Всяка идея, дори и най-красивата, се нуждае от съответната обосновка, която обикновено се търси в историята, или пък просто се съчинява. Освен това обаче, е необходимо наличието на сила, способна и стремяща се към реализацията на тази идея. В случая с албанската общност в Македония (и на Балканите, като цяло) се залага на силата на демографския фактор и подходящото възпитание. В отсъствието на научно обосновани аргументи, подкрепящи албанските териториални претенции, единственият ефективен начин за реализацията на идеята за Велика Албания, се оказва „усвояването” на смятаните за част от нея територия, чрез тяхната албанизация. Което се реализира на практика чрез:
- колонизацията (механичен приръст) и заселването на албанци в неалбански територии;
- насилието, упражнявано над коренното християнско население и насилственото му изселване;
- албанизацията на принадлежащите към етнически групи, изповядващи исляма и т.н.;
- осъществяването на стратегия на интензивна раждаемост, като част от т.нар. „демографски натиск”.
В отсъствието на необходимата държавна стратегия, всичко това неизбежно доведе до появата на деструктивни демографски диспропорции. Албанците получиха мащабни възможности за осъществяване на „албанизацията” и пълна радикализация на пропагандистката си активност на територията на Македония, след като отделни нейни части бяха включени в границите на виртуалната „Велика Албания”. За първи път това понятие се появява след като, през август 1941, в съответствие с кралския декрет, падписан от италианския регент в Тирана Джакомони, албанските териториии в италианската окупационна зона в Черна гора, Македония, както и по-голямата част от Косово, са присъединени към окупираната от италианската армия Албания. По-късно границите тази първа „Велика Албания” и са разширени почти до Скопие, и оттам по линията Куманово – Прешево – Буяновац. Именно тогава стартира масовото изтегляне на македонското население от териториите на Западна Македония. Изтласквайки ги, албанците активно усвояват новото си „жизнено пространство”, още повече, че тези земи са много по-плодородни и удобни за обработка, отколкото планинските територии на Албания.
След Втората световна война, демографският баланс в Македония не е възстановен. Осъществяваната, в рамките на Титова Югославия, политика на т.нар. „позитивна дискриминация” (1) в аграрния сектор, която е изцяло в полза на албанските селяни, оказва силно влияние върху положението на македонските земевладелци, което стимулира и интензивните миграционни потоци от селото към града.
През следвоения период се наблюдава абсолютна депопулация на над 500 македонски села в западната част на Македония, а в 562 селища остават под 100 жители, самоопроделящи се като „македонци”.
Социално-икономическите изследвания на демографските промени в Македония през следвоенния период сочат, че от 1948 до 1971 числеността на населението в селата, където живеят албанци, нараства с до 56%, а в селата със смесен етнически състав, числеността на албанците нараства с 50%. За същия период, демографският ръст на македонското население в този регион намалява с 49%.
Впрочем, освен в селските местности, нарушаване на демографските пропорции в полза на албанското население се наблюдава и продължава да се наблюдава и днес в градовете на Западна и Северозападна Македония.
Рязкото повишаване на броя на обитаващите територията на Македония мюсюлмани, до голяма степен, се предопределя от масовата миграция на мюсюлмани от Косово, Санджак и Босна и Херцеговина, в резултат от която само през периода 1951-1956 в Македония официално се преселват 20 хиляди души.
През следвоенния период, на територията на Македония се заселват и над 50 хиляди имигранти от Албания, на които, в духа на лозунга за „братство и единство на балканските народи”, официален Белград дава югославско гражданство (всъщност става дума за противници на албанския диктатор Енвер Ходжа, които югославският режим възнамерява да използва като допълнителен фактор за прокарване на политиката си спрямо съседна Албания) (2).
Високите темпове на раждаемост водят до интензивната концентрация на албанско мюсюлманско население и постепенната албанизация и „капсулиране” на Западна и Северозападна Македония, където албанците се превръщат в мнозинство.
Според преброяването на населението от 1994, албанците са били 1/4 от населението на страната (3). През 2002, по официални данни, албанците са 22,7% от двумилионното население на Македония, а броят на изповадвящите исляма е 30% (4). Според прогнози на Pew Research Center, през 2030, мюсюлманите в страната ще достигнат 40,3% от населението.
Освен това, след разпадането на Югославия, в Македония, по различни оценки, са живели между 50 хиляди и 200 хиляди нелегални албански имигранти (5). Тази цифра постоянно се променя, в зависимост от ситуацията в самата Албания, като потоците бежанци ту се увеличават, ту намаляват. Показателно е обаче, че албанците предпочитат да живеят най-вече в Скопие.
Като най-многобройна и организирана, албанската общност в Македония се превърна в основа за религиозната и етническа идентификация на останалото мюсюлманско неалбанско население. Наслагването на религиозния фактор върху етническия доведе до албанизацията не само на значителна част от мюсюлманското население, но и на ислямската религиозна общност в Македония. Така например, още през социалистическия период, албанският език измести всички останали в мюсюлманските религиозни училища и джамиите.
Анализирайки ролята на албанския фактор на Балканите следва да сме наясно със специфичната иждивенческа същност на албанския етнос. Въпреки наличието на собствена държава (всъщност те вече са две), албанците продължават активно да мигрират, търсейки по-добър живот и по-плодородни зели. Тоест, би могло да се твърди, че „те са загрижени най-вече за собственото си благосъстояние и не се вълнуват толкова от разрешаването на териториалния въпрос” (6). В същото време обаче, активната биологическа репродукция не съдейства за повишаването на благосъстоянието. Без съответните социални инвестиции,, високата раждаемост неизбежно обуславя и начина на живот: непретенциозност към бита; архитектурно-урбанистична недостатъчност; дискриминиция по полов признак от раждането до смъртта; стремеж към езотеричен субстандартен модел на образованието и културата в рамките на етноса; идеологизирана, романтична историография, чиято основна функция е да обоснове албанската географска и политическа експанзия; склонност към неспазване на законите, развитие на сенчестата и откровено криминална икономика; силната и постоянна тенденция към емиграция (7).
Активното възпроизводство създава благоприятна почва за постоянно недоволство от това, как живеят другите и съдейства за формирането на иждивенческа психика („след като живеем толкова лошо, другите са длъжни да ни помогнат”). Както е известно, когато естественият ръст на наслението надхвърля 2%, това застрашава бъдещото развитие. Западна Македония е пример за висок естествен прираст на населението, което поставя този район редом до мюсюлманските държави, в които съвкупният процент на раждаемостта е над четири. Албанките в Македония раждат средно повече от три деца. Слабата македонска икономика не е в състояние да се справи с подобен демографски „натиск”. Изключително сложната икономическа ситуация в страната, чиито БВП се равнява едва на 10 млрд. долара, а нивото на безработица е 35%, при индекс на човешкото развитие 0,776, само провокира социалната и етнополотическа конфликтност.
Някои изводи
И така, съвкупността от изброените по-горе фактори разкрива цялата дълбочина и сложната природа на етнополитическия конфликт в Македония.
Политиката на демографска експанзия, използвана от албанската общност като инструмент за легализиране на териториални претенции, има далеч отиващи последици не само за суверенитета и целостта на македонската държава.
В Косово и Македония беше легализирано използването на демографската експанзия, като инструмент за последваща промяна на държавните граници. Схемата е проста, но ефективна. Първоначално се натрупва критична етническа маса, след това се създават нелегални въоръжени формирования, повдига се въпросът за разширяване политическите права на националните малцинство и, накрая, се стига до открит конфликт с използването на сила. Именно на този етап от конфликта се активизират посредническите структури, реализиращи вече отработените модели за урегулиране на кризата, като по този начин окончателно утвърждават и собственото си влияние в региона.
Бележки:
1. Опирайкти се на архивни документи и статистически данни, Виолета Ачкоска твърди, че ограниченията в животновъдството, задължителното изкупуване на хранителните продукти и колективизацията се осъществяват най-вече по отношение на македонските стопанства и само частично засягат албанските земеделци, живеещи на територията на Македония (виж Ачкоска В. Идејата за “Голема Албанија” и албанизацијата на Западниот дел на Република Македонија // Вест. 07.05.2001. № 248.).
2. Студија за регионален развој на Република Македонија /Фонд за развој на недоволно развиени општини. Скопје, 1992. С. 46.
3. Judah T. Greater Albania?//Survival. L., 2001. Vol. 43. №. 2.
4. www.drs.hr/statinfo/htm vecernyi – list
5. www.cia.gov/cia/publications/factbook
6. Judah T. Greater Albania? // Survival. L., 2001. Vol.47. Димитров Д. Албанский антропогенез и его влияние на политическую ситуацию на Балканах // Албанский фактор на Балканах. М.: ИНИОН РАН, 2005. с. 106.
* Преподавател в Катедрата по сравнителна политология на Московския институт за международни отношения
