and Order (Rowman & Littlefield Publishers, Inc., 2005), pp. 17ff.
3. Националният съвет по разузнаването загуби първоначалната си вяра в статута на Америка като единствена световна суперсила, предпочитайки да я определя като (само) най-силната от многото големи сили. National Intelligence Council, ‘‘Mapping the Global Future,’’ December 2004, http://www.foia.cia.gov/2020/2020.pdf; and National Intelligence Council, ‘‘Global Trends 2025: A Transformed World,’’ November 2008, http://www.dni.gov/nic/PDF_2025/2025_Global_Trends_Final_Report.pdf.
4. Fareed Zakaria, The Post-American World (New York:W.W. Norton & Company, 2009), p. 1.
5. Richard Haass, ‘‘The Age of Nonpolarity,’’ Foreign Affairs 87, no. 3 (May/June 2008): pp. 44—56; also see Niall Ferguson, ‘‘AWorld Without Power,’’ Foreign Policy, July 1, 2004, http://www.foreignpolicy.com/articles/2004/07/01/a_world_without_power?page_0,2.
6. Giovanni Grevi, ‘‘The interpolar world: a new scenario,’’ Occasional Paper, no. 79 (Paris: European Union Institute for Security Studies, June 2009), http://www.iss.europa.eu/uploads/media/op79.pdf.
7. George H.W. Bush and Brent Scowcroft, A World Transformed (New York: Vintage Books, 1999), pp. 563—566.
8. Joseph S. Nye, Jr., Bound to Lead: The Changing Nature of American Power (Basic Books, 1990); The Paradox of American Power: Why the World’s Only Superpower Can’t Go It Alone (New York: Oxford University Press, 2002); and Soft Power: The Means to Success in World Politics (New York: Public Affairs, 2004).
9. Michael Mandelbaum, The Frugal Superpower: America’s Global Leadership in a Cash-Strapped Era (New York: PublicAffairs, 2010).
10. Vivien A. Schmidt, ‘‘Re-Envisioning the European Union: Identity, Democracy, Economy,’’ Journal of Common Market Studies 47 Annual Review (2009): pp. 17—42, http://people.bu.edu/vschmidt/documents/JCMSAnnualReview1ReenvisioningEUeconomicdemocracyidentity.pdf; Andrew Moravcsik, ‘‘Europe: The Quiet Superpower,’’ French Politics 7, no. 3/4 (September-December 2009): pp. 403—422, http://www.princeton.edu/_amoravcs/library/french_politics.pdf.
11. Simon Serfaty, ‘‘The EU’s Future,’’ The International Economy (Fall 2010): pp. 54—58, 71.
12. Philip Gordon, interview in Le Figaro, November 24, 2010.
13. Bobo Lo, Axis of Convenience: Moscow, Beijing and the New Geopolitics (Baltimore: Brookings Institution Press, 2008); Zbigniew Brzezinski, The Geostrategic Triad: Living with China, Europe, and Russia (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2001), pp. 58ff; Julie DaVanzo and Clifford Grammich, Dire Demographics: Population Trends in the Russian Federation (Santa Monica, CA: RAND Corporation, 2001), http://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/monograph_reports/2007/MR1273.pdf.
14. В началото на 2008, Голдман Сакс прогнозира, че китайският БВП ще надхвърли този на САЩ до 2029, този срок беше намален от Economic Intelligence Unit (29 април, 2009) до 2021. Виж Christopher Layne, ‘‘The Waning of U.S. Hegemony_Myth or Reality?: A Review Essay,’’ International Security 34, no. 1 (Summer 2009): p. 163.
15. Bobo Lo, China and the global financial crisis (London: Centre for European Reform, April 2010), p. 10, http://www.cer.org.uk/pdf/essay_974.pdf; also, David M. Lampton, The Three Faces of Chinese Power: Might, Money, and Minds (Berkeley, CA: University of California Press, 2008).
16. Matt Isler, ‘‘Graying Panda, Shrinking Dragon: The Impact of Chinese Demographic Changes on Northeast Asian Security,’’ JFQ 55 (4th quarter 2009): pp. 101—03, http://ndupress.ndu.edu/lib/images/jfq-55/16.pdf; Richard Jackson, Keisuke Nakashima, and Neil Howe, with contributions by Jiangong Zhou, China’s Long March to Retirement Reform: The Graying of the Middle Kingdom Revisited (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2009), http://csis.org/files/media/csis/pubs/090422_gai_chinareport_en.pdf; also C. Fred Bergsten, Bates Gill, et al., China: The Balance Sheet: What the World Needs to Know about the Emerging Superpower (New York: PublicAffairs, 2006).
17. Thomas Lum et al., ‘‘China’s Foreign Aid Activities in Africa, Latin America, and Southeast Asia,’’ CRS Report for Congress, renowned R40361, February 25, 2009, p. 14, http://www.fas.org/sgp/crs/row/R40361.pdf.
18. Jagdish Bhagwati, ‘‘India’s Reform and Growth Have Lifted All Boats,’’ Financial Times, December 1, 2010, http://www.ft.com/cms/s/0/e9f0d3b8-fcba-11df-bfdd-00144feab49a.html; Harsh Pant, Indian Foreign Policy in a Unipolar World (Routledge India, 2009).
19. Amy Kazmin, ‘‘States of Desire,’’ Financial Times, April 20, 2010, http://cachef.ft.com/cms/s/0/e096a5a6-4caa-11df-9977-00144feab49a.html.
20. The White House, ‘‘Remarks by the President and the First Lady in Town Hall with Students in Mumbai, India,’’ November 7, 2010, http://www.whitehouse.gov/the-pressoffice/2010/11/07/remarks-president-and-first-lady-town-hall-with-students-mumbaiv-india; Barack Obama, ‘‘Remarks by the President to the Joint Session of the Indian Parliament in New Delhi, India’’ (speech, New Delhi, November 8, 2010), http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2010/11/08/remarks-president-joint-session-indian-parliament-newdelhi-india.
21. Michael J. Green, ‘‘Japan’s Confused Revolution,’’ The Washington Quarterly 33, no 1 (January 2010): pp. 3—19, http://www.twq.com/10january/docs/10jan_Green.pdf; Fred Hiatt, ‘‘Does Japan Still Matter?’’ The Washington Post, December 11, 2009, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2009/12/10/AR2009121003162.html.
22. ‘‘U.S.-Latin America Relations: A New Direction for a New Reality,’’ Independent Task Force Report, no. 60 (New York: Council on Foreign Relations, 2008); also, Sean W. Burges, Brazil’s Foreign Policy after the Cold War (University Press of Florida, 2009).
23. RESDAL, ‘‘A Comparative Atlas of Defence in Latin America and the Caribbean, 2010 Edition,’’ http://www.resdal.org/atlas/atlas-completo2010-ingles.pdf; also, Carlos Gustavo Poggio Teixeira, ‘‘Brazil and the United States: Fading Interdependence,” Orbis 55, no. 1 (Winter 2011): pp. 147—162.
24. Katinka Barysch, ‘‘Can Turkey combine EU accession and regional leadership?’’ Centre for European Reform, January 2010, http://www.cer.org.uk/pdf/pb_barysch_turkey_25jan10.pdf; F. Stephen Larrabee, Troubled Partnership: U.S.-Turkish Relations in an Era of Global Geopolitical Change (Santa Monica, CA: RAND Corporation, 2010), http://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/monographs/2009/RAND_MG899.pdf.
25. Виж например, Gerry J. Simpson, Great Powers and Outlaw States: Unequal Sovereigns in the International Legal Order (New York: Cambridge University Press, 2004), pp. 17ff.
26. В средата на 1972, Збигнев Бжежински лансира тезата за “новите влиятелни сили” и за “света, доминиран от 2 ½ x, y, z сили”’ в статията си ‘‘The Balance of Power Delusion,’’ Foreign Policy 7 (Summer 1972), pp. 54—59. Тогава той разглеждаше Китай като “несъвсем велика (наполовина велика) сила. От тази гледна точка, това, на което сме свидетели днес, би могло да се определи като ‘‘свят, доминиран от 5 ½_x_y_z_. . .големи сили’’ , с Япония в ролятта на “наполовина велика сила”, и все още неуточнен брой нови “влиятелни сили”.
27. Zbigniew Brzezinski, ‘‘The Group of Two that could change the world,’’ Financial Times, January 13, 2009, http://www.ft.com/cms/s/0/d99369b8-e178-11dd-afa0-0000779fd2ac.html#axzz1B1pNJMSB.
28. Терминът е използван за да се опишат отношенията на САЩ с останалите американски държави. Виж Abraham Lowenthal, Theodore Piccone, and Lawrence Whitehead, eds., The Obama Administration and the Americas: Agenda for Change (Baltimore: Brookings Institution Press, 2009).
29. Нито политическата криза около Ирак, през 2003—2005, нито икономическата криза от 2008—2010, можа да ерозира евро-атлантическата икономическа взаимозависимост. За сравнение, през 2008 и 2009 тази зависимост между САЩ и Китай малко намаля, спрямо предишните години. Виж Daniel Hamilton and Joseph Quinlan, The Transatlantic Economy 2010 (Baltimore: Brookings Institution Press, 2010).
30. The German Marshall Fund, Transatlantic Trends: Key Findings 2010, http://www.gmfus.org/trends/doc/2010_English_Key.pdf; and The Chicago Council on Global Affairs, Constrained Internationalism: Adapting to New Realities: Results of a 2010 National Survey of American Public Opinion, http://www.thechicagocouncil.org/UserFiles/File/POS_Topline%20Reports/POS%202010/Global%20Views%202010.pdf.
31. Geoffrey Kemp, The East Moves West: India, China, and Asia’s Looming Presence in the Middle East (Baltimore: Brookings Institution Press, 2010).
32. Yann Dompierre, ‘‘A fraught political relationship,’’ in ‘‘China and India: Rivals Always, Partners Sometimes,’’ European Council on Foreign Relations, November 2009, p. 3, http://ecfr.eu/page/-/china/China%20Analysis_China%20and%20India_Rivals%20Always_Partners%20Sometimes_november2009.pdf; Directorate General for Trade of the European Commission, ‘‘EU Bilateral Trade and Trade with the World, January 18, 2011, http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2006/september/tradoc_113366.pdf.
33. Bertelsmann Stiftung, ‘‘World Powers in the 21st Century: The Results of a Representative Survey in Brazil, China, France, Germany, India, Japan, Russia, the United Kingdom, and the United States,’’ June 2, 2006, p. 17, http://www.bertelsmannstiftung.de/bst/en/media/xcms_bst_dms_19189_19190_2.pdf; also, Bruce Stokes, ‘‘Friendship, Warily,’’ National Journal, February 13, 2010, pp. 30—36, http://209.200.80.89/doc/Stokes-Friendship-Warily.pdf; ‘‘Global Views of United States Improve While Other Countries Decline,’’ BBC World Service Poll, April 18, 2010, http://www.globescan.com/news_archives/bbc2010_countries/.
34. James Lamont and Fabian Bokhari, ‘‘China signs $35bn in deals with Pakistan,’’ Financial Times, December 20, 2010, http://www.ft.com/cms/s/0/6496f902-0b44-11e0-a313-00144feabdc0.html#axzz1B1pNJMSB.
35. Andrew Scheineson, ‘‘The Shanghai Cooperation Organization,’’ Council on Foreign Relations Backgrounders, March 24, 2009, http://www.cfr.org/publication/10883/shanghai_cooperation_organization.htm.
36. Charles Burton Marshall, The Exercise of Sovereignty: Papers on Foreign Policy (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1965), pp. 58—59; Simon Serfaty, ‘‘The United States and Europe in a Multipolar World,’’ in A Recast Partnership? Institutional Dimensions of Transatlantic Relations, ed. Simon Serfaty (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2008): pp. 3—28.
37. Dean Acheson, Present at the Creation: My Years at the State Department (New York: W.W. Norton & Company, 1969), p. xvii.
* Авторът е професор по международни отношения в Университета „Олд Доминиън”, в Норфолк, Вирджиния, и анализатор на „Уошингтън Куотърли”.
