08
Нед, Дек
5 New Articles

Геополитиката на арабската революция

брой2 2011
Typography

В нито една държава, освен в Египет, социалната революция не би могла да доведе до кардинални геополитически последици. Дори събитията в Ирак, причинили катастрофата му като държава, не се оказаха начало на глобални промени в арабския свят. Единствено Египет е в състояние да окаже влияние върху региона, макар че напоследък други арабски държави все повече придобиват ново значение и влияят върху „голямата политика” в него.

Арабите казват, че „без Египет няма война, а без Сирия няма мир”. Това е една универсална и адекватна теза, в смисъл, че Египет, разбира се, е центърът на арабския свят, но и другите държави играят собствена роля в него. По същество, в конкретния случай сме свидетели не на египетска, туниска, йеменска и не либийска или бахрейнска, а на общоарабска революция, защото във всички части на арабския свят са налице едни и същи социални и политически фактори. Западното общество винаги е недооценявало арабския елит, макар че арабите имаха всички възможности да подготвят блестящ политически и професионален елит, който разбира се, в известна степен, е европеизиран и „уестърнизиран”. За да разберем случилото се в Египет, трябва  първо да си припомним, какво точно представлява тази страна.

Египетската специфика

Всъщност, Египет представлява една голяма река, т.е. Нил, с воден дебит от 400–500м³ в сек. до 15 000 м³ в сек. Покрай Нил се разполага и основното египетското „жизнено пространство”, широко не повече от 20-50 км. Други такива пространства са Средиземноморското крайбрежие и Суецкият канал, както и немногобройните оазиси – все тесни ивици, където животът е възможен. Всичко останало е пустиня, включително и по египетското крайбрежие на Червено море. Днес Нил, на практика, вече не стига до морето и водният проблем се превръща в заплаха за национална катастрофа, която може да настъпи в сравнително близко бъдеще. В Египет живеят около 80 милиона души, 18 милиона от които в Кайро. Националният БВП е 500 млрд. долара, което не е малко, но качеството на египетската икономика никак не е високо: предимно отрасли на аграрно-индустриалния сектор и туризма, като страната разполага с известни запаси от петрол и природен газ и се надява да увеличи добива и износа на тези енергоносители, но засега това са само надежди.

В продължение на над три десетилетия, Египет се управляваше от най-малко корумпирания режим в арабския свят: вече бившият президент Хосни Мубарак може да бъде обвинен в много грехове, но не и в корупция и беззаконие. Той беше един, във всички отношения, достоен политик, който съумяваше да поддържа стабилен не само Египет, но, на практика, и целия арабски свят. На какво обаче може да разчита една страна с толкова скромни природни ресурси и такъв невероятен демографски потенциал? Тук е мястото да припомня, че в края на 60-те години в Египет живееха само 27 млн. души, т.е. за 40 години населението му е нараснало 3 пъти.

В същото време, за онези, които са наясно с това, какво представлява египетския елит, знаят, че Египет е, преди всичко, държава на университетите, с дълбоки традиции в образованието, литературата, политическия анализ и политическите изследвания, като цяло, възприемането на световната култура и конфесионалната толерантност. Освен това, тесните съюзнически отношения на Египет със САЩ, не му пречат да поддържа приятелски отношения с всички световни „силови центрове”, съзнавайки, че само по този начин страната може да си гарантира някаква стабилност и да разчита на по-успешно развитие. Не е чудно, че в Египет се намериха не по-малко от 1-2 милиона достатъчно образовани и социално отговорни граждани, решени да осъществят един толкова мащабен и безкомпромисен бунт.

В тази революция напълно липсваха ислямистки, антиамерикански и антиевропейски лозунги. Египетската интелигенция и, отчасти, средната класа, вече не искаха да търпят съществуващата квазистабилност с цената на отказа от свободата и демокрацията. Понякога у страничните наблюдатели възниква впечатлението, че случващото се в Египет много прилича на реализация на плановете на предишната американска администрация на Джордж Буш-младши, поставила си за цел налагането на демокрацията в региона на т.нар. „Голям Близък Изток”, но истината е, че в основата му стои друга мотивация и други движещи сили. Без съмнение, тази революция не би могла да се случи без подкрепата на определени кръгове, както сред едрите бизнесмени, така и сред бюрокрацията и военния елит. Което се видя съвсем ясно.

САЩ и европейските държави, които в момента са ангажирани с решаването на собствените си сложни проблеми, в никакъв случай не се нуждаеха от подобна революция, но и едните, и другите, бяха принудени да я подкрепят, тъй като в противен случай под въпрос би се оказала цялата система на световната демокрация. Тези процеси могат да доведат до нова ситуация, в която либералните кръгове ще бъдат диференцирани на „десни” и „леви” либерали, а в държавите, където съществуваше и продължава да съществува т.нар. „ляв проект”, обществото ще олевее. Това, на свой ред, също не е окончателния резултат от революцията, тъй като в определени момент левите биха могли да подкрепят ислямистите. В момента политическите наблюдатели се опитват да извлекат някакви изводи от случващото се и е напълно разбираемо, че американските политолози изглеждат доста объркани и едва ли са в състояние да предложат достатъчно точни прогнози. Което за пореден път говори за това, че САЩ не искаха подобно развитие и не са разработвали сценариите за него.

Що се отнася да Израел и израелското лоби в САЩ, Русия и Европа, те предпочетоха това, което обикновено се определя като „остатъчна политика”, т.е. упорито настояваха пред Вашингтон да подкрепи Хосни Мубарак като гарант за запазване на сегашното статукво в Близкия Изток. Само че тази лишена от глобална визия израелска позиция беше обречена на провал и, на практика, още повече убеди бунтуващите се египтяни в правилността на действията им. Израел трябваше да разбере, че Мубарак не е вечен и, че се налага установяването на взаимно разбирателство с новите лидери на либералната египетска революция, за които израелските разузнавателни служби разполагат с необходимата информация.

Едва ли сегашната египетска революция ще доведе да бързи, реални и осезаеми реформи и до решаване проблемите на страната, като, най-вероятно, на Египет предстои да преживее няколко години на доста сериозно гражданско противопоставяне. Основното, което е най-необходимо на страната след окончателната „развръзка” и установяването на нов управляващ режим, е стабилността, а за постигането и на мнозина „реалисти” и „идеалисти” сред лидерите на сегашната революция ще се наложи да се съгласят на отстъпки и, ако можем да използваме подобна формулировка – на „голям нов исторически компромис”.

Геополитическите последици

По какъв начин обаче, революционните събития не само в Египет, но и в целия арабски свят, ще се отразят на геополитическата ситуация в Близкия Изток и в още по-обширния регион на т.нар. „Голям Близък Изток” (включващ още Магреб, Предна Азия и т.н.).

Преди всичко, нека се спрем на позициите, заети от Турция и Иран. Турция побърза да подкрепи египетската и другите революции, продължавайки популистката си външна политика и опитвайки да се превърне в лидер на арабския свят, с помощта на реформите и социално-политическите иновации. Само че, въпреки многобройните си опити да привлече на своя страна арабските нации и държави, Анкара не може да се похвали със сериозни успехи в това отношение: арабите не бързат да възприемат тази турска политика като наистина искрена. Нито една арабска държава не се стреми да попадне под чадъра на „новата османска империя”, установявайки прекалено обвързващи я отношения в рамките на участието си в едни или други институционални икономически блокове – особено предвид турските претенции да ги трансформират и в политически алианси. В известна степен, арабските държави са склонни да приемат турското влияние като фактор, балансиращ ситуацията в региона, предвид прекалено силното влияние на Иран, към който арабите и особено онези от Персийския залив винаги са се отнасяли с опасение. Във всеки случай, съвършено ясно е, че Турция опитва да се възползва от либералната арабска революция за да усили влиянието си.

Така или иначе, развитието на демократичните принципи в арабските държави ще доведе до демонтажа и дезорганизацията на това, което сме свикнали да определяме като „арабски държавен национализъм”, както и до отслабване на арабските държави, които ще загубят и без това неособено големите си външнополитически амбиции. Тъкмо това очаква и Турция, стремяща да се превърне в „локомотив” на арабския свят.

Както е известно, веднага след като сегашното турско правителство декларира своя „нов външнополитически курс”, Египет се опита да попречи на усилването на турското политическо и икономическо влияние и, съвместно със Саудитска Арабия, започна да прокарва политика на противодействие на Турция. Това напълно отговаря и на представите на египетския елит за ролята на страната му в арабския свят и за турските намерения. В Анкара бяха съвсем наясно с тази негативна позиция на Мубарак, затова с удовлетворение приеха революцията в Кайро, довела до свалянето му.

За египетския елит е характерна не само липсата на семейни династични традиции, но и приемствеността във външната политика, както и наличието на определена стратегия. Затова едва ли е оправдано да смятаме, че египтяните ще побързат да ревизират дългогодишната си стратегия. В момента, към властта в страната се е устремила либералната, прозападно настроена интелигенция и други обществени групи, които са наясно, че дистанцирането от САЩ и Европа ще означава социална и икономическа катастрофа и дезорганизация на регионалната система за сигурност, основана на добре познатите ни договори и споразумения. Тези обстоятелства ще се възприемат адекватно от всяка политическа групировка, която дойде на власт в Кайро.

Ако американците и европейците случайно решат да не подкрепят новият либерален управляващ режим в Египет, те само биха подпомогнали „Мююслманските братя”. Истината обаче е, че американците реагираха доста ефективно и адекватно на египетската революция, всъщност те едва ли можеха да действат по-добре. Очевидно, революционните водачи вече са успели да постигнат някакви споразумения с американците, а вероятно и с британците и французите. Може би, по-късно това ще стане повод да се говори за „американско влияние” или за „ръката на Америка”, но революцията е резултат по-скоро на волята и интелекта на египетския народ. На този фон, засега липсват основания да се смята, че Турция има някакъв сериозен шанс да укрепи присъствието си в арабския свят в резултат от идването на власт там на нови политици, но това тепърва предстои да се изясни.

Както казват някои местни анализатори, „ние, арабите обичаме Иран повече, отколкото турците, но и повече се страхуваме от него”. В случая, Техеран зае по-разумна позиция, защото не очаква нищо добро за себе си от смяната на управляващите в Египет и другите арабски държави. Иранците, като никой друг, осъзнаха, че определи кръгове в арабското общество са решили да „изпреварят” събитията и действително са изпреварили ислямистките движения по пътя към властта. Затова, след известно колебание и имайки предвид силния вътрешен резонанс на египетските събития, иранските лидери подкрепиха революцията в Египет, определяйки я като „антиамериканска” и „антиизраелска”.

Истината обаче е, че либералните революции в арабските държави нанесоха колосален удар по надеждите и авторитета на ислямистките партии и лидери, формирайки съвършено нова обществено-политическа ситуация. В този смисъл, американските неоконсерватори се оказаха прави и арабските държави се изправиха пред нова историческа перспектива. Това обаче не означава, че промените са били дирижирани от американците. Що се отнася до Иран, който никога не се е чувствал достатъчно уютно в сунитския свят, в сегашните условия, той може и да се лиши от ролята си на „революционен лидер” в арабския свят.

Може ли, в условията на либерализация на арабското ислямско общество, да нарасне ролята на шиитските общности, най-вече, в Ливан, Ирак, Бахрейн и Саудитска Арабия, и доколко социалните лозунги на шиитските партии и движения могат да усилят позициите си? Всъщност, това е напълно възможно, въпросът по-скоро е, дали Иран е готов за подобно развитие на събитията в региона.

Когато беше извършена революцията в Тунис, някои френски анализатори се опитаха да намекнат, че става дума за „организирана от американците антифренска революция”. След това обаче, по-странен начин се изясни, че „магребската революция”, като цяло, т.е. в Тунис и Алжир (а вероятно това се отнася и за безредиците в Мароко), има съвсем определена профренска насоченост. Нещата опират до това, че, така или иначе, арабските либерални революции, до голяма степен, са обвързани с Европа и, в същото време, имат ако не явен, то поне известен англосаксонски подтекст. Ако тази моя хипотеза се окаже поне отчасти вярна, можем да очакваме, че арабският свят ще осъществи радикален завой към Европа. Въпросът е, в каква степен самата Европа може да възприеме тези събития, като „силов център”, към който се ориентират либералните сили в арабския свят.

Бяха ли европейците, и най-вече французите, заинтересовани от тези революционни събития? Според мен, на Франция очевидно не и беше до организирането на нещо подобно, още повече, че в Сирия например, тя се опитва да укрепи позициите на управляващия режим, освен това Париж разполага с определено влияние само в Магреб и на Източното Средиземноморски крайбрежие, но не и в останалите зони. В същото време, хората, живели във Франция и получили там образованието си, биха могли да се окажат стимулирани да се включат в революционните събития и дори да ги оглавят, от общия вектор на европейската политика и култура. В тази връзка ще напомня, че в една революция от „пробритански тип” например, нещата най-вероятно биха се решили чрез военен преврат, а и ролята на ислямистите би била доста по-значима, докато във „френската версия” не се забелязва нищо подобно.

Въпреки очевидното сближаване между Франция и САЩ, най-вече в сферата на трансатлантическите отношения, както и подписаният преди време френско-британски отбранителен договор, претенциите и противоречията между ангосаксонските държави и френско-германския тандем остават достатъчно сериозни. Така например, американците и британците не изпитват никакъв ентусиазъм към профренския проект за създаването на „Средиземноморска общност” (който не се подкрепя особено и от Германия), включваща държавите от Магреб, Близкия Изток и Турция (която всячески игнорира този проект, опасявайки се, че той и се предлага като алтернатива на членството в ЕС). В Средиземноморието все още няма стабилен силов баланс и геополитическата ситуация продължава да е в режим на „очакване”. Този обширен регион се нуждае от корекция в сега съществуващия квазибаланс, който не устройва мнозина.

Някои изводи

Ето защо, външните сили следва, на първо място, да подкрепят, а на второ – да осъществят инициативи за определяне външнополитическата ориентация на държавите от региона. Напълно е възможно, първоначално американците и европейците да предпочетат да действат заедно за да не усложнят още повече ситуацията, но след това всеки ще действат според собствените си интереси. Като цяло, остава усещането, че влиянието на Европа (ЕС) в Магреб и Близкия Изток ще нараства. Като особено ще нарасне ролята на Франция и Германия, които действат съвместно в региона. В същото време, Египет, най-вероятно, ще си остане в зоната на влияние на САЩ, тъй като нито една друга страна в света не може да предложи необходимата мащабна помощ и партньорството си на една толкова голяма, проблемна и ключова държава в арабския свят. Залогът, свързан с Египет, е прекалено голям, за да се допуснат някакви опасни игри и с тази страна да се осъществяват каквито и да било рисковани експерименти.

В резултат от арабските революции, влиянието на Западната общност в арабския свят ще се усили, тъй като тук Западът вече може да разчита на нов влиятелен потенциален партньор – средната класа и интелигенцията, придържаща се към либерални (дори дяснолиберални) възгледи. Това обаче, не би трябвало да доведе до радикални промени в геополитиката на арабския свят и в това „голямо пространство”, като цяло. Турция и Иран ще се окажат еднакво изолирани в арабския свят. Русия ще стане просто интересен икономически партньор, а Китай ще се сблъска с доста сериозни препятствия.

След окончателното приключване на настоящия етап на арабската революция, в основна грижа на Запада ще се превърне Саудитска Арабия, която, в известна степен, ще изгуби предишните си лостове за влияние върху арабските държави, а вътре в страната ще възникнат нови проблеми, също както и в арабските монархии от Персийския залив. Йемен и Судан няма да представляват кой знае колко големи проблеми, а всички радикални елементи в тях вероятно ще бъдат ликвидирани, този път със съгласуваната подкрепа на мнозинството арабски държави. Арабският свят ще приеме с разбиране демократизацията и дори евентуалната фрагментация на Ирак и появата на нови държави в Месопотамия. Управляващите режими в Сирия и Йордания пък ще предпочетат ускореното си реформиране и разширяването на демокрацията и гражданските свободи. Проблемите в Палестина и Ливан ще си останат същите и тези страни ще продължат да бъдат арена на борба между външни сили.

Тоест, налага се изводът, че революциите едва ли ще дестабилизират региона, напротив има реален шанс да го направят по-стабилен. Нещата обаче все още могат да се обърнат  и да тръгнат по друг, далеч по-неблагоприятен сценарий, ако досега управляващите кръгове в арабските държави решат да предприемат някакви радикални действия, преди окончателно да се разделят с властта, както се случва в Либия например. Тази страна, на практика се разпадна на две части – Източна и Западна, т.е. на Триполитания и Киренайка, между които има 600 километра пустиня. В едната част доминират бунтовниците, в другата все още се държи кланът на Кадафи. Впрочем, самото териториално образувание, известно днес като Либия, възниква едва през колониалната епоха, когато в Северна Африка идват италианците. Завладявайки, през 1912, османските провинции Триполитания и Киренайка, те ги обединяват, през 1934, в единна административна единица. След като става независима, през 1951, Либия започва да се нарича „обединено кралство”.

Само че това, което навремето е изкуствено обединено от колонизаторите, може успешно да се разпадне на части днес. Пример за подобна „деволюция” е друга бивша италианска колония – Сомалия, която се разпадна на няколко квазидържави, превръщайки се в база на тероризма и пиратството. В тази връзка, да не забравяме, че в продължение на столетия – и през Средните векове и през Новото време – либийското крайбрежие е сред главните бази на средиземноморските пирати, чиито нападения срещу европейската крайбрежие окончателно са прекратени едва след 1819. Ако Кадафи изпълни заплахите си да взриви петролопроводите, по които либийският петрол се транзитира в Европа, Либия съвсем буквално ще се превърне във втора Сомалия, в резултат от което на прага на Стария континент ще се появят и сепаратисти, и пирати, и милиони бежанци (впрочем, първите десетки хиляди вече опитват да пробият италианската блокада). Може би това най-сетне ще накара ЕС да се замисли какво всъщност се случва по южната му периферия.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения