Въпросът, който днес се оказва по-важен от всички останали е, доколко правилна е американската политика и какви са шансовете и за успех? Пред управляващите в Съединените щати стоят много ясни вътрешнодържавни цели, но те предпочитат да разсъждават на глобално равнище. Те разчитат, че инфлацията няма да се възобнови заради високото равнище на безработицата и непълната заетост в мащабите на цялата планета, което означава, че властите нищо не рискуват продължавайки да вливат мащабни средства в подкрепа на икономическия растеж и борбата с безработицата, представляващи двоен приоритет за тях. Задачата да се осигури пълна заетост на територията на САЩ, която постоянно е сред приоритетите на тази страна, се оказва още по-насъщна от политическа гледна точка, заради бума на безработицата, свързан с кризата – днес броят на безработните е над 15 милиона, докато през 2006 например, те бяха седем милиона. Това е един от най-големите политически проблеми, доколкото легитимна основа на американската политическа система винаги е била способността да се гарантира работа на максимален брой граждани на САЩ.
При всички обстоятелства, правителството винаги е длъжно да говори така, сякаш е господар на положението. Вливайки на пазарите огромно количество средства и увеличавайки бюджетния дефицит, който пък стана причина за безпрецедентното нарастване на външния дълг, САЩ разчитат първоначално да стимулират икономическата активност в Америка, а след това и извън нея, и на първо място в онези развиващи се държави, които доставят стоки на американския пазар. В резултат, това допълнително развитие би следвало да стимулира световния икономически растеж, а следователно и този на САЩ. Не бива да се самозаблуждаваме: в Съединените щати продължават да доминират кейнсианците и всички приказки за неолиберализма, включително тезите на Рейгън, лансирани още през 80-те години на миналия век, не означават нищо, ако внимателно анализираме американската макроикономическа политика. За съжаление обаче, очертаното по-горе развитие на събитията може да се натъкне на две сериозни препятствия. На първо място, за да може паричната емисия да доведе да намаляване на безработицата, стимулирайки потреблението, е необходимо да съществуват предприятия, способни да осигурят съответното предлагане. Проблемът е именно в това, че мрежата от предприятия все още не е достатъчно развита. Този „предприемачески дефицит” засяга някои развити държави – Франция, Великобритания, Испания, както и по-голямата част от Латинска Америка, естествено Африка и, колкото и да е странно, Китай. Истината е, че наистина жизнеспособно предприемачество съществува само в Азия и, на първо място, в Южна Корея и, в по-малка степен, в Индонезия, а също в Бразилия и Аржентина. И така, имайки предвид, че глобалното предлагане не е в състояние да покрие нарастващото търсене, паричните емисии неизбежно водят до нова инфлационна спирала и нови балони, пример за което днес са растящите цени на хранителните стоки.
САЩ като глобален банкер
Американската парична политика е истинския двигател на световната икономика, определящ ритъма на деловата активност на цялата планета. И това ще си остане така още дълги години, въпреки възраженията на апологетите на американския упадък. Независимо от огромното положително салдо на търговския си баланс, Китай не генерира валута. Тази страна действа като кредитор: тя получава депозити под формата на натрупани резерви и ги дава назаем. Тя обаче не действа като банкер, защото с помощта на кредитите банкерите правят пари буквално от нищото. Истинският генератор на валута са САЩ, или по-точно американските банки. Именно САЩ снабдяват света с платежни средства чрез своя външнотърговски дефицит. Тази привилегия е свързана със статута на долара, като световна валута, чиито единствен предел на възможностите е пределът на доверието към зелените банкноти. След Втората световна война, САЩ не престават да използват това оръжие с огромна полза за себе си. Като решаващият обрат беше осъществен през 60-те години на миналия век и тази тенденция продължава и днес. Именно тогава САЩ решиха изцяло да поемат ролята на глобален банкер, превръщайки зелените банкноти в световна валута. И, за да укрепят доверието към собствената си парична единица, те направиха избор в полза на силния долар (“a strong dollar”), отстранявайки от пътя му всички останали конкурентни валути - отказвайки се от обвързването със златото през 1971, забавяйки подема на германската марка през 70-те години, стопирайки развитието на японската йена през 80-те и работейки постоянно за ерозирането на еврото, още от самото му създаване, през 1999.
Нарастващото влияние на развиващите се държави не променя ситуацията в света, който, на практика, се гради около американската парична политика. Несъмнено, делът на САЩ в глобалния БВП продължава да спада (през 1955 той беше почти 50%, докато днес е под 20%), но не бива да се залъгваме: това не се случва, защото САЩ са се свлекли надолу, а в резултат от развитието на другите държави. При това обаче, Съединените щати запазват статута си на доминираща икономика, разполагаща с решаващо предимство – правото да емитира световната валута. Най-очевидният пример за това е т.нар. политика Q2 (quantitative easing – количествено улесняване), представляваща не нещо друго, а мащабно емитиране на долари с цел да се финансира американския бюджетен дефицит, при това Федералният резерв е директно „абониран” за облигациите на хазната. По този начин, с помощта на механизма на сдвоените дефицити – т.е. подхранването на външния дефицит от бюджетния, американската валута се наложи в целия свят.
Предимствата на правото да емитираш валута
Общата ситуация е ясна: в съвременния свят съществуват значителни различия между държавите с положително салдо на търговския си баланс и, следователно, със спестовни излишъци, и техните антиподи – държавите с голям външен дефицит и потребителски излишък. В първата група са Китай и Германия, които провеждат ясно изразена меркантилистка политика. Във втората пък са, на първо място, САЩ, но също и Франция. В Китай скоро ще стане невъзможно да се съхрани контрола върху валутния курс, позволяващ да се управлява положителното салдо на търговския баланс, което се отделя като резерв. Което неизбежно ще доведе до това, че чуждестранните инвеститори ще намалят обема на вложенията си в китайската икономика. Японците, корейците и европейците ще започнат да се изтеглят от страната. Това е много сериозен проблем за Пекин, който, в стремежа си за устойчиво и мощно развитие, все още не разполага с достатъчно развита мрежа от собствени предприемачи, които да поемат щафетата от чуждестранните предприятия.
Вторият проблем на Китай е, че паричните учреждения трудно се справят с ръста на цените и заплатите, макар че това е класическо явление за всяка развиваща се икономика, известно като „ефектът на Баласа-Самуелсън”. Обикновено това отклонение се преодолява чрез повишаване на валутния курс, но Пекин отказва да следва подобна стратегия, предпочитайки да прибегне до повишаване на лихвените проценти, сякаш му се налага да се бори с „прегряване” на икономиката. Сблъсквайки се с този проблем, американците (поне както ми се струва), в много по-голяма степен отколкото европейците, са склонни да оставят китайците сами да се оправят със собствените си противоречия. В момента Америка продължава да печели от евтините китайски производствени възможности, което се оказва доста рентабилно за транснационалните компании. Освен това, на САЩ се наложи да вземат отношение по нарастването на положителното салдо в търговския баланс на държавите-производители на суровини (страните от Персийския залив и Русия). В играта на международните дисбаланси, тези излишъци са немаловажен фактор за отклонения. Защото, както и в случая с Китай, в ръцете на „различни недемократични режими” се концентрират огромни парични средства, които те могат да използват за политическите си цели. Фактът, че тези пари са вложени в бонове на държавната хазна на САЩ не вълнува особено американците, но те не допускат с тях да се купуват американски индустриални активи. С това, в частност, се обяснява ветото върху операциите по придобиване акции на Нюйоркското пристанище например. В това отношение, европейците изглеждат по-малко бдителни.
Американската атака срещу еврото
Никой не се съмнява, че американците имат, макар и частично, отношение към сегашната криза на еврото. В чисто идеологически план, напоследък те отново се опитват да прокарат старата теза, че еврозоната не представлява оптимална валутна зона (вечният англосаксонски припев), докато американските банки изключително активно осъществяват на валутните пазари спекулации срещу определени държавни ценни книжа, номинирани в евро. И, накрая, Пол Волкър - един от „бащите” на долара като световна валута, по времето на Джон Кенеди, а след това и при Никсън, отново потвърди, от името на американската администрация, намерението на САЩ да не споделят с никого статута на долара – като всички тези декларации бяха направени с цел да се удари по единната европейска валута именно в момента, когато тя можеше да стане алтернатива на долара. Волкър отлично знае, че еврото е привлекателна валута на една силно развита икономическа зона и, че (каквото и да се говори по въпроса) тя продължава да е достатъчно ефективна, имайки предвид движещата сила на германската икономика. Всъщност, американците обявиха тревога не когато видяха, че делът на еврото в световните валутни резерви започва да расте (защото този ръст си остава доста бавен и делът на еврото все още е твърде малък – 25%, срещу 60% за доларите), а когато емисиите на ценни книжа, номинирани в евро, надхвърлиха обема на облигациите, номинирани в долари. Именно това стартира атаката срещу еврото, целяща да бъде ограничена и спряна тази тенденция, която можеше да доведе до световно признание за европейската валута и дестабилизация на долара. В това отношение администрацията на Обама изцяло следва линията, към която САЩ се придържаха през последните 50 години, защитавайки статута на долара всеки път, когато някой се опита да го оспори. През 1979, Пол Волкър формулира тази задача така: „доларът никога не бива да пада под швейцарския франк”, при това тогава швейцарският франк се смяташе за абсолютен ориентир. Ставаше дума да се осигури изгодно за САЩ управление на световните интереси с помощта на долара, който вече не е обвързан със златото.
Групата на двайсетте
Що се отнася до заседанията на т.нар. „Група на двайсетте” (Г-20), те са по-скоро театрални спектакли. САЩ преследват една единствена цел – да повишат курсовете на другите валути, за да си гарантират конкретно предимство. Което изцяло се вписва в логиката за целта, оправдаваща средствата, която навремето е заложена в основата на Доктрината Монро – „Америка над всичко”. В САЩ има изключително влиятелни кръгове, твърдо стоящи на протекционистки позиции и обявяващи се за девалвация на долара, които се стремят да повишат курсовете на чуждестранните валути за да защитят вътрешния американски пазар и външната конкурентоспособност, като своеобразно ядро на тази група са автомобилните производители. Това лоби успешно прокарваше идеята за повишаване курсовете на т.нар. „авто-валути” (т.е. валутите на държавите със силна автомобилна индустрия) – южнокорейския вон, йената и еврото. За САЩ би било идеално съчетание да получават максимална изгода от международния статут на долара и да контролират валутните курсове, така че те да отговарят на интересите на собствената им индустрия. Самите американци наричат това „фина настройка”. От тази гледна точка, съм готов да се обзаложа, че в следваща американска мишена ще се превърне бразилският реал. В случай, че курсът му започне да нараства, Вашингтон ще усили натиска си върху управляващите в Бразилия.
Упадъкът на производствената култура в САЩ
Въпреки това обаче, далеч не всичко в този най-добър от световете върви добре за Америка. За да може масираното пласиране на долари на световния пазар действително да доведе до икономически растеж, следва да се усвояват производства и да се създават предприятия. САЩ си остават основния генератор на предприемачески дух, доказателства за което виждаме всеки ден с появата на нови малки предприятия, които само след няколко години се превръщат в гиганти. Но, както и цялата система, този дух деградира: наличието на все повече пенсионери, прекалено многото чиновници и разширяването на всевъзможните паразитни дейности затормозяват динамиката на растежа. Петролният разлив в Мексиканския залив беше отлична илюстрация за тази тенденция. За да се ликвидира изтичането – което би трябвало да е най-важния приоритет – бяха загубени месеци, макар че адвокатите бяха на мястото на катастрофата още в първите часове след нея. Това е ясен знак, че техническите проблеми вече отиват на заден план, изместени от юридическите въпроси. С други думи, юристите и правните въпроси изместиха инженерите и техническите решения! И, за да е пълна картината, ще добавим и всеобщата истерия по въпросите за околната среда, включително за съдбата на скаридите или делфините.
Фактът, че процесите придобиват прекалено юридически измерения, както и икономическото нео-езичество, са двата нови американски принципа, ерозиращи динамичното развитие на тази страна. Показателно е, че именно европейският автомобилен производител „Фиат” са зае с възраждането на „Крайслер” – достатъчно ярък пример за упадъка на производствената култура в САЩ. Разбира се, не всичко е загубено: в много сфери САЩ продължават да са лидери, поне що се отнася до натрупаните знания.
На какво разчита Европа
На свой ред, Европа разчита да си остане икономика с висока добавена стойност и високи заплати, но дали разполага със средствата за това? Каквото и да говорят, тя все още притежава стабилен индустриален фундамент, който обаче следва да бъде модернизиран с помощта на мащабни инвестиции. Европейската предприемаческа мрежа все още е доста активна. Както е известно, вечното германско кредо е, че икономическият ръст е свързан с инвестициите, а не с ниските лихвени проценти (макар че и вторият вариант не бива да се изключва). Така, сблъсквайки се с проблемите на дълга и държавния дефицит, Германия упорито отказва да прибегне към валутно финансиране, в противоположност на американската практика. Истинската разлика между Европейската централна банка (ЕЦБ) и Федералния резерв (ФР) не е, че първата се концентрира върху борбата с инфлацията, докато вторият следва необмислена политика, а че ЕЦБ никога няма да търгува директно с държавни облигации, тъй като това е забранено от Маастрихтския договор, докато ФР непрекъснато го прави.
Все пак, след заседанието на Европейския съвет от 9 май 2010, се появиха редица нови моменти: сега ЕЦБ вече е склонна да приема, като залог, държавни облигации (без оглед на качеството им) от частните компании, като това бе решено в рамките на плана за спасяване на Гърция. Което не беше най-доброто решение в ситуация на сложен избор: или да се признае пълната отговорност на гърците и страната им да бъде прикрепена директно към европейския фонд за подпомагане, или пък да се признае, че в Гърция е невъзможно осъществяването на финансов контрол и осъществяването на твърда политика на икономии, което би наложило изваждането и от еврозоната. Освен гръцкия случай (и този с другите слаби европейски държави), железният закон на еврото, чиито котировки следва стриктно да съответстват на зададеното направление, принуждава всички страни-членки да се адаптират и да повишат производителността си, опитвайки се да съхранят своята конкурентоспособност. Което пък неизбежно води до опити за ограничаване на разходите, включително за заплати.
Намират се обаче „експерти”, смятащи че този фактор може да бъде заобиколен с призиви за „спасителна девалвация” или за ръст на дела на заплатите в добавената стойност! Преди всичко, Европа е длъжна да прояви прозорливост и смелост. Тя доста наивно позволи да бъде вкарана в капана на държавните дългове. И, докато не вземе радикални мерки за да се измъкне от него (например, като реши да фалира някои банки), духът на кризата ще оказва негативното си влияние върху икономическия растеж на континента. Но, ако се осъществи унификация на данъчните системи и трудовите кодекси, пред Европа отново ще се открият необятни възможности. По отношение на продължителността на труда например, единственото ограничение следва да бъде това за 48 работни часове седмично. Задължително е обаче, да бъде сложен край на прекалено юридическия подход към европейските проблеми, всеки от които се превръща в повод за свикване на все нови срещи, приемане на директиви, сключване на договори и подаване на съдебни искове, следващи един след друг, както и всестранно да се стимулира и развива европейския предприемачески дух.
Френската специфика
Въпреки общоприетото мнение, Германия (която пести) и Франция (която консумира) не бива да се противопоставят. Защото делът на потреблението в националния БВП на Германия е дори по-висок, отколкото във Франция! Истината е, че във Франция инвестициите в най-различни сфери не заемат много по-голямо място в държавните финанси, отколкото в Германия. Откъдето и да погледнем тази тема, държавните чиновници не генерират директно добавена стойност и се финансират от данъците върху частния сектор. Ако искаме да сме по-директни, бихме могли да кажем, че държавните разходи отиват за финансиране на своеобразна форма на празно съществуване (както в случая с пенсиите) и тъкмо това е характерно за френския модел. Истинския проблем на Франция (в сравнение с Германия), е, че там работят по-малко. При всички случаи, тезата, че за да се постигне по-висок икономически ръст следва да се стимулира потреблението, съвършено противоречи на здравия разум.
Докато световният икономически ръст се равнява на поне 5% годишно, няма проблеми с пласментните пазари. Това е неприятна истина, но жизненото равнище може да се поддържа само, като системата е ефективна. Като цяло, доходите на французите са прекалено високи, спрямо производителността на труда им. Трагедията е, че в сегашните условия на организация и регулиране на икономиката, системата не позволява да им се осигури повече работа, така че да печелят повече. Има само един начин да се деблокира тази ситуация: като се облекчи данъчното бреме на предприятията и така им се осигурят средства за инвестиции. Тоест, намаляването на данъка върху производството, несъмнено се оказва най-ефективната мярка.
* Авторът е професор по история на икономическата теория във Висшето търговско училище в Париж и експерт на Нувел Економист
