18
Вт, Фев
6 New Articles

Двете логики на управление реакциите на глобалната криза

брой5 2010
Typography

Настоящата, все още неотминала, глобална криза отприщи всевъзможни усилия за преосмисляне, предефиниране и реакция на един свят, който внезапно започна да ни изглежда променен[1]. Неуместната увереност, че сме постигнали дълбок и непоклатим модел на развитие е отчетливо разклатена и достигаме граничен момент, който изисква индивидуален и колективен опит за подновяване на нашата ситуация и менталност. Мащабът, многомерността, сложността и дълбочината на този процес са много по-лесни за идентифициране, отколкото за обхващане и анализ в някакъв еднозначен порядък. Все пак си заслужава да опитаме очертаем някои възникващи тенденции, макар и във времена на крайна динамика и нестабилност. Тази статия е продукт на подобна нагласа. Основната й работна хипотеза е, че много ключови за ЕС страни-членки преминават през процес на преоткриване на суверенитета. В определен смисъл, глобалната криза действа като катализатор на този феномен и преконфигурирането на глобалната икономика и политика бързо се превръщат в основната референтна рамка на европейските елити[2]. Наблюдаваме частичното преосмисляне на готовността на въпросните елити да реагират на проблемите на растежа и сътрудничеството чрез постоянното отдаване и обединяване на този отдаден суверенитет. Политическите системи си задават въпроса за своите собствени способности и капацитети за разрешаване на ключови въпроси на съвременния свят. Това съвсем не означава, че предстои някакъв разпад на европейската интеграция. Процесът по-скоро се отнася до преосмислянето на обхвата и дълбочината на обединяването на национални прерогативи и частичното преконституиране способността на националните политически системи ефективно да се справят с актуалните управленски въпроси. Този процес е дълбоко неравномерен и не засяга еднакво нарастващото разнообразие от страни-членки в ЕС. Нещо повече, национализацията на стратегиите за управление на глобализацията не води до прекратяване на кооперативните усилия за управление на измерения, които очевидно изискват транснационални реакции. Но националните държави и техните публики се завърнаха еднозначно в играта на представяне, концептуализиране и прилагане на политики за справяне с предизвикателствата на глобализирания свят. В същото време, съществува и втора логика: ЕС-изация, при която по-неуверените държави се обръщат към ЕС с оглед осигуравянето на подкрепа и стабилизация. В този контекст, взаимната връзка и динамика между двата модела и нейното влияние върху ЕС бързо се превръщат в основен въпрос, заслужаващ специално внимание.

Европейската политическа география на реакциите на кризата

Политическата география на отговора на кризата е важна не просто като ориентир за реакциите и нагласите на публики и правителства, но и като индикатор за това, как европейските политически системи се позиционират спрямо въпроса за управлението на глобализацията. Тук съществува цяла поредица от възможни аналитични индикатори. Те включват самовъзприятието за икономическо и международно влияние, убеденост в способността за успешно управление на глобализацията на национално ниво, позициониране спрямо политическото ядро на ЕС, неговите институции и икономика, капацитета за промяна на политиките по структуриран и устойчив начин, самовъзприятие за способността за влияние върху процеса на вземане на решения в ЕС, предходна история на успешно влизане в глобалната икономика и други.

Тенденцията за национализация на подходите за управление на глобализацията може да се наблюдава в цяла поредица от контексти, теми и дебати. Те варират от националната политика и политическите дебати до различни изследвания на обществено мнение или реакции на европейски правителства в международни институции. На ниво координация на управленски решения, доминиращата склонност е тази на избирателното ангажиране и отчетливо предпочитание за национални решения. [3] Дебатите в различни сектори в Европа също предоставят интересни индикации за променящата се нагласа по отношение управлението на глобализацията. Така например, натискът в Швеция остава фактор с оглед запазването на опцията за национализация на Сааб и Волво, предвид важността им за индустриалната база на страната[4]. Усилията на Франция да осигури широкомащабна помощ на своята автомобилна индустрия бяха много дискутирани в ранните етапи на кризата. Малко неочакваната поява на икономически национализъм в държави като Великобритания и Ирландия е друг интересен пример и индикатор за ставащото. Дислокациите в британската индустрия вече създадоха вълна от искания за протекционистична подкрепа, която не е просто насочена към заплашените индустриални сектори, но и към хората, работещи в тях.  Ирландия пък вече видя негативна реакция на своята политика на неограничен достъп до пазара на труда от новите страни-членки на ЕС. Нещо повече, във Великобритания се появи публичен дискурс, който изрично свързва индустрията и заетостта със „социалната тъкан” на обществото и защитата на общностите в страната. Подобна нагласа е доста неочаквана и служи да подчертае драматичните чувствителности, възникващи в сегашната криза.

Нежеланието на страните-членки да използват стратегията „ЕС 2020” за създаване на кохерентен документ от ново поколение е видимо от техните реакции на проекта. Настояването за запазване на различни режими на икономическа координация може да се интерпретира именно в такава светлина[5]. На фона на обхвата на глобалната криза и проблемите с еврото, създаването на тази стратегия бе изключителна възможност за дебат за бъдещето на икономическото управление на Съюза. Към момента обаче, това все още е неизползвана възможност. Проблем е самият момент на кризата, тъй като много правителства нямат желание да осъществяват големи управленски промени под натиск и толкова скоро след влизането в сила на Лисабонския договор. Друга трудност е очевидното разминаване на мненията за желателността, структурата и дълбочината на евентуалното икономическо управление на ЕС (засилено сътрудничество срещу възникваща фискална хармонизация).

Това се вида по време на дискусиите през последните месеци и бе особено изявено по отношение на въпроса за прилагането на стриктни критерии и наказания в постлисабонската програма. Опозицията на Германия в тази посока е важна и символизира разделението на мненията на страните-членки. Все пак, това не е само германска позиция, защото идеята бе атакувана и от страни като Холандия и Обединеното кралство[6]. Подобен тип реакции сочат към изрично предпочитание на националните (а не хармонизираните, т.е. ЕС тип решения) отговори на сегашната ситуация. През годините отвореният метод на координация е бил обект на много критики и наистина не е най-подходящия инструмент, ако сред членките има истинско съгласие относно бъдещата посока на развитие на икономическото управление. Но, при сегашното състояние на дебата, рамката на Лисабонската програма ще се запази, независимо от реториката и продължаващата криза на европейските икономики. Дискусиите по повод стратегията „ЕС 2020” сочат към запазване на високо сложната мрежа от инструменти, условности, „меки” политики на координация в икономическата сфера. Така например, след приемането и ще се запазят отделните управленски режими на Пакта стабилност и растеж, „ЕС 2020” и т.н. Националните планове за реформи, плановете за конвергениция и стратегическите референтни програми ще останат отделни, самостоятелни механизми, независимо че взаимовръзките между тях постоянно нарастват и като обхват, и като дълбочина.

Възникващата посткризисна политическа география се определя и от успеха или провала на дадени идеи. В този смисъл глобалната криза поставя предизвикателства пред най-различни идейни конфигурации, а не капсулира простата дихотомия между държава и пазар, или либерализация и регулация[7]. Това махало продължава да съществува като инструмент и регулаторно разделение; то носи информация и добре визуализира разделенията между САЩ и ЕС. На институционално ниво например (централни банки), двете се движат в различни посоки: ЕС към засилване на централната си банка, а САЩ - обратно, към намаляване правомощията на Федералния резерв. И двете страни засилват регулацията на финансовия сектор, което пък издава близост на възприятията относно сегашните проблеми и решения[8]. В същото време, метафората за махалото губи „хватката” си върху дискурса и идеята за смяна на парадигмата е отново на мода и влияе върху публичните дебати за кризата.

Следва да отбележим и по-дълбоките промени, които се случват почти извън нашите наблюдения и внимание. Сред тях е доверието в подходите, базиращи се на алгоритмена логика. Те бяха разпространени по отношение на управлението, пазарите, развитието, геополитическата динамика. Първата вълна на глобализацията произведе именно това аналитично предпочитание. Възможно е това да се случи като страничен ефект на интерпретацията на глобализационната динамика. Накратко, става дума за гледната точка за триумфиращ либерален център, изцяло легитимиран от историческия успех на демокрацията и пазарната икономика, който едномерно покорява всички ъгли на света. Тези нагласи бяха „вкаменени” в един код на управление и политическо мислене, основаващ се на алгоритми, който, де факто, институционализира начините на функциониране на успешния център. Това доведе до възприемане на управленски автоматизъм, в който изкуството на управлението и отговорността пред комплексността бяха редуцирани до простото и настойчиво прилагане на верните алгоритми (видяхме го във финансовия сектор, но и в предписващите рецепти на различни международни организации). Ясно е, че това разположение на мисълта е подкопано от сегашната криза и вървим към свят на подновено усещане за комплексност. Вероятностите и сценариите са по-подходящите когнитивни фигури на идващата ера[9]. Това идейно изместване е важно и различните управленски, политически и академични общности са принудени да преосмислят своите стратегии за растеж и развитие. Нещо повече, на нивото на първите две общности, това може да доведе до по-голяма склонност към изпробване и експериментиране с идеи и мерки, които досега бяха маргинални или извън рамките на предходния консенсус.

Плаващо управление: Реакцията на България на глобалната криза

Все пак, съществуват и реакции в посока обратна на описаната тук и те следва да бъдат внимателно проучени. България е такъв пример. Възможността страната „да прихване кризата” бе дълго отричана по време на правителството, което ръководи страната в периода 2005-2009. Манталитетът на пасивното прикачване към „развития свят” продължава да е разпространено сред големи части на българския политически елит. Предизборните калкулации за очакваната времева рамка на влиянието на кризата също изиграха роля, като тогавашното правителство желаеше да избегне каквито и да било признаци на спад преди парламентарните избори през юли 2009. Реакцията на развиващата се криза премина през няколко етапа: отвърляне на възможността тя да удари тук, теза за краткосрочен и ограничен местен ефект, половинчат, неравномерен и нецентриран отговор на „прихваната” криза[10].

На практика, политическият истъблишмънт в страната отказва да подходи сериозно към глобалната криза по няколко причини: липса на увереност и разбиране, че преминаваме през трансформираща, а не просто циклична, криза; институционална неспособност за провеждане на структуриран дебат за последствията от случващато се и разчитане на, де факто, нерефлективна нагласа за справяне с проблемите. Сегашното правителство има антикризисен план, но той няма основна, центрираща идея и представлява разнороден микс от нови инициативи, ребрандиране на стари програми и интензивна реторика. Като цяло, поради императивите на валутния борд, този кабинет избягва инструмента на дефицитно финансиране и вместо това се фокусира върху инструменти, забравени или „затлачени” от предходни правителства. Такъв е например случаят с доскоро замразените еврофондове и представянето на този успех като добра антикризисна мярка. Първоначално, сегашният кабинет заяви желание за провеждане на спрелите реформи в различни публични сектори като здравеопазване, социална политика, образование и други. Продължаващата криза бе използвана, за да легитимира тези намерения, но желанието за обществена популярност е на път да стопира отново мерките и с това да бъдат изоставени първоначалните планове за промяна. По-сериозният проблем обаче е, че и този кабинет не промени начините, по които се концептуализира и разбира самата трансформация, която се случва пред очите ни. Кризата е все още нещо, което трябва просто да отмине, а не нещо, което изисква да направим по-дългосрочни промени в нашите модели на развитие и растеж.

Настоящата криза бе веднага позиционирана в полета на „дългите вълни” на рамката на прехода, която и без това е изпълнена с кризисни моменти. Тоест, тя се превърна просто „в още една криза”, с което нормализира сегашните дълбоки размествания и я конституира като най-обикновен епизод от позната история, започнала в началото на 90-те години на миналия век. Нещо повече, някои популярни реакции дори усмиваха „мърморещия Запад” и неспособността му да понася промени, като в същото време кимаха одобрително към деловата и търпелива реакция на обикновените българи, свикнали с неудобствата и разместванията в живота си. Подобна нагласа очевидно се опитва да превърне в ценност икономическата лоша съдба, но пък има страничния ефект допълнително да изкривява характера на сегашната ситуация и случващото се. При подобен подход, кризата е просто нещо, което трябва да бъде преживяно; нещо, в което трябва да се оцелее, а не да се използва за размисъл и преоткриване. Подобни културни диспозиции имат дълбоки корени и случващото се в момента е ясно доказателства за това. На практика, основната нагласа е, че икономиката и страната ще изглеждат по същия начин от другата страна на кризата и традиционните реакции към нея са напълно достатъчни. Няма никаква необходимост от цялостен дебат за опорите, основните сектори, корените на българската икономика. Достатъчно е просто да броим дните до края на кризата.

България е силно подчинена на мисленето, ориентирано към присъединяване, т.е. приемащо за върховна ценност придобиването на членство в различни международни организации и позиционирането на своята идея за развитие около тях. Това мислене е статично и резонира с дълбоките и утвърдени интуиции и страхове за историческо изключване, политическа виктимизация и периферно съществуване. В този смисъл, периодът на прехода се приема широко като уникална възможност за историческа корекция като това създава огромна публична ценност върху присъединяванията на страната. Този факт превърна въпросната задача в абсолютен политически приоритет през последните две десетилетия. Нещо повече, тази идея е същностно функционалистка и принизява политическото и управленско въображение, разчитайки предимно на широкомащабен внос на норми, практики и „начини на правене на нещата”. Той третира развитието като страничен ефект от стриктното изпълнение и достъп до тези международни контексти. Тези характеристики подпомагат едно отчуждено и пасивно отношение към феномен като сегашната глобална криза. Следователно, не е учудващо, че България няма стратегия за управление на глобализацията, а просто диспозиция да се присъединява, която съвсем бавно и мъчително се променя към нагласа за управление на членствата. В същото време, поведението на страната в рамките на ЕС е на периферна държава с ниска самооценка на своя капацитет за подобно управление на глобализацията. Присъединяването към еврозоната се дефинира като ключова задача на правителството и смиреното поведение се възприема като създаващо удобства в сегашната сложна ситуация. Членството в зоната за свободно движение Шенген се възприема по подобен начин. Ясно е, че България не може да бъде третирана като политическа общност с национализиран подход за управление на глобализацията. Тук по-скоро виждаме друг подход и реакция: ЕС-изация, при която елитите и гражданите основно се обръщат към институциите на ЕС с оглед предлагането на идеи, концепции, инструменти и политики за реакция на една среда на нарастваща нестабилност и непредвидимост. Това не означава, че в подобни случаи националните системи просто стоят безучастни и прехвърлят тежестта на реакцията към транснационални организации, а че тук е въведена динамика, според която предлагането на решения се дефинира основно чрез действията на ненационални субекти. По любопитен начин, тази нагласа може да се определи чрез препратка към идеята „твърде голяма, за да бъде оставена да се провали” (‘too big to fail’) като в този случай обаче става дума за нагласа „твърде малка, за да има значение”. Степента, в която подобна нагласа се развива и в други страни-членки, изисква обаче допълнително изследване и анализ.

Някои последици от реакциите на кризата: Политическият контекст на политиките на солидарност в новата бюджетна рамка (2014-2020)

Вече описаните условия ще имат поредица от последици в рамките на европейската политика, както и тази на системата на ЕС. Тази статия може да разгледа само някои от тях и най-вече тези, които ще повлияят върху бъдещите решения в рамките на новата финансова рамка на организацията. Но влиянието на вече описаното възникващо мислене ще има ефекти върху най-различни политики, като тези на външните отношения, реформа на ОСП, единния пазар и други.

Наближаващият дебат за следващата финансова рамка на ЕС ще фокусира в себе си някои ключови въпроси и ще се отрази върху окончателните решения. Публичните дефицити и тяхното управление са такъв проблем, които ще присъства на предно място в съзнанието на политиците по време на тези преговори. Сегашната криза предефинира въпроса за дефицитите. От обикновени инструменти за използване при наличие на рестрикции, те бавно се превръщат в структурни проблеми с тежки трансгенерационни импликации. Следователно, управлението и перспективите за растеж на страните-членки все повече се определят от способността за тяхното овладяване и способност за намаляване[11]. В същото време, не е особено вероятно обществените мнения да приемат подобно ново по-дългосрочно препятствие пред националното икономическо управление. И без това, реформата на публичния сектор бе трудна във времената на значителен икономически растеж, особено тази на социалната и пенсионната системи. Влошаването на обществените финанси при настоящата криза допълнително ще изостри нуждата от реформа в един контекст на очаквания за подкрепа от страна на държавата. Това заплашва да се превърне в дефиниращо структурно напрежение в европейската политика през идното десетилетие и терен за множество политически битки между политическите партии, браншовите организации, профсъюзите, групите за натиск и общественото мнение. Едно вероятно последствие е нарастващата сдържаност на страните-членки на ЕС да увеличат вноските си в различни международни организации, включително в самия Европейски съюз. Следователно, цената на солидарността може да се „залепи” на сегашните нива, но с нарастващ натиск върху европейския бюджет. Като резултат, солидарността на ЕС може да започне да се разпада под силата на този натиск. Внимателното проследяване на дебатите в ключови страни-донори ще ни даде добри данни за анализ, дали тези очаквания ще бъдат валидни през идните години.

Драмата около написването и ратификацията на Лисабонския договор бе такава, че публиките и политиците се фокусираха основно върху институционалната му траектория. Нещо повече, доминиращият наратив за негово ядро се разположи върху институционалната иновация, акцент върху рационализацията и оптимизацията на структурите - един подходящ език за времената на предкризата. След загубените референдуми в Холандия и Франция този подход към договора бе затвърден, а самият смисъл на промяната - допълнително избутан на заден план. Единствената малко по-видима гледна точка остана тази за допълващата полезност на ЕС в глобалната среда. Но дори тук акцентът бе много повече върху възприятията за намаляване на сложните, припокриващи се функционалности вътре в ЕС, отколкото върху съдържателните промени по отношение на политики, капацитети, посока. В подобен контекст, не е никаква изненада, че сега откриваме различни неочаквани последствия на Лисабонския договор, които преди това бяха неизследвани и неанализирани. Те ще излизат на преден план през идните месеци и години и далеч не се отнасят само до различните разпределения и конфигурации на властта. Политиките на ЕС ще бъдат повлияни не просто като следствие от промяна в процедурата за гласуване, но и след пребалансиране на цялостната им структура в рамките на организацията. Вече имаме признаци за подобен процес. Обвързването на глобалната й способност с икономическия растеж на ниво ЕС вече задава някои напрежения. Някои нови страни-членки изразяват страхове, че политиките от нова генерация на „ЕС 2020” ще маргинализират и намалят тежестта на „класическите” инструменти за развитие като кохезионните и структурните фондове, помощта за фермерите и т.н. В някакъв смисъл, това са непреднамерените последствия, импликациите, които ще стават ясни едва през идните години.

Влизането в сила на договора от Лисабон предполага, че ЕС вече притежава поредица от външни политики или поне една „съставна външна политика”, която се усилва допълнително от намерението на европейските елити да вкарат организацията в самото ядро на глобализирания свят. Това не води единствено до интензификация на общата европейска външна политика и политика за сигурност, или до нейното бюджетно укрепване, а по-скоро до бъдеща интеграция на отделните външни политики на организацията. Все повече от общите политики на ЕС имат „външни измерения” с постоянно нарастващ бюджетен ангажимент, дори ако не броим вече оформените политика на развитие и политиката на хуманитарна подкрепа и подкрепа по време на кризи, които имат нарастващо значение и влияние [12]. Поставянето на тази „съставна външна политика” в глобален контекст и наратив е съществена промяна. Все пак, финансовите последици от това цялоство пребалансиране на политиките не е пълноценно изследвано и оценено. Ако предположим продължаване на настоящото ниво на финансов ангажимент от страните-членки за следващата бюджетна рамка, тогава появата на разширена външна политика ще доведе до вътрешно разпределиние на ресурсите. „Външното измерение” на съюза е вече абсолютно решаващо за неговата тежест и самовъзприятие. В този смисъл, възникващата „съставна външна политика” ще изисква нарастващ бюджет, който ще става все по-многопластов и амбициозен. Тази обърната навън солидарност неизбежно ще има последствия за онази, която е обърната навътре. Точните измерения на процеса ще станат напълно ясни по време на дискусиите по новата финансова рамка 2014-2020.

Някои заключения

Тази статия е усилие за обхващане на една комплексна, многопластова и бързо развиващата се динамика; процес на потенциално драматично предефиниране на суверенитетите, собствения капацитет за управление и възприятието за външна политика. Изглежда възникват две логики на реакция на глобалната криза сред страните-членки на ЕС: (ре)национализация на подходите за управление на глобализацията и процес на трансфер, прехвърляне, ЕС-зация. Първият надделява в големите, ключови страни-членки с висока степен на самоувереност и самовъзприятие, докато вторият може да се наблюдава в по-периферните политически общности с по-ниски нива на самоувереност. Първата реакция надделява в началните фази на реагиране на кризата, но има потенциала да окаже сериозно въздействие върху развитието на ЕС и потенциалното разцепване на вътрешната му солидарност. Това може да бъде допълнително подпомогнато от едно ключово неочаквано следствие на Лисабонския договор, а именно радикалното разместване на отделните политики и бюджети в резултат на нарастващите външни амбиции на съюза. Да повторя отново, тази статия е по-скоро опит за размисъл и провокация, отколкото за някакъв амбициозен анализ на „голямата картина” на настоящия трансформиращ контекст. В него следва да погледнем отвъд чисто емпиричното и да изследваме по-дълбоките промени, случващи се на ниво идеи, културни чувствителности и политически истории. Драматичният край на първата вълна на глобализацията отключи движения, които изглеждат случайни. Тяхното проследяване и осмисляне е колективна задача.

 


Бележки:

[1] Съществува текущ дебат за най-точната дефиниця на сегашната криза. Според някои, това е западна криза като тук се отчитат не просто статистически показатели, а подкопаването и поставянето под съмнение на някои от неговите ключови характеристики и идеи. Други предпочитат да се позовават на обхвата и дълбочината кризата като избират понятието „глобална”. Виж В. Шопов, „Неписани въпроси за сегашната криза”, непубликувани бележки, София, 2010.

[2] Общите очертания на тази идея са представени в по-ранна статия (В. Шопов, ‘Европейското преоткриване на суверенитета) , публикувана в българското издание на “Foreign Policy’ Journal от март-април 2009.

[3] Причините за това могат да бъдат търсени на различни нива: консенсус в ЕС, национални политически динамики, възприятия на граждани и т.н. За повече, виж C. Bastasin, ‘Partisan Protectionism: Political Consensus, the Euro and Europe’s Response to the Global Crisis.’, in S. Micossi and G. Tosato (eds.), ‘The European Union in the 21st Century’, Centre for European Policy Studies, 2009.

[4] Идеята се приема добре и сред бизнес общността в страната. Виж, N. Aziz, ‘Calls in Sweden to Nationalize Volvo and Saab’, http://www.leftlanenews.com/calls-in-sweden-to-nationalize-volvo-saab.html;

[5] За повече виж, ‘Europe 2020 – Public Consultation. First Overview of Responses’, Working Document of the European Commission, February 2010, на:

http://ec.europa.eu/eu2020/pdf/eu2020_public_consultation_preliminary_overview_of_responses_en.pdf

[6] Използваната информация е от анализ на Tony Barber. За повече виж, T. Barber, ‘Pursuit of a Purpose.’ Financial Times, 24 февруари 2010.

[7] Анализът е провокиран от книга на Johan Norberg, ‘The Financial Fiasco: How America’s Infatuation with Home Ownership and Easy Money Created the Economic Crisis’, Hydra Foerlag, 2009. В своята работа той включва и една гледна точка на история на идеите, макар това да не е нейна основна задача.

[8] Тези наблюдения са благодарение на работата на Karel Lennoo, ‘Comparing EU and US Responses to the Crisis’, European Capital Markets Institute Publication No. 14, януари 2010.

[9] За чудесен анализ в тази посока виж, Richard Bronk, ‘The Romantic Economist. Imagination in Economics.’, published by Cambridge University Press, 2009. И най-вече, стр. 256-287.

[10] Подробности от този план могат да бъдат прочетени във В. Шопов,Криза? Каква криза?’, декември 2008, Вестник ‘Mонитор’.

[11] Въпросът за дефицитите е централен за всички по-дългосрочни планове за възстановяване и стратегии, както и все по-голяма тежест за националните политически елити. За повече виж, ‘Economic Crisis in Europe: Causes, Consequences and Responses.’, DG Financial and Economic Affairs, European Commission, 2009.

[12] За чудесно и цялостно изследване на този въпрос виж, S. Keukeleire and J. MacNaughtan, ‘The Foreign Policy of the European Union’, chapter 1, Palgrave, 2008.

 

Литература:

Aziz, N. (2008). ‘Calls in Sweden to Nationalize Volvo and Saab.’, Left Lane Magazine, available at: http://www.leftlanenews.com/calls-in-sweden-to-nationalize-volvo-saab.html;

Bastasin, C. (2009). ‘Partisan Protectionism. Political Consensus, the Euro and Europe’s Response to the Global Crisis.’, in: S. Micossi and G. Tosato (eds.), ‘The European Union in the 21st Century. Perspectives from the Lisbon Treaty’, publication of the Centre for European Policy Studies, Brussels, Belgium;

Barber, T. (2010). ‘Pursuit of a Purpose’. An Analysis from the Financial Times, February, 24th, London, England;

Bronk, R. (2009). ‘The Romantic Economist. Imagination in Economics.’, Cambridge University Press, Cambridge, England;

European Commission. (2009). ‘Economic Crisis in Europe: Causes, Consequences and Responses.’. DG Economic and Financial Affairs, European Commission, European Economy 7, Brussels, Belgium;

European Commission. (2010). ‘Europe 2020 – Public Consultation. First Overview of Responses’, Working Document of the European Commission, available at:

http://ec.europa.eu/eu2020/pdf/eu2020_public_consultation_preliminary_overview_of_responses_en.pdf

Keukeleire, S. and MacNaughtan, J. (2008). ‘The Foreign Policy of the European Union.’ Palgrave, Macmillan, London, England;

Lennoo, K. (2010). ‘Comparing EU and US Responses to the Crisis’, European Capital Markets Institute Publication No. 14, January 2010, Brussels, Belgium;

Norberg, J. (2009). ‘The Financial Fiasco: How America’s Infatuation with Home Ownership and Easy Money Created the Economic Crisis’, Hydra Foerlag, Sweden;

Шопов, В. (2008), ‘Криза? Каква криза?’. Статия във вестник „Монитор”, Декември 2008 година, София, България;

Шопов, В. (2009). ‘Европейското преоткриване на суверенитета’. Списание “Foreign Policy” (българско издание), София, България;

Шопов, В. (2010). ‘Неписаните въпроси на сегашната криза’. Непубликувани бележки, София, България.

* Авторът е основател на компанията за изследвания, анализи и консултации Sophia Analytica Ltd. и преподавател в Софийския университет, Нов български университет и Дипломатическия институт на МВнР.