28
Сря, Окт
6 New Articles

Голямото завръщане на „Мюсюлманските братя”

брой3 2011
Typography

Мнозина анализатори твърдят, че революциите в арабския свят са провокирани „отдолу”, други обаче изразяват сериозни съмнения, че това е така. Според тях, определени влиятелни и недоволни от статуквото кръгове в засегнатите арабски държави предварително са получили достатъчно сериозни обещания за подкрепа, след което са последвали и вълненията в тези страни. Макар, разбира се, да имаше повече от достатъчно причини за недоволство, включително проточилото се управление на полуавторитарни режими и опитите властта да се предава по наследство, високото ниво на корупцията и т.н. Интересно е обаче, че в повечето държави, засегнати от вълненията, не се наблюдаваше значимо присъствие на радикалния ислямски фактор. В същото време, във всички тях беше налице нарушаване на междуклановите споразумения, довело до тоталната доминация на клановете, представляващи управляващите сили.

Така, в Тунис например, балансът между клановете беше нарушен от усилващото се влияние на съпругата на президента Бен Али Лейла Трабелси, достигнало върха си през декември 2010. Заедно с десетимата си братя, първата дама формира нов доминиращ клан в тази страна, нарушавайки силовия баланс и сложната система от ограничения и противовеси. Ръстът на корупцията и паралелно нарастващото благосъстояние на клана Трабелси катализираха недоволството на другите туниски кланове, още повече, че през декември се появиха слухове, че Лейла Трабелси се готви да се кандидатира за мястото на съпруга си.

В Египет пък, малко преди началото на конфликта, се появи информация за намерението на Хосни Мубарак да предаде властта на сина си Гамал. Тук е мястото да напомня, че бившият президент на Тунис заемаше този пост в течение на 23 години, а египетският му колега – 29.

И в двете страни липсваше реална опозиция, което очевидно усложняваше упражняването на „гъвкаво влияние” отвън върху вътрешнополитическите процеси. В същото време, узурпацията на властта, на фона на растящата корупция, позволи да бъдат активизирани протестните настроения сред най-бедните слоеве на населението, както и на средната класа и младите хора.

Какво обаче се случва днес в тези страни и, дали демократичните промени наистина ще станат факт? Защото никак не е ясно, какво точно трябва да очакваме през следващите месеци.

В Египет например, властта беше поета от армията, което не гарантира автоматично, че страната действително ще получи обещаните и честни избори, както и свобода на словото и информацията. В момента армията се учи на това, което никога не и се е отдавало особено добре – да управлява и представлява държавата. Доскоро тя представляваше единствено себе си, в лицето на своите генерали. Малко изненадващо военните бяха обременени с необичайната за тях роля да реализират националните стремежи за демокрация и справедливост. В това отношение „Мюсюлманските братя” изглеждат много по-подходящи за тази мисия, тъй като се смята че представляват интересите на широките маси и, най-вече, на най-бедните слоеве, нуждаещи се от социална подкрепа.

На Запад не гледат с добро око на активизацията на това движение през последните месеци. Въпреки това, не е изключено, че водачите на различните филиали на „Мюсюлманските братя” скоро ще заемат ключови постове в правителствата на редица северноафрикански държави. В този контекст си струва да анализираме по-подробно сегашното състояние и възможности на организацията. Една част от нея се обявява за демократични промени, друга настоява промените да бъдат съобразени с основните постановки на исляма, а трети се опитват да намерят компромис, обявявайки за „ислямско-секуларно” бъдеще на Египет. И докато не бъде формулирана някаква обща концепция, все още е рано да твърдим, че „братята” разполагат с ясна визия за развитието на страната

Почти в същата ситуация се намира и филиалът на организацията в Йордания, което обаче не му пречи достатъчно ясно да заяви за себе си, наред със синдикатите и левите формации, по време на демонстрациите, искащи оставката на премиера Самир ал-Рифаи. Именно нехомогенният характер на „Мюсюлманските братя” обяснява и не съвсем ясно изразените политически амбиции на движението. От една страна, „братята” смятат, че поне засега трябва „да изостават с една крачка от останалите” за да не отблъснат съгражданите си, по-възрастните измежду които добре си спомнят терористичните методи, използвани в миналото от тях, и продължават да ги смятат за прекалено радикална групировка. В същото време, тезата „на крачка зад останалите” не изключва участие в бъдещите парламентарни избори, в изготвянето на нова конституция, както и в евентуалното преходно правителство. От друга страна, „братята” твърдят, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори в Египет, предпочитайки да изчакат провала на политическите, икономически и социални реформи, лансирани от политическите им опоненти.

Възможно е подобно позициониране да се окаже само тактическа уловка и, оставайки известно време в сянка, „Мюсюлманските братя” внезапно да поемат инициативата в свои ръце, възползвайки се от неизбежните грешки на светската опозиция при опитите и да формира демократични общества по западен модел в държавите от Северна Африка. Именно тогава ще настъпи звездният им час и те ще припомнят на всички, как по време на протестите на площад Тахрир в Кайро призоваваха за тържеството на исляма, но не получиха карт бланш за постигането му от военните, и какво е последвало от това. При подобно развитие ще се създаде отлична възможност за формирането на властовите структури в Египет под егидата на ислямистите, опитващи се да постигнат „велико бъдеще” за страната с помощта на шариата.

Малко история: от лозунги за социална справедливост към радикализация

Повечето специалисти свързват появата на „Мюсюлманските братя” (Al-Ikhwan Al-Muslimun) с ислямското мислене от края на ХІХ и началото на ХХ век и основните му елементи: национализмът, идеята за силната държава, индустриализацията и реализацията на „общото благо”. Затова раздаването на храна за най-бедните, създаването на начални училища и безплатната медицинска помощ, осигурявани от организацията през първите години от съществуването и, привличат към нея много нови привърженици първо в Египет, а след това и извън него.

Както е известно, смятаното за може би най-влиятелно фундаменталистко ислямско движение в Близкия Изток „Мюсюлмански братя”, е създадено в Египет от Хасан ал-Банна, през 1928. То много бързо печели популярност заради ярката си политическа насоченост (появата му е реакция на краха на Османската империя и окончателното утвърждаване на британското господство в Египет) и с основание се смята за първото революционно ислямистко движение. Паралелно с идеята за освобождаването от чуждестранната окупация, лидерите му се опитват да формулират алтернатива на компрадорските управляващи режими, в лицето на традиционните ислямски представи за морала и начина на живот.

Постепенно, „братството” излиза извън рамките на чисто религиозно обединение, демонстрирайки нарастваща нетърпимост към ценностите на гражданското общество. За сметка да дотогавашния си образ на инициатор на благотворителни акции, в средата на 30-те години то придобива чисто политически имидж, призовавайки египетските власти за установяване на ислямски ред и осъществяване на въоръжен „джихад” против немюсюлманите и, най-вече, против евреите, под лозунга „Вън евреите от Египет”, солидаризирайки се в това отношение с управляващите в Германия нацисти.

Радикалните идеи привличат много съмишленици и „братството” бързо се разраства: ако в края на 30-те години в него членуват само около 200 души, в началото на 40-те те са вече 60 хиляди, а в края на десетилетието достигат половин милион. Движението се превръща в мощна политическа структура, разполагаща с немалко активи (джамии, фирми, фабрики, болници и училища) и със съмишленици на ключови длъжности в армията и синдикатите. Така, влиянието на „Мюсюлманските братя” в египетската държава нараства лавинообразно.

Междувременно, в нелегалност, се формира и военно крило на движението  , което първоначално участва в антибританските акции, а след това и в нападения срещу висши египетски държавни чиновници. След като полицията разкрива военната мрежа на „братята”, започват арести на активисти на движението, а дейността му на няколко пъти бива забранена, което обаче само съдейства за окончателното формулиране на агресивната му идеология, която, от средата на 60-те години, започва да определя неговите действия. „Мюсюлманските братя” отново стават много популярни след неуспешната за арабите шестдневна война с Израел през 1967 и „износа” на египетски преподаватели и технически кадри в държавите от Арабския полуостров по време на петролния бум, след 1973. По онова време, броят на привържениците на движението се оценява на един милион, само сред военните, и на няколко милиона – сред гражданското население.

След като, в средата и края на 70-те години, от „Мюсюлмански братя” се отцепват радикалните групировки „Ат-Такфир уал-Хигра” (терористична салафитска формация) и „Египетски ислямски джихад” (поставяща си за цел свалянето на светския режим в Египет), движението придобива облика на по-скоро умерена ислямистка организация. Междувременно, под натиска на активистите на движението, тогавашният египетски президент Ануар Садат променя официалното наказателно право (в чл. 2 на египетската конституция шариатът бива обявен за основа на египетското законодателство) и създава Религиозен съвет.

Насилието като политически инструмент

Официално се смята, че египетските „Мюсюлмански братя” са се отказали (не е ясно, кога точно, но вероятно най-късно през 70-те години) от идеологията на насилието и оттогава се борят за плурализъм, макар че това въобще не изключва войнствения характер на действията им. При положение, че крайният екстремизъм се превръща в приоритет за организации като „Ислямски джихад” и „Ат-Такфир уал-Хигра”, е съвсем нормално братята да се опитат да се разграничат от тях, надявайки маската на „ислямски демократи”. Както и става.

Междувременно, „Мюсюлманските братя” се превръщат в своеобразен генератор на радикални ислямистки идеи и кадри за целия Близък Изток, както впрочем и за Европа и нейната постепенно нарастваща мюсюлманска общност. При това те се превръщат в самостоятелни носители на идеите на политическия ислям. Така, вътрешното разграничаване, в рамките на движението, между „фундаменталисти” и „ислямисти” позволява създаването на редица военизирани терористични групировки, като например „Ал-Джамаа ал-Исламия”, осъществили серия политически убийства, най-известно сред които е това на египетския президент Ануар Садат, през октомври 1981. Друг „страничен плод” на активността на братството е появата на Ал Кайда, в чиято идеологическа основа заляга учението на Хасан ал-Банна, развито по-късно от Саид Кутб.

Подготвеното от египетските „братя” радикално крило формира многобройни паравоенни групи, доказали качествата си в Афганистан. Освен това движението финансира обучението в престижната мюсюлманска духовна академия – каирския университет Ал-Азхар, на редица бъдещи лидери на фундаменталистки движения от Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия, реализирайки на практика идеята за „износ” на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно мнозина западни експерти смятат „Ислямското движение на Узбекистан” или „Хизб ут-Тахрир” (създадена през 1953 в Източен Йерусалим) за централноазиатски филиали на „Мюсюлманските братя”, които, с течение на времето, сами се превръщат в регионални генератори на екстремизъм.

Демокрация по ислямски модел

Според лидерите на движението „не може да има никакво съмнение, че в мюсюлманския свят следва да бъде наложена истинска демокрация”, като уточняват, че това може да бъде само демокрацията, основана на ислямските принципи.

Така, издигайки лозунга „ислямът е решението на всеки въпрос”, те определят целесъобразността на данъка „джизие”, налаган само на немюсюлманите, съгласно постановките на Корана. Идеята е, че тъй като не служат в армиите на мюсюлманските държави, представителите на другите религии трябва да си плащат за това, че мюсюлманите ги защитават. През 1997, водачът на „Мюсюлманските братя” Мустафа Машхур се опитва да превърне тази постановка в част от египетската конституция. Но, при наличието, в онзи момент, на 6 милиона християни, организирали масови протести, тази „оригинална идея” (както я определят самите ислямски радикали) се проваля. Движението обаче, съумява да извлече полза дори от това: то винаги е твърдяло, че думите, съдържащи се в Корана, както и методите на действие на ранните мюсюлмани, без оглед на историческата специфика, са непоклатими и следва да се изпълняват безпрекословно, а който не го прави е враг на Аллах и неговия пророк.

Тоест, вижда се, че демокрацията в нейния ислямски формат, притежава ярко изразени специфични черти, радикално отличаващи се от цивилизованото разбиране за това понятие. По същия начин, впрочем, се тълкува и понятието „тероризъм”. Така, по време на посещението си в Москва, през февруари 2010, шефът на ХАМАС (организация, която също се смята за силно повлияна от идеологията на „братята”) заяви, че: „истинските терористи са онези, които завладяват чужди земи, а не онези, които защитават родината и народа си от окупацията. Затова, според нас, начело на списъка на терористите следва да бъде поставен Израел”.

По пътя към властта

„Мюсюлманските братя” нееднократно са демонстрирали, че се ползват с подкрепата на достатъчно широки обществени слоеве, включително и участвайки в парламентарните избори. Тъй като законът от 1954 (приет след неуспешното покушение срещу тогавашния президент Насър) за забрана на движението не е отменен, „братята” са принудени да използват за целта вече регистрирани партии или пък да издигат „независими” кандидати. Така или иначе, в блок с либералите от партията „Нов Вафд”, те успяват да вкарат 8 депутати в египетския парламент, през 1984, после, в съюз с т.нар. „Ислямски алианс”, броят им нараства до 37, през 1987. През 2000, депутатите на движението са 17, а през 2005 – цели 88.

Световната демократична общност възприе като сензация прозвучалата наскоро в египетския парламент декларация, че „Мюсюлманските братя” искат да участват в реформирането на политическата система в страната и прехода и към демокрация. Макар че след първия кръг на последните парламентарни избори в страната (в края на ноември 2010) движението обяви, че ще бойкотира втория тур заради многобройните нарушения, то не се отказа от активното си политическо участие в живота на страната и осъществяващите се в нея трансформации.

Днес „Мюсюлманските братя” разполагат с около един милион активни членове само в Египет. Движението поддържа различни благотворителни институции (най-вече болници) в бедните квартали, участва в разпределянето на хранителни продукти и в програмите за създаване на работни места за младите хора. Това обяснява и подкрепата за него, демонстрирана от най-бедните слоеве в Египет, представляващи огромното мнозинство от жителите на страната. Движението е нееднородно и през последните години се трансформира. Променят се и политическите му предпочитания. Така, ако членовете му на възраст 50-70 години предпочитат теократичния модел, по-младите, напротив, биха искали налагането на „демокрация с ислямски отенък”, докато най-младите участници в протестното движение на столичния площад Тахрир призовават за налагането на шариата. При това, в хода на египетската революция, водачите на египетските „Мюсюлмански братя” нееднократно декларираха, че движението няма да участва в работата на новото правителство в случай, че режимът бъде сменен. В същото време, вицепрезидентът Омар Сюлейман ги призова да се включат в националния диалог, което обаче беше отхвърлено от един от лидерите на движението Мохамад Бади, под предлог, че президентът Хосни Мубарак все още не е отстранен от президентския пост.

По-късно, тази позиция нееднократно беше преразгледана, коригирана и дискутирана в хода на срещите между лидерите на опозицията и правителството. Както се посочва в един анализ на британския „Гардиън”, „ръководството на движението преценява ситуацията всеки ден, дори всеки час” и действа, ръководейки се от обстоятелствата, без да следва някаква ясна програма. На свой ред, един от смятаните за „реформисти” в ръководния съвет на „Мюсюлманските братя” Есам ал-Ериан се опитва да очертае рамките на политическите амбиции на движението, настоявайки, че то няма и не може да има никакви планове да управлява процеса на лансиране на бъдещите кандидати за президентския пост. В същото време обаче е съвсем ясно, че всеки, ползващ се с достатъчно широка подкрепа, кандидат на „обединената” опозиция ще трябва предварително да бъде одобрен от „братята”. Впрочем, Ал-Ериан отива още по-далеч, твърдейки, че движението дори няма да търси подкрепа в парламента. Според него, прогнозите на мнозина западни анализатори, че движението само чака подходящ момент за да „разпери крила” и да поеме контрола над най-гъстонаселената арабска държава е чиста измислица.

„Задачата ни е формирането на широка коалиция – твърди Есам ал-Ериан, според който – ние следваме подобна стратегия по ред причини, като най-важната е да не отблъснем или стреснем привържениците на „Мюсюлманските братя” и представителите на другите политически течения. Всички трябва да осъзнаем, че страната ни беше разрушена от Мубарак и семейството му и задачата за възраждането и не е само наша, а на всички египтяни”. Той подчертава, че „братята” представляват специфичен феномен, тъй като, движението не се стреми към властта, използвайки насилие, както го правят другите ислямистки организации.

Експертът по въпросите на египетския политически ислям от Университета в Дърам (Великобритания) Халил ал-Анани посочва, че по време на демонстрациите срещу режима на Мубарак в Кайро, „Мюсюлманските братя” не издигаха определени политически искания, които да показват, че преследват някакви собствени цели. „Братята” направиха много грамотен тактически ход, отивайки под крилото на Мохамед ал-Барадей за да станат част от обединената египетска опозиция. Всъщност, така те изпратиха ясен сигнал най-вече на Запада.

Но, ако „братята” не се стремят към политическата власт, каква и истинската им цел? Редица западноевропейски експерти смятат, че тя следва да се разглежда в контекста на по-ранната им антиколониална борба. Става дума, преди всичко, за конкретните ежедневни нужди на египтяните, посочва британският анализатор Джошуа Стечър от Университета в Кент. За решаването на тези проблеми, обединени от понятието „даваа” или „социален ислям”, концентрират усилията си голям брой членове на „Мюсюлманските братя”. И само при постигането на сериозни успехи в тази посока ще може да се говори за по-нататъшната ислямизация на египетското общество. „Готови сме да играем определена политическа роля, но не самостоятелно, а под „чадъра” на по-широка политическа структура” – твърдят лидерите на движението.

В контекста на тази идея, „братята” вече формират широк демократичен алианс, в навечерието на изборите, като са готови за сътрудничество с най-широки социални слоеве – от коптските християни до различните женски организации. При това, както посочва Халил ал-Анани, реформисткото крило в рамките на движението ще продължи да печели позиции и влияние „за сметка на консервативната стара гвардия”.

Анани смята, че режимът на Мубарак съзнателно е преувеличавал влиянието на „братята”, представяйки ги като сериозна заплаха за египетското общество и Запада. Според него, съзнателната им демонизация е била предлог за запазване репресивния характер на режима.

„Ако Египет реши днес да проведе свободни и справедливи избори, „Мюсюлманските братя” няма да получат мнозинство в парламента. Възможно е те да имат значително присъствие, но съотношението на силите ще бъде плуралистично – подчертава Халил ал-Анани, според който – вече е време Западът да преразгледа отношението си към движението. Ако той не прецени достатъчно точно значението и влиянието на „братята”, рискува да допусне фатални грешки при формулиране на египетската си стратегия”.

Истината е, че засега Западът знае за „Мюсюлманските братя” само това, което трябва, да знае, поне според ръководството на движението. А именно, че целта на „братята” е връщането към основите на исляма. В същото време обаче, повечето западни експерти са убедени, че декларациите на движението, че няма политически амбиции са откровена лъжа.

Още малко история: връзките между Вашингтон и „Мюсюлманските братя”

И така, докато в Северна Африка и Близкия Изток местните авторитарни лидери (включително и подкрепяните доскоро от САЩ) си отиват, или пък са принудени да се справят с нарастващата съпротива на опозицията, прерастваща ту тук, ту там в открити бунтове или дори в гражданска война, Вашингтон се опитва да реши важен външнополитически проблем: как да действа по отношение на влиятелните, но все още непрозрачни за него „Мюсюлмански братя”.

Както вече посочих по-горе, анализаторите продължават да спорят ожесточено за това, доколко силно и опасно е това 83-годишно ислямистко движение, чиито филиали са най-активната опозиционна сила в практически всички, обхванати от вълненията, арабски държави. Мнозина се питат, как „братята” ще се отнасят към Израел и, дали наистина са се отрекли от употребата на насилие. Повечето обаче – включително и администрацията на президента Обама – очевидно смятат, че става дума за движение, с което Западът може да си има работа, макар че Белият дом засега отрича да поддържа официални контакти с него.

Както посочва американският специалист по Близкия Изток Йън Джонсън, „ако всичко това поражда сред аналитичната общност в САЩ усещането за дежавю, причината е, че през последните шейсетина години многократно сме дискутирали тази тема, почти с едни и същи резултати. От 50-те години на миналия век насам, САЩ нееднократно сключваха тайни съюзи с „братята” или с техните филиали за решаването на такива разнообразни проблеми, като борбата с комунизма или намаляване на напрежението сред европейските мюсюлмани. И, ако се вгледаме в историята, ще видим една позната схема: всеки път, когато американските лидери решаваха, че „братята” могат да се окажат полезни и се опитваха да ги използват за целите на САЩ, полза от тези експерименти (което едва ли е чудно) съумяваха да извлекат единствено самите „братя”, но не и Америка”.

Да вземе за пример управлението на президента Айзенхауер. През 1953 (само година преди „Мюсюлманските братя” да бъдат забранени от Насър) в рамките на пропагандната кампания, тайно осъществявана от Информационното управление на САЩ, в Принстънския университет са поканени над трийсет ислямски теолози от различни мюсюлмански държави за участие в научна конференция. Истинската причина за поканата е гостите да бъдат впечатлени от „духовната и нравствена мощ на Америка”, тъй като се смята, че завръщайки се в родината си те биха могли да повлияят повече на местните мюсюлмани, отколкото корумпираните им ретроградни управители. Крайната цел е да се стимулира антикомунистическия курс на въпросните държави, наскоро станали независими, повечето от чиито жители са мюсюлмани.

Сред въпросните теолози, удостоени с честта да бъдат приети от Айзенхауер, е и представителят на „Мюсюлманските братя” Саид Рамадан, който, между другото, е зет на основателя на движението и отговаря за „външната му политика” (той е и баща на идеолога на т.нар. „евроислям” Тарик Рамадан). Това разбира се, не е случайно и хората от администрацията на Айзенхауер са знаели какво правят. Според тях, в битката с комунизма, религията (и, в частност, ислямът) би могла да се окаже полезен инструмент, имайки предвид, че Съветският съюз е атеистична държава, докато САЩ защитават свободата на вероизповеданията. Впрочем, аналитичните доклади на ЦРУ от онова време, посветени на Саид Рамадан, са доста категорични – в тях той е наречен „фашист, заинтересован от обединението на вярващите мюсюлмани в името на завоюването на властта”. Въпреки това обаче, той е приет в Белия дом.

В края на 50-те години, ЦРУ почти открито подкрепя Рамадан. И макар че би било пресилено да го смятаме за „американски агент”, истината е, че именно САЩ го подкрепят през 50-те и 60-те години, включително, когато овладява прословутата джамия в Мюнхен, превръщайки я в един от най-важните центрове на „братята” и убежище от преследванията, на които са подложени в продължение на десетилетия в родината си. В крайна сметка обаче, по онова време САЩ не печелят кой знае колко от заиграването си с „братята”, защото Рамадан се оказва много по-заинтересован да следва собствения си ислямистки „дневен ред”, отколкото да насочи основните сили на движението към борбата с комунизма. През следващите десетилетия той подкрепя иранската революция, с което окончателно разочарова американците.

Разбира се, в сътрудничеството между Вашингтон и „Мюсюлманските братя” има и приливи, и отливи. Така, по време на Виетнамската война, вниманието на САЩ се насочва в друга посока, но след съветската инвазия в Афганистан интересът им към ислямистите отново силно нараства. През този период Вашингтон открито флиртува с ислямските радикали, особено с „братята”, като подкрепя и въоръжава афганистанските „моджехидини” (част от които по-късно формират мрежата на Бин Ладен, известна като Ал Кайда).

В годините, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, САЩ първоначално активно преследваха активистите на „Мюсюлманските братя”, обявявайки редица техни лидери за „терористи”. По време на втория президентски мандат на Буш-младши обаче, когато САЩ осъзнаха, че губят и двете войни, водени мюсюлманския свят, и се сблъскаха с все по-враждебно настроените към тях мюсюлмански общности в Германия, Франция и другите европейски държави, където „братята” разполагаха със сериозно влияние, Вашинггон негласно промени позицията си. Администрацията на Буш разработи нова стратегия за установяване на тесни връзки с мюсюлманските групи в Европа, идеологически близки до „братята”, разчитайки, че те могат да помогнат за неутрализацията на по-радикалните групировки, като например самоорганизиращите си екстремисти в Париж, Лондон или Хамбург. Освен това, също както и през 50-те години, стремежът е в мюсюлманския свят да се наложи представата, че Вашингтон поддържа близки връзки с базиращите се на Запад ислямисти. Затова, след 2005, Държавният департамент предприе редица конкретни стъпки за да си спечели доверието на „Мюсюлманските братя”. Така, през 2006, той организира конференция в Брюксел с участието на европейските филиали на „братството” и редица американски мюсюлмански организации, като „Ислямската общност на Северна Америка”, за която се смята че поддържа тесни връзка с „Мюсюлманските братя”. Този завой бе подкрепен и от аналитичните доклади на ЦРУ, в един от които (писан през 2006) се твърди, че „братството” притежава „впечатляващ вътрешен динамизъм, отлична организация и завидни умения за работа с медиите”. Въпреки загрижеността на повечето западноевропейски съюзници на САЩ, според които подобна подкрепа за „Мюсюлманските братя” в Европа е прекалено рискована, ЦРУ продължи да работи за задълбочаване на сътрудничеството с „братята”. Що се отнася до администрацията на Обама, тя дори остави на постовете им редица членове на екипа на Буш, разработили навремето тази стратегия.

На какво всъщност се дължи постоянният интерес към „Мюсюлманските братя”? От момента на основаването на движението, през 1928, от Хасан ал-Банна, то продължава да изразява надеждите на потиснатата и нерядко объркана средна класа в мюсюлманския свят. „Братята” се опитват да обяснят неговата изостаналост с помощта на специфична смес от фундаментализъм и фашизъм (т.е. реакционна политика, съчетана с ксенофобия). Според тях, днешните „правоверни” не са достатъчно добри мюсюлмани и следва да се върнат към истинския дух на Корана. Чужденците (и най-вече евреите) пък са част от мащабен заговор за увековечаване потисническото над мюсюлманите. Тази идея се прокарва с помощта на съвременна структура, наподобяваща политическа партия, която разполага с женски групи, младежки клубове, издателства и електронни медии, а отвреме навреме и със собствени въоръжени формации. Освен това, тя поражда и много, далеч по-твърдолинейни, разклонения на радикалния ислямизъм (от ХАМАС до Ал Кайда), макар че днес много от тези групировки смятат „Мюсюлманските братя” за „прекалено традиционни”. Затова не е чудно, че независимо от всички тревожни аспекти на дейността им, „братята” продължават да са толкова интересни за американските и европейски политици, опитващи да разширят влиянието си в тази стратегически важна част на света.

Истината обаче е, че „Мюсюлманските братя” са ненадеждни партньори. В страните, където движението разчита, че може да се влее в основното политическо русло, то декларира, че се отказва от употребата на насилие, на местно равнище. Оттук и декларациите на египетските „братя”, че вече не се стремят към насилственото сваляне на режима, макар че членовете им не спират да призовават за унищожаването на Израел. Освен това, в Египет, лидерите на движението подчертават, че искат религиозните съдилища да гарантират съблюдаването на шариата, но отвреме навреме са склонни да се съгласят, че и светските съдилища могат да имат правото на окончателно решение. Което, разбира се, не означава, че умереността им е изцяло лицемерна, но в същото време следва да сме наясно, че „братята” са възприели ценностите на демокрацията и плурализма само частично, а може би и временно.

Някои изводи

От всичко казано дотук, се налагат няколко важни извода.

На първо място, Египет не е просто родината, но и най-важното „бойно поле” за „Мюсюлманските братя” (освен всичко друго, в една страна, където живеят 84 млн. души, по-лесно и ефективно могат да се привличат значителни групи от населението), макар че там дейността им все още е официално забранена. Движението има филиали в над 70 държави по света, като най-важните са в Саудитска Арабия (осигуряваща основния приток от финансови средства, включително чрез ислямските центрове в Женева и Мюнхен); в Тунис (гарантиращ контрола и подкрепата за антиизраелските настроения в държавите от Магреб); и в Ливан (осигуряващ един от най-вероятните плацдарми за нападение срещу Израел).

На второ място, още от самото начало на дейността си, „Мюсюлманските братя” демонстрират привързаност към двойните стандарти. Това се отнася например за отношението им към западните ценности – така, когато Хасан ал-Банна се нуждае от средства за изграждането на джамия в района на Суецкия канал, а след това и на вечерни училища за работниците, т.е. когато европейските демократични стандарти пряко засягат съдбата на членовете на движението, ислямистите предпочитат временно да забравят за „разлагащото влияние на Запада”.

На трето място, насилието, превърнало се в основен инструмент на политически ислям, както по отношение на „братята”, така и на дъщерните им организации (като ХАМАС например), се приема като законно право от екстремистите

На четвърто място, най-старата ислямистка формация в Египет, през цялата си дълга история, винаги е била част от всички антиправителствени дейности, а днес има шанса да възстанови предишните си позиции на водеща опозиционна сила в страната, въздействайки в тази посока и върху местното и западното обществено мнение.

На пето място, движението „Мюсюлмански братя” е поело ролята на лидер на ислямистките организации по света и носител на толкова радикални идеи, че реализацията им е възможна само ако то разполага с достатъчна политическа власт. Официално, „братята” се позиционират като мирна организация, действаща съгласно конституцията, т.е. съобразяваща се със светските закони. На практика обаче, те винаги са готови да действат (от гледна точка на официално провъзгласената им мисия) достатъчно решителн и дори жестоко, т.е. използвайки насилие. За ефективността на техните действия помага натрупаният по време на почти шейсетгодишната им забрана опит, както и имиджа на „мъченици” и „борци за справедливост”, който лесно се транслира сред масите и се възприема от тях подчертано позитивно.

На шесто място, оценката на „Мюсюлманските братя” за събитията в Египет и целия ход на последващите им действия се определя от изброените на интернет-сайтовете на движението лозунги, като например: „Коранът е нашия закон, а джихадът – нашия път”. Имайки предвид, че разполага с достатъчно на брой активисти, натрупали богат боен опит в Афганистан, Ирак и Чечения, движението е напълно подготвено за действия и в условията на гражданска война.

На седмо място, укрепването на контактите на „братята” с ХАМАС и други терористични групировки, действащи непосредствено до израелските граници, може да доведе (или вече е довело) до  разработването на съвместни планове за действие против еврейската държава, което пък да доведе до анулирането на действащите вече 33 години мирни споразумения между Египет и Израел, да прекрати частичната блокада на Газа и така да провокира локален или мащабен въоръжен конфликт между Израел и арабския свят.

На осмо място, вероятната загуба на основния му арабски партньор може да накара Израел да преразгледа досегашната си доктрина за сигурност и да се ориентира към тотално превъоръжаване, вероятно с помощта на водещите западни държави и, най-вече, на САЩ и Германия.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн