Въпреки завидното си географско положение, днешна Италия не разполага с ясна геополитическа доктрина. Следва да отбележим три принципни момента, обуславящи тази ситуация: принадлежността на Италия към зоната на американско влияние (т.е. към т.нар. „западен свят”), дълбоката криза на националната идентичност и недостатъчната геополитическа култура на управляващия страната елит.
По отношение на първия момент, освен ограничаването на италианския суверенитет в редица аспекти – от военната сфера до външната политика, принадлежността на Италия към зоната на интереси на САЩ, до голяма степен, формира и нейната вътрешна политика. Това пък оказва влияние върху избора на Рим на едни или други стратегически важни източници за доставки на енергоносители, осъществяването на изследвания в сферата на високите технологии, практиката на въвеждане в експлоатация на елементи на съвременната инфраструктура и, освен всичко друго, съдейства за формирането на порочни връзки между властта и организираната престъпност.
Спазването на изискванията на мирния договор от 1947, както и двусмисленият характер на идеологията на конституционализма, според която суверенитетът принадлежи на някаква социо-икономическа и културна общност (която при това е доста променлива и едва ли е хомогенна), т.е. на народа, а не на ясно определен политически субект – държавата (3), породи принципа на т.нар. „колаборационистки реализъм”, т.е. на отказа от поемане на отговорност за собствената съдба (1). Всичко това поставя Италия в подчинена позиция, доколкото стратегическият и избор се определя от „добрата воля на подчинилата я държава” (2).
Споменатото по-горе понятие „национална идентичност” пък е изключително необходимо за формулирането на собствена геополитическа доктрина. Кризата на националната идентичност в Италия се обяснява с наличието на редица сложни фактори – от неудачната комбинация между различни национални идеологии (повлияни от католицизма, монархизма, либерализма, социализма и космополитизма), които, след провала на фашисткия експеримент, трябваше да съдействат за унификацията на италианската държава до превръщането и в днешна републиканска Италия. Освен това, кризата на националната идентичност беше обусловена и от плачевния опит на фашизма и травмата, която остави в душите на италианците загубената от него война. Романтичната реторика за националната държава и „либерализацията” оказаха мечешка услуга на Италия От ХVІ век до днес, страната е в процес на търсене на собственото „аз”.
Накрая, третият момент не ни позволява да поставяме ребром наболелите геополитически въпроси и да определяме стратегическите си приоритети на международната сцена.
Впрочем, следва да признаем, че един определен вид геополитика, или по-скоро външна политика, обусловена от географското положение, която отговаря на националните интереси и, в същото време, е донякъде ексцентрична, тъй като ни се налага да помним и за указанията на Вашингтон, т.е. да я съобразяваме с интересите на САЩ за запазване на тяхната хегемония, присъства в превратностите на италианския политически живот. Специалното внимание, което такива известни италиански политици, като Моро, Андреоти, Кракси и Матеи отделят на Северна Африка, Близкия и Средния Изток, макар и ограничено от принципите на „добросъседството и съвместния просперитет”, само по себе си, е потвърждение не само за това, че все пак се предприемат опити за извличане на определена полза от изгодното географско положение на Италия в района на Средиземноморието, но и за наличието на похвална еманципация на демократична Италия от американската опека и стремеж към регионално лидерство – нещо, което беше по силите на Рим дори и в предишния „двуполюсен” свят. Така, постепенно Италия би могла да се доближи до това, което аржентинският геополитик Марсело Гуло определя като „либерален реализъм”, преминавайки след това от пасивно към активно поведение, т.е. към етап на сдобиване с автономност в действията си на международната сцена.
Неуспехите на скромната политика, провеждана от Италия в Средиземноморието, бяха обусловени, освен от намесата на САЩ, от ерозиращата активност на „агентите за влияние” вътре в страната, прокарващи откровено проамерикански и антиарабски възгледи. С края на епохата на двуполюсния свят и на т.нар. Първа република (1946-1994), опитите на Италия да постигне известна независимост във външнополитически план, засега не носят видим резултати. Днес страната ни, чиито интереси продължават, до голяма степен, да са подчинени на американските, се намира в доста деликатно положение, тъй като, като член на ЕС и НАТО, усеща на гърба си последиците от досегашното противопоставяне между САЩ и Русия в континентална Европа и, особено, в Централноевропейския регион. В тази връзка, е достатъчно да си припомним само „полския въпрос”, във всичките му аспекти, касаещи европейската система за сигурност и сигурността на енергийните доставки. Контрадействията на Вашингтон, предприети в отговор на действията на Москва, глухо отекват в Близкия и Средния Изток. Освен това, италианската подкрепа за САЩ, въпреки свързаното с това очевидно ограничаване на италианския суверенитет, води до геополитическа неустойчивост на бреговата зона, поради нарастващите търкания между континенталните маси и островните и полуостровни държави, макар че в италианския случай, това се проявява в по-ограничена форма. Същият фактор съдейства за нарастване на центробежните тенденции и усложнява политическите процеси в нашата страна.
В качеството си на военнозависима от САЩ (предвид принадлежността си към НАТО и наличието на над сто американски военни бази на нейна територия) държава (4), лишена от енергоносители, икономически неустойчива и социално нестабилна (заради продължаващата ерозия на идеологията на „социалната държава”), Италия е неспособна да разгърне изцяло геополитическия си потенциал. Италианската политика, традиционно е ориентирана към Средиземно море и Адриатическо-балканско-дунавския регион, но горчивата истина е, че днешна Италия не може да си позволи това. Освен, разбира се, в рамките на общата трансатлантическа политика, което не отговаря на стремежите на Рим.
Дали Италия отново ще бъде независима, или не, зависи от политическата воля на Рим, още повече, че днес многополюсната картина на света придобива все по-ясни очертания, което пък води до определени трансформации, включително и в Средиземноморието и континентална Европа. Пред очите ни се разиграва ново действие от геополитическата игра, ключовата роля в което играе най-вече Русия. Това би могло да съдейства за засилване ролята на Италия в басейна на Средиземно море, във връзка с формирането на нова консолидираща многополюсна система и възможната евразийска интеграция.
Не бива да забравяме обаче, че формирането на нова глобална геополитическа структура влиза в противоречие с доминираната от САЩ „западна” система на устройство на света, дори на нейната периферия. В рамките на евро-афро-азиатския регион, към тази периферия се отнася и Европа, като голям полуостров, Средиземноморският басейн и островната маса, заемана от Япония.
Русия и Турция като геополитически полюси
Последните промени в геополитическото разположение на силите могат да облекчат опитите на държавите, участващи в западната система за сигурност, да се освободят от северноамериканската опека. Рим също вече е в състояние да осъществява политика, която в по-голяма степен съответства на новите реалности.
Завръщането на Русия на международната сцена и напрежението между Китай и Индия стимулираха определени промени в глобалната политика и създадоха предпоставки за формирането на нов континентален блок, основан не на военната сила, а на взаимните стратегически интереси. Сходни промени се забелязват и в Западното полукълбо, доскорошният „заден двор” на Съединените щати, а контактите на Аржентина, Бразилия и Венецуела с държавите от евразийското пространство навеждат на мисълта, че Южна Америка също би могла да стане една от опорите на новия континентален блок. В Средиземноморието, основният фактор, влияещ върху промените в силовия баланс, са новите тенденции, очертали се в турската политика в Близкия Изток. Влошените отношения между Анкара и Вашингтон и скандалите между Анкара и Тел Авив могат да се окажа от полза за интеграционните процеси в Евразия, което пък означава отслабване влиянието на западния блок в басейна на Средиземно море.
Имайки предвид всички тези факти, Италия, ако наистина иска да си гарантира свобода на действията, може да се опре само на Русия и Турция. Разумната реакция на Рим на новите тенденции в турската близкоизточна политика, може да върне на Италия предишната увереност и сигурност, ерозирани в резултат от дългогодишните подчинени отношения с Вашингтон, и да даде ново, по-различно направление на италианската геополитическа мисъл по отношение на Близкия и Средния Изток. Заедно с (и благодарение на) турския си съюзник, Италия би могла, ако не да се освободи от опеката на Северноатлантическия пакт, поне да си извоюва по-справедливи условия за сътрудничество с НАТО и да трансформира сегашните военни бази на САЩ в обекти, по-адекватно отговарящи на необходимостта от повече сигурност в Средиземноморския регион. Италия и Турция, съвместно с другите средиземноморски държави, биха могли дори да формират собствен отбранителен съюз, по примера на ОДКС (Организация на Договора за колективна сигурност – б.р.).
За да реализира тази стратегия за освобождаване от опеката на САЩ, Рим ще се нуждае от съмишленици. А такива могат да се окажат не само Анкара, но и Дамаск, Техеран, Триполи и, разбира се, Москва. Русия би подкрепила геополитическите стремежи на Италия, защото това отговаря на собствените и геополитически планове. Така, политиката в Адриатическо-балканско-дунавския регион ще се определя от италиано-руско-турския съюз, който условно бихме могли да наречем „Голямото Средиземноморие”, като в него ще влязат регионите на Средиземно, Черно и Каспийско морета.
Бележки:
1. Costituzione e popolo sovrano, il Mulino, Bologna 2004, p.11 and 91-98.
2. Marcelo Gullo, La insurbodinación fondante, Editorial Biblos, Buenos Aires 2008, 26-27.
3. Marcelo Gullo, ibid.
4. Fabrizio Di Ernesto, Portaerei Italia. Sessant’anni di NATO nel nostro Paese, Fuoco Edizioni, Roma 2009.
* Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Евразия” и директор на Института за геополитика в Рим
Геополитиката на републиканска Италия
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode