06
Пон, Дек
9 Нови статии

Войната – приемственост в промяната и промяна в приемствеността

брой3 2011
Typography

Войната може да бъде разбрана само в нейната цялост. Ако се концентрираме единствено върху приемствеността в промяната, рискуваме да подценим промяната в приемствеността. Тоест, не бива да изпускаме от поглед и единия, и другия аспект.

Карл фон Клаузевиц е достатъчно ясен по този въпрос: „по отношение на войната, повече от където и да било другаде, се налага да анализираме природата и, като цяло, защото при нея, повече от където и да било другаде, частта и цялото следва да бъдат осмислени заедно” (1).

В настоящата статия ще се опитам да анализирам бъдещата война, в нейната цялост. Бъдещата война ще включва и промените, и приемствеността с войните от миналото. Мнозина трудно осъзнават взаимовръзката между приемственост и промяна, затова с тази статия ще се опитам да им дам полезен ориентир. По същия начин, често липсва задоволително разбиране за връзката между военната теория и практиката (2). Наличието на подобен „интелектуален недостиг” в сферата на стратегическото мислене може да окаже крайно негативно влияние върху планирането на националната сигурност.

Същността на проблема за онези, които са ангажирани със стратегическите функции да ръководят планирането на отбраната с цел да се гарантира максимално националната сигурност, е необходимостта да са подготвени за едно бъдеще, чиито основни очертания са, общо взето, известни, но за което почти нищо не се знае в детайли. Наясно сме с всичко, което трябва да се знае за войната, което не е чудно, предвид 5500-годишния военен опит на човечеството. В буквалния смисъл обаче, нищо не бихме могли да кажем, с достатъчна степен на сигурност, за войните на бъдещето, дори ако става дума за съвсем близкото бъдеще. Не сме наясно, нито защо, нито с кого, кога, къде, как и с какво ще се водят тези войни. Същото впрочем се отнася и за резултатите от тях. Очевидно е, че колкото по-далеч в бъдещето се вглеждаме, опитвайки се да прогнозираме, какво точно ще се случи, толкова по-мъгляв ще ни изглежда ходът на предполагаемите събития. При това, няма как да разчитаме на някакво магическо кълбо или на механизмите, ползвани от астролозите, за да решим този проблем. Но, колкото и да са неинформирани стратезите, планиращи националната отбрана, те са длъжни да прогнозират, какво може да се очаква в бъдеще (3).

При това положение, на какво следва да се базират прогнозите ни за бъдещето, по отношение на войните, военното дело и стратегията? Елементарният отговор е, че хората, ангажирани с тях, следва да трупат колкото се може повече опит и знания, надявайки се, че те ще им помогнат да направят правилния, а не погрешния стратегически избор. Не бихме могли да знаем днес, какви точно решения в сферата на стратегическото планиране следва да вземем, така, че те да бъдат преценени като правилни след двайсет години, да речем. Защо? Ами защото никой не може да вижда бъдещето.

Затова вместо да поемаме предизвикателства, които са непосилни за нас, е по-добре да се ангажираме с това, с което наистина можем да се справим. Например, да формираме достатъчно политици, военни стратези и изпълнители, интелектуално подготвени да намират достатъчно добри решения за проблемите, които ще започнат да се очертават или пък ще възникнат внезапно след години. Както и (което е не по-малко важно) да развием и поддържаме потенциал и възможности, достатъчно адаптивни за да ни помогнат да се справим с максимално широк спектър от заплахи за сигурността, след като не можем да разчитаме, че можем да дефинираме още днес специфичните заплахи и възможности, пред които ще се изправим в едно по-близко или по-далечно бъдеще.

Настоящата статия представя девет основни тези и свързани с тях съображения относно основните днешни и бъдещи (става въпрос за близкото бъдеще) характеристики на войната и военното дело, със съответните уговорки.

Аргументите

Войната e постоянна, по своята природа, но характерът и се променя непрекъснато.

Войната представлява, повече или по-малко (но винаги до определена степен), организирано насилие, мотивирано от политически съображения. Войната е продукт на политиката, а политиката е свързана с разпределянето на властта – кой колко власт да притежава, как да я използва и, какви са последиците от това. Важно е да различаваме войната и воюването, в единствено число, от войните и епизодите на воденето им, в множествено число. Засега няма някаква общоприета теория за войната, която да може да ни обясни „защо” и „кога” избухват отделните войни. Впрочем, теорията за войната следва да бъде и теория за мира. Защото концепцията за войната има смисъл само по отношение на нейната противоположност. Ако предпочитаната от вас обща теория на войните изглежда достатъчно добра за да обясни, защо световните войни избухват през 1914 и 1939, дали също толкова убедително би могла да обясни и, защо това не се случва през 1913 или 1938? Мнозина бъркат природата на войната с нейния характер. Първата е универсална и вечна и не се променя, докато вторият винаги е променлив. И това различие съществува не само от чисто академична гледна точка, иначе не би си струвало да го споменаваме. То означава много, ако вярвате, че някоя велика идея или

свръхмодерна технология може да промени природата, а не само характера, на войната. Ето един очевиден пример – навремето мнозина теоретици са твърдели, че военновъздушните сили ще променят (или вече са променили) природата на войната. Подобна теза е съвършено неоснователна, поне за достатъчно последователните концептуалисти. В това отношение Клаузевиц никак не ни улеснява. Великият пруски военен теоретик твърди на едно място, че „природата на войната е комплексна и променлива”, а на друго, че „всички войни имат една и съща природа” (4). Лично аз приемам за вярно второто твърдение. Ако смятаме, че различните войни са примери за различни типове политическо и социално поведение, рискуваме да допуснем сериозна грешка в разбирането за приемствеността, запазваща се независимо от повече или по-малко очевидните промени във времето и в различните контексти. Има само една обща теория на войната, защото войната – онази от миналото, днешната и бъдещата – са просто разновидности на един и същи феномен. Военновъздушните сили промениха доста воденето на войната, но през стоте години, откакто съществуват, те не засегнаха природата на военното дело и войната. Дори появата и усъвършенстването на ядрените оръжия не промени природата на военното дело, макар че този тип оръжия представляват много по-фундаментално предизвикателство за природата на войната, отколкото самолетите или ракетите.

Всяка война има отличителни характеристики и обикновено се води по различен начин.

В цялата човешка история воюващите страни преследват определени стратегии, стремейки се да постигнат желаните от тях цели по подходящи начини и използвайки наличните за това средства (5). Различните групи стратези правят различен избор по отношение на това, как страните им ще се конкурират или, ако се наложи, ще се сражават с противниците си, съобразно практическите опции, обстоятелствата и преценката, която въпросните противници им позволяват да направят. Повечето войни включват варианти, които бихме могли да определим като регулярен и ирегулярен начин за водене на военните действия. Самото „меню” на воденето на войната, както и стратегическите опции за начина (стила, или типа) на воденето и, остават сравнително непроменени през вековете (6). Технологиите и тактиките се променят, но древните, средновековните и ранно-модерните избори за воденето на войната са разбираеми и днес за нас. Тоест, можем достатъчно добре да приложим в съвременните условия, гръцките, римски или византийски стратегически и тактически предпочитания.

Войната има постоянни и универсални контексти, обясняващи и направляващи я в конкретната историческа специфика

Струва ми се полезно да обясним войната във връзка със седем основни контекста, даващи ни възможност за цялостно разбиране на този сложен феномен. Тези контексти са: политически, социално-културен, икономически, технологически, военно-стратегически, географско-геополитически/геостратегически и исторически. Всяка война следва да се разглежда в определен контекст – тя не се води сама за себе си, не избухва от нищото и не съдържа в себе си всички възможни обяснения. Във всяка война относителната тежест на всеки от изброените по-горе седем контекста ще бъде различна. Общата теория на войната се опитва да ни ориентира накъде следва да гледаме, тя не може да ни каже, какво точно ще открием във всеки отделен случай. И това не се дължи на несъвършенството на общата теория, а по-скоро на природата и естествените граници, в които тя може да ни бъде полезна.

Войната е вечно и универсално възможна, защото човешките същества в политически организираните общества винаги могат да бъдат достатъчно мотивирани от сместа между „страха, чувството за чест и осъзнатия интерес” да изберат да се сражават (7).

Тази обща дефиниция на Тукидид за принципните мотиви в държавното управление и воденето на война е също толкова уместна за ХХІ век, колкото е била и по негово време, т.е. преди 2400 години. Знаем, че в бъдеще ще продължат да се водят войни и значението на военното дело и военната стратегия няма да намалее, защото формулираният от него „триптих от мотиви” за воденето на войни, за нещастие, продължава да е валиден и днес. Човешката природа и природата на човешкото общество не са се променили особено от времето на Тукидид, също както и природата на войната.

Клаузевиц обяснява доста добре устойчивата природа на войната в рамките на две неустойчиви „троици”: страст, шанс и разум, които той асоциира най-вече с народа, а също армията и нейното командване, и правителството или полицията, съответно.

Клаузевиц съвсем логично посочва, че истинска война (за разлика от другите прояви на въоръжено насилие, като например криминално обусловените) следва да обслужва определена политика (или политици). Той не претендира, че политиката следва да определя народната воля или поведението на армията. Подобно нещо е възможно, но не винаги е така. Основната „троица” на Клаузевиц, която бихме могли да „преведем” като: всеобхватно народно чувство, военно изпълнение и политическа насоченост, е в центъра на общата теория на войната. Наред с трите мотиви (страх, чест и интерес), лансирани от Тукидид, тази „троица” на Клаузевиц може да послужи като универсален ключ, способен да отвори повечето стаи в „цялата къща на войната”, която в противен случай трудно може да бъде разбрана (9). Наред със „страстта, случайността и разума” Клаузевиц ни предоставя такива понятия за попълване на концептуалния ни инструментариум, като тезата, че войната винаги има собствен „климат”, чиито принципни характеристика са опасността, напрежението, случайността и несигурността, както и сложната идея за „конфликтността” (10).

Общата теория на стратегията предполага наличието на високообразовани стратези, интелектуално способни да лансират, проектират и реализират исторически специфични стратегии, които могат да доведат до успех.

Цитирайки отново Клаузевиц следва да подчертаем, че общата теория на стратегията не уточнява, какво следва да се направи, тя по-скоро ни учи как да разсъждаваме за това, какво следва да се направи. Образованието в сферата на стратегията има концептуално значение, тъй като осигурява теоретичната основа за вземането на практическите решения. Също както войната, като феномен, има универсална и вечна природа, но отделните войни се различават по своя характер, така и военната стратегия, макар и да си остава една и съща по своята природа, може да варира във всеки конкретен случай. Тъй като общата теория обяснява цялостната, устойчива природа на субекта, тя може едновременно да бъде и достоверна, и да изисква съобразяването и със съответния частен контекст. Важно е да не забравяме ключовата разлика между единствената обща теория или стратегия и неограничения брой специфични стратегии, които следват съперничещите си (или сражаващите се) страни. Тази разлика между общото и частното се отнася и за функционалните и географоцентричните теории. Така например, съществува обща теория за въздушната мощ, което не пречи да има много специфични военновъздушни стратегии, съобразени със съответния исторически индивидуален контекст. Общата стратегическа теория включва общата теория за военновъздушната мощ, формираща основата за формулирането на реалните военновъздушни стратегии, следвани от различните държави.

Формулирането на стратегията е изключително трудно по много причини, една от които е, че тя не е въпрос толкова на политика или на военна мощ, а по-скоро на трансформацията на военното усилие в политическо завоевание.

Това е едно наистина универсално и вечно предизвикателство. Защото какъв е точният механизъм за трансформирането на военните успехи в желания политически резултат? Независимо дали войната се води срещу противникова държава или срещу бунтовническо движение, дали става дума за регулярни или за ирегулярни военни действия (или, както е обикновено, и за едните, и за другите), именно това е най-голямото предизвикателство. Целта на водените сражения, не е да постигнеш военна победа, колкото и да е важна и необходима тя. Целта, по-скоро, е да си гарантираш по-добър мир от онзи, който си имал преди. Отричането или пренебрегването на тази логика рискува да ни постави в ситуация да водим война, която няма никакъв друг смисъл, освен сама по себе си. В тази връзка, няма как да не си припомним припева на една войнишка песен от времето на Голямата война през 1914-1918: „тук сме, защото сме тук, защото сме тук”. Тъй като е много трудно стратегията да се формулира, като концепция, и е още по-трудно да се реализира на практика,  нещо обичайно е правителствата да провеждат определена политика и, на някакъв етап, да започнат война, без обаче реално да обвързват политиката и войната с някаква устойчива постоянна цел – т.е. между едната и другата съществува „вакуум” и именно този „вакуум” би следвало да бъде запълнен от стратегията.

Водещият принцип в планирането на отбраната е то да е така направено, че да доведе до„минимум съжаления за пропуснатите възможности” в бъдеще.

Златното правило за едно достатъчно добро планиране на отбраната е най-важните решения да се окажат достатъчно коректни, така че следващите поколения стратези да критикуват като „погрешни” само онези действия, които много трудно са могли да бъдат избегнати и, в крайна сметка, не са се оказали фатални за общия замисъл. Умелият стратег трябва да може да балансира необходимостта от ресурси за гарантиране на военните възможности, за които е сигурен, че са необходими още днес, с осигуряването на такива ресурси за бъдещето, като застраховка от евентуалната поява на повече или по-малко отдалечени във времето и неясни заплахи. Само че докато първите са очевидни, вторите са въпрос на правилна прогноза. От какво би се нуждаел военният арсенал на дадена държава след пет, десет или двайсет години? След като не можем да отговорим достатъчно точно, най-доброто, което можем да направим, е да се подготвим за онези непознати днес проблеми, които смятаме за възможни в бъдеще, планирайки създаването на потенциал, способен да се справи с такъв тип предизвикателства. Например, формирайки военна мощ, която да е достатъчно адаптивна, гъвкава, бързодействаща и лесно надграждаща се. Защото, представете си, че наследниците ви открият, че това с което разполагат (и са наследили от вас) е много далеч от оптималното, от което се нуждаят. Те ще бъдат принудени спешно да компенсират липсващия им потенциал, да формулират нова стратегия и тактика и да се опитат да си доставят липсващото, молейки, заемайки или купувайки го от чужбина.

Съществува своеобразна „концептуална въртележка” от стратегически идеи, някои от които са добри, други лоши, или пък и едното, и другото.

Съвременната международна общност на стратезите (теоретици и практици) в сферата на отбраната е толкова голяма и разнообразна, че мнозина се чувстват притеснени от огромното количество, претендиращи да звучат по новому, концепции и теоретични школи, както и от изключително широкия спектър от теории, анализи и коментари на все още развиващи се събития. Ако приемем баналната теза, че „историята никога не спи”, можем да приемем, че всеки отминаващ момент е „стратегически”, сам по себе си. Разсъждавайки по този начин, лесно можем да стигнем и до неутешителния извод, че „тъкмо когато открием отговора, се променя въпросът”. Последното ми се струва особено уместно по отношение на дебата за (и практиката на) антибунтовническите действия. Доколко историческите прекъсвания и очевидно нелинейното развитие на събитията са достатъчен аргумент за да поставят под съмнение повечето тези на „класическата” теория за антибунтовническите войни (11)? Така, едва успял да осъзнае характера на преобладаващо ирегулярните стратегически предизвикателства на първото десетилетие на ХХІ век, анализаторът се оказва в променилия се свят на второто десетилетие на века, чиито проблеми могат да се окажат фундаментално различни (12). Което пък означава, че вчерашните доктринални постижения, биха ни довели до провал и жертви, ако решим да действаме в съответствие с тях днес.

Въз основа на всичко, казано дотук, можем да заключим, че, от една страна, съществува обща теория на войната и обща теория на стратегията, които са вечни и универсално валидни. От друга страна обаче, те могат да ни послужат само като полезна основа, върху която да градим стратегията си за справяне със специфичните, променящи се исторически обстоятелства. Тоест, съществува определен арсенал от стратегически идеи, които биха могли да се използват като елементи на съвременния концептуален инструментариум, подходящ за днешните уникални стратегически контексти. Притисната от търсенето на нови идеи за разрешаване на новите проблеми, „концептуалната индустрия” – официална и неофициална, се опитва да ни предложи множество звучащи по новому идеи за това, как да се справим с изглеждащите ни нови предизвикателства. На практика обаче, тези идеи със сигурност не са нови, нищо че звучат като такива. Истината е, че стратегическите предизвикателства в реалния свят със сигурност ще изглеждат, повече или по-малко, нови за хората, сблъскващи се с тях, макар в мнозинството случаи да не става дума за съвършено нови проблеми. Само че, ако някой се сблъска с комплексен проблем, свързан с антибунтовническата борба например, за който очевидно не е подготвен нито теоретично, нито доктринално и материално, за него ще е слабо утешение, че едва ли има нещо наистина ново в опасната ситуация, в която се е оказал. Старите знания се забравят, губят, пренебрегват, или пък е трудно да се трансформират в полезен наръчник за съвременността. Разбира се, ако вярваш, че бъдещето няма нищо общо с миналото и съвременните проблеми нямат нищо общо със знанията, натрупани от онези преди нас, със сигурност няма да си склонен да потърсиш отговорите на днешните въпроси в трудовете на класическите теоретици на войната и стратегията. В тази връзка си струва да спомена, че в съвременната „концептуална въртележка” циркулират както добри, така и множество лоши идеи. За нещастие, някоя идея, която е била добра в специфичен минал контекст, може да се окаже лоша, ако се приложи днес, в качествено различна среда.

Прекрасен нов свят?

Истината е, че няма нищо фундаментално значимо, което да е наистина ново по отношение на войната и стратегията през ХХІ век (включително ядрените оръжия). Периодите, облеклото, военната техника и дори езикът се променят непрекъснато, но човешкото политическо и стратегическо мислене остава общо взето едно и също. Подобна теза е едновременно дълбоко консервативна, но в същото време напълно приемлива, доколкото признава и, понякога, дори приветства промените. Ще завърша настоящия анализ, като посоча пет значителни промени в контекстите, формиращи съвременното схващане за войната и стратегията, както и три възражения (или по-скоро уговорки), аргументиращи необходимостта от повлиян от класическото стратегическо мислене анализ по темата.

-                      Развитието на кибернетичните технологии, без което днес не можем да си представим нито икономическия просперитет, нито функционирането на въоръжените сили, вече доведе до появата на т.нар. „кибервойни”. С някои тривиални изключения, всички бъдещи войни ще се водят и в киберпространството.

-                      Усъвършенстването на орбиталните космически средства за научни, комерсиални и военни цели, гарантира, че космическите войни, наред с кибервойните, ще бъдат интегрална част от нашето бъдеще;

-                      Възходът на глобалните електронни медии, позволяващи достъп до събитията в реално (или почти) време и притежаващи глобална аудитория, води до политическо и културно-морални промени в поведението, които ще оказват все по-голямо влияние върху формулирането на бъдещите стратегии;

-                      От доста време насам във военното дело се осъществява информационна революция, която вече не може да бъде спряна. Стратегическите последици от нея включват разпространението на сравнително високотехнологични оръжия и военна техника, включително сред недържавни играчи или представители на т.нар. „слаби” и „пропаднали” държави. При това, базиращата се на компютърните и другите информационни технологии революция във военното дело не укрепва хегемонията на САЩ пред лицето на стратегическите и политически предизвикателства, както някои наивно си мислеха през 90-те години.

-                      Играчите, които се смятат за слаби във военно и икономическо отношение, ще потърсят стратегическа компенсация, най-вече, възприемайки асиметрични икономически и военни стратегии, разчитайки така да компенсират недостига на мощ. Ирегулярните войни, включително тероризмът и заплахите с оръжия за масово унищожаване, са сред най-очевидните съвременни асиметрични опции. Няма нищо ново в концепцията за асиметричните войни във военното дело и стратегията. Уязвимите играчи винаги се стремят да получат някакво ключово предимство, което да прикрие или компенсира очевидния им дефицит на мощ.

-                      Войните между държавите ще продължат да тровят живота на човечеството. Възможни са дори войните между великите сили, движени от добре познатите и описани още от Тукидид причини „страх, чест и интерес”. Новите технологии обаче, най-вероятно ще оставят в миналото (всъщност те вече го правят) тактическото предимство на по-модерния военен опит. Като пример в тази посока ще посоча, че съвременната кинетична въздушна (и ракетна) мощ е толкова смъртоносна заради точността си на поразяване, че всички засечени противникови въоръжения могат, на практика, да се смятат за елиминирани предварително. Редовни сухопътни армии вече няма за се сблъскват помежду си в грандиозни битки, тъй като са обречени още преди това да бъдат разгромени с атаки от въздуха. Въпреки това, бъдещите мащабни и, по правило, „конвенционални” регулярни и ирегулярни военни действия все още ще са възможни. Те обаче, ще се водят от снабдени със и направлявани от свръхсложни информационни технологии въоръжени сили, предимно в киберпространството и космоса, и то по начин, който определено изглежда като „ирегулярен”, в сравнение с повечето междудържавни стратегически практики на модерната епоха.

Три заключителни уговорки

Специфичните начини на водене на война ще се редуват до безкрайност. Днес например доминират ирегулярните военни действия, но няма никакви гаранции, че ще продължи да бъде така през целия ХХІ век.

Всяка нова вълна от технологични „чудеса”, носи със себе си и нови предизвикателства. Зад всяко изглеждащо ни блестящо ново решение, се крият множество нови проблеми. Принципната причина винаги да се случва така е свързана с факта, че противникът също никога не спи.

Войната и военното изкуство представлява своеобразен дуел и са динамичен, уникален и непредсказуем продукт на взаимодействието между съюзнически и противникови сили, наред с действието на такива фактори, като вътрешните противоречия и шанса. Без оглед на това, какво около нас се променя, следва да се съобразяваме с историческата приемственост, под формата на вечния, преследващ собствените си интереси противник.

 

Бележки:

1. Carl von Clausewitz, On War, Michael Howard and Peter Paret, ed. and trans. (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1976), 75.

2. Виж Colin S. Gray, The Strategy Bridge: Theory for Practice (New York: Oxford Univ. Press, 2010).

3. За предизвикателството на стратегическото планиране, виж Talbot C. Imlay and Monica Duffy Toft, eds., The Fog of Peace and War Planning: Military and Strategic Planning under Uncertainty (New York: Routledge, 2006), and Colin S. Gray, “Strategic Thoughts for Defense Planners,” Survival, 52 (June-July 2010), 159-78.

4. Clausewitz, 90, 606.

5. Виж Harry R. Yarger, Strategy and the National Security Professional: Strategic Thinking and Strategy Formulation in the 21st Century (Westport, Conn.: Praeger Security International, 2008).

6. Виж Gray, The Strategy Bridge, 66.

7. Thucydides, The Landmark Thucydides: A Comprehensive Guide to the Peloponnesian War, Robert B. Strassler, ed. (New York: The Free Press, 1996), 43.

8. Clausewitz, 89.

9. Концепцията е заета от T. E. Lawrence, Seven Pillars of Wisdom: A Triumph (New York: Anchor Books, 1991), 191.

10. Clausewitz, 104, 119-21.

11. Виж David Martin Jones and M. L. R. Smith, “Whose Hearts and Whose Minds? The Curious Case of Global Counter-Insurgency,” The Journal of Strategic Studies, 33 (February 2010), 81-121, and John A. Nagl and Brian M. Burton, “Thinking Globally and Acting Locally: Counterinsurgency Lessons from Modern Wars–A Reply to Jones and Smith,” The Journal of Strategic Studies, 33 (February 2010), 123-38.

12. David Kilcullen, The Accidental Guerrilla: Fighting Small Wars in the Midst of a Big One (London: C. Hurst, 2009).

* Авторът е професор по международна политика и стратегия в Университета на Рединг, Великобритания и анализатор на „Parameters”

Поръчай онлайн бр.6 2021