13
Пет, Дек
5 New Articles

Европейските мюсюлмани: между религията и интеграцията

брой4 2010
Typography

Мюсюлманските общности се превърнаха в неразделна част от живота на Европа още преди повече от петдесет години, но това тясно съседство с исляма започна сериозно да тревожи коренните европейци едва през последните десетина-петнайсет години. Напрежението в отношенията нарастваше постепенно, в резултат от което днес и двете страни смятат за нормално непрекъснато да си разменят нападки, включително доста остри и обидни. Междувременно, повечето от събитията и решенията, които променят буквално пред очите ни формиралият се през последния половин век облик на Стария континент, се случват съвсем не в онези страни, където би трябвало, следвайки елементарната логика или очакванията на експертите и анализаторите. Така, в пионери при вземането на отдавна назрелите законодателни мерки, непосредствено засягащи европейските мюсюлмански общности, се превърнаха не Франция или Холандия, където градусът на антиислямските настроения традиционно е най-висок, а неособено склонните доскоро към радикално законодателство в тази сфера държави, като Швейцария и Белгия. Както е известно, първата забрани (след референдума през ноември 2009) строителството на джамии на своя територия, а долната камара на Парламента на втората практически единодушно гласува (на 29 април 2010) носенето на фередже и никаб на обществени места.

Белгийския прецедент

Показателно е, че и в двата случая забраните се представят като мерки от социално-културен характер, които на пръв поглед нямат нищо общо с религиозната сфера. Така, референдумът в Швейцария официално трябваше да съдейства за запазване на историческия културен облик на местните градове, макар че в навечерието му десните партии проведоха активна антиислямска кампания. В Белгия пък, законопроектът, за който гласуваха 136 от общо 138-те депутати, официално беше насочен против онези дрехи, които не позволяват да бъде идентифициран човекът, който ги носи на обществени места. „Не възнамеряваме да налагаме дискриминация, под каквато и да било форма. Забраната засяга само дрехите, които не позволяват да се установи личността на онзи, който е облечен с тях” – подчерта в речта си в белгийския парламент лидерът на франкофонското либерално Реформистко движение Даниел Бакелиен. На практика, както можеше да се очаква, забраната засегна такива разпространени в Европа елементи от облеклото на местните мюсюлманки, като никаба и фереджето, оказали се основните (ако не и единствените) му обекти.

Ако Сенатът утвърди решението на долната камара на Парламента, Белгия ще стане първата европейска държава, в която ще бъдат забранени споменатите по-горе елементи от облеклото. Междувременно, в тази страна бяха проведени предсрочни избори (на 13 юни), повод за които стана разпадането на управляващата коалиция на Ив Льотерм, заради напускането на Фламандската либерална партия, недоволна от липсата на решение за границите на избирателните участъци в столицата Брюксел. На този фон, депутатите от различните партии демонстрираха поразително единодушие, гласувайки за забраната на „неправилните” дрехи. И то при положение, че мюсюлманите, които са засегнати най-силно от закона, са само 3% от населението на страната. След като той влезе в сила, онези от тях, които дръзнат да се появят на обществено място с никаб или фередже, рискуват да отнесат между 15 и 25 евро глоба или да преседят до 7 дни в затвора.

Приетият от белгийските депутати закон моментално беше атакуван от няколко неправителствени организации, включително от базиращата се в Лондон Ислямска комисия по човешките права. „Предложението да се забрани да носят никаб на няколкото десетки жени в тази страна, които на практика си слагат подобни воали, при положение, че в нея живеят 550 хиляди мюсюлмани, не преследва никаква конкретна цел, а просто илюстрира актуалността на антиислямските настроения в Белгия” – коментира закона директорът на комисията Масуд Шаджара, квалифицирайки го, като „светска талибанизация и оправдание за преследванията срещу мюсюлманите”. Както можеше да се очаква, законът беше разкритикуван и от „Амнести Интернешънъл”, чиито представител заяви, че „макар законът да се представя като акт за борба с дискриминацията на жените той, сам по себе си, е дискриминационен акт”.

Впрочем, определяйки закона като „светска талибанизация” и обвинявайки белгийските власти, че използват двойни стандарти, Шаджара, очевидно забравя, че много ислямски организации, активно протестиращи срещу „дискриминацията” на единоверците си в Европа, обикновено използват същите методи, например, когато по никакъв начин не реагират на варварските действия на талибаните, взривяващи древните будистки статуи или атакуващи с отровни газове светските училища, посещавани от афганистанските момичета. Напоследък, почти всеки коментар, засягащ по някакъв начин европейските мюсюлмани, предизвиква яростния отпор на множество различни организации, претендиращи, че изразяват позицията на цялата „световна умма” или на отделни нейни части, докато буквално на пръсти се броят случаите, когато някоя от тях дръзва публично да осъди престъпленията, вършени от талибаните или другите радикални ислямисти, очевидно следвайки неписаното правило, че „дори ислямистите са по-добри от неверниците”. А да не забравяме, че днес тъкмо образът на озлобения и неконтролируем религиозен фанатик, наложил се в Европа и англо-саксонския свят след терористичните нападения от 11 септември 2001, се е превърнал в най-голямото плашило за коренните жители на Стария континент. В съвременния свят информацията се разпространява светкавично, затова, когато швейцарците чуват и виждат зверствата на талибаните в Афганистан, никой от тях не иска същото да се случи и със собствените му деца, или в съседното училище. Нежеланието на мюсюлманските държави, олицетворяващи реалния, а не извратения ислям, да предприемат каквито и да било действия за да помогнат например на частите на международната коалиция, бореща се в Афганистан с фанатиците, изкривяващи основите на учението на пророка Мохамед, неизбежно навежда европейците на мисълта, че дълбоко в душите си повечето мюсюлмани съчувстват на талибаните и подобните им, смятайки ги за своя братя по вяра. При това положение, може ли да изпитваш доверие към жени, които се покриват от глава до пети, ограждайки се по този начин от „неверниците”, и да не се страхуваш от тях?

Ако внимателно анализираме най-новата история на европейския ислям ще видим, че въпреки честите сблъсъци и конфликти между имигрантите-мюсюлмани, започнали масово да се преселват на Стария континент в средата на ХХ век, и представителите на коренното население, дълго време (поне няколко десетилетия) в тези отношения можеше да се открият много неща - неприязън, неразбиране, заинтересованост (най-вече от евтина работна ръка), насмешка, но не и страх. Европейците не се страхуваха от мюсюлманите дори в края на 60-те и през 70-те години, когато, заради необмислената миграционна политика, броят им на континента нарасна неколкократно. Страхът започна да се промъква едва през втората половина на 80-те, след „случая Салман Рушди” във Великобритания, когато огромни тълпи мюсюлмани излязоха по улиците на нейните градове, горейки, заедно с книгите на Рушди, и британското знаме. По-късно, този страх премина на качествено ново равнище, в резултат от терористичните нападения на радикалните ислямисти в европейските и американски градове. Макар че дори и днес, европейците се опасяват не толкова от съседите си мюсюлмани, колкото от радикалите от Ал Кайда или някой от стотиците и филиали, готови по всяко време да взривят британско метро, испанска гара или американски небостъргач.

Днес редовият европеец се страхува, че зад фереджето или никаба може да се крие именно такъв терорист, защото през тесния прорез за очите, няма как да видиш, кой върви срещу теб (макар че, на практика, подобни подозрения са съвършено безпочвени, тъй като ислямистите действат много по-хитро и обмислено). Така или иначе, но приетият от белгийския парламент закон отразява тъкмо тези страхове. Повечето европейци (а това се отнася и за българите) не знаят, нито пък смятат за нужно да знаят, какво представлява истинският ислям за да се освободят от излишните страхове и да са наясно, от какво точно следва да се боят.

Двойнствената позиция на европейските мюсюлмани

Повечето функциониращи в Европа ислямски организации реагират свръхактивно на всички притеснения, които едни или други държави причиняват на отделни части на глобалната мюсюлманска умма, като особено се концентрирът върху израелско-палестинското противопоставяне. В същото време обаче, те почти не обръщат внимание (да не говорим за някаква, дори и елементарна, негативна реакция) на действията на радикалните ислямисти. Ако наистина искат да помогнат на европейците да се освободят от страховете и притесненията си, тези организации, претендиращи, че представляват истинския, а не изкривения, ислям, би следвало рязко да се противопоставят на всички прояви на ислямския екстремизъм, без оглед на това, къде се случват или, какви са причините, стоящи в основата им. Тоест, необходимо е при всеки подобен случай коренните европейци да получават от тях ясен сигнал, че „терористите не са истински мюсюлмани и нямат правото да говорят и действат от името на исляма”. Или поне да заявят, че смятат екстремистите за по-голям враг от „неверниците”.

Вместо това, повечето европейски мюсюлмани предпочитат да преекспонират „страданията” си от нанасяните им обиди и препятствията, с които се сблъскват, защото при всички случаи (освен разбира се, ако не става дума за Дар ул-Ислам, т.е. „територията на исляма”) ролята на жертва се оказва по-удобна и лесна, отколкото съвместните градивни усилия за формирането на добре интегрирано общество. Тоест, налага се да констатираме, че концентрирайки се върху проявите на дискриминация и съзнателно игнорирайки последиците от разрушителната активност на ислямистите, европейската мюсюлманска общност, до голяма степен, вече е пропуснала момента, когато можеше сериозно да повлияе върху развитието на ситуацията по сегашния негативен сценарий. Затова днес и остава само да бере плодовете на бездействието си, припомняйки си арабската поговорка, че „на гърба на обидените може да се пренесе много вода”. Засега в Европа забраняват незадължителните от гледната точка на шариата (който, между другото, разрешава на мюсюлманките да не прикриват лицето, китките и стъпалата си) атрибути на религиозния култ, като фереджето или минаретата, давайки на местната ислямска общност последна възможност да промени поведението си и да престане да се прави на жертва. Тоест, в момента топката е в мюсюлманската половина и европейската ислямска общност следва да се възползва от това, за да започне да гради конструктивни отношения с политическия елит и коренното население на Стария континент, основаващи се на взаимното доверие, подкрепено от перманентното и тотално осъждане на всички действия на радикалните екстремисти, които претендират, че говорят и действат от името на Аллах.

Тук е мястото да напомня, че в Европа има немалко мюсюлмански богослови,  разсъждаващи по същия начин. Един от тях е професорът по ислям в Оксфордския университет Тарик Рамадан (по доста различен начин го оценява Петя Колева, в статията си на стр. – б.р.). Рамадан, който е внук на основателя на възприеманото доста негативно на Запад движение „Мюсюлмански братя” Хасан ал-Бана, нерядко бива критикуван от европейските политици и медии, но със своята дейност успя да си извоюва репутацията на привърженик на интеграцията на мюсюлманите в европейското общество, смятащ че демократичните ценности и ислямските норми са напълно съвместими. Така, в лекцията си, изнесена през март 2010, в Доха, която бе организирана от Факултета за ислямски науки на Катарската фондация, заедно с катедрата по ислямски науки на Оксфордския университет, Рамадан призова европейските мюсюлмани много по-активно да участват в живота на обществото, превърнало се в тяхна втора родина, и да се освободят от „комплекса на жертвата”. Впрочем, според него, последното се отнася и за коренните европейци.: „Днес сме свидетели на паралелна криза на идентичността при мюсюлманите и при европейците. При това и двете страни страдат от „комплекса на жертвата”. След терористичните нападения от 11 септември 2001, все повече хора на Запад се смятат за „жертви на враждебно настроени чужденци, опитващи се да ги колонизират. На свой ред, мюсюлманите също култивират у себе си „защитен” манталитет. Те обаче, трябва много по-дълбоко да осъзнаят принципите и понятията на исляма, за да определят целите и приоритетите на живота си в западното общество. Така например, понятието „ислямски даваат” еднозначно се възприема от коренните жители на Запада като очевиден опит за тяхната ислямизация, макар че всъщност то има много по-дълбок смисъл. Наше задължение, като мюсюлмани, е да се подчиняваме на законите на страната, която ни е приела, ако те не противоречат на религиозните ни убеждения. Освен това, следва да говорим езика на тази страна и да демонстрираме лоялността си към нейната нация. Можем да критикуваме властите само в рамките на закона, т.е. става дума за критична лоялност”.

Както е известно, Тарик Рамадан беше сред организаторите на провелата се на 26 май в Оксфордския университет конференция, чиято основна тема бе „търсенето на пътища и възможности за реформирането на исляма”. В нея участваха известни политици, учени, теолози, и представители на медиите, като целта на организаторите и е тя да съдейства за пробив в диалога между европейските мюсюлмани и коренните жители на континента.

Подобни инициативи на отделни представители на европейската мюсюлманска общност свидетелства, че все още има шанс за промяна към по-добро в двустранните отношения, още повече, че далеч не всички държави от Стария континент бързат да въведат забрани, като тези в Белгия и Швейцария. И макар, че във Франция до есента на 2010 най-вероятно ще бъде наложена забрана за носенето на фередже на публични места, а в Холандия много неща ще зависят от курса на новата правителствена коалиция, поела властта след изборите през юни (на които смятаната за „антиислямска” Партия на свободата постигна голям успех, спечелвайки 24 депутатски места), в Германия властите вече обявиха, че не възнамеряват да въвеждат подобни забрани. Те, в частност, бяха квалифицирани като „неприемлива мярка” от вътрешния министър Томас де Мезиер. В същото време обаче, далеч не винаги всичко зависи от официалните позиции на правителствата, т.е. ограничения могат да бъдат наложени и от местните власти, както стана например в италианския град Новара, общински съвет, още през януари 2010, забрани носенето на паранджа (мюсюлманска връхна дреха, скриваща цялото тяло на жената с изключение на дланите на ръцете и очите – б.р.) на обществени места.

* Българско геополитическо дружество