18
Вт, Фев
6 New Articles

Балканите и Южен Кавказ в геополитическата стратегия на Анкара

брой5 2010
Typography

Както е известно, от 1 август, бившият външнополитически съветник на турския президент Хюсеин Дириоз стана първи заместник на генералния секретар на НАТО по въпросите на отбранителната политика и планирането. В заявлението на турското Външно министерство по този повод (от 16 юли 2010) се подчертава, че избирането на Дириоз ще съдейства за увеличаване приноса на Турция към НАТО. Посочва се също, че за първи път от почти 30 години насам, турски дипломат ще поеме поста заместник на генералния секретар на пакта и се подчертава, че това отговаря на очакванията на Анкара за „справедливо и равнопоставено разпределяне на висшите длъжности между членовете на Северноатлантическата организация”.

Събитието беше широко коментирано в турските медии, като повечето местни анализатори отбелязват, че по този начин Андерс Фог Расмусен е изпълнил и трите си обещания към Анкара. Нека напомня, че през миналата 2009, за да утвърди кандидатурата на сегашния генерален секретар на НАТО, на пакта се наложи дълго да уговаря Турция да я подкрепи. Анкара беше против избирането на датчанина, който се смята в мюсюлманския свят, едва ли не, за противник на исляма. Това е свързано със скандала от 2003, когато датските вестници публикуваха карикатури на пророка Мохамед, а Расмусен, в качеството си на тогавашен премиер на страната, отказа да осъди издателите им, мотивирайки се с тезата, че в западното общество има свобода на словото и печата и никой премиер няма право да оказва натиск върху демократичните медии. За негативното отношение на Турция към кандидатурата на датчанина съществено повлия и факта, че в Дания продължава свободно да излъчва кюрдският телевизионен канал ROJ TV, който, според Анкара, разпространява тенденциозна и невярна информация за действията на кюрдските сепаратисти от PKK. Въпреки това, след като турците получиха обещание, че всичките им претенции ще бъдат удовлетворени, те се отказаха от намерението си да наложат вето на избора на Расмусен.

Условията, с чието изпълнение генералният секретар на НАТО съумя да си извоюва известно доверие от турското правителство, бяха да се извини пред мюсюлманите за карикатурите на пророка Мохамед, датската държава да контролира излъчванията на кюрдската телевизия ROJ TV и да назначи турски представител за свой заместник. През първата година, след като пое поста си в НАТО, Расмусен значително разшири диалога с мюсюлманския свят, включително укрепвайки контактите с Организацията Ислямска конференция, погрижи се датската полиция да осъществи няколко проверки на телевизионния канал ROJ TV и, накрая, назначи турския дипломат за свой заместник, като специално за него създаде нова длъжност.

Мястото на НАТО в балканската геополитика на Анкара

Всичко това, до голяма степен, е резултат от успешното реализиране на турската стратегия по всички направления на широкия спектър от външнополитически задачи, които Анкара си е поставила. За да разберем сложната конфигурация на взаимоотношенията между Турция и външния свят се налага, преди всичко, да анализираме идеите и тезите на основния идеолог на сегашната турска външна политика. Както е известно, преди време днешният турски външен министър Ахмет Давутоглу написа книга, озаглавена „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция”, която породи бурна реакция не само в страната му, а и извън нея. В Гърция например, тя влезе в класацията на петте най-продавани книги. В нея, засягайки отношенията между Турция и НАТО, Давутоглу настойчиво препоръчва на турските управляващи ефективно да използват външнополитическите си ресурси за установяването на още по-тесни контакти с държавите (и най-вече тези от Балканите), присъединили се през последните години към НАТО или способни да го направят в най-близко бъдеще. Според него, подобна политика ще позволи на Турция да увеличи геополитическото си значение и влиянието си в стратегически важните за турската държава зони, които Давутоглу определя като част от „близкото сухопътно и морско пространство” на страната му. Между другото, терминът силно напомня използваното в руската външна политика понятие „близка чужбина”, което говори, че между двете вероятно има и смислова връзка.

Според Ахмет Давутоглу, сред най-сложните външнополитически задачи на Турция е привеждането на турската регионална геополитика в съответствие с новата глобална стратегия на НАТО. В тази връзка той посочва, че следва усилено да се работи за формирането на такъв световен ред, който максимално да отговаря на турските приоритети. Давутоглу се обявява за установяването на такъв „рационален баланс” в региона, който да отговаря едновременно на интересите на НАТО и да отчита турските регионални амбиции. В противен случай, Турция не само ще загуби позициите си на Балканите, но и рискува да влоши отношенията си с пакта. Вероятно, тъкмо тези схващания обясняват и толкова стремителното нарастване на турското внимание към Балканския регион напоследък.

Ахмет Давотоглу смята, че от време на време, активната роля на Турция, в рамките на регионалните операции на НАТО, влияе негативно върху реализацията на турската регионална геополитика, която често няма пряка връзка с участието на страната в Северноатлантическия алианс. Това, според него, е причината Турция да започне да губи регионалните си позиции, което не може да не тревожи Анкара. Затова тя предприема самостоятелни и, на практика, несъгласувани с никого, стъпки, които често придобиват характер на трансгранични военни операции (като тези в Иракски Кюрдистан например). На тази основа, съвсем естествено, възникват и споровете за „стратегическата надеждност” на Турция в рамките на инициативите на пакта и се появяват подходящи условия за оказване на допълнителен натиск върху турските управляващи.

Давутоглу обръща внимание, че в отношенията между страната му и ЕС, НАТО започва да се възприема като едва ли не основния геополитически инструмент, с който разполага Турция. По време на студената война, отношенията между Турция и САЩ се смятаха за ключов елемент на отношенията между Анкара и НАТО, но след това ситуацията се промени радикално и отношенията между Турция и пакта, започнаха да се разглеждат като съставна част от турско-американските отношения. Според турския първи дипломат, уникалността на страната му е в това, че в бъдеще тя ще стане единствената държава на южната граница на ЕС, която е член на НАТО, но не и на Евросъюза. В резултат от това, Турция ще може да играе ключова роля в рамките на силовия баланс между САЩ, Русия и ЕС.

Давутоглу определя като едни от „най-критичните моменти” в отношенията между Турция и НАТО, ролята на Анкара за реформирането на пакта и отговорността, която тя поема в тази връзка. Някои членки на Северноатлантическия алианс продължават да разглеждат Турция не като „равноправен стратегически партньор”, а по-скоро като „допълнителен стратегически източник на евтини човешки ресурси”. И вместо да ангажират Турция с проблемите на Европа, като пълноправен член на ЕС, предпочитат „да я държат в неопределено положение, но при това да я използват за евентуални активни операции в Близкия изток”.

Въпреки това, след 1995, Турция активно участва във всички операции на НАТО на Балканите: в Босна и Херцеговина (IFOR и SFOR), в Косово (KFOR), в Македония (“Essential Harvest”, “Amber Fox” и “Allied Harmony”). Тук е мястото да отбележа, че след приключването на някои мисии на пакта в Югоизточна Европа, Турция в редица случаи съумяваше да запази военното си присъствие в региона, този път в рамките на операциите на ЕС.  Така, след края на операцията на НАТО в Македония “Allied Harmony”, 11 турски военни останаха на територията на страната за участие в операцията на ЕС “Concordia”. Впрочем, Анкара участва и в полицейските мисии на ЕС (например, в мисията на Съюза “Proxima” са включени 8 турци). Турските силови структури бяха ангажирани и в операцията на EUFOR “Althea” (276 души), в полицейските мисии в Босна и Херцеговина EUPM (14 души) и ЕUPM-II (4 души), в мисията на ЕС за утвърждаване върховенството на закона и правовия ред в Косово EULEX (64 души). Общата численост на турския контингент в рамките на KFOR наброява в момента 504 военни, а във формирането на Силите за сигурност на Косово участват, като военни съветници, 12 турски офицери.

Новите турски инициативи на Балканите

Последните регионални инициативи на Турция са опит за известна промяна на създалата се ситуация. Турските власти се стремят да променят формиралите се и утвърдени по време на студената война стереотипи за ролята и мястото на Турция в рамките на НАТО. Турция се опитва да се наложи като „влиятелна регионална суперсила” и вече не е склонна да позволява да я смятат за „второстепенен съюзник”. Според Ахмет Давутоглу, това е станало възможно, благодарение постепенното превръщане на Турция в страна, която напоследък участва все по-активно в европейския живот, посредством формулираната от турските управляващи адекватна външнополитическа стратегия в Източна Европа и на Балканите. В тази връзка, турският външен министър посочва, че Анкара трябва стриктно да следи политиката на НАТО в региона по никакъв начин да не влиза в противоречие с регионалната стратегия на Турция. Тъкмо поради това, смята той, в хода на процеса на реформирането на НАТО, страната му трябва да си гарантира такива позиции в Източна Европа, които да и позволят да играе „ключовата роля” в региона.

Ахмет Давутоглу твърди, че най-деликатният момент в реформирането на НАТО е разширяването на пакта на изток. Според него, Турция следва да си извоюва централно място в този процес, като в тази връзка от голямо значение ще бъде укрепването на доверието към нея, в резултат от провежданата от Анкара „принципна, решителна и последователна стратегия” в региона. При това, Давутоглу посочва, че възможните кризи в отношенията между Турция и ЕС също могат да повлияят върху плановете за разширяване на НАТО, което пък в крайна сметка би провокирало „криза на доверието” спрямо турската държава, включително и в рамките на Северноатлантическия алианс. Тоест,  между разширяването на НАТО и процеса на присъединяване на Турция към ЕС съществува определена връзка. Според Давутоглу, турските политици не бива да забравят, че навремето НАТО реши да продължи политиката си на разширяване, въпреки нееднократните уверения, че ще спре този процес, ако ЕС откаже да приеме Турция за свой член. Той е убеден също, че, освен всичко друго, турският елит следва да развива специални отношения с България и Румъния, тъй като, според него, това би „балансирало евентуалния сръбско-гръцки блок”. Затова, смята Давутоглу, ако Турция действително иска да повиши ролята си в Европа и НАТО, ще и се наложи да отдели повече внимание на формирането на силов баланс, най-вече, в Източна Европа. Впрочем, в момента турската политика на Балканите преследва тъкмо тези задачи. Очевидно е, че те изцяло отговарят на геополитическите амбиции на управляващата в страната Партия на справедливостта и развитието.

От казаното дотук се налага изводът, че разширяването на НАТО на Изток оказва двойствено въздействие върху ролята на Турция в региона. На първо място, то и помага да установи по-тесни връзки с държавите в него, което в бъдеще би могло да формира по-изгодна на Анкара външнополитическа ситуация. Ако преди турската държава се чувстваше относително самотна на южния фланг на НАТО и практически цялото и внимание бе съсредоточено върху усилията да си гарантира равнопопоставени позиции с Гърция, в рамките на пакта, сега тя получава възможност да привлече на своя страна много повече съседни държави и да формулира, съвместно с тях, обща позиция, отговаряща на собствените и интереси. С назначаването на Хюсеин Дивиоз за зам. генерален секретар на НАТО, за турските лидери става доста по-лесно да постигнат така очертаните задачи. В същото време обаче, нарастването броя на държавите-членки на пакта, разположени в близост до Турция, може да я направи (поне донякъде) по-малко незаменима за него. Това означава, че уникалните геополитически особености на Турция в бъдеще вече няма да и гарантират автоматично предимство в пазарлъците по едни или други стратегически въпроси, което в крайна сметка, може отново да върне страната към ролята и на „второкачествен съюзник” на НАТО, чиито потенциал е необходим не в Европа, а в Близкия изток. Турция полага героични усилия да не допусне подобно развитие и вече може да се похвали със сериозни успехи в тази посока, като не само участва все по-активно в международните процеси на Балканите, но и формира около себе си собствена „близка чужбина” (или „стратегическа дълбочина”, ако ползваме термина, въведен от Давутоглу), чиито контури следват траекторията, очертаваща границите на някогашната Османска империя и, в които попада и България.

Южнокавказкият вектор на турската геополитика

И така, напоследък Турция все по-забележимо започва да се позиционира като евразийска държава с нарастващи геополитически амбиции. Тя все по-активно провежда външнополитическата си програма, целяща укрепването на регионалните и позиции. Съседството и с държави, на чиято територия се намират ¾ от доказаните световни запаси от петрол и природен газ, и позволява да се самопровъзгласи и за „регионален енергиен център”. В тази светлина, действията на турското правителство в района на Южен Кавказ свидетелстват, че страната наистина планира в съвсем близко бъдеще да се превърне в пълноценен енергиен транзитен възел на Европа и Азия. По този път обаче, Турция се сблъсква и с определени трудности, чието преодоляване на моменти изглежда невъзможно. Въпреки това, в условията на изострящо се съперничество не само между държавите от региона, но и между големите външни играчи, тя съумява да оказва сериозно влияние върху хода на събитията в региона, прокарвайки по този начин и собствените си геополитически интереси.

Мястото на Азербайджан в турските енергийни проекти

Повечето западни анализатори (а това се отнася и за западния елит, като цяло) традиционно гледат скептично на турското влияние в Азербайджан. Според тях, тази държава, разполагаща с важни източници на петрол и природен газ, както и с ключови транзитни маршрути, не би трябвало да се намира под силно турско влияние. В същото време, след разпадането на Съветската империя, Западът открито подкрепи разпространението в мюсюлманския държави от Евразия на турския светски политически модел. Що се отнася конкретно до Азербайджан, на Запад предпочитаха той да се развива като демократична и светска държава, в която ислямът играе чисто формална роля. В момента, там го възприемат като „иранизирана, макар и тюркоезична страна, където атеизмът е налаган в продължение на дълги десетилетия, наред с традициите на светското съветско общество, със сравнително немногобройно население, което позволява тя да бъде интегрирана без особени проблеми в европейското, политическо, социално и икономическо пространство”. Тъкмо поради тази специфика, големите западни държави не бяха склонни да подкрепят турските усилия за „абсорбирането” на Азербайджан. В същото време, напоследък се засилват опасенията им, че Анкара все пак ще се опита да асоциира Азербайджан, превръщайки го във „формално съществуваща и подчинена на Турция квазидържава”.

Интересът на Западът към Азербайджан е свързан най-вече с неговия геополитически и ресурсен потенциал. Това стана съвсем ясно, след руско-украинската газова криза през 2008-2009. На провелата се непосредствено след нея, енергийна среща в Прага, под надслов „Южният коридор – новият енергиен Път на коприната”, европейските държави дискутираха енергийните проекти, свързани с повишаване енергийната сигурност на Европа. Всъщност, целта на срещата беше преодоляване зависимостта на европейските държави от руския газ и от посредничеството на Русия при доставката на енергоносители от каспийско-азиатския регион. За постигането и трябваше да се осигури връзката между Централна Азия и Азербайджан и Европа, чрез нови газопроводи през територията на Турция. Участниците в срещата подписаха декларация, в която поеха ангажимента да осигурят необходимата политическа подкрепа, а също техническа и финансова помощ за проектите, свързани с „Южния коридор” и, в частност, тръбопроводите „Набуко”, ITGI (свързващ Гърция и Италия) и „Транскаспийския тръбопровод”. Както е известно, те трябва да гарантират доставката на енергоносители от Централна Азия и Близкия изток на европейските пазари, като реализацията на „Южния коридор” би лишила Москва от монопола и в износа на енергоносители от централноазиатския регион.

Но, за да започне да функционира проектът за газопровода „Набуко” (който е гръбнака на „Южния коридор”) в рамките на предварително планираните срокове, трябваше да бъде подписано съответното междуправителствено споразумение. Междувременно обаче, в Турция, призната за най-важното свързващо звено в енергийното сътрудничество между Европа и Азия, до днес не просто липсват необходимите инфраструктурни обекти, но и не съществува съответната правна база за транзита на природния газ. Нещо повече, режимът на газовия транзит в Турция се различава от европейските стандарти, което усложнява реализацията както на „Набуко”, така и на другите проекти за пренос на природен газ чрез транзитните турски газопроводи. В тази връзка, следва да отбележим и, че юридическата основа за петролния транзит беше разработена сравнително неотдавна, през 2000, в рамките на подготовката на проекта „Баку-Тбилиси-Джейхан”. Въпреки това, турският президент Абдула Гюл, в речта си на миналогодишната среща в Прага, заяви, че страната му се стреми да развива сътрудничеството с ЕС в енергийната сфера. Според него, това ще се отрази положително върху процеса на турската интеграция в Съюза. Ще напомня, че точно тогава между Турция и Азербайджан имаше сериозни разногласия и мнозина експерти си задаваха въпроса, дали Анкара няма да използва възможността да отвори границата с Армения за натиск върху Баку, с цел да го принуди да подпише споразумението за доставка на природен газ при изгодни за турците условия.

Както е известно, в момента в Южен Кавказ активно се експлоатират газопроводът „Баку-Тбилиси-Ерзурум” (Южнокавказкият газопровод), осигуряващ транзита на 2 млрд. куб. м азербайджански газ годишно, както и петролопроводът „Баку-Тбилиси-Джейхан”, позволяващ годишно в Турция да се транспортират до 50 млн. т петрол. Бъдещето на Турция, като „водеща континентална транзитна държава”, зависи в известна степен и от реализацията на проекта „Набуко”. Според мнозина експерти обаче, доставката на енергоносители единствено от Каспийския регион не само че няма да е достатъчна за ефективната диверсификация на източниците на доставки за Европа, но и не може изцяло да покрие турските потребности. Това е свързано с факта, че в района на Каспийския басейн са концентриране не повече от 5% от световните петролни запаси и 4% от газовите. Подобни обеми не позволяват регионът да се разглежда като достатъчно мощен енергиен плацдарм. Той по-скоро представлява алтернативна на Русия транзитна зона за централноазиатските енергоносители. Тук е мястото да отбележа, че ако САЩ успеят да организират редовни и достатъчни по обем доставки на енергоносители от Централна Азия за Европа, измествайки по този начин някои държави от Персийския залив и най-вече Иран, те ще могат да гарантират подходящи условия за трансформацията на Близкия изток по своя модел (т.нар. Голям Близък изток).

Анализирайки енергийните маршрути в Южен Кавказ, не бива да забравяме, че когато, в началото на 90-те, САЩ лансираха новия си политически подход към държавите от Каспийския регион, разчитайки да изградят в него енергиен коридор към западните пазари, почти всички проекти включваха строежа на тръбопроводи на територията на Армения. Реализацията им обаче се оказа практически невъзможна, заради карабахския проблем и турската позиция по този конфликт. Определена роля за отказа от „арменските проекти” изигра и руското влияние в Ереван.

Турско-арменските различия

Отношенията на Турция с Армения са, меко казано, нееднозначни, като върху тях влияят, от една страна, натискът на западните държави за подобряването им, от друга – крайно негативното отношение към това на Азербайджан, а от трета – собствените геополитически амбиции на Анкара. В рамките на преговорите за турската интеграция в ЕС, „арменският въпрос” се разглежда от Турция (за разлика от европейските страни) като условие, излизащо извън рамките на „копенхагенските критерии”. Затова една от основните задачи пред турските експерти по евроинтеграцията е да убедят Брюксел, колко несправедливи са опитите му да попречи на турското членство в ЕС, поставяйки допълнителни условия, извън общите за държавите-кандидатки критерии. В ЕС обаче смятат, че Анкара е длъжна да реши „арменския въпрос”, тъй като той е свързан с фундаменталното изискване кандидатът да поддържа добри отношения с всичките си съседи. Очевидно е, че твърдата позиция на Съюза по „арменския въпрос” е свързана със стремежа му да утвърди собственото си влияние в Южен Кавказ. Разширяването на икономическите връзки на държавите от ЕС в региона изисква установяването на дипломатически отношения между Турция и Армения. От друга страна, Ереван е силно заинтересован от задълбочаването на икономическото и политическото сътрудничество с ЕС. За целта Армения осъществи редица реформи и промени законодателството си, в съответствие с Плана за действия на Армения, разработен в рамките на Европейската политика на добросъседство.

За Брюксел е от голямо значение отварянето на турско-арменската граница, включително и защото това би го избавило от допълнителните разходи за изграждането на новата жп линия, свързваща турския град Карс с грузинския Ахалкалаки и заобикаляща Армения. Според експертите на ЕС, много по-изгодно би било просто да се възобнови движението по съществуващата жп линия Карс-Гюмри (Армения). Освен това, членките на Съюза са заинтересовани от пълната интеграция на арменската икономика в европейския пазар. Това бе обявено още през 2005 от председателя на делегацията на Европейската комисия Торбен Холце, по време не семинара „Сигурността на Южен Кавказ”, проведен съвместно от Парламентарната асамблея на НАТО и Парламента на Армения в Ереван.

През март 2009, Европейският парламент прие резолюция по Доклада за развитието на Турция, в който се подчертава, че ЕС призовава турското и арменското правителства да се отнасят с взаимно уважение към своето минало и настояще; да поощряват откритите дискусии за трагичните събития от 1915 и да стартират, с помощта на ЕК, „компромисен процес” на урегулиране на двустранните отношения.

В Турция смятат, че арменската настойчивост по въпроса за признаването на геноцида от 1915 е породена от следното: на първо място, това помага за сплотяването на арменците и солидарността помежду им не само вътре в страната, а и извън нея; на второ място позволява да се получи подкрепата и симпатиите на значителна част от световната общност, по примера на евреите; на трето място – дава възможност въпросът да се използва като „коз” в турско-арменските отношения; и на четвърто място – ако признае арменския геноцид, Турция, като наследник на Османската империя, вероятно ще трябва да изплати на Армения и гражданите и сериозни парични компенсации, да не говорим, че би признала и териториалните им претенции. Освен това, някои турски анализатори предполагат, че признаването на геноцида може да доведе до ръст на антитурските настроения и дискриминацията спрямо турските общности в държавите от ЕС.

При едно от последните си посещения в Азербайджан, турския президент Абдула Гюл заяви, че отговорността за сегашните сложни отношения между страната му и Армения не бива да се прехвърля върху Анкара. „Не бих казал, че тази ситуация ни устройва. Регионалната сигурност и стабилност изискват между всички държави да съществуват добросъседски отношения. Но, докато Армения продължава да лобира в парламентите на различни страни по света за квалифицирането на събитията от 1915 като геноцид, не бива да очакваме нормализация на двустранните отношения”.

Нека напомня, че през октомври 2009, външните министри на Турция и Армения Ахмед Давутоглу и Едуард Налбандян подписаха в Цюрих протоколи за установяване на дипломатически отношения и за развитие на двустранните отношения. Според повечето турски анализатори, за подписването им е допринесла твърдата позиция на ЕС. Истината е, че в Брюксел наистина оценяват високо стартиралия процес на нормализация на отношенията между Турция и Армения, като според върховния представител на ЕС по сигурността и външната политика Хавиер Солана, Съюзът ще продължи да подкрепя всички усилия за продължаване на този конструктивен диалог.

Въпреки това обаче, не можем да очакваме скорошната ратификация на двата, споменати по-горе, протоколи от парламентите на Турция и Армения. Както е известно, турската опозиция се обявява категорично против тях, сериозна пречка за развитието на турско-арменския диалог е и позицията на Азербайджан. Освен това, турските власти неведнъж декларираха, че отварянето на границата с Армения ще зависи от разрешаването на карабахския проблем. На свой ред, Ереван не възнамерява да прави отстъпки по въпроса за признаването на събитията от 1915 за геноцид срещу арменската нация. А докато тези разногласия са налице, турско-арменската граница ще си остане затворена. Въпреки това, следва да отбележим, че развитието на двустранните отношения зависи донякъде и от позицията на ЕС и САЩ. Европейските държави са заинтересовани от установяването на дипломатически отношения между Анкара и Ереван и настояват за отварянето на границата. На сегашния етап в развитието на преговорите за турската интеграция в ЕС, Съюзът, който се стреми да увеличи геополитическото и икономическото си влияние в Южен Кавказ, не възнамерява да отстъпва от претенциите си към Турция. Освен това, върху позицията му влияе и арменската диаспора в Европа.

Мястото на Грузия в турската геополитика

Още преди идването на власт в Тбилиси на Михаил Саакашвили, Турция вече бе решила доста от проблемите, касаещи политическото и присъствие в региона. Анкара се опасяваше, че Саакашвили няма да изпълни ангажиментите на предшественика му за преселването на турците-месхетинци в Южна Грузия. Основното и притеснение обаче беше, че силната подкрепа на Запада за Грузия, може да ерозира турските позиции в страната. Което лишаваше Анкара от перспективата за включването и в своята зона на влияние, в съответствие с доктрината на „неоосманизма”.

САЩ традиционно се опасяват от ръста на турското политическо влияние в региона. Затова, в рамките на турско-американските отношения, т.нар. „кавказки фактор” постепенно започна да придобива не съвсем приятни за Вашингтон очертания. Достатъчно е да си припомним, че в периода на задълбочаваща се криза в грузинско-руските отношения (2005-2008), САЩ настойчиво се опитваха да убедят Турция да застане зад Грузия. Анкара обаче, предпочете да прояви сдържаност по този въпрос и да провежда балансирана политика. Тази позиция отчасти се обясняваше с надеждите и за развитие на сътрудничеството с Русия. При всички случаи обаче, тя беше своеобразно предупреждение за американците, да не се опитват да разглеждат грузинските летища като алтернатива на турските военновъздушни бази. Обяснявайки позицията на Турция през август 2008 (т.е. по време и непосредствено след грузинско-руската война), премиерът Реджеп Ердоган заяви: „Ние осъществяваме мащабна търговия с Русия и ще действаме съобразно собствените си национални интереси”.

Следва да отбележим, че хроничната нестабилност на Грузия бе сред причините Турция да се ориентира към алтернативен геополитически курс, чиито гръбнак е „абсорбирането” на нетюркските народи, които в миналото са били част от Османската империя. Нещо повече, в момента Грузия е важен елемент в провежданата от Турция геополитика. Предвид затворената турско-арменска граница и ограничените възможности за транзит през иранска територия, Грузия на практика се оказва единствената възможност за връзка с Азербайджан, Северен Кавказ и Централна Азия. Не бива да забравяме също, че най-важната геополитическа задача на Анкара в Южен Кавказ е противопоставянето на Русия и, отчасти, на Иран. По този въпрос, между нея и Вашингтон има едновременно и разбирателство, и определени разногласия. Причината е, че САЩ са заинтересовани от Турция най-вече като инструмент за изтласкването на руснаците от региона, но не и като държава, влияеща сериозно върху политическите процес в страните от Южен Кавказ.

Турция излиза извън отредената и роля

Опитвайки се обобщя казаното дотук, още веднъж ще подчертая, че турската енергийна  и геополитическа стратегия следва да се разглежда като съвкупност от задачите за гарантиране на вътрешните потребности на страната от енергоносители, осигуряване на максимални приходи в турския бюджет от енергийния транзит, съдействие за по-мащабното участие на турския бизнес в големите регионални проекти (енергийни, транспортни и други), засилване на международното влияние и геополитическите позиции на Турция в пространствата на Южен Кавказ, Централна Азия, Близкия изток, Балканите и Черноморския регион, като цяло. При това, Анкара не е в състояние да реши нито една от тези задачи със собствени ресурси и то така, че страната да не се окаже зависима от една или няколко държави-доставчици на енергоресурси, като Русия, Азербайджан или Иран. Освен това, тъй като основен потребител на транзитираните през турска територия петрол и газ е ЕС, ако Брюксел реши да „втвърди” и координира по-ефективно европейската политика спрямо транзитните държави, турските политици рискуват да се окажат с вързани ръце и крака, тъкмо заради стремежа на всяка цена да вкарат страната си в ЕС.

Решението на проблемите, пред които е изправена Турция, може да бъде само комплексно. Това принуждава Анкара да води политика на запазване баланса на интересите в региона, което едновременно утвърждава статута и на ключов посредник в регионалните политически процеси и обуславя мултивекторния характер на турската геополитика. Само че въпросът за политическите рамки на това дипломатическо лавиране неизбежно се измества в плоскостта на състоянието и нуждите на съвременното турско общество и външнополитическите ресурси на страната. При всички случаи обаче, мащабът на политическото влияние на Турция върху балканските държави и тези от Южен Кавказ, отдавна е надхвърлил относително скромната роля, която някога и беше отредена от НАТО.

 

* Българско геополитическо дружество