28
Нед, Ное
6 Нови статии

САЩ, Турция и кризата на западната система

брой3 2011
Typography

След като еднополюсният свят все повече остава в архивите на историята, Западната система, начело със САЩ, както изглежда, навлиза в стадий на необратима криза. Финансово-икономическият крах и загубата на толкова важно звено на Западната геополитическа система, каквото е Турция, свидетелства за това, че САЩ са на път да се изчерпат като движеща сила на глобалното развитие. В момента тази страна е на ръба да вземе едно наистина епохално решение – да се откаже от плановете си за световна хегемония, т.е. да сподели с другите големи глобални играчи решаването на въпросите на международната политика и икономика, или пък да продължи да настоява за реализацията на хегемонистичните си проекти, излагайки по този начин на риск собственото си оцеляване като нация. Дали ще бъде предпочетен единият или пък другият вариант ще зависи от краткосрочните и средносрочни отношения, които ще се формират между групите за натиск, определящи американската външна политика, както, разбира се, от развитието на процесите в многополюсната глобална система.

Пукнатината в отношенията с Турция

Консолидацията на многополюсния контекст и постоянното разширяване на икономическата и геополитическа сфери на влияние на някои евроазиатски и латиноамерикански държави налага вземането на решения, които се отразяват много сериозно върху сегашната администрация на САЩ. Това се случва в момент, когато Вашингтон, както изглежда, не само че не е в състояние да упражнява някакъв контрол върху текущата финансово-икономическа криза, разтърсила Западната система (още повече, че Америка е в самия център на кризата), но и да контролира ефективно отношенията с водещите евроазиатски държави, като Русия, Индия и Китай. Днес вече именно тези страни (с все по-голяма отговорност) диктуват приоритетите на международния дневен ред. Към всичко това следва да добавим и трудностите, с които ежедневно се сблъсква Пентагонът от времето на Първата война в Залива насам, опитвайки се да контролира ефективно гигантските и скъпоструващи американски въоръжени сили. Слабостта на САЩ се проявява, в частност, и в не съвсем успешните опити на президента Обама и държавния секретар Клинтън да урегулират критичните ситуации в някои региони на света, като например в Близкия и Средния Изток. В този регион, който е от съществено значение за експанзионистичната стратегия на САЩ в Евразия, един толкова важен съюзник, какъвто е Турция (доскоро смятана за опора на западните интереси, както впрочем и на специфичните интереси на Израел), напоследък заема позиция, която очевидно не отговоря на стратегията на Вашингтон. Което пък доведе до дестабилизацията на плана за геополитическата система, замислен от Съединените щати.

Пукнатината в отношенията с Турция напомня на американските стратези друг оскърбителен за тях факт от историята, а именно – за загубата, в края на 70-те години, на Иран, като ключов съюзник в „голямата игра”, която предшествениците им провеждаха по отношение на вече несъществуващия Съветски съюз. Днес, след промените в глобалния контекст, когато акцентът все повече се измества към многополюсния модел, пукнатината в отношенията с Анкара може да има пагубни последици за американската система, най-малкото, в пет основни аспекта.

На първо място, това засяга най-важния военен механизъм на Запада, тоест НАТО. Още колко дълго тази организация, начело с датчанина Расмусен, ще търпи ексцентричното поведение на един от членовете си, който съвършено открито демонстрира антиизраелска, а това означава и антиамериканска, позиция? Ще бъде ли НАТО в състояние да балансира желанието на Турция да играе водещата роля в региона, без да раздразни още повече израелския си съюзник? Това са само два от многобройните въпроси, на които ще трябва да даде отговор новата целесоъбразна формулировка на задачите пред Северноатлантическия алианс, без оглед на „историческия завой”, осъществен на последната среща на върха на НАТО в Лисабон, през ноември 2010.

На второ място, това засяга отношенията между Анкара и Брюксел. Новата Турция на Реджеп Ердоган е готова да влезе в ЕС, но Париж (и в по-малка степен Берлин) препятстват процеса на турското присъединяване към Съюза, използвайки такива несъществени проблеми, като тези, свързани с човешките права, което е познат идеологически инструмент, разработен навремето от американските „мозъчни центрове” и впоследствие взет на въоръжение от европейците и, особено, от президента на Франция Никола Саркози.

Ако Турция за пореден път получи отказ за присъединяване към ЕС, тя вероятно още повече ще укрепи връзките си с неевропейските пазари (руски, ирански, китайски), укрепвайки по този начин Евроазиатския икономически регион.

На трето място (което, донякъде, е свързано с казаното по-горе), създава се впечатление, че Турция, смятаща се за четвъртия полуостров на Европа, привлича все по-големите икономически интереси на средиземноморските държави, при това не само на тези от Южна Европа, а и от Северна Африка. За укрепването на икономическите отношения между Турция и средиземноморските страни особена роля играе лансираният от Русия и Италия проект за газопровода „Южен поток”.

На четвърто място, става дума за отношенията между Турция и постсъветските държави от Централна Азия. Турция е транзитна държава по пътя към/от Централноазиатския регион, т.е. пространството, което Вашингтон се опитва да подчини от разпадането на Съветския съюз насам. Докато Турция стриктно следваше американските указания, Вашингтон съдействаше за реализацията на пантюркистките и стремежи (проявили се още по време на разпадането на Югославия) по отношение на централноазиатските републики (т.нар. „Евроазиатски Балкани”, както ги нарича Бжежински), задълбочавайки вътрешните им проблеми (насочени най-вече против Русия, а в перспектива и против всички евразийски сили). Днес, когато Анкара, както изглежда, се стреми да провежда собствена независима политика, отношенията и с държавите от Централна Азия (които тя умело балансира с отношенията си с Москва) започват да тревожат Вашингтон. Тъкмо това бе и причината за опитите за демонизация на Турция, предприемани напоследък от някои западни медии.

И, на последно място, следва да подчертаем, че добрите отношения на Анкара с Москва, Пекин, Техеран и водещите южноамерикански държави са предпоставка за промяна на турския геополитически курс. Тази промяна се осъществява по недвусмислен начин в посока към укрепване на новата полицентрична система на международните отношения.

Имало едно време един Запад

В условията на така очертаната ситуация, Западната система, начело със САЩ, рискува да се разпадне на части. Експанзията на тази система на Изток вече е навлязла в етап на забавяне и спиране, предвид новите амбиции на Русия за водещи позиции на международната сцена, но най-вече заради провала на военните операции в Афганистан и Ирак, които Пентагонът и Вашингтон не съумяват да удържат под свой контрол. В Африка, съперничеството с Китай поставя целия Запад в критична ситуация. Тъй като Вашингтон не съумява (въпреки създаването на африканското командване на въоръжените сили на САЩ AFRICOM) да противодейства ефективно на китайското проникване на Черния континент и на фона на „революционните безредици” в Северна Африка, е разумно (и желателно за Европа, като цяло) да предположим, че някои европейски държави, имащи достатъчно ясна представа за собствените си интереси, в близко бъдеще ще опитат да се приспособят към променената международна ситуация, сключвайки нови двустранни споразумения с Китай и африканските държави.

В Япония, въпреки падането на правителството на Юкио Хатояма (което, макар и прикрито, се придържаше към антиамерикански позиции) критичните оценки за целесъобразността на японско-американските отношения, установени след 1945, продължават да нагнетяват недоверие към Вашингтон (подсилващо се от поведението на САЩ след природната катастрофа, сполетяла Япония), постепенно ерозирайки възможностите на Съединените щати да влияят върху основните японски политически решения.

Междувременно, Южна Америка вече не е „задния двор” на САЩ, както беше през миналото столетие. Бразилия, Каракас, Ла Пас и, донякъде, Буенос Айрес забележимо увеличават степента на политическата си независимост. Подписването на редица договори и споразумения между тези страни, както и между някои от тях и Иран и Турция, свидетелстват за формирането на нов уникален „антиимперски” фронт, който все още е в процес на изграждане, но би могъл да обедини противниците на крайния икономически либерализъм и неограничената от нищо „свободна търговия” в различните точки на планетата. Такива факти, като акцентът върху социалните проблеми, демонстриран от правителствата в Бразилия, Венецуела и Аржентина, възстановяването на държавния контрол върху стратегически важни руски предприятия, наблягащата на колективната свобода социална политика, провеждана от Анкара и Техеран (отчитаща специфичната ислямска представа за обществото и икономическите отношения) не само говорят за провала на модела на неограничената от нищо свободна търговия, но и са обективна преграда пред глобализационния процес, който, от геополитическо гледна точка, се реализира под формата на експанзия на американското влияние върху цялата територия на планетата.

След като през последните години бяха силно ерозирани социалните системи в повечето европейски държави, под натиска на олигархичните структури (които, на практика, са инструмент за реализация на американските геополитически интереси) и ултимативните изисквания на МВФ, европейските страни, до голяма степен, загубиха стабилността, която в миналото обуславяше икономическия им растеж. Следствие от намаляващия дял на европейските страни в глобалната икономика стана отслабването на периферията на Западната система в полза на нейния център, олицетворяван от САЩ. Именно това е и причината за разпадането на геополитическата система възникнала под егидата на Съединените щати след 1945. И, ако в близко бъдеще не бъдат направени сериозни корекции, целящи „удържането” на Европа в рамките на Западната система, можем да очакваме, че редица водещи европейски държави ще направят избор в полза на многополюсния модел на световно устройство.

Време за вземане на решения

И така, ролята на САЩ, като движеща сила на глобалното развитие, изглежда изчерпана. От геополитическа гледна точка, Вашингтон се намира на кръстопът: той трябва или да се откаже (поне временно) от двестагодишния си проект за глобална хегемония, или да продължи да се придържа към него, използвайки обаче нови методи и критерии. Ако изберат първия вариант, САЩ ще трябва да преразгледат социалната и военната си система, но, преди всичко, ще трябва да съгласуват положението си на международната сцена с бившите си съюзници и с новите глобални играчи. Въпреки това, признаването на полицентричния свят може да ерозира цялата военно-индустриална система, която е в основата на икономическата и политическа мощ на Съединените щати. В такъв случай, динамичното равновесие между групите за влияние, определящи военно-политическата стратегия на САЩ, може да бъде подложена на пагубно сътресение. Пряка последица от дестабилизацията по върховете на американския управляващ елит може да се окаже разпадането на гигантската сфера на влияние, която САЩ с толкова труд съумяха да създадат през последните 60 години. На свой ред, преразглеждането на дела на американското влияние може да сложи началото на нов геополитически цикъл, чиято стабилност ще се основава не върху модела на свободния пазар, а на реалните геополитически потребности на новосформираните сфери на влияние.

Ако пък изберат втория вариант, т.е. ако решат да продължат борбата за глобална хегемония, САЩ ще трябва и да поемат огромното финансово бреме, необходимо за поддържане на „перманентната война” за господство. В духа на пагубния призив на Едуард Лутвак от 1999 (по време на заключителния етап от разпадането на Югославия): „Дайте шанс на войната!”, САЩ ще трябва да реализират на практика неоконсервативната теза за „конструктивния хаос”, рискувайки обаче да провокират опасна асиметрия в геополитическите отношения в Азия, Африка и Южна Америка.

Независимо от това, какъв избор ще направят във Вашингтон, отношенията между „нацията, без която не можем да минем” и останалия свят със сигурност вече няма да бъдат такива, каквито бяха досега.

* Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Еуразия” и директор на Института за геополитика в Рим

Поръчай онлайн бр.6 2021