07
Вт, Дек
9 Нови статии

Залязващата империя

брой2 2011
Typography

Въпреки ореола на всемогъщество, който проектират повечето световни империи, дори и беглият анализ на историята им показва, че всъщност става дума за доста крехки обществени организми. Екологията на мощта им е такава, че когато нещата действително тръгнат на зле, империите обикновено се разпадат дяволски бързо: на Португалската например за това и трябва само година, на Съветската – две, на Френската – осем, на Османската – единайсет, на Британската – осемнайсет, а що се отнася до САЩ, следвайки тази логика, на тях вероятно ще са им достатъчни 22 години, ако броим за начало на разпадането им критично важната 2003.

Началото на краха

Бъдещите историци вероятно ще акцентират върху прибързаното решение на администрацията на Джордж Буш-младши да нахлуе в Ирак, взето през същата тази година, определяйки го като началото на краха на Америка. Само че, вместо кръвопролитията, които бележат края на толкова много империи от миналото, когато горят градове и масово загиват мирни хора, крахът на Империята на ХХІ век може да се случи сравнително незабележимо, следвайки невидимия път на икономическата разруха или кибервойните.

Не бива да се съмняваме обаче, че когато глобалното господство на Вашингтон най-сетне приключи, всички американци, без изключение, ще почувстват на гърба си, какво означава загубата на имперската мощ. Както вече знаят от собствения си опит редица европейски държави, имперският упадък обикновено оказва поразително деморализиращ ефект върху обществото и често носи със себе си, като минимум в продължение на едно поколение, силното му обедняване. Докато икономиката постепенно „изстива”, политическата температура се повишава, което пък нерядко провокира сериозни вътрешни безредици.

Наличните данни за състоянието на икономическата, образователната и военната сфери сочат, че, що се отнася до глобалната мощ на САЩ, негативните тенденции ще започнат бързо да се обединяват в едно цяло към 2020, като, най-вероятно, ще наберат критична маса не по-късно от 2030. Американското столетие, толкова триумфално прокламирано в началото на Втората световна война, ще бъде грубо прекъснато към 2025 и може окончателно да се превърне в история след още пет години.

Показателно е, че през 2008 Съветът за национално разузнаване на САЩ за първи път призна, че глобалната мощ на Америка действително се движи по низходяща траектория. В един от периодичните си футуристични доклади, озаглавен „Глобалните тенденции 2025”, Съветът споменава за „безпрецедентно в световната история изместване на световното богатство и икономическа мощ от Запада към Изтока”, като основен фактор за упадъка на „относителната сила на Съединените щати, включително и във военната сфера”. Но, подобно на мнозина други експерти във Вашингтон, анализаторите на Съвета прогнозират едно твърде продължително и „меко” приземяване на американското глобално превъзходство и дори се надяват, че САЩ ще съумеят по някакъв начин задълго „да съхранят уникалния си военен потенциал и да продължат да проектират военна мощ на световната сцена”, още в течение на дълги десетилетия.

Всъщност, едва ли ще се окаже точно така. По текущи разчети, по отношение на икономическото производство, САЩ ще отстъпят на Китай (който вече е втората световна икономика) някъде към 2026, а на Индия – към 2050. По същия начин, китайските иновации, които вървят по възходяща траектория, ще си осигурят водещите позиции в сферата на приложната наука и военните технологии в периода между 2020 и 2030, т.е. тъкмо тогава, когато сегашната блестяща генерация американски учени и инженери ще се пенсионира, а доста по-зле образованото и подготвено младо поколение няма да успее да стане тяхна адекватна замяна.

Към 2020, според текущите планове, Пентагонът ще се опита да осъществи отчаян военен скок на умиращата империя. Тогава ще влезе в действие ново поколение челна космическа роботехнология, с която Вашингтон свързва последната надежда да съхрани своята глобална мощ, напук на изчезващото си икономическо влияние. През същата година обаче, глобалната мрежа от китайски комуникационни спътници също вече ще функционира с цялата си мощ, което ще осигури на Пекин независима платформа за разполагане на собствена космическа военна техника, както и достатъчно мощна комуникационна система за осъществяване на ракетни и кибер-атаки във всяка точка на света.

Все още прекалено подвластен на имперската си гордост, както навремето Уайтхол или Ке д’Орсе ( френското Външно министерство – б.р.), Белият дом, както изглежда, продължава да вярва, че упадъкът на Америка ще бъде постепенен, мек и частичен. В миналогодишното си обръщение към нацията, президентът Барак Обама увери американската общественост, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”. Няколко дни по-късно, вицепрезидентът Джо Байдън осмя самата идея за това, че „ние сме обречени да изпълним прогнозата на историка Пол Кенеди, превръщайки се в провалила се велика държава, тъй като сме загубили контрола над икономиката си и сме допуснали недопустимо свръхнапрежение на възможностите си”. По същия начин, в ноемврийския брой на авторитетното списание Foreign Affairs, неолибералният гуру на американската външна политика Джоузеф Най разкритикува опасенията от икономическия и военен възход на Китай, отхвърляйки „лъжливите метафори за органичен спад” и отричайки, че глобалната мощ на САЩ наистина намалява.

Обикновените американци обаче, които виждат как работните им места се прехвърлят в чужбина, се придържат към по-реалистична гледна точка от самоуверените си лидери. Социологическите анкети, проведени през лятото на 2010, показват, че 65% от американците смятат, че страната им „преживява упадък”.

Австралия и Турция, които са традиционни американски съюзници, вече използват произведените си в САЩ оръжия за съвместни въздушни и военноморски учения с Китай. Най-близките икономически партньори на Америка вече се отдръпват от противопоставянето на Вашингтон срещу валутната политика на Китай. Когато президентът се върна от поредното си азиатско турне, в края на ноември 2010, резултатите от него бяха обобщени от New York Times в следната мрачна констатация: „Икономическите възгледи на Обама бяха отхвърлени от света: Китай, Великобритания и Германия отправят предизвикателство към САЩ, а търговските преговори със Сеул се провалиха”.

От историческа гледна точка, въпросът не опира до това, дали САЩ ще загубят ненадминатата си глобална мощ, а колко рязък и болезнен ще се окаже техният упадък. Затова, вместо на заблужденията на официален Вашингтон, нека се опрем на футуристичната методология на Съвета за национална разузнаване за да предложим четири реалистични сценария за това как глобалната американска мощ може се изпари през 2020-те години (плюс още четири съпътстващи оценки за това, на кой точно стадий САЩ се намират в момента). Тези бъдещи сценарии са: икономически спад, петролен шок, военни неприятности и Трета световна война. Макар че това, разбира се, не са единствените възможности, когато става дума за упадъка или дори за разпадането на Америка, те дават приблизителна представа, какво ни очаква в съвсем близко бъдеще.

Икономическият спад: текущата ситуация

Днес, господстващата позиция на Америка в глобалната икономика е застрашена от три неща: загубата на икономическо влияние заради намаляващия и дял в световната търговия, упадъкът на американските технологични иновации и ерозията на статута на долара като световна резервна валута.

Още през 2008, САЩ се свлякоха до третото място в списъка на световните износители на стоки, с дял от 11%, докато Китай имаше дял от 12%, а  ЕС - 16%. Няма никакви причини да се смята, че тази тенденция ще се промени.

По същия начин преживява упадък и американското лидерство в сферата на технологичните иновации. През 2008, САЩ продължаваха да заемат второ място след Япония, по брой на подадените патентни заявки (232 хиляди), но Китай вече им дишаше във врата със своите 195 хиляди, демонстрирайки смайващ ръст от 400%, в сравнение с 2000. Предвестник за по-нататъшното влошаване на ситуацията стана фактът, че през 2009 Съединените щати се оказаха на дъното на рейтинга, изготвен от Фондация „Информационни технологии и иновации” (Information Technology & Innovation Foundation), който обхваща общо 40 държави. Като САЩ демонстрираха особено негативни показатели по отношение на „промените” през последното десетилетие и „глобалната конкурентоспобност, базираща се на иновациите”. Илюстрирайки нагледно тази статистика, през октомври с.г. китайското Министерство на отбраната представи най-мощния суперкомпютър на планетата Tianhe-1A, който е толкова мощен, че по думите на един американски експерт „тотално засенчва сегашният компютър №1 в Съединените щати”.

Към това следва да добавим и очевидните доказателства, че американската образователна система – този основен източник на бъдещи учени и иноватори, през последните години значително изостава от конкурентите си. Десетки години наред САЩ лидираха в света по броя на своите граждани между 25 и 34 години, притежаващи университетски дипломи, но през 2010 се свлякоха до 12-то място по този показател. В рейтинга на Световния икономически форум за 2010, от 139 държави, САЩ се оказаха чак на 52-ро място, по качество на преподаване на математика и точни науки във висшите си учебни заведения. Днес почти половината от всички докторанти по точните науки в САЩ са чужденци, повечето от които след това смятат да се върнат в родината си, а не да останат в Америка, както беше доскоро. С други думи, към 2025 САЩ, най-вероятно, ще се сблъскат с критичен недостиг на талантливи учени.

Подобни негативни тенденции стимулират все по-острите критики срещу ролята на долара, като световна резервна валута. „Другите държави вече не са склонни да вярват, че САЩ разбират повече от останалите от икономическа политика” – посочва бившият главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. В средата на 2009, когато световните централни банки разполагаха с астрономическата сума от 4 трилиона долара, под формата на американски държавни облигации, руският президент Дмитрий Медведев заяви, че е дошло време да се сложи край на „изкуствено поддържаната еднополюсна система”, базираща се на „една, силна в миналото, резервна валута”.

Паралелно с това шефът на китайската Централна банка прогнозира, че в бъдеще в света може да се появи глобална резервна валута, „която да не е свързана с някоя отделна държава” (т.е. това да не бъде американският долар). Всичко това са очевидни симптоми за бъдещето и възможен опит, както смята известният икономист професор Майкъл Хъдсън, „да се ускори фалита на американския финансово-военен световен ред”.

Икономическият спад: сценарий за 2020

След много години на постоянно нарастващи бюджетни дефицити, „подгрявани” от непрекъснатите войни, водени далеч от американските граници, към 2020 можем да очакваме, че доларът най-сетне ще загуби специалния си статут на световна резервна валута. Внезапно стойността на американския внос ще скочи до небето. Лишен от възможността да плаща растящите дефицити като продава вече девалвираните държавни облигации в чужбина, Вашингтон най-сетне ще бъде принуден рязко да съкрати раздутия си военен бюджет.

Поставен под силен политически натиск, както в самата Америка, така и в чужбина, Белият дом ще започне бавно да изтегля американските части от стотиците си военни бази по света, разполагайки ги по периметъра на американския континент. За съжаление, вероятно ще бъде вече твърде късно.

Изправени пред непрекъснато отслабващата свръхдържава, неспособна вече да плаща сметките си, Китай, Индия, Русия и някои други, велики или регионални, държави ще зачестят с провокациите си, отправяйки открито предизвикателство към господството на САЩ над океаните, космоса и киберпространството. Междувременно, на фона на стремително растящите цени, постоянно увеличаващата се безработица и продължаващият спад в реалните доходи на населението, вътрешните противоречия ще прераснат в яростни сблъсъци и спорове, включително и по отчайващо несъществени проблеми. На политическата вълна на разочарованието и отчаянието, някой радикален десен националист ще спечели поредните президентски избори, благодарение на гръмката си реторика, призоваваща за повече уважение към авторитета на Америка, и заплахите с военно възмездие или с икономически мерки срещу нейните противници. Светът обаче няма да му обърне никакво внимание. Така, тихомълком, ще приключи американският век.

Петролният шок: текущата ситуация

Сред жертвите на залязващата икономическа мощ на САЩ е и контролът им върху световните запаси от петрол. Изпреварвайки консумиращата прекалено много петрол Америка, през лятото на 2010 Китай се превърна в най-големия потребител на енергоносители в света – позиция, която САЩ удържаха повече от сто години. Според известния енергиен експерт Майкъл Клеър, тази промяна означава, че вече Китай „ще задава темпото при формирането на глобалното ни бъдеще”.

Към 2025, Иран и Русия ще контролират почти половината от световните запаси от природен газ, което потенциално ще им осигури огромно влияние върху изпитващата енергиен глад Европа. Прибавете към това петролните запаси и, както предупреждава Съветът за национално разузнаване на САЩ, само след 15 години тези две страни – Русия и Иран, биха могли да се превърнат в „глобални енергийни босове”.

Въпреки смайващата си изобретателност, днес големите петролни държави вече са започнали да изчерпват големите си петролни находища, подходящи за осъществяване на прост и евтин добив. Всъщност, истинската поука от катастрофата в Мексиканския залив, причинена от петролната платформа Deepwater Horizon, не беше, че BP е подценила правилата на производствената сигурност, а простия и очевиден за всички факт, че петролният гигант нямаше никакъв друг избор, освен да търси „труден за добиване петрол”, дълбоко под океанското дъно, само и само да поддържа равнището на приходите си.

Задълбочавайки проблема, китайците и индийците внезапно повишиха значително енергийната си консумация. Дори ако наличните запаси от изкопаеми енергоносители си оставаха непроменени (което няма как да стане), търсенето, а заедно с това и стойността им, със сигурност ще нараснат и то рязко. Останалите развити държави активно се борят с тази заплаха, разработвайки експериментални програми за развитие на алтернативни източници не енергия. САЩ обаче избраха друг път, полагайки твърде малко усилия за развитие на алтернативните източници като, паралелно с това, през последните трийсетина години удвоиха зависимостта си от вноса на петрол. Между 1973 и 2007, делът на този внос в консумираната от САЩ енергия нарасна от 36% до 66%.

Петролният шок: сценарий за 2025

Зависимостта на САЩ от вносния петрол остава толкова голяма, че съвпадането на няколко неблагоприятни събития на световния енергиен пазар, през 2025, ще доведат до петролен шок, в сравнение с който петролната криза от 1973 (когато, само за няколко месеца, цените нараснаха четирикратно) ще изглежда детска игра. Озлобени от резкия спад на стойността на долара, петролните министри на държавите от ОПЕК, на поредната си среща в Саудитска Арабия, ще поискат в бъдеще плащането на петролните доставки да става с „валутна кошница”, включваща йената, юана и еврото. Което допълнително ще увеличи стойността на американския петролен внос. Едновременно с това, чрез подписването на новите дългосрочни договори за доставка на петрол в Китай, саудитците ще стабилизират собствените си валутни запаси, прехвърляйки се от долара към юана. Междувременно, Китай ще хвърли милиарди за изграждането на гигантски трансазиатски тръбопровод и финансиране разработката на най-голямото в света газово находище Южен Парс, в Иран.

Разтревожени, че американските военноморски сили вече няма да могат да охраняват танкерите, превозващи петрол от Персийския залив за Източна Азия, коалиция между Техеран, Ер Риад и Абу-Даби ще формира неочакван нов алианс в Залива, заявявайки, че занапред в тази зона ще патрулира нов флот от китайски самолетоносачи, базирини в Оманския залив. На свой ред, подложен на силен икономически натиск, Лондон ще склони да анулира договора за отдаване под наем на САЩ на островната база Диего Гарсия в Индийския океан, докато Канбера, притисната от китайците, ще информира Вашингтон, че американският Седми флот вече не може да използва като своя основна база австралийското пристанище Фримантъл, т.е. на практика, САЩ ще бъдат изхвърлени от Индийския океан.

Така, само с няколко подписа и немногословни декларации, „доктрината Картър”, гарантираща за вечни времена защитата на Персийския залив от американската военна мощ, ще бъде погребана през 2025. Всички елементи, които дълго време гарантираха на САЩ неограничени доставки на евтин петрол от този регион – материално-техническото обезпечаване, валутните курсове и военноморската мощ – се изпаряват. По това време, т.е. към 2025, САЩ ще могат да покриват само незначителна част от енергийните си потребности (12%) с помощта на зараждащата се „алтернативна енергетика”, а поне половината от консумацията на енергия ще трябва да се покрива от вносния петрол.

Последващият петролен шок ще се стовари върху Америка подобно на ураган, взривявайки цените до невиждани висоти, превръщайки пътуването с автомобил в отчайващо скъп разкош, пращайки реалните доходи (които и без това спадат отдавна) в нокаут и превръщайки малкото все още осъществяван износ в неконкурентоспособен. Ще възникнат сериозни проблеми с битовото отопление, цените на газа ще скочат до небето, а огромен поток от долари ще изтича в чужбина за да се плати скъпоструващия петрол, т.е. американската икономика ще бъде парализирана. Ще настъпи естественият край на деградиращите в продължение на дълги години военни алианси, а в резултат на усилващия се бюджетен натиск въоръжените сили на САЩ ще започнат планомерно да се изтеглят от чуждестранните си бази.

След още няколко години, Съединените щати ще се окажат във функционален фалит, а стрелките на часовника ще започнат неумолимо да отмерват края на Американския век.

Военните неприятности: текущата ситуация

Изглежда странно, но колкото повече бива ерозирана тяхната мощ, империите все по-често са склонни да се ангажират с необмислени военни авантюри. Историците наричат този феномен „микро-милитаризъм” и, както изглежда, той се базира на психологически компенсиращите усилия, призвани да смекчат острата болка от отстъплението или поражението, чрез окупацията на нови територии, колкото и кратковременна и катастрофална да се оказва тя впоследствие. Тези операции, които са очевидно нерационални, дори и от имперска гледна точка, често водят до огромни разходи и/или унизителни поражения, допълнително ускоряващи загубата на глобална мощ.

Във всички времена, западащите империи са страдали от прекалено високомерие, каращо ги все по-дълбоко да се забъркват в различни военни авантюри, докато накрая пораженията не се превръщат в разгром. Така, през 413 г.пр.н.е. отслабващата Атина изпраща огромен флот от 200 кораба на заколение в Сицилия. През 1921 умиращата имперска Испания изпраща 20 хиляди войници, които биват разгромени и избити от бунтовниците-бербери в Северно Мароко. През 1956, залязващата Британска империя сама доунищожава престижа си, атакувайки Суецкия канал. А през 2001 и 2003 САЩ окупираха Афганистан и влязоха в Ирак. С характерното за всички империи, съществували през последните три-четири хилядолетия, високомерие Вашингтон увеличи числеността на корпуса си в Афганистан до 100 хиляди души, разшири войната на територията на съседен Пакистан и гарантира военното си присъствие в региона до 2014 и след това, навличайки си безброй големи и малки неприятности в това гъмжащо от бунтовници и разполагащо с ядрени ракети „гробище на империи”.

Военните неприятности: сценарий за 2014

„Микро-милитаризмът” е дотолкова ирационален и непредсказуем, че дори изглеждащите фантастични сценарии бързо биват изпреварени от реалните събития. В момента въоръжените сили на САЩ са „разтегнати” от Сомалия до Филипините, междувременно нараства напрежението в арабския свят, Иран и Корея и възможните комбинации, водещи до катастрофална военна криза в чужбина, са многобройни.

Сега нека си представим, че сме в средата на лятото на 2014 и съкратеният американски гарнизон в полуразрушения от сраженията град Кандахар в Южен Афганистан внезапно бива атакуван и разгромен от бунтовниците-талибани, докато военните самолети на САЩ не могат да излетят и да му помогнат, заради голяма пясъчна буря. Американците търпят големи загуби и за отмъщение техният разярен главнокомандващ изпраща бомбардировачи В-1 и изтребители F-16 да сринат със земята цели квартали от града, за който се смята, че вече се контролира от Движението Талибан, докато в същото време бойни хеликоптери AC-130U засипват с плътен огън останалите след бомбардировката развалини.

Непосредствено след това, местните мюсюлмански духовници отправят призиви за джихад в джамиите из целия регион и бойците от частите на афганистанската армия, които американците са обучавали толкова години, надявайки се с тяхна помощ да променят хода на войната, започват масово да дезертират. След това бунтовниците-талибани осъществяват серия от добре обмислени удари по американските гарнизони в цялата страна, в резултат от което броят на жертвите сред американските военни скача до небето. Хеликоптери на САЩ биват ангажирани със спасяването на американски войници и цивилни от покривите на сградите в Кабул, т.е. нещата започват силно да напомнят трагичната ситуация в Сайгон през далечната 1975.

Междувременно, вбесени от безкрайно проточилата се патова ситуация в Палестина, лидерите на страните от ОПЕК се споразумяват за ново петролно ембарго срещу САЩ, за да протестират срещу подкрепата за Израел и убийствата на безброй мирни мюсюлмани по време на несекващите войни в Близкия изток. Цените на бензина моментално скачат, а запасите в нефтопреработвателните заводи започват да се изчерпват. Което пък принуждава Вашингтон да предприеме отчаяна стъпка, изпращайки специалните си части да овладеят товарните терминали за енергоносители в Персийския залив. Това, на свой ред, провокира многобройни нападения на терористи-камикадзе и саботажи на тръбопроводите и петролните кладенци. И, докато в небето се издигат черни облаци дим, а дипломатите в ООН рязко критикуват американските действия, анализаторите в целия свят се обръщат към историята,  определяйки случващото се като „американския Суец”, т.е. правейки многозначителна аналогия с провала от 1956, сложил край на Британската империя.

Третата световна война: текущата ситуация

През лятото на миналата 2010 започна да нараства напрежението между САЩ и Китай в западната част на Тихия океан, смятан доскоро за „американско езеро”. Само допреди година никой не би могъл да прогнозира подобно развитие. По същия начин, по който навремето Вашингтон използва съюза с Лондон за да си присвои по-голямата част от глобалното британско влияние, след Втората световна война, така и Китай днес използва приходите от износа си в САЩ за да финансира онова, което най-вероятно ще се окаже военно предизвикателство към американския контрол над морските пътища в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Използвайки нарастващите си ресурси, Пекин претендира за голям морски сектор, от Корея до Индонезия, където от дълги десетилетия насам господстват военноморските сили на САЩ. През август 2010, след като Вашингтон демонстрира стратегически интерес към Южнокитайски море и проведе в района военноморски учения в подкрепа на претенциите си, официалният рупор на Пекин – вестник Global Times, реагира изключително нервно, подчертавайки, че „американско-китайското съперничество в Южнокитайско море повиши сериозно залозите в битката за това, кой ще бъде истинския господар на планетата в бъдеще”.

Предвид нарастващото напрежение, Пентагонът стигна до извода, че Пекин вече разполага с „потенциал за нападение срещу американските самолетоносачи в западната част на Тихия океан” и възможност да постави на прицел „ядрените сили по цялата територия на континенталните Съединени щати”. Разработвайки „настъпателния си ядрен, космически и кибернетичен потенциал”, Китай, както изглежда, е решително настроен да съперничи на Америка за господството в „информационния спектър на всички сфери на съвременното военно пространство”. Продължавайки работите по създаването на мощната ракета-носител Long March V и изстрелвайки два космически спътника, през януари 2010, и още един, през юли (като по този начин общият брой на китайските спътници е вече пет), Пекин дава знак, че страната е на път да реализира успешно поставената задача за изграждане, до 2020, на „независима” мрежа от 35 спътника за развитието на своя глобален навигационен, комуникационен и разузнавателен потенциал.

За да попречи на Китай и да разшири военното си присъствие в света, Вашингтон иска да създаде нова цифрова мрежа от въздушна и космическа роботехника, притежаваща непознат досега потенциал в сферата на кибервойните и електронното наблюдение. Органите на американското военно планиране очакват, че тази интегрирана система ще покрие планетата с кибермрежа, способна внезапно да „ослепи” цели армии на бойното поле или пък да унищожи един, единствен терорист, независимо дали е в открита местност или се укрива в някой бидонвил. До 2020, ако всички върви по план, Пентагонът ще инсталира триреден щит от космически безпилотни апарати, способни да нанасят удари от стратосферата в екзосферата, въоръжени със свръхмодерни ракети, обединени в непрекъснато действаща модулна спътникова система и управлявани с помощта на общо телескопично наблюдение.

През април 2010, Пентагонът влезе в историята, разширявайки оперативната зона на безпилотните си апарати до екзосферата, като тихомълком изстреля безпилотната космическа совалка Х-37В на ниска орбита, на височина 225 мили (408 км) над Земята. Совалката Х-37В е първата от новото поколение безпилотни апарати, чиято поява ще ознаменува началото на пълномащабната военна надпревара в Космоса, превръщайки го в арена на бъдещи войни, които няма да приличат на нищо от това, с което сме се сблъсквали досега (повече за новото космическо оръжие на Пентагона, виж статията на Константин Богданов, на стр. – б.р.).

Третата световна война: сценарий за 2025

Технологиите за водене на космическа и кибервойна са толкова нови и неизпробвани, че дори и най-смахнатите сценарии могат бързо да бъдат изпреварени от действителността, която днес трудно можем да си представим. Но, ако просто се възползваме от онзи тип сценарии, които самите американски военновъздушни сили използваха през 2009 в своята „Игра на потенциалните бъдещи възможности” (Future Capabilities Game), можем „по-добре да разберем, как въздухът, космосът и киберпространството се пресичат във военните действия на бъдещето” и така да си представим, как вероятно ще се води следващата световна война.

И така представете си, че е 23:59 часа, Денят на Благодарността, 2025 година. Докато потребителите търсят на интернет-страниците на компанията Best Buy къде са най-големите намаления на най-модерните електроуреди от Китай, смаяните специалисти от военновъздушните сили на САЩ, обслужващи космическия телескоп (Space Surveillance Telescope) на остров Мауи, констатират, че панорамните им екрани внезапно са се изключили. На хиляди мили от тях, в Центъра за управление на американското Киберкомандване (US CyberCommand) в Тексас, служителите откриват опасни вируси, които, съдейки по всичко, са изпратени от „колегите” им от Китайската народно-освободителна армия.

Първият открит удар е нанесен без дори да е бил провокиран. Китайските вирусни програми поставят под контрол роботехниката на борда на безпилотния, работещ със слънчеви батерии, американски самолет „Predator”, който в този момент лети на височина 70 хиляди фута (21 км) над Корейския пролив, отделящ Корея от Япония. Внезапно, „Predator” изстрелва всичките си десетки ракети право във водите на Жълто море, като по този начин, на практика, изразходва напразно целия си ударен потенциал.

Твърдо решен да отговори достойно на китайците, Вашингтон дава заповед за ответен удар. Убедени, че тяхната „разделена на фракции, свободно летяща” спътникова система F-6 е напълно непробиваема за противника, командването на американските ВВС в Калифорния предава съответните роботехнически кодове на флотилията от космически безпилотни совалки Х-37В, намиращи се на орбита около Земята, на височина 250 мили (408 км), нареждайки им да изстрелят ракетите си Т-3 (Triple Target Terminator) срещу 35-те китайски спътници. Не следва никаква реакция. Изпаднали в паника, американските ВВС изстрелват свърхзвуковата си крилата ракета Falcon по дъга, на височина 100 мили (160 км), над Тихия океан и след това (след още двайсетина минути) изпращат и съответните компютърни кодове за нанасяне на ракетен удар по седем, разположени в близост, китайски спътници. Оказва се обаче, че и тези кодове не работят.

Докато китайският вирус безпрепятствено се разпространява по спътниковата система F-6, тъй като „второкачествените” (в сравнение с китайските) американски суперкомпютри не съумяват да се справят с дяволски сложния код на вирусната програма, GPS-сигналите, които са жизненоважни за навигацията на американските кораби и самолети по цялата планета, също се оказват застрашени. Флотилиите от самолетоносачи започват да се движат в кръг, в самия център на Тихия океан. Ескадрилите от изтребители не могат да излетят, а безпилотните совалки-убийци летят безцелно към хоризонта за да се разбият, когато горивото им най-сетне свърши. Внезапно САЩ губят онова, което техните военновъздушни сили определят като „решаващата височина”, т.е. космоса. Минават само няколко часа и военната държава, господстваща над света в продължение на почти цяло столетие, търпи унизително поражение в Третата световна война, и то без нито една човешка жертва.

Нов световен ред?

Дори ако бъдещите събития се окажат по-скучни, отколкото предполагат очертаните по-горе четири сценария, всяка по-значима съвременна тенденция сочи, че към 2025 глобалната мощ на Америка ще пострада много по-сериозно, отколкото си представят във Вашингтон.

Докато американските съюзници в целия свят започват да коригират стратегиите си, съобразявайки ги с нарастващата мощ и влияние на азиатските държави, бремето по поддържането на 800-те (и дори повече) американски военни бази в чужбина ще се окаже съвършено непоносимо и, най-сетне, ще накара Вашингтон, макар и против волята си, да започне планомерно да изтегля войските си от тях. Отчитайки факта, че и САЩ, и Китай се стремят да разположат свои въоръжения в космоса и да използват за военни цели киберпространството, напрежението между тях само ще се усилва, което, към 2025, ще направи военния конфликт помежду им доста вероятен, макар и не съвсем сигурен.

Споменатите по-горе икономически, военни и технологични тенденции, които допълнително ще усложнят ситуацията, няма да се реализират напълно изолирано една от друга. Както показва случилото се с европейските империи след Втората световна война, тези негативни сили ще се наслагват и ще се усилват взаимно. При това те ще се съчетават по напълно неочаквани начини, провокирайки кризи, за които американците се отчайващо неподготвени, и застрашавайки да вкарат икономиката на САЩ в период на продължителен спад, като обрекат страната на много сериозни икономически трудности в продължение на цяло едно поколение и дори повече.

С постепенното отслабване на американската мощ, миналото ни предлага редица варианти за бъдещия „постамерикански” световен ред. На единия край на този спектър е появата на нова глобална свръхдържава, което макар и да е малко вероятно, не бива да се изключва напълно. Само че и Китай, и Русия представляват затворени култури, с непонятни за останалите нелатински азбуки, стратегии за национална отбрана и недоразвити правни системи, което ги лишава от редица ключови инструменти за световно господство. Тоест, в момента на хоризонта не се очертава нито една държава, способна да наследи САЩ.

В мрачната, антиутопична версия за глобалното ни бъдеще, една коалиция между транснационални корпорации, многостранни военни сили, от типа на НАТО, и международните финансови елити, вероятно би могла да формира някакво общо (макар и доста нестабилно) наднационална ядро, което би обезсмислило всички разговори за появата на нови национални империи. Но, докато лишените от ясна национална принадлежност корпорации и мултинационални елити сигурно биха управлявали един подобен бъдещ свят от безопасни градски анклави, на масите вероятно ще се наложи да обитават огромни и зле поддържани градски и селски гета.

В бестселъра си „Планетата на гетата” (Planet of Slums) Майкъл Дейвис дава, като минимум частична, представа за подобен свят и структурата му „отдолу нагоре”. Според него, един милиард хора, които вече обитават смърдящите бордеи из целия свят (като броят им ще се удвои до 2030), ще превърнат „дивите, несъстояли се градове в Третия свят в типичното бойно поле на ХХІ век”.

В центъра на спектъра от възможни бъдещета, между 2020 и 2040, е появата на нова глобална „олигополия” (тип пазарна структура с несъвършена конкуренция, в която доминират съвсем малък брой компании – б.р.), в чиито рамки възходящите държави Китай, Русия, Индия и Бразилия ще си сътрудничат с отслабващите велики сили, като Великобритания, Германия, Япония и САЩ, за да наложат модел на временно глобално господство, подобен на широкият алианс на европейските империи, управляващи половината човечество през 1900.

Или пък друга възможност: нарастване мощта на регионалните хегемони и връщане към структурата, напомняща донякъде международната система, съществувала преди формирането на съвременните империи. В този нео-вестфалски световен ред, предоставящ безкрайни перспективи за микро-насилието и неограничаната експлоатация, всеки хегемон ще доминира в рамките на най-близкото си обкръжение – Бразилия в Южна Америка, САЩ в Северна Америка, ЮАР в Южна Африка и т.н.

Космосът, киберпространството и морските дълбини, които вече няма да се контролират от бившия „световен полицай” САЩ, могат дори да се превърнат в своеобразни нови глобални „общински територии”, контролирани например от разширения състав на Съвета за сигурност на ООН или от някакъв друг подобен орган.

Всички тези сценарии екстраполират съществуващите тенденции в бъдещето, изхождайки от предпоставката, че американците, заслепени от високомерието на десетилетията през които тяхната мощ нямаше исторически аналог, няма да съумеят, или няма да поискат да предприемат стъпките, необходими за контролирането на бързата ерозия на позицията им в света.

Ако упадъкът на Америка действително се движи по силно низходяща траектория, между 2003 и 2025, излиза, че наистина сме пропилели за дреболии по-голямата част от първото десетилетие на този упадък, чрез войните, които отвлякоха вниманието ни от дългосрочните проблеми и напразно сме изхарчили трилиони долари, от които САЩ отчаяно се нуждаят.

Ако действително ни остават по-малко от 15 години, шансовете че ще пропилеем и тях, продължават да са твърде големи. Конгресът и президентът се оказаха в задънена улица. Американската (политическа) система е наводнена с корпоративни пари, чиято цел е създаването на всевъзможни препятствия пред нормалната работа на законодателите. Налице са твърде малко основания да смятаме, че всички по-значими въпроси, включително войните, които водим, раздутата ни система за сигурност, страдащата от липса на средства образователна система и остарялото ни енергоснабдяване, ще бъдат решени с необходимата бързина и сериозност, което би гарантирало на Америка онова „меко приземяване”, което би могло да максимизира ролята и да гарантира просперитета на страната ни в променящия се свят.

Европейските империи изчезнаха, а американската е на път да ги последва. Изглежда все по-съмнително, че САЩ ще съумеят, поне частично, да повторят успеха на Великобритания при формирането на постимперския световен ред, така че той да не постави под въпрос техния собствен просперитет и да бъде белязан от техните най-положителни ценности.

 

* Авторът е професор по история в Университета на Уискънсин в Медисън, САЩ. Ръководител е на глобалната работна група „Империи в преход”, обединяваща 140 известни учени от четири континента.

Поръчай онлайн бр.6 2021