През втората половина на 30-те години на миналия век, паралелно с постепенното стопанско съживяване, след преминаването на върха на световната икономическа криза, числеността на новородените деца в България рязко спада. Това снижаване на броя на ражданията се дължи на комплекс от фактори, между които най-значими са: промяната на структурата на фертилния контингент (намаляването през този период на жените в най-активната детеродна възраст от 18 до 23 години поради малочислеността на военновременното поколение, родено в периода 1916-1918); възникването и поддържането на миграционен дефицит, след 1926, който също допринася за снижаването броя на жените във фертилна възраст; влошаването на жизненото състояние на населението по време на кризата; засилването на урбанизацията и възприемането на нов (ограничен) модел на семейно възпроизводство в градовете. В тези кризисни времена българите явно започват да осъзнават ограничеността на ресурсите и капацитета на стопанската база на страната, особено недостига на обработваема земя, което предполага промяна на репродуктивното поведение и в селата.
В отговор на спада на раждаемостта, в началото на 40-те години, българската държава предприема поредица от мерки за възпиране срива на демографския растеж. Те обаче са предназначени да насърчават и подкрепят брачността и раждаемостта само сред българите по народност, включително сънародниците ни от присъединените през 1941 райони от Беломорието, Вардарска Македония, Поморавието и Тимошко. Тази дискриминационна, спрямо останалите етноси, политика вероятно е предизвикана не само от националистическия повик на епохата, но и от разбирането, че при някои от инородните етноси репродуктивната ситуация не предполага прилагането на стимули за повишаване на раждаемостта. Освен това, има опасения, че въпреки непрестанното изселване на турците към Турция (1), относителният дял на мюсюлманите в България (особено в някои райони) се запазва критично висок и е необходимо да бъде балансиран с нарастването на българския елемент в невралгичните зони. Не на последно място, пронаталистичните мероприятия се свързват и с необходимостта от демографско възстановяване на българското присъствие в обезбългареното след 1913 Беломорие.
Не след дълго България е постигната от поредния военнополитически крах. След претърпените през първите три години от войната поражения от вражеските бомбардировки, от сблъсъците с югославските, гръцките и българските сили на Съпротивата, през септември 1944 настъпва бърза ескалация на военната ангажираност, която предизвиква огромни за българските мащаби човешки загуби. СССР обявява война на последното европейско царство и Червената армия преминава през страната ни, което съвсем не протича толкова безконфликтно, както се представяше в по-късни времена. България е окупирана.
Междувременно, ново българско правителство обявява война на Германия, като същевременно се намира в положение на война и с антихитлеристката коалиция. Просъществувал само една седмица, този кабинет е свален с преврат, организиран от Отечествения фронт и военните. В настъпилия хаос, изтеглящите се от Гърция германски военни сили пленяват значителна част от българските войски на югославска територия и ги отвеждат на северозапад. В България, както и в присъединените от нея земи, се допуска въоръжени групи, свързани с новия режим, да проведат безотговорни акции на изтребление на десетки хиляди българи, на които се приписва съпричастност към прегрешенията на старата власт (2).
За да получи по-благоприятна позиция в края на войната, Царството се ангажира във военните действия за доразгромяване на Третия Райх, което му коства нови многочислени човешки жертви. От друга страна, български доброволци се сражават и на страната на германците. Рекапитулацията от участието на България във войната се колебае между 50 до 60 хиляди убити военни и цивилни (загиналите мирни граждани преобладават поради ескалацията на политическата саморазправа), загуба, надвишена само от тригодишните интензивни бойни усилия през Първата световна война.
Но това са само преките демографски щети от този период. Свитото семейно възпроизводство, поради военната мобилизация и политическата несигурност, предотвратяват рязкото нарастване на числеността на новородените, каквото би трябвало да се очаква от началото на 40-те години. Политическите обрати предизвикват и емигрантска вълна през 1944-1945 (3).
Немалки са демографските щети и сред българите извън пределите на страната, които представляват значителен демографски дял от българската народност, както и значим демографски ресурс и резерв на българската държава. До 1944 многобройни жертви дават сънародниците ни в Егейска Македония и западната част на Вардарска Македония, където българските селища са атакувани от гръцки и албански паравоенни части и разбойнически банди. След промените през септември-октомври 1944, немалко българи са избити във Вардарска Македония и Беломорието.
Бойните действия няколкократно минават през териториите в Бесарабия и Украйна, населени с българи. При възстановяването на съветската власт, хиляди от тях са заточени в Приуралието, Сибир и Средна Азия, при което смъртността им рязко се покачва. Преселилите се в България съветски граждани са върнати в СССР със съответните последствия. Гладът от 1946-1947 взима още жертви сред българите в Северното Причерноморие.
Най-голяма вреда по отношение на единството (съответно върху демографския потенциал и териториалния обхват) на българската народност на Балканите е нанесена от денационализацията на македонските българи от 1944 нататък. Във Вардарска и Пиринска Македония те насилствено са прогласени за македонци по народност като започва систематично изопачаване на тяхната национална принадлежност и пресичане на приемствеността на народностната им култура, както и на общността й с другите етнографски области на България. Сходен процес протича и в Егейска Македония, като освен духовния геноцид, българите тук са подложени на пряко физическо унищожение и прогонване при установяването на гръцкото неколаборационистко управление през 1944 и най-вече по време на Гражданската война от 1946-1949. Преобладаващата част от бежанците от там, преминали в България преди подписването на примирието и изтеглянето на войската зад границите от 1941, са прехвърлени в Югославия, а при изгнанието от 1948-1949 са насочени към други “народно-демократични” държави, въпреки че именно България е тяхното отечество.
В средата на 40-те години българският народ изживява дълбока и трагична социално-политическа и културно-цивилизационна промяна, която ще стане определяща за развитието му до края на столетието, че и до днес. С установяването на следвоенните международни политически структури и статус, България се озовава в зоната, оставена под контрола на СССР, което предопределя превръщането й в република с еднопартиен режим и ограничен суверенитет. В страната е наложен етатистки егалитарен модел на функциониране на икономиката (4), който би трябвало да осигури ускореното й индустриализиране и модернизиране в обстановката на надигаща се аграрна криза и произтичащите от нея процеси на социално напрежение и деградация.
В условията на постепенно нарастващо международно напрежение след капитулацията на Германия и Япония и на външнополитическа несигурност и зависимост (особено до подписването на мирния договор от 10 февруари 1947), новите български власти възприемат, по отношение на етническите малцинства и религиозните общности, позиция противоположна на националистическата политика, провеждана от стария режим през последното десетилетие. Техните културни и религиозни свободи се гарантират от новата конституция, в която се забраняват и привилегиите, основани на народност, произход, вяра. В областтта на насърчаването на раждаемостта и брачността, още през 1945, дискриминационните ограничения спрямо представителите на останалите етноси, живеещи в България, са премахнати, след изменение и допълнение на Закона за многодетните български семейства от 1943, преименуван на Закон за многодетните семейства.
Общностите на турците, циганите (5) (единствените значители етнически групи у нас) и българите мюсюлмани (по това време се прави опит те да бъдат обособени в особена етноконфесионална група като за етноним се налага самоназванието, срещано при някои от тях, определящи се като “помаци”), част от които преживяват в условия на бедност и безпаричие, получават възможност, чрез системата за подпомагане на многодетните семейства, да имат достъп до допълнителен доход, заем с облекчени условия и други преимущества, които дотогава са ползвани само от българите. Именно в този момент брачността и раждаемостта в страната рязко се покачват поради следвоенния демографски компенсационен възход, но при мюсюлманите се поддържа по-висока раждаемост, отколкото при останалите, като впоследствие продължително се запазва на високи нива. Военновременният опит да бъде стимулирано възпроизводството единствено сред етническите българи, на практика, дава донякъде обратни резултати като вероятно в първите години след войната насърчава до голяма степен раждаемостта и при малцинствените общности (6).
Въпреки че през следващите две десетилетия преобладаващата част от различните помощи за деца са обвързани с наличието на социални осигуровки, те, както изглежда, в голяма степен, стимулират раждаемостта сред по-бедните слоеве на населението, доколкото трудовата заетост в държавната и общинската сфера постепенно се разраства (7). През 1951, с приемането на Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството (Законът за многодетните семейства е отменен) помощите за деца прогресивно нарастват, според поредността на детето, до шестото дете, а еднократните помощи и добавките за следващите по ред деца се залагат на най-високото ниво – това за шестото дете (от 1956 добавките след първото дете са почти изравнени, но все пак нарастват с възходящата поредност на децата). С този документ на самотните майки се осигуряват извънредни месечни помощи, които ги поставят в привилегировано положение (8). Раждането и отглеждането на деца се превръща в доходоносна дейност, ако в семейството поне един от родителите има участие в осигурителните фондове.
При мюсюлманите и циганите раждаемостта и естественият прираст (въвеждането на всеобщо безплатно медицинско обслужване намалява смъртността и при тях) остават високи, както заради по-консервативните им традиции, така и поради изолираността им, поддържаща невъзприемчивост към модерните практики. В същото време, голяма част от населението на България изживява културен и социално-битов поврат.
Принудително наложеното коопериране на селските стопанства довежда до постепенно отчуждаване на селяните от земята, особено след премахването на поземлената рента за дяловете на кооператорите. Преобразованията в аграрната област с кооперирането на преобладаващата част от собствеността – земя, едър инвентар, работен добитък – съществено снижава възможностите на селските домакинства да задоволяват своите потребности. Домакинствата се преориентират към рационализиране на структурата си чрез намаляване на младите членове, още повече, че увеличаването на продължителността на живота ги натоварва с грижата за повече стари хора.
Възникналото напрежение в селските райони се уталожва от миграцията към градовете. От своя страна, бързото увеличаване на градското население предизвиква нарастване на безработицата, а тя аргументира ускорено изграждане на слабоконкурентни индустриални мощности, съответстващи на състоянието на затворения български пазар. Форсирането на индустриализацията се осъществява чрез изтегляне на средства от аграрното производство. В този порочен кръг на икономически растеж, обречен на възпроизводство на дефектирани резултати (които пък периодично предизвикват спад в темпа на растеж) и съпроводен от модернизация на бита на населението, бързо се свиват семейните възпроизводствени нагласи и възможности, особено след масираното привличане на жените в градовете в контролираната от държавата трудова сфера.
През втората половина на 50-те години се извършва колективизация на селските стопанства в полупланинските райони. Това задълбочава опустяването на обширни зони в ниските планини (9), доколкото централизирано кооперираните стопанства там трудно биха могли да са рентабилни и да осигуряват на своите членове доход, достатъчен за сносно преживяване, дори след уедряването на ТКЗС-тата. Тези действия са предприети, за да се обхванат от колективизацията стопанствата на мюсюлманите, живеещи предимно в планински и полупланински селища, но в дългосрочен план засягат, в деструктивен план, предимно населени места с българи християни (10).
Същевременно, засилената урбанизация довежда до възникване в градовете на жилищна и комунална криза, налагаща ограничаването на жителството в тях. В тази безизходица стотици хиляди българи отчаяно търсят мястото си в новото общество, но мнозина от тях са маргинализирани и е провалена професионалната им и семейна реализация. Залезът на занаятчийсткия сектор, който осигурява значителна заетост и гъвкавост на пазара на труда, допълва картината на социалната криза, предизвикана от бързото и повсеместно одържавяване и форсирането на самоцелната индустриализация.
Културната революция, която настъпва в новите условия на живот, също се отразява върху семейното възпроизводство. Особено въздействие върху брачността и семейното планиране оказва променената перспектива за повишаване на образованието и квалификацията на младите хора. Безплатното образование предоставя шанс на стотици хиляди младежи да получат висококвалифицирани професии. Освен това, на два пъти (през 1948 и 1959), в съответните закони за народната просвета възрастта за задължително образование се увеличава, съответно, на 15 и 16-годишна възраст на учащите се. Разширяването на възможностите за достъп до културни продукти модернизира начина на живот и преориентира семейните.ценности. Институциите и практиките на патриархалното общество бързо отстъпват пред напора на лаицизма (в случая, придружен от атеистична пропаганда) и културното разконсервиране. Тези промени обаче отлагат сключването на брак и разтеглят, при голяма част от високобразованите български граждани, времето за раждане на децата им, като това води до утвърждаване на двудетния модел, а немалко от тях се решават само на едно дете, или пък остават без деца. Следва значително намаляване на раждаемостта и застаряване на населението. Особено силно са изразени те при българските граждани, принадлежащи към християнската културна традиция, които бързо възприемат новия начин на живот, докато повечето от мюсюлманите остават затворени в собствената си традиционна културна среда.
През първите десетилетия след 1944 са форсирани обществените преобразования и процесите на социално пренапрягане на нацията, възбудени през 1934, които в нормална обстановка протичат многократно по-дълго. Стремежът за бързо компенсиране на изоставането, в сравнение с развитите държави от Запада, вкарва България в един неизпитан режим на национално сплотяване и разединение, като това противопоставяне похабява, в голяма степен, националната енергия, натрупвана за възстановяване от поредицата несполучливи войни. В тази епоха несъмнено са достигнати значителни постижения в модернизацията на страната, излизаща от своята аграрно-консервативна обремененост. От дистанцията на времето обаче, все повече проличава, че темповете и обхвата на промените са прекалено ескалирани от политическата незрелост и волунтаристичното самомнение на новите управляващи. Най-важната последица от следването на недалновидната политика е поставянето на българите в условия на стопанско и жизнено възпроизводство, съществено ограничаващи тяхната лична и взаимна самореализация. Резултатите са известни.
Новият курс за интеграция на малцинствата
През десетилетието след края на Втората световна война се преобръщат не само социалната стратификация, стопанската и политическата ориентация на България, но в голяма степен е уязвен и деформиран българският характер на държавността. Въпреки патриотичните лозунги, издигани от новите властимащи, страната става зависима не само от СССР, но и от тези съседни държави, които не са се присъединявали към Тройния пакт. В този смисъл, съветската хегемония и разделението от студената война дори предпазват България от нови сътресения (например загубата на суверенитет при евентуалното и въвличане в Югославската федерация) или загуба на идентичност (по-нататъшно задълбочаване на “македонизацията” на македонските българи, а също турцизиране или гърцизиране на някой общности, принадлежащи към българската нация). Тези влияния обаче проникват дори и иззад Желязната завеса.
След провеждането на Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 и обновяването на партийното ръководството се предприема курс към възстановяване единството на българската народност, съществено нарушено от намесата на СССР и Югославия във вътрешните работи на България след войната. Същевременно се предприемат мерки за преустановяване на обособяването и изолирането на големите етнически малцинства – турци и цигани и на мюсюлманската верска общност, доколкото през предходните години те съществено изостават от процесите на социално-икономическо обновление и все повече се отделят от българското общество. До края на 1989, тази политика е съпроводена от националистически залитания и нарушения на човешките права, но като цел и резултат представлява отговорно усилие за формиране на единна модерна българска нация. За съжаление, паралелно с опитите за интегриране на етническите малцинства и мюсюлманската общност (протичащи предимно по посока на асимилационното въздействие, докато модернизацията, в сравнение с християнското население, значително изостава), през първите десетилетия е допуснато недооценяване значимостта на протичащите демографски процеси при общностите със забавена модернизация, водещи към нарушаване на демографския баланс в полза на малцинствените групи.
През десетилетието след 1944 етническото многообразие на българското общество съществено намалява поради изселването на значителна част от турците, евреите, арменците, руснаците, чехите, словаците и пр. (11). В началната фаза на политическата зависимост от СССР прекомерната либерализация на осъществяване на етнокултурното многообразие по образец на съветското многонационално общество обаче създава условия за сплотяване и обособяване на мюсюлманите около турската общност и за евентуалното им автономизиране. Този “сепаративен режим” поражда реални заплахи за интегритета и целеустременото функциониране на и без това ограничаваната и разбалансирана от социалните преобразувания българска държава. След 1956 етнокултурните институции и изяви на малцинствените общности постепенно са приобщени към единната унифицирана държавна политика в образователно-културната сфера. Преустановени са пропагандата и административната намеса, допускащи денационализиране на българите мюсюлмани и македонските българи. Възобновява се проучването на традициите и историята им, като неотделима част от българската народност, и разработването на адекватни подходи за тяхното връщане към българската им принадлежност и светоглед.
Таблица № 1 Основни етнически и верски общности в НР България
според преброяванията от 1946 и 1956 и раждаемост при тях през 1947-1948
Етнически
и верски
общности
Преброяване
1946 (12)
Живородени
19471
Живородени
19482
Преброяване
19563
численост
%
численост
%
численост
%
численост
%
Всичко
7 029 349
100
170 162
100
175 771
100
7 613 709
100
Източно-
православни
5 967 992
84.9
132 677
78.0
134 683
76.6
-
-
Мюсюлмани
938 418
13.3
35 014
20.6
37 378
21.3
-
-
Българи (13)
5 774 193
82.1
-
-
-
-
6 370 116
83.7
Турци
675 500
9.6
-
-
28 385
16.1
656 025 (14)
8.6
Цигани
170 011
2.4
-
-
8 374
4.8
197 865
2.6
Помаци
129 387
1.8
-
-
-
-
136 425
1.8
1 ЦДА, ф. 210, оп. 5, а.е. 19, л. 1; 2 Изчислено по ЦДА, ф. 210, оп. 5, а.е. 45, л. 1-2 и а.е. 47, л. 1-2; 3 ЦДА, ф. 136, оп. 26, а.е. 234, л. 65
В същото време се забелязва неприсъщо бързо увеличаване числеността на турците, поради засилващото се желание на цигани мюсюлмани, татари, че и на българи мюсюлмани, да бъдат причислявани към турската общност. Въпреки изселването на близо 156 хиляди турци в средата на века, при преброяването на населението през 1956 се оказва, че те са почти колкото и преди десет години. Това се дължи не само на високия естествен прираст (явно при тях все още не е отминал върховия етап на демографския преход), но и на самоопределянето като турци на мюсюлмани от други народности. Това принуждава властите да предприемат мерки за преустановяване на турчеенето.
При циганите също протича процес на демографски взрив. Трудно е да се направи точна оценка за реалната им численост и за нейното нарастване, доколкото значителна част от тях предпочитат да не се идентифицират като цигани (15). В началото на 50-те години това им желание е подкрепено от властите, които се надяват циганите мюсюлмани да се изселят в Турция, но от Анкара отказват да ги приемат (16). Темповете им на растеж през втората половина на ХХ век обаче са показателни, че те навлизат във върховата фаза на демографския преход и се задържат продължително с висок естествен прираст. До голяма степен, това се дължи на намаляването на смъртността, но ограничаването на смъртността в младенческа възраст явно е недостатъчно, за да почувстват сигурност за децата си и да имат гаранция за оцеляване на потомството им. Коего е задължително условие за преминаване към ограничен репродуктивен модел.
В края на 1956 циганите официално са почти 198 хиляди души. На следващата година проучване, проведено от Организационно-инструкторския отдел на Министерския съвет, във връзка с подготвяното проектопостановление за уреждане на въпросите на циганското население, събира сведения от околийските и градските народни съвети за техните съобщности по места. То установява (твърде условно), че действителният им брой, към 1 ноември 1957, е 232 445 души (ЦДА, ф. 136, оп. 26, а.е. 234, л. 65), или с 35 576 повече от преброяването година по-рано. Според други данни, към 1959 числеността им е 214 167 души (17). Тези сведения указват високият им прираст след 1946.
Бързо разрастващите се цигански семейства и родове все по трудно функционират в традиционните си роли, доколкото способите им за препитаване се намират под въздействието на задълочаващата се около тях модернизация, която ги превръща в острови на консерватизма и традиционализма. Именно устремното разширяване на циганските фамилии генерира невъзможността на преобладаващата част от съобщностите на този етнос, разпръснати из повечето селища на страната (циганите са най-разсеяното и най-разпространено в географско отношение малцинство у нас), да възприемат модерни модели на житейска и професионална реализация.
Упадъкът на занаятчийството и на общинското самоуправление (до 1944, българските общини успешно регулират отношенията, попадащи в техния обзор, включително междуетническите взаимоотношения и порядки) позволяват процесите на деструктивно маргинализиране на голяма част от циганските съобщности да се задълбочат, като за това особено спомага липсата на семейно планиране и нерегулираното възпроизводство на циганските семейства, съпроводено от нарастване на възрастта на преживяване и намаляване на детската смъртност. Принудителното усядане на мигриращите чергарски общности, от 1958 нататък (което не се случва веднага при част от пътуващите родове, успяващи да се изплъзнат от административната принуда), също допринася за профанизацията им и за формирането на все по-обособяващите се гетоизирани квартали в множество от градовете, чиито местни органи не съумяват да се справят с интегрирането на това жизнерадостно, многолико и трудно поддаващо се на административно управление малцинство.
Опитите за противодействие и преустановяване на номадството, просията и джебчийството сред циганското население започват още от началото на ХХ век, но при народно-демократичната власт натискът за преодоляването на тези отклонения от поведението на мнозинството се увеличава. В новите условия, особеният начин на живот и препитание на циганите още повече подчертава различността им и противопоставянето на останалите граждани, а разрастването на семействата и домакинствата и профанизацията на занимаващите се с професионални дейности, за които няма пазар, засилват проявите на девиантно поведение. Кризата на идентичността, прекъсването на връзките с традиционния поминък и бързото нарастване на числеността им създава условия за изключване и пауперизиране на част от техните съобщности, което поддържа високо нивото на противозаконните им прояви (18).
През 1957-1958 държавното и партийно ръководство изготвя програма за работа с циганското население, чрез която би трябвало да се възпрат деструктивните процеси. При преброяването от 1956 (репрезентативна обработка) е установено, че 2/3 (67.2 %) от циганите са неграмотни, при турците (19) и помаците такива са по малко от половината (съответно 48.5 % и 44.8 %), а при българите (без македонските българи) са само 1/5 (19.9 %). Именно затова, в приетите постановления по циганския въпрос, освен рестрикциите, се предвиждат мерки за подобряване на бита и образователното ниво на циганите Ограмотяването им е важна задача и поради големия дял младежко население.
За да се преодолее заплахата от нарушаване на етнодемографския баланс като се преустанови турчеенето при другите етноси, изповядвящи исляма, и се ограничи броя на гражданите с небългарски характеристики (лични имена, говорим език, различно от източноправославното християнство вероизповедание), Комунистическата партия се решава да предпреме рискована дългосрочна асимилационна политика по отношение на етническите малцинства, а чрез атеистичната пропаганда - и срещу верските общности. Първи на натиска на това асимилационно въздействие са подложени циганите. От началото на 60-те години започва подмяната на турско-арабските им имена с български, като до края на 1961 са променени имената на 107 хиляди души, от които 45 хиляди турчеещи се дотогава (20). Започва пререгистрацията им като българи. Неслучайно, при преброяването през 1965, циганите значително намаляват, като в някой райони (населени предимно с цигани християни) съвсем оредяват. Отпорът срещу асимилацията е твърде слаб и това подвежда властите
Не така без съпротива протича опитът за подмяна на турско-арабските имена при българите мюсюлмани през 1964 (21). След сблъсъците в помашкото село Рибново, подмяната на имената при българите мюсюлмани временно е спряна. Насилствената политика на тогавашното държавно ръководство – твърде незряла и слабо подготвена – до голяма степен е отговор на предходната денационализация на българите в съседните държави, в които, до голяма степен, е установена единна именна система, незачитаща традициите на българската именна номенклатура. Те са предизвикани и от неспособността на новия държавен елит да овладее социалните процеси, възбудени от новата икономическа система, наложена отвън, но провеждана твърде ревностно и несъобразно на съществуващата социална и стопанска база.
Таблица №2 Основни етнически и верски общности в НР България
според преброяването от 1965 и раждаемост при тях през 1960-1974
Етнически
и верски
общности
Живородени
19604
Преброяване
1965
Живородени
19655
Живородени
19706
Живородени
19747
численост
%
численост
%
численост
%
численост
%
численост
%
Всичко
137 483
100
8 227 866
100
125 791
100
138 745
100
149 196
100
Българи
101 900
74.1
7 231 243 (22)
87.9 (23)
94 478
75.1
109 576
79.0
124 411
83.4
Турци
23 868
17.4
780 928
9.5
22 853
18.2
22 373
16.1
21 404
14.3
Цигани
5 914
4.3
148 874
1.8
3 507
2.8
3 716
2.7
3 134
2.1
Помаци
-
-
-
-
-
-
2 569
1.9
-
-
4 Изчислено по ЦДА, ф. 210, оп. 26, а.е. 5, л.3 и а.е. 6, л. 2; 5 Изчислено по ЦДА, ф. 210, оп. 36, а.е. 6, л. 10 и л. 49; 6 ЦДА, ф. 210, оп. 40, а.е. 5, л. 1-2; 7 ЦДА, ф. 210, оп. 44, а.е. 8, л. 35
През 60-те години раждаемостта при българите, принадлежащи към християнската конфесионална традиция, се срива. Провалът на етатистката индустриална офанзива изглежда неминуем, но усилията за запазване на властта протакат крайния изход с две десетилетия. През тях следва нов подем и пак упадък в постиженията на тази забележителна технология за икономическо мобилизиране и за разширено прилагане на социалното инженерство, без аналог в досегашното историческо развитие. Благодарение на нея, България бързо се индустриализира и модернизира, но пък именно на протакането на етатизма в твърде изчистен вид се дължи изпадането в капана на криза, изходът от която остава неясен.
Бюрократично-полицейската разновидност на социална държава от източен (сатрапски) тип не успява да създаде трайна и уравновесена социално-психологическа обстановка, в която народът на България да намери нови стопански и нравствени устои на своя духовен общностен интегритет и жизнена целеустременост. Индустриалното общество, изпълнено и функциониращо в командно-административния му вариант, поставя повече препятствия и въпросителни, отколкото създава условия, среда и перспектива за постигане на социално равновесие и поддържане на социалната динамика в коловоза на напредничавото и благополучно развитие. Но именно по това време България изживя най-мирните и плодотворни години в своята нова история. Заедно с това се извърши и небивала трансформация в социалната структура и практика, белязани от промените във възпроизводството на населението, характерни за заключителния етап на демографския преход. Разнопосочната демографска промяна вероятно ще се окаже най-важната и съдбовна превратност за България в потока от преобразования на обществото през тази епоха.
Бележки:
1. През Втората световна война числеността на изселниците за Турция се свива с изключение на турците от Беломорска Тракия, на които целенасочено са издавани разрешения за напускане на новоприсъединените земи във връзка с политиката за ребългаризиране на Беломорието.
2. Българските историци досега не са извършили задълбочено проучване на тези граждански кръвопролития. Основен въпрос е какви са източниците и целите на осъществения незаконен терор – акт на политическо и лично отмъщение, както и подавяне на евентуална съпротива на прогерманските сили, или част от акциите са провокационен опит за дестабилизиране на Отечествения фронт и на България.
3. Все пак в този период миграционният баланс е положителен поради приема на бежанци от Беломорието и Западните покрайнини.
4. Ескалирането на Студената война предотвратява въвеждането на по-мек вариант на институционално налагане на съветската доминация в източноевропейските страни, което би позволило запазването на стопанския плурализъм и на различни форми на собственост върху средствата за производство. По сетнешните опити СССР да се върне към смесени стопански практики са предотвратени не без външна намеса. В средата на 1953 Лаврентий Берия предлага връщане към пазарните механизми на свободния пазар, ала е отстранен от ръководството на КПСС. Икономическите реформи на Никита Хрушчов също са спрени с неговото сваляне от власт. Когато Алексей Косигин предлага провежданите от правителството му стопански реформи да доведат до формирането на смесена икономика, настъпва Пражката пролет и идеологическото смразяване в Източния блок след влизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия.
5. Коректно е в ретроспективната литература да се ползва етнонима “цигани” за епохата преди 90-те години на ХХ век, когато организациите на циганите у нас изявяват своето желание да бъдат назовавани “роми”.
6. Поради липсата на данни за раждаемостта при религиозните и етническите общности преди 1947 не може да се направи сравнение, за да се проследи коректно развитието й.
7. Между 1956 и 1965 делът на работниците и служещите нараства от 36.7 % на 57.3 %, а през 1975 вече достига 90.9 % от икономически активните лица – Изчислено по: Мичев, Николай. Населението на България. София, 1978, с. 149. Според данните от преброяването през 1956 разпределението на населението по обществени групи (активни и неактивни лица) работници и служащи са 46.2 % от българите, 38.3 % от помаците (българите мюсюлмани), 31.1 % от “македонците” (македонските българи), 21.9 % от турците, 55.8 % от циганите (при които обаче делът на неактивните лица е особено голям), а за цялото население са 44 %.
8. За съжаление не са правени обстойни проучвания за въздействието на тази разпоредба върху процеса на дестабилизиране на семейството у нас.
9. В зоната над 700 м надморска височина към 1946 живее 1/12 от населението на страната, а през 1972 вече е 1/16 – Изчислено по: Мичев, Николай. Населението на България. София, 1978, с. 171.
10.Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998., с.129.
11. Виж напр.: Василева, Бойка. Миграционни процеси в България след Втората световна война. София, 1991, 252 с.
12. Резултатите от преброяванията на населението от 1946 и 1956 могат да се намерят в изданията на ЦСУ и интернет-публикациите на НСИ.
13. Без тези от българите, които са принудени от обстоятелствата да се самоопределят като македонци или помаци. При преброяването от 1946 – 169 544 души са записани като македонци, а през 1956 – 187 789. Преизчислен, делът от общото население на българите, заедно с “македонците”, е съответно 84.6 % и 86.1 %. За съотносимост на дела на българите с този от следващите преброявания е редно да се прибави и делът на помаците, които от 1965 се причисляват към българите.
14. Намаляването на числеността на турците се дължи на изселването на около 156 хшляди от тях в Турция между двете преброявания от 1946 и 1956. Според тогавашните оценки около 130 хиляди цигани са се самоопределили като турци (част от тях изглежда още през 1946 са били отчетени като турци) и поради това числеността при турците в сравнение с преброяването от 1946 не спада драстично.
15. Така например в началото на 50-те години мнозина цигани изявяват желание в паспортите им да бъдат записани като турци или българи – ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 1843, л.176-177. Особено настоятелни са православните цигани в Ботевградско, желаещи да бъдат регистрирани като българи. – Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998., с.123.
16. Според оценка в докладна записка до ПБ на ЦК на БКП от 21 ноември 1961, изготвена от зав.- отделите “Пропаганда и агитация” и “За работа с националните малцинства” за периода 1947 - 1961 – 130 хиляди цигани са се регистрирали като турци. – Пашова, Анастасия. Циганите мюсюлмани – неудобното за комунистическия режим в България малцинство – е-издание Либерален преглед, 3.04.2011 http://www.librev.com/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1186-2011-03-30-18-23-32
17. Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Циганите в България. София, 1993, 92 с.
18. Според доклад за кражбите на обществена и лична собственост през 1965 на 100 000 души се падат 181 осъдени за кражби цигани и 65 от други етноси. Посочено е, че скитничеството е източник на кражби. Необходимо е да се спомене също, че от заловените в кражба през 1965 – 22 778 души, на 19 291 им е за пръв път, 6723 са непълнолетни, а 3920 – ученици и студенти. – ЦДА, необработен фонд на Желязко Колев.
19. Трябва да се вземе предвид, че около 1/5 от самоопределилите се като турци са с цигански произход.
20. Пашова, Анастасия. Циганите мюсюлмани – неудобното за комунистическия режим в България малцинство – е-издание Либерален преглед, 3.04.2011 http://www.librev.com/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1186-2011-03-30-18-23-32
21. Още през първата половина на 50-те години при паспортизацията на населението всички пълнолетни помаци – 80 387 души, са записани като българи по националност.Според тогавашните оценки обаче около половината от тях имат турско самосъзнание. – Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998., с.122
22. Като македонци през 1965 са се самоопределили 9.632 души.
23. Увеличението на делът на българите в сравнение с 1956 се дължи основно на преустановяване на самоопределянето като небългари на преобладаващата част от македонските българи и българите мюсюлмани, както и на “предпочитанието” на част от циганите да се идентифицират като българи.
* Българско геополитическо дружество, авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет.
