06
Пет, Дек
5 New Articles

Руският вектор в геополитиката на британските консерватори

брой4 2010
Typography

Идването на власт във Великобритания на коалиционното правителство, начело с лидера на консерваторите Дейвид Камерън, отвори нова страница в британската външна политика. Защото Консервативната и Либерално демократическата партии, които формираха правителството, съумяха да изтласкат на заден план лейбъристите, не на последно място, и благодарение на амбициозните си външнополитически програми.

Визията на консерваторите и либералните демократи за ролята на Обединено кралство в международните отношения, се оказа по-прогресивни и „свежа”, отколкото алтернативните предложения на лейбъристите. Настанявайки се на „Даунинг стрийт” 10 (резиденцията на премиера) и Уайтхол (резиденцията на правителството), новите управляващи във Великобритания очевидно са твърдо решени да реализират на практика въшнополитическите си постановки. Затова можем да очакваме, че досегашният модел на британската активност на световната сцена ще претърпи сериозна трансформация.

Нова ера в британската външна политика?

Началото на новата ера във външната политика на Обединеното кралство означава, че консервативно-либералният кабинет няма да остави без внимание и Русия. Отношенията с Москва вероятно ще бъдат комплексно преформулирани, в съответствие с амбициозните планове на двете управляващи партии. И либералните демократи, и (най-вече) консерваторите не крият стремежа си да възродят „самобитната” британска външна политика. Което пък изисква значително разрастване мащабите на участието на Лондон в решаването на световните проблеми.

Реализацията на този сценарий предполага поддържането на стабилни контакти с всички световни играчи, участващи във формирането на глобалния дневен ред. Включително с Русия и Китай, политическите отношения с които се смятаха за „проблемни” при управлението на предишния премиер Гордън Браун. Виждането за ролята на Великобритания в света, което се отстоява от сегашния кабинет, ми дава основание да смятам, че Лондон ще се опита да преразгледа отношенията си с Москва в политическата сфера, които в периода 2007-2010 определено бяха най-слабото звено в двустранните отношения.

Впрочем, първите сигнали за възобновяване на ефективния политически диалог между двете страни вече са налице. На 12 май 2010, руският президент Медведен поздрави Камерън с новия му пост, а само три дни по-късно двамата проведоха първия си телефонен разговор, изразявайки готовност да работят активно за укрепването на двустранните отношения и търсене на съвместни решения на проблемните въпроси.

Освен това, Медведев и Камерън уточниха подробностите по първата си среща, провела се в края на юни, в рамките на срещата на Г-8/Г-20 в Канада. При това не става дума само за съобразяване с дипломатическия протокол. Подчертаното внимание един към друг, което демонстрират двата геополитически субекта още от първите дни на новото коалиционно британско правителство, показват, че Кремъл и „Даунинг стрийт” 10 са заинтересовани от възстановяването на доверието в отношенията помежду си и преодоляване на съществуващите разногласия. Тоест, Русия и Великобритания демонстрират ясен стремеж отново да бъдат партньори.

Разбира се, при цялото си желание, Москва очевидно не може да заеме в международните приоритети на Великобритания, място, съпоставимо с това на САЩ. Преференциалният статут на американците във външната политика на Обединеното кралство остава непроменен и „недостижим” за която и да било трета държава. Но Русия може да разчита (най-малкото), че при управлението на консервативно-либералното правителство, поне няма да се „загуби” сред останалите водещи контрагенти на британската геополитика. Вероятно, значението и за външната политика на Великобритания сериозно ще нарасне, особено в сравнение с времето, когато управляваше лейбъристкият кабинет на Браун. В тази връзка, можем да очакваме и комплексно подобряване на политическия диалог между двете държави.

Налице са достатъчно основания за мащабното оптимизиране на двустранните отношения и нарастване значението на Москва в системата на британските външнополитически координати при правителството на Камерън. Те са свързани както с подходите на консерваторите и либералните демократи към въпроса за развитието на отношенията с Русия, така и в персоналния профил на британското външно министерство при управлението на коалиционния кабинет.

На първо място, желанието на Лондон да постигне положителна динамика на контактите си с Москва, убедително се подчертава от реториката на новия британски външен министър Уйлям Хейг, за който е характерен премереният подход към перспективите за развитие на руско-британското сътрудничество. Според него, Русия е част от най-високия „трети регистър” на приоритетите на Обединеното кралство на световната сцена, след САЩ и ЕС. Както е известно, той обхваща връзките на Великобритания с държавите, невлизащи в евроатлантическото пространство.

Хейг поставя Русия в един и същи субектов „клъстер” с държавите от „английската сфера” (Австралия, Канада, Нова Зеландия), Япония, Индия и Китай. При това, британският външен министър определя отношенията с Москва като „приятелски” и имащи преференциално значение за укрепване позициите на Обединеното кралство на международната сцена. Имайки предвид факта, че именно Хейг е основния архитект на британската външна политика в новия кабинет, подобна идентификация на Русия не оставя съмнения за бъдещето на двустранните отношения. Тоест, можем да очакваме, че правителството на Камерън, следвайки националните интереси на страната си, ще се ориентира към изграждането на стабилни връзки с Москва.

На второ място, знаков за нормализирането на двустранните контакти е фактът, че темата за отношенията с Русия, на практика, въобще не се дискутираше по време на предизборните дебати. Не я засягаха нито виновниците за охлаждането на двустранните отношения – лейбъристите, нито привържениците на сближаването, в лицето на консерваторите. От една страна, това показва, че руснаците със сигурност не са сред най-важните въшнополитически приоритети на Лондон. От друга обаче, показателното мълчание на водещите британски политически сили означава, че Русия най-сетне се е превърнала в „нормална” държава за британския елит.

Впрочем, показателно е, че лейбъристите, консерваторите и либералните демократи не обръщаха кой знае какво внимание и на „специалните” отношения със САЩ. Всъщност, в центъра на вниманието им бяха такива спорни въпроси, като партньорството с ЕС, военната кампания в Афганистан, или иранската ядрена програма. На този фон, Русия очевидно вече не представлява проблем. Тоест, в британския политически дискурс образът и постепенно придобива нормални измерения. Можем да очакваме, че тази позитивна тенденция ще се екстраполира и в практическите външнополитически стъпки на новия кабинет.

На трето място, благоприятно условие за установяването на нормално политическо взаимодействие между двете държави е и структурният силов баланс, формирал се във Форин офис. Сред представителите на основните апаратно-политически групи, дошли след изборите в министерството на „Кинг Чарлз стрийт” няма откровени „ястреби”, враждебно настроени към Русия. На практика, всички номенклатурни кадри, представляващи във Външното министерство както Консервативната, така и Либерално демократическата партии, се придържат към рационални възгледи, нямащи нищо общо с тенденциозните месиански подходи, характерни за екипа на предишния външен министър Дейвид Милибанд. Което пък означава, че новите по-балансирани персонални връзки между външните министерства на двете страни, също ще съдействат за възраждането на британско-руското външнополитическо партньорство.

Механизмите на британско-руското сближаване

Структурно-концептуалният „бекграунд” на новия британски кабинет показва, че Лондон е в състояние да преодолее кризата на взаимното доверие в отношенията си с Москва и да я замени с диалог, основан на взаимното уважение. Последният ще изисква комплексно нормализиране на връзките в политическата сфера и създаване на такава формула на взаимодействието между двете държави, която да отговаря на интересите им, позволявайки да развиват и задълбочават връзките си във всички сегменти на двустранните отношения. Профилът на консервативно-либералното правителство и балансираният му подход към изграждането на отношенията с Кремъл е нагледна илюстрация за големите перспективи, разкриващи се пред Руската Федерация и Обединеното кралство. Според мен, още в края на лятото и през есента на 2010, двете страни могат да стартират комплексната преоценка на досегашните си отношения, на конструктивна основа.

Технологията на изграждането на взаимноизгодно и основано на взаимното уважение партньорство между Москва и Лондон, включва, преди всичко, сближаване между лидерите на двете държави. Установяването на доверителни отношения между Камерън и Медведев (наред с интензифицирането на личните им контакти) може да окаже комплиментарно въздействия върху общото състояние на двустранните отношения. Директната и динамично размяна на мнения между лидерите на Русия и Великобритания, основаваща се на високата степен на взаимно разбирателство, е първата сериозна стъпка по пътя към трансформирането на взаимодействието между двете държави в реално партньорство.

Привилегированото значение на индивидуалните връзки на най-високо ниво, за развитието на руско-британските отношения можем да илюстрираме със следния пример: през 2000, тогавашните лидери на двете страни – президентът Путин и премиерът Блеър проведоха пет срещи (както двустранни, така и в рамките на различни международни форуми). Тази персонифицирана динамика на контактите не само доведе да качествена активизация на политико-икономическия диалог, но и постави началото на най-успешния етап в съвременното взаимодействие между Москва и Лондон. Днес, Медведев и Камерън имат възможност да поставят подобно „ново начало” в двустранните отношения. Изграждането на сигурен канал за комуникации между лидерите на двете държави е сериозен импулс за позитивно преразглеждане на текущия баланс в политическите отношения. Опирайки се на резултатите от работата на „премиерско-президентската комуникация”, правителствата на двете страни ще могат да преминат към формулирането на взаимноприемливи решения по най-чувствителните и деликатни проблеми в британско-руските отношения – като този за „новите руски политически емигранти”, „случая Литвиненко” и т.н.

Освен това, могат да се появят възможности за откриването на принципно ново измерение в тези отношения. Като например, за осъществяване на чисто политически диалог, включващ взаимен обмен на „демократични ценности”. През 2011, може да бъде реформирана британската избирателна система. В правителството за това отговаря водачът на либералните демократи Ник Клег, обявяващ се за повишаване ефективността на британско-руските връзки. На фона на постепенно очертаващият се доверителен диалог между Медведев и Камерън, британският вицепремиер също може да допринесе за подобряване на двустранните отношения. Така, при подготовката на проекта за избирателна реформа, който следва да бъде одобрен на национален референдум, Клег би могъл да прояви интерес към руския опит от прехода към пропорционална система на гласуване.

В същото време, формулата за изграждане на двустранния диалог, предлагана от екипа на външния министър Хейг, може да окаже известно сдържащо влияние върху темповете на нормализация на политическите връзки между Русия и Великобритания. Форин офис се базира на това, че сближаването („отварянето на вратите”) с Москва следва да бъде не едностранно, а да се гради изключително на паритетна основа. В този смисъл, най-приемлива за него е схемата quid pro quo (т.е. „услуга за услуга”). Действията на консервативна-либералното британско правителство за преодоляване на изкуствено създадените от предшествениците му прегради пред излизането на кризата на доверието в отношенията с Русия, няма да са достатъчни. За Лондон е от принципно значение неговите първоначални инициативи да бъдат последвани от ответни стъпки на Москва. В противен случай, за Уайтхол, идеята за конструктивното преосмисляне на двустранните отношения губи всякакъв смисъл.

В същото време, засега не може да се говори за еднозначна готовност на Кремъл да направи симетрични „жестове на добра воля”, така както ги разбират в Лондон. Русия все още не е видяла реални промени в поведението на британците за да стартира, в отговор, някакви стъпки към сближаване. Не е изключено, решенията взети на „Даунинг стрийт” 10, да бъдат възприети от Москва като недостатъчно мащабни и искрени. При подобно развитие, затоплянето в руско-британските отношение може да се окаже доста избирателно и да не обхване всички важни сегменти на политическия диалог.

Въпреки това, и двете държави разполагат с достатъчно средства за да преодолеят тези ограничителни рамки. Повечето проблеми, пречещи на поддържането на нормални двустранни контакти, се формираха в процеса на механичната реакция на двете страни на последователното нарастване на взаимното недоверие. Макар че проблемите са деликатни, те в никакъв случай на спадат към абсолютно неразрешимите. При наличието на съответната политическа воля, подобни възли на противоречия могат успешно да бъдат преодолени. За Уайтхол например, няма да е особено трудно да облекчи визовия режим за руснаците. На свой ред, Кремъл би могъл да отговори символично, разрешавайки на регионалните представителства на Британския съвет в Русия да подновят дейността си.

Руско-британският диалог има нелоши перспективи и в сферата на енергийната дипломация. В това отношение Москва и Лондон могат да разчитат на качествено разширяване на сътрудничеството. Коалиционният кабинет на Камерън и Клег не крие заинтересоваността си от активното развитие на връзките с държавите-износителки на енергоресурси. За Обединеното кралство, което е на ръба на превръщането си в нетен вносител на природен газ и петрол, е важно да разполага със сигурни източници за доставката на тази суровина. В това отношение, Русия може да изиграе важна роля. Неслучайно, при установяването на полуофициалния диалог между Кремъл и консерваторите, още докато те бяха в опозиция, в Русия се появи не само Хейг, но и тогавашният „министър на енергетиката в сянка” Чарлз Хендри. Така, торите дадоха ясно да се разбере, че в двустранните отношения с Русия, особено важни са две сфери – политиката и енергетиката.

В новия британски кабинет, Хендри е държавен министър за енергетиката и климатичните промени (с ранг на първи зам. министър) и продължава да отговаря за отношенията с Москва. Впрочем и самият шеф на енергийното министерство Крис Хюн, който е член на ЛДП, може много да допринесе за задълбочаването на връзките по това направление. Либералните демократи, както и партньорите им от управляващата коалиция, са наясно за стратегическото значение на стабилните отношения с Русия и другите ключови играчи на енергийния пазар за гарантиране на британската икономическа сигурност.

На многостранно ниво, Москва и Лондон са в състояние да осъществят максимално ефективно идеята за позитивна преоценка на двустранния политически диалог. Екипът на външния министър Хейг разглежда конструктивните връзки с Русия като изключително важен актив на наднационалната проекция на британската външна политика. Опирайки се на партньорските си контакти, както с Русия, така и с останалите влиятелни световни държави, коалиционният кабинет разчита, че  ще може успешно да реализира принципа „да нанася удари, по-силни от възможностите му” (punching above our weight), формулиран навремето от Дъглас Хърд - външен министър в консервативните правителства на Маргарет Тачър и Джон Мейджър. Става дума за повишаване ефективността на ангажирането на Обединеното кралство в решаването на глобалните политико-икономически въпроси. Според консерваторите и либералите, Великобритания следва не просто да демонстрира присъствие в такива наднационални обединения, като Г-8, Г-20 и Съвета за сигурност на ООН, но и дейно да участва в разработването на налагането на техните решения. В днешните условия, това е възможно само чрез поддържането на стабилни връзки с повечето участващи в тях държави. В противен случай, Лондон рискува не само да не бъде чут, но и да бъде засенчен от по-големите играчи. Специалните му отношения със САЩ и членството в НАТО вече не са достатъчно сигурни гаранции за „глобалната ангажираност” на Великобритания. Защото центърът на тежестта в международната политика все повече се измества към новите силови полюси, сред които – наред с Китай, Индия и Бразилия, е и Русия.

Защо Лондон се нуждае от Москва

Устойчивото партньорство с Русия е сериозен стимул за да може Великобритания да продължи да демонстрира лидерските си качества в съвременния все по-полицентричен свят, без оглед на намаляващия и национален икономически потенциал. Съвсем не е случайно, че формулата punching above our weight стана един основните лозунги на външнополитическата платформа на консерваторите в предизборната им кампания през 2010. И те, и либералдемократите я използваха всеки път, когато дискутираха поведението на Великобритания на международната сцена.

Стремежът на всяка цена да се задържи в кохортата на държавите-демиурзи на системата на международните отношения е ключов поведенчески императив на сегашния британски елит, без оглед на идейно-политическите убеждения на принадлежащите към него. Своеобразно олицетворение на колективните стремежи на британския елит във Форин офис е държавният министър по въпросите на Европа и НАТО Дейвид Лидингтън, който, между другото, държи и руския ресор. Той е сред най-убедените последователи на Дъглас Хърд (в края на 80-те и началото на 90-те беще негов съветник, първо във Вътрешното, а след това и във Външното министерство) и като никой друг в екипа на Уйлям Хейг е наясно, как и на каква основа, следва да се реализира на практика основната идея на някогашния му покровител. Опитът на Лидингтън би трябвало да помогне на Великобритания да укрепи ролята си на международната сцена, включително и благодарение установяването на приятелски отношения с Москва.

В глобалния си ракурс, преходът към основан на взаимното уважение политически диалог, ще изисква отговорност и концентрирани британско-руски усилия по целия комплекс от въпроси, определящи глобалния дневен ред. Става дума например, за координирани усилия за разрешаването на иранския ядрен проблем, възстановяването на принципно важното за британците антитерористично партньорство в контекста на войната в Афганистан, разширяване на взаимодействието в рамките на близкоизточния мирен процес и съвместно участие в реформирането на глобалните финансови институции, в рамките на Г-20.

Впрочем, трябва да признаем, че известен стремеж към интензифициране на контактите и усилията по всички тези направления демонстрира през последните месеци на управлението си и предишното правителство на Гордън Браун. Доказателство за това е, че всичките три съвместни декларации, приети при посещението в Москва (през ноември 2009) на тогавашния британски външен министър Милибанд, касаеха само международни проблеми. Лейбъристите обаче, така и не се решиха да подкрепят намеренията си с практически действия. Диалогът им с Москва по глобалните теми не излезе извън рамките на формалните декларации за „подробен” обмен на мнения. Сегашното консервативно-либерално правителство има възможност да подобри тази ситуация. Логиката на голямата геополитическа игра в „типичния” британски стил, задължава новия кабинет да постави взаимодействието при решаването на международните проблеми на централно място в новата си „руска” геополитика.

Системата на руско-британските политически отношения е готова за мащабно трансформиране. За целта са налице всички необходими базови условия. Управляващите елити на двете държави демонстрират желание и са в състояние да се върнат към партньорския диалог, в духа на периода 2000-2003, когато взаимодействието между Лондон и Москва достигна най-високото си равнище в най-новата история на Великобритания и Русия. В същото време, стартът на процеса на конструктивна преоценка на отношенията между тях е изцяло в ръцете на лидерите на двете страни.

Политическата воля на Медведев и Камерън може да даде необходимия импулс за радикално подобряване на двустранните връзки и промяната на приложния им баланс от негативен на позитивен. Твърде е възможно първите няколко срещи между тях, по своята тоналност и съдържание, да се окажат сходни с прословутата среща между президентите Медведев и Обама, провела се в Лондон, на 1 април 2009. При подобно развитие е напълно възможно САЩ, които продължават да са притегателния център на британската външна политика, да успеят най-сетне да предадат символичната „щафета” на нормализацията на отношенията с Русия на свой най-верен „специален” съюзник.

* Анализатор в Центъра за изследване на политическата конюнктура в Москва