07
Съб, Дек
5 New Articles

Главната структурна диспропорция и изходът от кризата

брой4 2010
Typography

Румен Георгиев, Кризата изисква системна промяна, 108 стр., „Софтрейд”, София, 2010

Ще започна с това, че тази книга насочи мислите ми към фундаменталния въпрос за ролята на учения в съвременния живот. Масираното залитане към технократския подход, който изживява науката през последното десетилетие, като че ли не позволява да възприемем онази функция на учения – да задава и разработва неудобните въпроси, които обществото все още не смее или не е готово да постави. Това, което откриваме чрез настоящето издание, е добре свършената работа на автора. Защото във включените в нея поредица от разработки, проф. Румен Георгиев разкрива умението си да прави наука. Той поставя правилните въпроси, в правилното време и на базата на изследвания дава свои отговори на тях.

Позицията, от която авторът тръгва и защитава, и която ние – читателите, можем да открием във всички разработки, включени в книгата е, че светът вече върви към оформянето на нов тип икономика - икономика с нов порядък, изискващ качествено различна система за управление и взаимодействия. В тази връзка, бих искал да обърна вниманието на читателите върху идеята за т.нар. финансизация на икономическите отношения, развита от проф. Георгиев още в началото на кризата. Опитността на автора му е позволила да открие едно постепенно зародило се противоречие, а именно това между засиленото влияние на финансовите елементи в живота на икономическите агенти, от една страна, и все по-малката информираност и възможност за въздействие на същите тези агенти – от друга. Според него, резултат от финансизацията на икономиката е появата на дълбоки структурни диспропорции, чиито анализ в книгата е толкова задълбочен, че ни дава основание да говорим за появата на нова парадигма. Лично аз бих определил откритата и защитена от проф. Георгиев теоретична интерпретация на системния анализ на причините за съвременната икономическа криза като „тенденция на главната структурна диспропорция”, чиято същност е силното разминаване между рентабилността (печалбата) на финансовите потоци и рентабилността на потоците от продукти и услуги в реалната сфера (стр. 35, 58 и др.). Това разминаване поражда противоречия, които, ако не бъдат регулирани, естествено водят до кризисни състояния, а пряк резултат от проявлението на тенденцията е липсата на иновативна среда за развитие на нови инвестиции.

Генезис на кризата в световната и българската икономика

Според автора, основната причина за сегашната криза е натрупаният от десетилетия дебаланс между БВП, съвкупния дълг, доходите на населението, лихвените проценти и корпоративните печалби в американската икономика (стр. 19-20). Именно този дебаланс направи традиционния монетаристки (проф. Георгиев го нарича „кешов”) подход за управление на икономиката неефективен за справяне със ситуацията. Затова и всяко използване на традиционния инструмент за управление – промяната на базисния лихвен процент, престана да предизвиква промени в другите макроикономически показатели. Следователно, необходими са нови политики в управлението на икономиката, които да насочат обществените усилия към преодоляване на трупаните с десетилетия дебаланси.

Системният подход за анализ на проф. Георгиев му позволява още в началото да диагностицира онези противоречия в банковата система, които неминуемо, дори и ако не биха предизвикали криза, биха усилили въздействието и върху българската икономика. Първото противоречие, което се натрупва в банковата ни система през първото десетилетие на ХХІ век, е изключителният ръст на потребителското кредитиране. Това предизвиква ситуация, при която в основата на банковото дело бе поставено състезанието за срокове и лихвени проценти, а не качествата на кредитополучателя и последиците от невръщането на кредита. Което, естествено, води до засилен риск за банковата система (стр. 16-18). Второто противоречие пък е създадено от собствеността на банките – почти изцяло чуждестранна, което води до невъзможност за адекватна масирана реакция на българската държава за подпомагане на една или друга банка.

В книгата си, авторът не е пропуснал да направи и някои, макар и по-общи, анализи за развитието на фондовия пазар. Той стига до извода, че неприлагането на сериозни методи за анализ и определяне стойността на акциите е сред съществените недостатъци на българския фондов пазар и важна причина за срива в цените на акциите на българската борса (в пъти по-голям, отколкото спадът на другите фондови пазари). Бих доразвил идеята на проф. Георгиев по отношение ограничаването на емитирането на ипотечни книжа, издавани от физически лица (стр. 33-34), допълвайки, че в България тези книжа не успяха да се наложат преди кризата, затова и не предизвикаха затруднения на фондовия пазар. Появиха се обаче акции на акционерните дружества със специална инвестиционна цел (АДСИЦ), които, по своята същност, също са ценни книжа, нямащи пряк източник на доходност. Преди кризата, пазарната капитализация на АДСИЦ можеше да се съпоставя с пазарната капитализация на производствените предприятия, което означава, че огромен обществен ресурс е бил вложен в имоти, които, по логиката на проф. Георгиев, са неефективно разходване на обществено богатство. Затова смятам, че балонът при АДСИЦ също е важен фактор за резкия спад на българския фондов пазар.

През целия, период, в който са създавани и публикувани събраните в това издание разработки, авторът последователно и системно развива и налага тезата си, че кризата не е плод на временни промени в един или друг сектор, а естествено следствие на главната структурна диспропорция. На тази основа, той идентифицира основните дебаланси, които на практика са проявления на тази тенденция в България. На първо място е дебалансът, породен от дефицита по текущата сметка, следван от този в капиталовата сметка, противоречията в структурата на съвкупния дълг на страната, породени от засилената роля на частния външен дълг, както и дебалансът във външната търговия. Отчитайки тенденцията на главната структурна диспропорция, равновесие може да се постигне, само ако дефицитът в търговския баланс е съпоставим с вноса на инвестиционни стоки. У нас това равновесие е нарушено.

По отношение на държавния външен дълг, ситуацията сякаш е по-оптимистична. Когато обаче проф. Георгиев акцентира не върху държавния, а върху съвкупния външен дълг на страната, изводите стават тревожни (стр 51-53). Защото обемът на дължимите краткосрочни кредити се изравнява с експорта, т.е. съотношението на износа към съвкупния външен дълг е на опасно ниво.

Анализите на автора водят до категоричното заключение, че бързото развитие на българската икономика през първото десетилетие на ХХІ век изцяло се е основавало на нарушаване на балансите. Това води до диспропорции, непозволяващи по-нататъшното възходящо развитие. Тоест, необходим е последователен стратегически план по регулиране на балансите.

Проф. Георгиев е категоричен, че ако е необходимо, следва да се пристъпи към крути мерки (допуска се дори и временна национализация на закъсалите предприятия), но в никакъв случай не бива да се допусне ефекта на доминото, при който невъзможността за разплащане у едни икономически агенти се отразява по цялата производствена верига. Всъщност, общата стратегия, която предлага авторът, „се свежда както до стимулирането на вътрешното потребление, така и до насърчаването на експортни производства и иновации по овладяването на нови пазарни ниши, не само и не толкова в ЕС, колкото извън него. Такава тенденция вече се заражда. С това България не само би намалила външните си финансови дебаланси, но и би допринесла за увеличаването на принадения продукт на ЕС и укрепване на собствения си рейтинг и позиции на европейския и световните пазари”.

Какво да се направи за преодоляване на кризата?

Сблъсъкът на интереси при приложението на паричната и фискалната политика е сред най-големите предизвикателства за съвременните макроикономисти. Особената роля на централната банка у нас, породена от системата на валутен борд обаче прави невъзможно приложението на традиционните подходи за провеждане на парична политика. Това състояние изисква и специфични методи за управление. За съжаление, както сочат и анализите на проф. Георгиев, българската централна банка не е изнамерила такива. По този начин, паричната политика е изцяло зависима от фискалната и така се губят възможности за активно въздействие върху икономиката.

На първо място, определянето на основния лихвен процент е пасивно, следователно той изобщо не е инструмент за управление. Нещо повече, спецификата на неговото определяне води до ситуация, при която централната банка не може да участва в управлението на риска в икономиката въобще, чрез този инструмент.

На второ място, в българската икономическа практика, определянето на лихвената надбавка също има своята специфика. Въз основа на неговия анализ, авторът стига до следните изводи (стр. 75-79):

-                      наблюдава се толерантност към кредитния риск;

-                      налице е ръст на приходите на търговските банки при приемливо ниво на лихвения марж;

-                      поддържат се нормални стойности на разходите по издръжка на банките;

-                      плавно намаляват печалбите на търговските банки, което е породено от необходимостта от провизиране;

-                      рисковите експозиции на банките са в зоната на допустимия риск.

Всичко това говори за стабилност на банковата ни система. Както отбелязва и проф. Георгиев обаче, това не е основание да очакваме бъдещо по-съществено снижаване на лихвените равнища. То не може да се постигне и с призиви на различни субекти към банковата система едностранно да намали лихвите. Не е рационално и очакването за устойчиво понижаване на лихвените равнище вследствие на евентуално повишаване на кредитния рейтинг на страната ни. Подобно повишаване е цел на правителството и то ще се стреми да я постигне с всички сили. Според автора обаче, няма пряка връзка между рейтинга на страната ни и лихвените равнища, по които се отпускат банковите кредити. Причината е, че банките или набират средства от вътрешния пазар, или от банките-майки, чиито кредитни рейтинги са съвсем различни от този на България. Така, кредитният рейтинг на страната ни влияе само върху цената на финансирането на правителствените проекти, докато цената на ресурса на търговските банки почти не се влияе от него.

Основните фактори, влияещи върху бъдещото движение на лихвените проценти, които проф. Георгиев изтъква като решаващи за сегашния етап от икономическото ни развитие, са: лихвените проценти по депозитите, ликвидността на банките и рисковата надбавка на кредитите в чужбина. Лихвените проценти по депозитите са силно завишени поради депозитната война между банките, но тя вече отминава и очакванията са за плавно спадане. Ликвидността на банките пък е значително подобрена, доказателство за което е спадналата активност на междубанковия пазар. Следователно, отново можем да очакваме движение към понижение. Третият елемент – рисковата надбавка на кредитите в чужбина, е обвързана с банките-майки, които са собственици на търговските банки, опериращи у нас, и тук също се засилват очакванията към лек спад (стр. 79-84).

Откъснатото от другите пазарни условия снижаване на лихвите обаче, не е панацея за икономиката, напротив, възможно е да възникне нова рискова ситуация, ако лихвените нива спаднат до стойности, които да доведат до изтегляне на паричните средства от банките и насочването им от икономическите агенти към закупуване на валута или други възможности. Затова авторът смята, че следва да се върви към „създаване на технология на действена парична политика, базираща се на конкуренцията и изкуството на баланса”. В тази връзка, правителството и другите държавни органи трябва да поемат по-ясни отговорности не само за насочването на средства от фискалния резерв за подкрепа на ликвидността на банковата система и насърчаване на кредитирането, но и за „използването на средства от българските социални фондове и целеви външни държавни кредити за възвратно финансиране, чрез държавни банки и фондове, на ефективни, контролирани от тях програми и проекти”. Приемането на такива конкретни отговорности, авторът смята за едно от водещите условия за системна и резултатна парична и лихвена политика (стр.84).

Системността на политиките за преодоляване на кризата

В книгата си, проф. Георгиев разглежда паричната политика като част от цялостната система от конкретни публични политики и програма за действие на публичната и бизнес администрацията в страната, на първо място, по регулирането на финансовото взаимодействие на националната икономика с глобалния свят, и, на второ, по утвърждаването на производителността на икономическите системи по паричен поток за единица време вътре в страната като водещ критерий за всички управленски решения, касаещи кризата. Авторът вижда системния инструмент за това в организацията на решенията, на различните равнища на управление, на принципите на проектния мениджмънт и програмното бюджетиране не само при използване на средствата от ЕС, а и при всички други видове финансирания. Става дума за насърчаване на програми и проекти в областта на: производството и износа на екологично чисти земеделски продукти, лекарства и медикаменти; внедряването на системи за тотално управление на качеството в основните звена на медицинския, научно-образователния, туристическия и застрахователния сектори; създаването на съвременна индустриално-логистична мрежа, оптимизираща транзакционните разходи на икономическите агенти; реализирането, чрез публично-частен интерес, на крупни, но и системообразуващи за българската икономика проекти; защитата на населението от ценови шокове в енергопотреблението и др. (стр. 94-95).

От системни позиции, моделът за излизане от кризата на проф. Румен Георгиев е модел на „потока и трансформацията” и е отворен за допълване с други „конкретни предложения за програми и проекти, пряко влияещи върху максимизирането на производителността на системата по паричен поток за единица време, за чието реализиране държавните органи трябва да поемат своя дял от отговорността” (стр. 94). Ако трябва да отговоря на въпроса, до какви промени води този модел, според мен той дава икономическа рамка за систематизиране на производството и подбора на конкретни публични политики и програми за действие за излизане от кризата и активно следкризисно развитие на страната ни. Читателят сам може да прецени, доколко това е важно за българската икономика, като „част от обкръжаващата среда от глобален финансов и икономически поток” и как би съдействало върху „способността ни за самоорганизиране, промяна и самообновление” и за „стремежа към тъждественост” с процесите, определящи развитието на световната икономика.

Вярвам, че тази книга ще бъде полезна за изследователите, студентите, макроикономистите, изкушените от науката хора, както и за всеки, за когото темата не се изчерпва само с въпроса „Кога ще се оправим?”. Тя ни кара да се замислим, променя представите ни за действителността и ни доближава с една съществена стъпка по-близо до истината.

 

* Преподавател в Стопанска академия, Свищов