В близките десетилетия петролът и природният газ ще останат стратегически продукти и в това си качество ще продължат да определят световния енергиен баланс. Анализите посочват, че газът може да измести петрола като основен енергиен източник. Това твърдение се подкрепя и от Международната агенция по енергетика (МАЕ) в Париж.[1] Тази тенденция ще се ускорява поради непрекъснато нарастващите нужди от газ на Китай. Понастоящем, американската Energy Information Administration поставя Китай на второ място след САЩ, като енергиен консуматор.
Подобно развитие кара големите производители на енергоносители да се ориентират към разработване на нови находища и възможен контрол върху регионите, богати на въглеводороди. Ако се проследят разработките на големите енергийни фирми през последните години, става ясно, че това е обща стратегия в развитието им.
През последните години големите потребители, като САЩ, Русия и Китай, сериозно проучват възможностите за инвестиране в този сектор в Африка, Централна Азия и Венецуела. За получаване на достъп до възможните източници на газ и петрол държавите използват различни стратегии, повдигащи сериозни опасения от евентуални, съпътстващи ги конфликти. В общи линии, енергийната политика на големите консуматори и производители на енергийни носители през последните две-три години е следната.
Евразия
Основен параметър, гарантиращ сигурността в Евразия, е схемата за използване на нейните енергийни ресурси. Битката за влияние в този голям регион е от стратегически геополитически характер. Тя се води между два глобализационни субекта, които имат политическа, икономическа и военна насоченост. От едната страна са Евроатлантическата общност, в лицето на САЩ и НАТО, а от другата - Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).
В ШОС и ОДКС с обединени действия участват Русия, Китай Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. Очертава се особено важна роля в бъдеще да играе Иран, който в момента има статут на специален наблюдател. Не трябва да се пренебрегва и Индия, която също е заявила желание за присъединяване към организацията. Под официалната формулировка за неефективност на провежданата от САЩ и НАТО политика за противодействие на тероризма в Близкия Изток и по-специално в Афганистан, обединените действия на двата евроазиатски съюза са насочени срещу американската и натовската експанзия, целящи контрола над енергоносителите в региона.
Първоначално, израз на борбата за влияние в Евразия беше проектът за новия „Път на коприната” (Silk Road Strategy – SRS), защитаван от САЩ и НАТО. Той предвижда Централна Азия и Далечният Изток да се свържат с транспортен и енергиен коридор, заобикалящ Русия. Последният вариант на западния проект включва железопътните мрежи на Грузия и Азербайджан, транспортните артерии на Туркменистан, пристанищата Поти и Батуми (Грузия), Джейхан (Турция) и нефтопровода Баку – Тбилиси – Джейхан. А също фериботните линии Туркменбаши – Баку и Актау – Баку, свързващи Туркменистан и Казахстан с Азербайджан, през Каспийско море, Узбекистан, Киргизстан, Казахстан и Китай. По този начин се предвижда тръбопроводите и транспортните коридори на SRS в бъдеще да се свържат не само с мрежата от тръбопроводи на Западното полукълбо, но и с планираните мрежи в рамките на Северноамериканското партньорство за сигурност и просперитет (Security Prosperity Partnership - SPP).[2]
Очевидно Русия не може да приеме реализация на на подобен транспортен и енергиен коридор, който, на практика, ще я изолира. За да противодейства успешно на проекта SRS Русия разви поредица от инициативи, обхващащи както бившите съветски републики, така и азатските колоси Китай и Индия. По този начин борбата против еднополюсното развитие на света, до голяма степен, беше стимулирано от противодействието на американската енергийна геостратегия.
Събитията през последните години показват, че американския проект SRS става все по-трудно изпълним. Трасетата на тръбопроводите, свързващи Централна Азия с Китай, неизбежно преминават през китайска територия, а тези коридори са защитени във военен аспект от ШОС и ОДКС. От друга страна, съществен фактор за успешното заобикаляне на Русия е сигурността на територията на Грузия. По време на военните действия през 2008 Русия нанесе удар по едно от ключовите звена на транспортните енергийни коридори, планирани да се изграждат извън нейната територия. Москва разруши редица инфраструктури от системата за сигурност и важни транспортни артерии на грузинска територия, между които и пристанището Поти. Засилената несигурност в региона спря инвеститорите и, на практика, отложи за неопределено време реализацията на проекта „Копринен път” в първоначалния му антируски вариант.
Друг удар по американската енергийна геостратегия в Евразия е директната газова връзка Казахстан – Китай, която допълнително компрометира стратегията за „Пътя на коприната” и с това засегна в не по-малка степен стратегическите интереси на САЩ в региона. На 9 юли 2008, в Алмати, Казахстан и Китай обявиха началото на изграждането на 1 300- километров газопровод, който трябва да влезе в експлоатация през 2010. Този проект е част от по-голям, който е с дължина над 7 000 км и обхваща изграждането на два паралелни газопровода, свързващи Китай с богатите газови залежи на Централна Азия - от Туркменистан, през Узбекистан и Казахстан, до западния китайски регион Синцзян. Туркменистан започна строителството на своята част през 2008, а Узбекистан направи това през юли 2009.
Газопроводът Казахстан – Китай е част от евразийската транспортна и енергийна стратегия за региона, доминирана от Русия, Иран и Китай, и също попада под защитата на ШОС и ОДКС.
Газопроводът Казахстан – Китай
Световната финансова криза помогна на Китай да използва валутните си резерви за инвестиции в Русия и Централна Азия в областта на енергетиката и други местни инфраструктури, в замяна на гарантирани дългосрочни петролни и газови доставки. Китайската Национална Петролна Корпорация (China’s National Petroleum Corporation -CNPC), която е водещ изпълнител на газопровода Казахстан – Китай, отпусна на петролните и газови компании на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан заем, покриващ 50% от стойността на респективните части на газопровода. През 2009, Китай обяви, че дава 25 млрд. долара заем на Русия, в замяна на снабдяването му със суров петрол в продължение на 20 години.
Завършването на газопровода Китай – Казахстан няма да спре стремежа на Пекин да търси нови източници навсякъде по света. За да задоволи нарастващите си енергийни нужди през изминалата година страната изгради много терминали за втечнен газ, което дава основание да се предполага, че в бъдеще ще разчита и на увеличеното производство на втечнен газ, включително чрез разширяване на руския проект Сахалин.[3]
Друг основен фактор в разглеждания регион е Индия. На 27 октомври 2009 в индийския град Бангалор външните министри на Русия, Индия и Китай официално дискутираха съвместни действия против тероризма и промените в климата. Една от централните теми на тази среща обаче беше енергетиката. В съвместна декларация тримата министри изразиха готовност да засилят международното коопериране в енергийния сектор на основата на отварянето на енергийния пазар в интерес на всички заинтересувани страни. В декларацията се отбелязва, че „тристранните връзки могат да бъдат засилени в бъдеще с установяване на взаимно изгодни енергийни контакти”[4]. Тази декларация може да се приеме като политика на ШОС.
Среден и Близък Изток
Анализаторите приемат, че бъдещото развитие на петролното потребление в Средния и Близкия Изток ще се определя от нерешените проблеми в отношенията САЩ - Китай. Преобладава становището, че „двустранните кавги и сблъсъци са неизбежни”[5]. Изхождайки от тази предпоставка, специалният пратеник на Китай в Средния Изток Сун Биган определи усилията на американския президент Барак Обама за подобряване на отношенията с Иран като тактически маньовър, който не може да премахне различията в региона между Пекин и Вашингтон. Според него, „между двете страни има сътрудничество, но има и съперничество, понеже САЩ винаги разглеждат Китай като потенциален противник”[6].
В Близкия Изток Иран е неоспорим лидер по наличност на природен газ. Неговото газово находище „Южен Парс” е най-голямото в света. В еквивалент барели петрол то е несравнимо по-голямо от гигантското петролно находище Гауар в Саудитска Арабия, което в продължение на последните 60 години е най-значителният източни на снабдяване със суров петрол.
Значението на Иран като енергиен доставчик личи от трасетата на новите енергийни инфраструктури. Те отразяват тенденцията, в която Европа и Китай се очертават като основни артерии за транспорт на газ от Иран и Централна Азия. Така, планира се газопроводът „Набуко” да снабдява Европа с газ от Иран и Азербайджан, през Турция и България. Иран също експортира газ за Турция и Армения, като се планира договорка за експорт с други държави от Залива, включително ОАЕ и Оман.
Друга основна транспортна артерия е тази от Иран до Пакистан и Индия – две от най-населените държави в региона. Най-интересният проект за Иран обаче е построяването на 1 865-километровия газопровод, който ще снабдява Китай с газ от Туркменистан, през Узбекистан, и трябва да влезе в експлоатация с пълен капацитет през 2012. На юг, Туркменистан има 300-километрова граница с Иран и вече има договореност с Техеран за експорт на газ. Евентуалното свързване на иранско-китайската разработка на газовото находище Южен Парс с посочените по-горе тръбопроводи ще утвърди Иран като енергиен център на световната икономика, която в близко бъдеще ще разчита предимно на природния газ като енергиен източник.
Сериозен сигнал за сигурността на региона е откриването, през януари 2010, на газопровода Девлетабад – Хангиран, който свързва Севернокаспийския регион на Иран с богатия на природен газ район на Туркменистан. Този къс газопровод (182 км) е от голямо значение за двете страни, понеже, с капацитета си от 20 млрд. куб. м, ще може да посрещне енергийните нужди на Иранския каспийски регион. Така Техеран ще освободи газовото си производство от южните райони изцяло за експорт, а Туркменистан ще получи сигурен съседен пазар, като в същото време може да търси транспортни трасета към световния пазар, през иранска територия.
Свързването на този тръбопровод с останалата газопреносна мрежа в региона дава възможност от Средния Изток директно да се транспортира газ за Китай. Така, тръбопроводите, свързващи Русия, Иран и Китай, могат да се пълнят от всеки от източниците в региона. Решението на Москва и Ашхабад съвместно да построят тръбопровод от изток на запад, поемащ в единна мрежа всичкия туркменистански газ подсказва, че Русия не се притеснява от подобно развитие. То няма да застраши вътрешната й консумация, нито пък износа на руски газ. Доминиращата роля на Русия като енергиен доставчик на Европа също не е застрашена, понеже американският проект за транскаспийските тръбопроводи в момента очевидно не стои на дневен ред[7]. На съвместна пресконференция, двамата президенти Гурбангули Бердимухамедов и Дмитрий Медведев заявиха, че визитата на руския президент в края на 2009, е била посветена на сигурността в региона и регионалната енергийна политика е сред основните фактори за гарантирането на тази сигурност.
С построяването на газопровода Девлетабад-Хангиран, Иран и Туркменистан следват примера на Русия в енергийното сътрудничество на регионално ниво. Подобно сътрудничество прави неадекватна американската политика на изолация и санкции към Иран. Проличава, че Техеран не е изолиран от своите съседи. За това впрочем говорят и двустранните отношения с Турция, с която Иран има договореност за транспортиране на газ от Туркменистан до Турция по съществуващия 2 577-километров газопровод, свързващ Тебриз (Северозападен Иран) със Анкара. С независимата си енергийна политика, в последно време Турция се стреми да стане център на енергийното разпределение за Европа. Подобно развитие заплашва Европа да загуби битката за директен достъп до Каспийския регион.
Визитата на Медведев в Туркменистан показа, че политиката на САЩ за изграждане на система от тръбопроводи към Китай, заобикалящи Русия и изолиращи Иран, търпи провал понеже:
- Удвояването на вноса в Русия на азербайджански газ, на практика, застрашава ангажирането на Баку като доставчик на газ за проекта „Набуко”.
- Освен Русия, консуматор на азербайджански газ става и Иран - през декември 2009 Азербайджан подписа споразумение да доставя газ на Иран чрез газопровода Кази-Магомед-Астара (1 400 км).
- Руските газопроводи „Южен поток” и „Северен поток”, предназначени да доставят газ до Южна и Северна Европа, завоюваха позиции, от които няма връщане назад. „Северен поток”, в частност, основно променя евразийската геополитика, трансатлантическото съотношение на силите и връзките на Русия с Европа.
Стратегическото разположение на Афганистан също става поле на енергийни битки. На фона на сериозните военни операции в Деларам (Югозападен Афганистан), които се определят като действия, нямащи отношение с официално обявената главна цел на НАТО за война с талибаните, през месец март 2010 “Вашингтон пост” представи нова версия за стратегията на войната в Афганистан. Там се строи военно летище с две полоси, военна болница и инфраструктури, които подсказват намерение за продължителен престой. През тази територия се планира преминаването на нефтопровод, транспортиращ каспийския нефт през Туркменистан, Афганистан и Пакистан до пристанищата на Арабско море.[8]
Източносредиземноморски регион
По време на войната в Ливан, през 2006, беше открит нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан. Той засили връзките на държавите от региона със Запада като свърза Източносредиземноморския регион с енергийния коридор на Каспийския басейн и промени драстично геополитическата картина в региона. Прокарвайки тръбопровод до Средиземноморието, доминиран от Бритиш Петролеум, САЩ създадоха блок, обединяващ Азербайджан, Грузия, Турция и Израел.[9]
Нефтопроводът Баку – Тбилиси - Джейхан
Източник: http://wapedia.mobi/en/File:Baku_pipelines.svg#1.
Построяването на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан има обаче и друга цел, която не се коментира официално – да се създадат условия за директно доставяне на каспийски нефт за Израел. С тази цел се предвижда изграждането на турско-израелски тръбопровод под водата, който ще свързва Джейхан с израелското пристанище Ашкелон и, след това, с израелската тръбопроводна мрежа до Червено море.
В плановете на Израел влиза не само задоволяване на собствените нужди, а и създаване на възможност, през пристанището Ейлат на Червено море, да се реекспортира петрол обратно към азиатските пазари. Това ще има важни стратегически последствия, понеже дава възможност в бъдеще тръбопроводът Баку - Тбилиси - Джейхан да се свърже с Ейлат – Ашкелон. Част от последния проект е изграждането на водопровод за доставка на сладка вода за Израел от реките Тигър и Ефрат. Това пряко засяга интересите на Сирия и Ирак.
С енергийната си политика Израел ерозира идеята за развитието на преки тръбопроводни коридори, свързващи Централна Азия и Русия с Южна Азия, Китай и Далечния Изток. Реализацията и цели да изолира Иран и засили ролята на Израел не само на регионалния, но и на световния енергиен пазар.
Впрочем, има и друга важна причина за израелската активност в енергийната политика на региона. В крайбрежната ивица на Газа, през 2000, бяха открити големи залежи на газ. Правата върху офшорната зона, в която се намират тези залежи, се разпределят така: 60% на Бритиш Газ Груп (BG Group), 30 % на Consolidated Contractors Internationals Company (CCC) и 10% на Инвестиционния фонд на Палестинското правителство. Договорът между тях включва развитие и строеж на газопровод. Лицензът на BG Group покрива цялото крайбрежие на офшорната морска зона, която е в съседство с няколко израелски газови находища. 60% от резервите на газ по крайбрежната ивица на Газа и Израел принадлежат на Палестина. Британската компания оценява запасите на тези залежи на 1.4 млрд. м3, но се предполага, че са много по-големи[10]. Този факт играе немалка роля за провежданата от Израел военна политика в Ивицата Газа, която очевидно цели получаване на контрол върху офшорните залежи от газ.
Сега целта на Израел е да се анулират предишните договорености между BG Group и палестинските власти и се създаде възможност палестинският газ от офшорния район на Газа да се транспортира с газопровод под вода до израелското пристанище Ашкелон. Това означава поставяне под израелски контрол продажбата на газа за Израел и интегриране с израелските офшорни инсталации (съседни с тези на Ивицата Газа), които са свързани с израелския транспортен енергиен коридор - пристанищата Филат, Ашкелон и, на север, до Хайфа. Така се създава възможност за връзка с турското пристанище Джейхан и, съответно, с нефтопровода Баку – Тбилиси - Джейхан.
Африка
Вниманието на големите енергийни консуматори постепенно се измества от региона на Близкия Изток към Африка, като ключов енергиен доставчик. През последните години континентът се очерта като най-големия доставчик на петрол за САЩ, измествайки Персийския залив. Това кара американските фирми да засилят участието си в проекти с дялово участие при проучването на залежите. Сред сериозните пречки за провеждането на подобна политика от американските предприемачи в момента, е ограниченията за действията им в някои региони на континента. Техните колеги от Русия, Китай и някои европейски компания използват това обстоятелство и получават известно предимство. Пример в това отношение може да бъде италианската ENI, която бързо разширява присъствието си в региона и има интереси в Ангола, Нигерия, Габон, Мозамбик и Република Конго. Същото важи и за китайската CNOOC и френската Total.
Влиянието на Източна Африка, като енергиен източник, бързо нараства. Разкритите петролни залежи в басейна на езерото Алберт, в централната част на Африка (между Уганда и Демократична република Конго), се оценяват на няколко милиарда барела. Това са най-големите крайбрежни нефтени находища, разкрити през последните две десетилетия, южно от пустинята Сахара[11]. Правителството на Уганда преговаря с няколко големи кредитори за покриване на големите инвестиции, нужни за разработката на новите територии.[12]
Според Ричард Шмит (изпълнителен директор на Dubai's Black Marlin Energy), Източна Африка „е последния регион в света с действително голям потенциал, който все още не е напълно проучен”, и от който енергийната индустрия доскоро не се интересуваше[13]. Значителни петролни залежи има в Сомалия. Според проучванията от 1997 на Petroconsultants (Женева), два басейна в страната (районът на Мудуг и Аденският Залив) имат значителни залежи на въглеводороди. Последните проучвания показват, че Сомалия вероятно разполага с резерви до 10 млрд. барела петрол.
В Мозамбик Andarko Petroleum Corp. от Тексас откри големи находища от природен газ по крайбрежието на страната. Норвежката Statoil също извършва сондажи в тази страна, в района на басейна Ровума. Във вътрешната част на Етиопия, на територия от 135 000 квадратни мили, се очакват големи залежи на петрол, както и на 4 трилиона кубични фута природен газ. Малайзийската Petronas подписа, през август 2007, споразумение с Адис Абеба за съвместни проучвателни работи. Тя проучва и басейна на Гамбелла, в Западна Етиопия. Според британската консултантска фирма IHS Global Insight, остров Мадагаскар също притежава „огромни запаси” от енергоносители.
В Алжир, руският „Газпром” извършва мащабни проучвания и сондажи в басейна Беркин, съвместно с Алжирската национална агенция за нефт и газ. По предварителните прогнози, сондажните работи трябва да приключат до 2012[14].
Южният Атлантик и Мексиканският залив
През февруари 2010 Великобритания започна сондажи на 100 км. северно от Фолклендските острови, което отново изостри отношенията и с Аржентина. Петролните запаси в региона се оценяват на 60 млрд. барела. Какво означава това количество за британците става ясно ако се направи сравнение с най-големия световен производител - Саудитска Арабия, която разполага със запаси от 267 млрд. барела. Евентуалното разработване на запасите от петрол в Южния Атлантик ще постави Великобритания сред 17-те държави, притежаващи сериозни количества петрол - между Русия (8-ма) и Либия, която е на 9-то място [15] [16] [17].
Още преди десетилетия, САЩ откриха петрол в Хаити. Поради геополитически съображения и интересите на едрия бизнес в онзи период обаче, Вашингтон взе решение да запази петролните резерви на тази страна за времето, когато кладенците в Близкия Изток започнат да пресъхват. През март 2004, редица експерти посочиха, че големите американски нефтени компании и свързаните с тях монополи от военно-индустриалния комплекс са планирали навремето да използват хаитянските дълбоководни пристанища или за петролни рафинерии, или за строеж на големи хранилища за суров петрол, който впоследствие да се превозва с малки танкери до американски или карибски пристанища [18],[19].
Геолозите отдавна знаят, че в Хаити има петрол и запасите му са рекордни за Карибския басейн. От 30 години големите нефтени компании работят в региона. Това бе и една от причините САЩ да се противопоставят на демократично избрания местен парламент, през 1991. Целта беше осигуряване на достъп до стратегическите петролни и газови находища, без опасност те да бъдат национализирани[20]. Неслучайно петото по големина американско посолство в света е в Хаити (след тези в Китай, Ирак, Афганистан и Германия). Съществуват силни съмненията, че сегашната „окупация” на Хаити от ООН и САЩ цели да укрепи властта на местните олигарси за да се установи „свободен”, а не справедлив пазар и да се използва доброто географско разположение на Хаити между Куба и Венецуела, в интерес на Вашингтон.
Според оценката на U.S. Geological Survey от 2000, изследваните запаси на Големите Антили, включващи Куба, Хаити, Доминиканската република, Порто Рико и техните офшорни води, достигат 142 млрд. барела петрол и 159 млрд. кубични фута природен газ. Неизследваните количества могат да надхвърлят 941 млрд. барела петрол и 1,2 трилиона кубични фута природен газ. U.S. Energy Department отбелязва, че Куба и Ямайка вече са дали офшорни лизинги за разработка на петролните и газовите си находища[21].
В последните години сондажната активност в Мексиканския залив също се засили заради достъпа до три- и четириизмерни сеизмични и дълбоководни сондажни полета (дори под 3000 метра). Заливът привлича големите петролни и газови компании, които решиха да избегнат риска, свързан с ресурсния национализъм в много петролни държави. През март 2010, Chevron обяви, че е започнала сондажни дейности в Залива с кораба Discoverer Inspiration за сондажи в свръхдълбоки води. Петролното находище, което Royal Dutch Shell съобщи, че е открила във водите на Мексиканския залив, има потенциал да стане транзитен център (хъб), поддържащ производствена инфраструктура, към която да бъдат свързани останалите „сателитни” находища. Според главния изпълнителен директор на Shell Петер Восер, компанията възнамерява да съсредоточи действията си в Мексиканският залив, Аляска и Австралия, като особено подходящи за инвестиции.
Заключение
По отношение на очертаващата се бъдеща енергийна геополитика и отражението и върху сигурността, в глобален план, могат да се направят следните изводи:
- Основните енергийни ресурси на бъдещето се намират в Близкия Изток и Евразия. Съществени запаси има също в Африка, Южния Атлантик и Мексиканския залив.
- С нарастване значението на природния газ, Иран постепенно ще измести Саудитска Арабия от първото място, като доставчик на енергоносители.
- Европа и Китай се очертават като основни артерии за транзит на газ от Иран и Централна Азия. Прави впечатление, че трасетата на новите инфраструктури отразяват тази тенденция.
- В бъдеще, енергийните политики на САЩ и ЕС все повече ще губят допирните си точки. Забавянето на проектите, свързващи Европа с Русия, ще бъдат за сметка на връзките на Русия с азиатските потребители и САЩ. Южна Корея, Япония и САЩ разчитат на доставки, с дългосрочни договори, на втечнен газ от разширяващото се производства в района на Сахалин.
- Засега Пекин и Москва работят съвместно в петролната и газовата сфера. В началото на 2010 Китай обяви, че дава 25 млрд. заем на Русия в замяна на снабдяване със суров петрол, в продължение на 20 години. Няма сигурност обаче, че след 15-20 години това сътрудничеството ще продължи.
- Със своите големи запаси от природен газ Русия би могла да се разглежда като конкурент на Иран. Двойствената позиция на Москва спрямо американските санкции срещу Иран навежда на мисълта, че тя има собствена стратегия за възпрепятстване на Ислямската република като неин регионален енергиен съперник.
- Обвинението, че Иран разработва ядрено оръжие и налагането на различни санкции срещу него се очертава все повече като опит да се затруднят доставките от бъдещия най-голям производител на газ към бъдещия най-големи негов потребител - Китай.
- Завършването, в края на 2009, на газопровода Китай-Казахстан няма да спре Пекин да търси нови източници на енергоносители. Сондажите на Китайската национална петролна компания (CNPC) в газовите находища на Иран могат да имат сериозни геополитически последици. Очакват се мащабни китайски инвестиции в Африка, Централна Азия и Венецуела.
- Основната причина за военното присъствие на САЩ и военните им съюзници в Афганистан, Ирак и Пакистан е контрола върху енергийните коридори в Централна Азия. Фокусът на това присъствие е поставен основно върху петрола.
- Сегашната енергийна политика на Израел в Ивицата Газа допълнително ще затруднява мирния процес в Близкия Изток.
- Русия и другите северни държави ще засилват интереса си към богатия на газ Арктически регион. Спорът за правата на претендентите върху отделни части от територията му ще бъде продължителен и ще изостри напрежението между тях.
Китай е най-сигурният консуматор на газ през този век. Насочването към него на газопроводите от Русия, Иран и Туркменистан, които държат, респективно, първо, второ и четвърто място по запаси на природен газ, със сигурност ще има сериозни последици за глобалната енергийна стратегия и ще сложи край на доминиращата роля на САЩ в снабдяването с енергия на световната икономика.
Ако Русия, Китай и Иран продължат да координират конкурентните си действия във взаимен интерес, началото на 2010 може да се приеме като възлов момент по отношение на глобалната енергийна политика, който ще промени енергийната инфраструктура за бъдещите световни поръчки и доставки.
Дори да не доведе до явни конфликти, конкуренцията за гарантиране на предимство в енергийната сфера ще повиши политическото напрежение и ще усили несигурността в глобален план.
[1] Finian Cunningham, Iran’s Natural Gas Riches: US Knife to the Heart of World Future Energy, Global Research, March 18, 2010
[2] Michel Chossudovsky, The Eurasian Corridor: Pipeline Geopolitics and the New Cold War, Global Research, August 22, 2008
[3] Fawzia Sheikh, Mounting Political Tensions as the US, Russia and China Compete for the Control of the World's Oil and Gas Reserves, OilPrice.com - 2009-12-18
[4] Russia, India, China set to forge energy ties, October 27, 2009, RIA Novosti
Russia, India, China discussing energy security, Itar-Tass, October 27, 2009
[5] Asia & Africa Review, September 2009
[6] ‘China, US risk rifts in Middle East’, October 1, 2009, Reuters - 2009-09-30
[7] Amb. M. K. Bhadrakumar Turkmenistan commits its gas exports to China, Russia & Iran, Asia Times - 2010-01-08
[8] Bruce Gagnon, The War in Afghanistan and the Central Asia Pipeline Plan, Organizing Notes March 14, 2010
[9] Комерсант, 14 юли 2006
[10] Michel Chossudovsky, War and Natural Gas: The Israeli Invasion and Gaza's Offshore Gas Fields, Global Research, January 8, 2009
[11] East Africa is Next Hot Oil Zone, UPI - 2010-03-10
[12] Fawzia Sheikh, Mounting Political Tensions as the US, Russia and China Compete for the Control of the World's Oil and Gas Reserves, OilPrice.com - 2009-12-18
[14] http://www.gazeta.ru/news/business/2010/03/15/n_1470088.shtml
[15] British and Argentinean Ships Near Falklands, Makfax - 2010-02-26
[16] Finian Cunningham, Unexplored Oil Reserves in the South Atlantic: Towards a New Falklands Conflict?, Global Research, February 22, 2010
[17] Rising Tensions in South Atlantic: Britain Defends Falklands Position, Press Association February 24, 2010
[18] webzinemaker.com,
http://www.margueritelaurent.com/pressclips/oil_sites.html#fortliberte
[19] Adam Richmond, Brewing Crisis in the South Atlantic: Oil Exploration in the Malvinas Islands Ignites an Old Dispute, Workers Compass - 2010-02-20
[20] Oil in Haiti: Reasons for the US Occupation, Part I &II, by Marguerite Laurent, Open Salon - 2010-01-29
[21] Marguerite Laurent Oil in Haiti: Reasons for the US Occupation, Part II, Open Salon - 2010-01-29
* Преподавател в Нов български университет и Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии
