07
Вт, Дек
9 Нови статии

Eвропейската система за ПРО: със или без Русия

брой2 2011
Typography

В края на януари 2011, на срещата си с постоянния представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин, руският президент Медведев заяви: „очакваме от партньорите си от пакта ясен и недвусмислен отговор на въпроса, къде виждат мястото на Русия в европейската система за противоракетна отбрана (ПРО). При всички случаи, или заедно с НАТО, или сами ще намерим достоен отговор на сега съществуващия проблем”. Освен това президентът напомни, че в посланието си към Федералното събрания (горната камара на руския парламент) вече е коментирал алтернативата пред страната му по този въпрос. „Или ще се споразумеем, на базата на определени принципи, с НАТО и ще създадем съвместна система за решаване задачите на противоракетната отбрана, или не се споразумяваме и тогава ще ни се наложи да вземем цяла поредица от неприятни решения, касаещи разполагането на ударна руска ядрена ракетна групировка”.

Сега нека разгледаме възможните и приемливи според Русия варианти за изграждането на европейската система за ПРО.

Първи вариант: Европейска ПРО с руско участие.

Както е известно, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон, Медведев очерта руската визия за участието на страната му в проекта за европейска ПРО. Според него, системата за ПРО следва да се гради върху „секторния принцип при определяне на отделните зони на отговорност”. Това означава Русия да поеме ангажимента да сваля всички ракети, насочени към Европа, чиито полет минава над руската зона на отговорност.

В същото време, повечето руски експерти смятат, че степента на ракетна заплаха за Европа е силно преувеличена, особено ако то се свързва с Иран. Реално съществуващите ирански балистични ракети със среден радиус на действие „Шахаб-3” имат обхват от 1350 км (и бойна глава до 1 тон, т.е. способен да носи, поне на теория, ядрен заряд). Така, сред държавите, които биха се оказали застрашени, са Турция, Азербайджан, Армения, Грузия, Русия, Украйна, Казахстан и Израел.

В този аспект, предложенията на руския президент действително представляват реална опция за Европа. Използвайки възможностите на Кавказката зона за противовъздушна отбрана (Русия - Армения) и изграждащата се Централноазиатска зона за противовъздушна отбрана (Русия - Казахстан), руският сектор на европейската ПРО е в състояние да отрази всеки хипотетичен ирански ракетен удар срещу ЕС.

Само че чиновниците от Северноатлантическия пакт предпочитат малко по-различен подход към решаването на проблема. Акцентирайки върху ускорените темпове на развитие на иранската ракетна програма, те стигат до извода, че през близките 5-7 години има вероятност Иран да създаде (с помощта на специалисти от Северна Корея) ракети с радиус до 5000 км. Въз основа на това, НАТО вече взе решение за разполагането на елементи на ПРО в Полша, Чехия и Румъния. Тоест, Европа (макар че, кой знае защо, за това говорят най-вече САЩ) смята за крайно необходимо „сама” да се защити от иранската заплаха и то с оглед на по-далечното бъдеще.

Колкото и да е странно, но подобни, неособено сериозно звучащи доводи, се дискутират съвсем сериозни по върховете на властта в ЕС и САЩ. Дори и на срещата в Лисабон, въпреки всички аргументи, изложени от руските експерти, колегите им от НАТО продължиха да настояват, че иранската заплаха е изключително актуална. Руската страна обаче не се съгласи с това, квалифицирайки подобна теза като силно преувеличена, затова, на срещата в Португалия, така и не бе постигнат консенсус. Истината е, че трудно можем да си представим, как две държави (Иран и Северна Корея), притиснати от политическите и икономически санкции на световната общност, ще могат да създадат междуконтинентална балистична ракета? Дори ако приемем, че иранските инженери са гениални, за създаването на тежки многостепенни балистични ракети се изисква нещо повече от пълната мобилизация на целия индустриален и научен потенциал на страната. Необходима е специално оборудване, създаване на изпитателни центрове, осъществяване на телеметрична връзка и анализ на параметрите на полета. При това, изстрелването на ракетите следва да се осъществява в посока към океана, тъй като Иран няма възможност да провежда ракетни изпитания над собствената си територия. Накрая, всичко това ще трябва да се прави на фона на постоянния и неприкрит натиск на американските, израелски и британски специални служби върху страната (потвърждение за което е и миналогодишната мащабна хакерска атака срещу компютрите на иранските ядрени, индустриални и научни центрове, с използване на вирусната програма Stuxnet). Според руските експерти, ислямската република би могла да се сдобие с ракети от подобен клас (ако те въобще бъдат създадени) едва след 10-15 години, най-малко.

Но дори ако приемем, че иранската опасност е реална, остава неясно, защо елементи на бъдещата европейска система за ПРО трябва да се разполагат в Полша или Чехия например, където иранските ракети просто няма как да стигнат (максималното, на което са способни, е да паднат в близост до крайбрежието на България и Румъния)? Опитите на някои американски стратези да обяснят всичко това със създаването на ешелонирана в дълбочина система за ПРО не звучат никак убедително. Най-логичните, от военна гледна точка, места за разполагане на елементи на ПРО са следните: в европейския сектор – Турция, Гърция, България и Албания; в близкоизточния сектор: американските компоненти на ПРО в Ирак (зенитно ракетните комплекси „Пейтриът” РАС-3 и системата за ПРО THAAD) и онези в Персийския залив и Средиземно море (системата за ПРО Aegis), а в постсъветския сектор: Армения, Новоросийск и Севастопол. Подобно разположение на системите за ПРО гарантира унищожаването на всички ирански балистични ракети, които, между другото, няма да са никак много.

При всички случаи, местата за разполагане на елементите на ПРО не се променят, защото е по-лесно ракетата да бъде свалена в началния етап, когато все още набира скорост и не може да маневрира. Друг важен въпрос е прихващането на бойната глава на балистичната ракета, навлизаща в зоната на действие на комплексите за ПРО със скорост няколко километра в секунда. Руските зенитно-ракетни комплекси от типа С-300 могат да прихващат такива цели в радиус до 40 км, а американските комплекси „Пейтриът” в още по-малък радиус (до 20 км). Комплексите за ПРО от ново поколение (руските С-400 и разработваният в момента С-500, както и американските THAAD и Aegis) притежават по-високи показатели и могат да прихващат противниковите ракети на разстояние 150-200 км. Става дума обаче, за оперативно-тактически ракети (С-300 и „Пейтриът”) с радиус до 1000 км, както и за ракети със среден радиус – до 3500 км (С-400, THAAD, Aegis). Тоест, в случай, че иранците (или който и да било друг хипотетичен противник) се сдобият с балистични ракети с радиус 5000 км, ще се наложи разполагането на елементи на стратегическа ПРО (американските GBI-2 и 3, или руските А-135).

Така става ясно, към какво точно се стремят американците, а именно - към разполагане на елементи на стратегическа ПРО в Централна Европа и по-конкретно в Полша, Чехия и Румъния. Това обаче води до нарушаване на руско-американския баланс в сферата на стратегическите ядрени въоръжения, което Москва очевидно не може да допусне. Защото при подобно развитие, в обекти на ПРО се превръщат на първо място руските междуконтинентални балистични ракети, а едва след това хипотетичния ирански ядрен потенциал.

Между другото, още през 2007, професорът ат Масачузетския технологичен институт Теодор Постъл доказа възможността руските междуконтинентални ракети да бъдат прихващани от американските GBI-2.

От друга страна, отчитайки всички перспективи (включително и най-фантастичните), могат да бъдат приети и аргументите на НАТО и САЩ за необходимостта от изграждане на ешелонирана европейска система за ПРО. Само че, дори и в този случай, би било напълно логично и разполагането на съвременни средства за ПРО по западните граници на Русия (включително в Калининград и на територията на Беларус). Представете си например, че в Москва решат да използват аргументацията на Вашингтон и да заявят, че в бъдеще може да се наложи унищожаването на ислямистки ракети, насочени  примерно към Норвегия, Швеция или Финландия.

Следва да отбележим, че разгледаният по-горе вариант за изграждане на европейска система за ПРО се основава на предпоставката, че между НАТО и Русия съществува взаимно доверие, за каквото напоследък трудно може да се говори. Серията учения на НАТО в балтийските постсъветски държави и Полша и разработването на нови планове за отбраната на тези страни от „посегателствата на Русия”, или изказванията на генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, че сътрудничеството между пакта и Русия в сферата на ПРО следва да се основава на наличието на две отделни, макар и координирани, системи за противоракетна отбрана – всичко това говори за наличието на известно недоверие към Москва. Очевидно, определени кръгове на Запад и най-вече в САЩ не са склонни да се откажат лесно от тезата за „източната заплаха”. Тъкмо поради това изглеждат толкова неубедителни и оправданията с „опасността от иранска ракетна атака”, защото, на практика, няма никакъв друг аргумент, с който да се обоснове необходимостта от изграждане на регионална ешелонирана система за ПРО в Европа. В същото време обаче, руското участие в този проект (под каквато и да е форма) се оказва жизнено необходимо. Ясно съзнавайки, колко преувеличена е иранската заплаха, на Русия се налага да „затвори”, т.е. да защити западните си граници, а действията на САЩ и НАТО в Централна Европа само я подтикват да разположи най-новите си системи за противовъздушна и противоракетна отбрана край Калининград, Санкт Петербург и в Беларус (Минск отдавна демонстрира интерес към разполагането на руски комплекси С-400 на своя територия).

Вторият вариант: Европейска ПРО без руско участие

За съжаление, този вариант изглежда по-вероятен, на фона на сегашните реалности. Но, ако не приеме руското предложение за изграждането на съвместна система за ПРО, НАТО ще принуди руснаците да се откажат да участват в създаването на тази система, запазвайки си правото да предприемат някакви ответни действия. Според руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин: „Създаването на две отделни системи ще означава, че няма да има европейска система за ПРО. То ще породи риска от „сдържане” на собствения ни стратегически потенциал, а ние не можем да го допуснем, защото ядреното оръжие е гаранция за руския суверенитет”.

Сред ответните стъпки на Москва може да стане разполагането на ракетни комплекси в западната част на страната, включително и на тактическо ядрено оръжие. Ракетите „Искендер” могат да се превърнат в ключов елемент на руския отговор при евентуалното разполагане на комплекси за ПРО в Централна Европа. В същото време, не бива да се забравя и за основните компоненти на бъдещата въздушно-космическа отбрана (ВКО): противоракетния и противъздушния. Първите стъпки в тази посока вече са направени. Така, още през ноември 2010, в посланието си до Федералното събрание, руският президент Медведев обяви необходимостта за обединяване на съществуващите системи за противовъздушна и противоракетна отбрана, за предупреждаване при ракетно нападение и за контрол на въздушното пространство, като по този начин бъде укрепена руската въздушно-космическа отбрана. До края на 2011, всички тези структури следва да преминат под общото управление на стратегическото командване. Пак в тази връзка, трябва да отбележим създаването на Единна регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, като още днес беларуските военновъздушни сили и войските на противовъздушната отбрана са в състояние да защитят част от западното направление на Русия от евентуални атаки на тактически и оперативно-тактически ракети.

Колкото и да е парадоксално, но действията на Русия, в рамките на този вариант (т.е. без руско участие в европейската система за ПРО), на практика, няма да се отличават кой знае колко от варианта с участието и в проекта. Защото на Москва, все едно, ще се наложи да укрепва елементите на своята ВКО (включително и тези на ПРО), само че, при първия вариант, това ще се реализира в условията на постоянен политически натиск от страна на НАТО и САЩ. Отлично съзнавайки, колко нереални (или най-малкото преувеличени) са заплахите от страна на Иран, на Москва, въпреки всичко, ще се наложи да разположи елементи на ВКО във всичките три зони на Единната регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, тъй като и без това е силно изостанала в тази област. В същото време, оставянето на всички тези направления незащитени от въздуха вече става не просто опасно, а и самоубийствено за Кремъл.

В този контекст е обясним и силният информационен натиск, който напоследък се оказва върху Беларус от страна на Запада и той няма много общо с авторитарния характер на режима в Минск. Налице е стремеж Русия да бъде лишена от стратегически съюзник, като паралелно с това загуби и противовъздушния си „чадър” в западното направление. В същото време, Беларус, имайки предвид геополитическото и положение и военния и потенциал, би могла да стане един от ключовите играчи при изграждането на цялостна система за европейска сигурност, с руско участие. Именно тези процеси целенасочено се затормозяват от определени кръгове в САЩ и НАТО, под формата на подкрепа за иначе съвсем оправданата борба за демокрация в Беларус.

Руската „задача  минимум”

Тук е мястото да напомним, че на 26 януари 2011 руският Съвет на Федерацията одобри закона за ратификация на Договора за стратегическите настъпателни въоръжения. В документа, в частност, се подчертава, че Русия може да излезе от Договора, ако американската страна наруши неговите основни положения, ако САЩ едностранно разположат системи за ПРО, или пък ако бъдат взети на въоръжение конвенционални системи без съответните решения на двустранната консултативна комисия (чието създаване се предвижда в Договора). Посочва се също, че Русия ще поддържа ядрения потенциал и бойната си готовност, което включва и разработването и изпитанията на нови видове въоръжение.

Така или иначе, но за Москва очевидно е необходимо да се опита да убеди стратезите на НАТО в ползата от това, изграждането на европейската система за ПРО да се съобрази с руските предложения. Както вече споменахме, и при двата разгледани по-горе варианти, Русия ще бъде принудена да усъвършенства своята система за ВКО по южните и западните си граници, без оглед на това дали ще участва или не в европейската система за ПРО. От друга страна, Европа не може да не вземе предвид, руската позиция, изразена, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон от президента Медведев. Затова можем да очакваме, че конструктивният диалог между пакта и Москва все пак ще продължи. В същото време, историята показва, че дори сключването на договори за съвместно сътрудничество в сферата на отбраната и за ненападение, не може да се смятат за панацея и решение на всички проблеми, касаещи сигурността на Европа и света.

Поръчай онлайн бр.6 2021