04
Вт, Авг
4 New Articles

Оръжейната търговия и схватката за глобална хегемония

брой3 2010
Typography

Оръжейната търговия е сред най-важните фактори, определящи значението и ролята на държавата в съвременната глобална система. От една страна, от износа на оръжия и военна техника зависи защитата на геополитическите и външноикономически интереси на конкретната държава. От друга, международният пазар на оръжейната търговия е арена на борбата за хегемония и налагането на т.нар. „нов световен ред”.

За Русия, наследила традициите и материално-техническата база на свръхмощния военно-индустриален комплекс, създаден в Съветския съюз, оръжейната търговия е възможност не само да съхрани статута си на „силов център”, оказващ определящо влияние върху политическото развитие на различни региони в света, но и, чрез модернизацията на военния си отрасъл, да издигне националната икономика до постиндустриалното, иновационна ниво на развитие.

Дълбоката криза на руския военно-индустриален комплекс през 90-те години, съпроводен със загубата на редица традиционно оръжейни пазари, беше преодолян едва в началото на ХХІ век. След 2001, Русия е сред най-големите играчи на пазара на оръжие и военна техника. Този съществен пробив не означава обаче, че позициите и на оръжейния пазар, както и в международната политика, са непоколебими, нито пък, че са изчезнали всички проблеми, тормозещи развитието на руския военно-индустриален комплекс.

На първо място, водещите позиции на Русия в оръжейната търговия бяха извоювани, благодарение на масовото закупуване на руско оръжие от Индия и Китай, на които, през първото десетилетия на ХХІ век, се падат между 70% и 80% от всички продажби. Така, през последните девет години, обемът на сътрудничеството с Китай във военната сфера, достигна 16 млрд. долара, а окончателното изпълнение, през 2010, на двустранното руско-индийско споразумение във военната сфера, включващо около 200 проекта, се оценява на над 18 млрд. долара (1). Днес обаче, обемът на търговията с Делхи и Пекин е около 16%-18% от общия показател и вероятно ще продължи да намалява (въпреки мащабните сделки, включително и военни, сключени при последното посещение на премиера Путин в Делхи, през март 2010) (2). Този закономерен процес е обусловен от редица причини:

- в основни линии, тези две държави приключиха превъоръжаването на армиите си, а Китай съумя да изгради собствен военно-индустриален комплекс;

- в търговията с двете страни, Русия се ориентира към съвместна разработка на оръжия и технологии – в частност, можем да посочим осъществяваната, съвместно с Индия, разработка на крилатата ракета «БраМос», създаването на съвместен среден транспортен самолет и индийското участие в създаването на руски изтребител от пето поколение;

- Индия и Китай се превръщат от купувачи в продавачи на оръжие.

В същото време, осъзнаването, че спадът в темповете на търговията с оръжие и военна техника с тези страни е закономерен процес е слабо утешение за Кремъл, тъй като други толкова големи клиенти на руския военно-индустриален комплекс засега не се очертават.

На второ място, руската продукция невинаги отговаря на нарастващите изисквания на клиентите и съвременните стандарти за сигурност, икономичност и ексклузивност. На трето място, което е не по-малко важно за конкурентоспособността на Русия на международния оръжеен пазар, е проблемът за надеждността на руските партньори и готовността/способността за постигане на компромиси при преговорите за военните договори. Съвременна Русия, в частност, не може да предложи на основните си партньори онова, което навремето можеше да си позволи Съветският съюз – да сключва с тях договори за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. С други думи, да поеме политически ангажименти към конкретни режими, поемайки бремето на икономическото им подпомагане. Освен това, купувачите на оръжие и военна техника искат гаранции за качество (сигурност) и обслужването им от страната-доставчик, нещо, което Русия (предвид икономическото и равнище) не винаги може да предложи. Тоест, запазването на силни позиции на оръжейния пазар изисква сериозни усилия от руското ръководство и непосредствените производители на военна техника. За Русия, оръжейната търговия придобива особено значение, предвид ролята, която би могъл да изиграе военно-индустриалният комплекс, като локомотив не толкова на модернизацията, колкото на иновационното развитие, без което в съвременния свят не може да се гарантира националната сигурност, да се съхрани суверенитета и да се избегне превръщането в суровинен придатък на такива нео-империи, като САЩ и ЕС. Показателно е и, че в последното си послание към Федералното събрание, президентът Дмитрий Медведев обърна специално внимание на «създаването на свръхмодерни видове оръжия, които да гарантират руското превъзходство над всеки противник». В същото време, президентът подчерта, че трябва да бъде създадена «ефективна система от поръчки за военната индустрия, в която стриктно да се спазва балансът между доставките за нуждите на националната отбрана и тези за чужбина», както и сериозно да се подобри качеството на продукцията, като паралелно се намали себестойността и. В новата руска военна доктрина, снабдяването на армията и другите видове войски със съвременно въоръжение, военна и специална техника, се разглежда като материална основа на бойната им мощ. В същото време, както отбелязва секретарят на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев, „функционирането с пълни обороти на предприятията и организациите от военно-индустриалния комплекс позволява не само да решаваме задачите, свързани с отбраната ни, но и изпълнява сериозна социална функция, позволявайки да се повиши жизненото равнище на населението, особено, в руските региони” (3).

Днес, Русия доставя оръжие и военна техника на 80 държави по света. Всяка година корпорацията „Рособоронекспорт” сключва между 1000 и 1700 договори за доставка на военна продукция в чужбина. В същото време обаче, в резултат от усилващата се през последните години конкуренция и политизацията на пазара на търговията с оръжие, ситуацията се променя не в полза на Русия. По данни на аналитичния отдел на американския Конгрес, през 2008, САЩ за пореден път са излезли на първо място, сключвайки военни сделки на обща стойност 38 млрд. долара. Това е над 68% от стойността на всички аналогични сделки, осъществени от всички търгуващи с оръжие държави на планетата. На второ място, се оказва Италия, която е реализирала поръчки на стойност 3,7 млрд. долара. В тази класация, Русия е едва на трето място, със сделки за 3,5 млрд. долара, което е над 10 пъти по-малко, отколкото са регистрирали САЩ. Разбира се, „Рособоронекспорт” цитира други цифри. Според публикувания в края на 2008 сборник, озаглавен „Военно-техническото сътрудничество между Русия и другите държави. Анализ на пазара”, Москва е продала оръжия и военна техника за 6,75 млрд. долара. Обемът на сделките през миналата 2009 пък се оценява на 7,5 млрд. долара. Според генералния директор на „Рособоронекспорт”. Анатолий Исайкин, реалната ситуация силно се отличава от американската оценка. Увеличавайки, през 2009, експортния обем на поръчките до 27 млрд. долара, Русия твърдо заема второто място сред световните износители на оръжие и военна техника, значително изпреварвайки водещите европейски държави.

Американската доминация на глобалния оръжеен пазар

Така или иначе, но изоставането на Русия от най-големия в света търговец на оръжие е очевидно. Американската доминация на оръжейния пазар е обусловено от цял комплекс фактори, като те не са само следствие на вътрешните руски проблеми, а и резултат от сериозната борба за глобална хегемония, която не секна с разпадането на Съветския съюз, а просто придоби нови форми. Специфично за новите технологии, използвани в тази борба, е отсъствието на процедури на интеграцията на подчинените територии с метрополията и налагане на господството не само с традиционните силови методи, а и чрез икономическа и неикономическа (информационна и психологическа) принуда.

Важно е да сме наясно, че стремейки се към хегемония, САЩ (за разлика от други имперски държави) демонстрират доста творчески подход: така, обвързването към американската икономика често се осъществява под формата на пропаганда на демократичните ценности и оказване на „благотворно морално влияние”. Дори разполагането на американски части или на военни бази се използва като средство за гарантиране на експанзията, а не на нейните цели. Добре известно е, че още преди края на Втората световна война Франклин Рузвелт формулира стратегемата за гарантиране на „решаващо силово надмощие на САЩ в света”. На свой ред, известният с крайно левите си възгледи професор от Харвардския универсисет Ноам Чомски твърди, че за решаването на задачата „как да се организира светът по начин, който най-пълно да отговаря на националните интереси на САЩ” идеолозите на американския хегемонизъм използват понятието „голямо пространство”. Според тях, това „голямо пространство” следва да включва, като минимум, Западното полукълбо, бившата Британска империя и Далечният Изток, а като максимум – цялата планета. Чомски смята, че всички тези проекти и планове си поставят съвсем прагматични цели – „да обслужват интересите на американската икономика” (6).

През периода на студената война, основният противник на САЩ, при реализацията на плана им за „голямото пространство”, беше Съветският съюз. В тази връзка е показателно, че Директива 20/1 на Съвета за национална сигурност на САЩ, от 18 август 1948, по-известна като „плана Дълес”, не само формулира стратегическите цели за ерозия на съветската империя, но и съдържа конкретни постановки за действие, в случай че „ върху част (или пък върху цялата) от руската територия бъде установен какъвто и да било некомунистически режим”. Значението на този въпрос, изисква по-обширен цитат от въпросния документ. И така, „следва съвсем ясно да подчертаем, че независимо от идеологическата основа на подобен некомунистически режем и без значение, до каква степен той ще бъде склонен да се съобразява с принципите на демокрацията и либерализма, ние сме длъжни да реализираме целите си. С други думи, трябва автоматично да осигурим необходимите гаранции за това, че дори ако този режим е некомунистически и формално приятелски настроен към нас, той няма да разполага с голяма военна мощ; ще бъде силно зависим икономически от външния свят; няма да упражнява сериозна власт над националните малцинство и няма да налага нищо подобно на „желязна завеса”. Ако въпросният режим демонстрира враждебност към комунизма и стремеж за приятелски отношения със САЩ, трябва да се постараем тези условия да не му бъдат натрапени по откровено оскърбителен или унизителен начин. При всички случаи обаче, тези условия следва да бъдат наложени” (7).

Ограничаването на руското влияние в световната политика и икономика е фактическо продължение на реализацията на „плана Дълес”, а намаляването на руските партньори в сферата на оръжейните доставки пряко съдейства за постигането на първите две от изброените по-горе „гаранции” за защита на американските интереси. Ще изброя само някои доказателства, подкрепящи тази моя теза. Днес Русия, на практика, е загубила традиционния за някогашния СССР европейски оръжеен пазар и то не само заради преминаването на посткомунистическите държави от континента към стандартите на въоръжение на НАТО. Присъединяването на една или друга източноевропейска държава към Северноатлантическия пакт, само по себе си, не означава край на оръжейната търговия с тях. На първо място, много руски военни технологии напълно отговарят на стандартите на НАТО, но при това са значително по-евтини от своите американски, френски или германски аналози. На второ място, държавите от региона все още разполагат с голямо количество съветска военна техника, която се нуждае от модернизация. На трето място, ангажирайки се с програмата „Партньорство за мир”, Русия се превръща във все по-авторитетен участник в европейските процеси. Военно-техническото сътрудничество се развива активно и в рамките на Съвета „Русия-НАТО”, което беше потвърдено и при посещението в Москва на генералният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен, през декември 2009. Същността на проблема, от една страна, е политическото изтласкване на Русия от такива важни геостратегически зони, като Източна и Югоизточна Европа, Близкия изток, Северна Африка, Централна Азия и Южен Кавказ. А от друга - в стремежа на САЩ и НАТО да прехвърлят върху Русия част от бремето на отговорността за ситуацията в най-сложните и взривоопасни региони и, нещо повече, да я вкарат в геополитически капани от типа на Афганистан, отклонявайки я от стратегическата борба между силовите центрове на планетата. Именно последното стана очевидно по време на последното посещение на Расмусен в Москва и то заслужава изключителното внимание на руското ръководство.

Ще припомня, че генералният секретар на НАТО отбеляза, в частност, че „през 2020 сътрудничеството между Русия и пакта в сферата на сигурността ще бъде нещо естествено. Заедно ще се борим срещу наркотрафика и пиратството и ще осъществяваме съвместни миротворчески операции. В сферата на противоракетната отбрана пък, ще обединим системите си за ПРО, което ще ни защити и ще ни обвърже политически. А Съветът „Русия-НАТО” ще се превърне във важен форум за обсъждане на европейската и световната сигурност” (8). В най-близка перспектива, като най-важна точка на съприкосновение между Русия и НАТО, се разглежда именно Афганистан. Сред конкретните предложения на генералния секретар на пакта към Москва, специално внимание изискват тези, свързани с военно-техническото сътрудничество: доставката на хеликоптери за афганистанските въоръжени сили, обучаване на военни пилоти, снабдяване с резервни части и гориво; обучаване на местните полицейски сили и предаване на опита на руските правоохранителни органи, както и този в борбата с наркотрафика. Те следва да се разглеждат в тясна връзка с продължаващото разширяване на влиянието на Алианса и САЩ в сферата на оръжейната търговия в такива региони, като постсъветското пространство и Близкия изток. Умело използвайки методите на т.нар. “твърда” (политически натиск, санкции и пряка военна намеса) и „мека” (манипулации на масовото съзнание, корумпиране на политическите елити) сила, Съединените щати постепенно овладяват пазарите, традиционно ориентирани към руското оръжие и военна техника: Алжир, Грузия, Египет, Ирак, Индия, Украйна и др.

В частност, през 2006, Държавният департамент на САЩ наложи икономически санкции на „Рособоронекспорт”. Решението беше мотивирано с това, че Русия е доставила на Иран зенитно-ракетни системи „Тор-М1” и по този начин уж е нарушила силовия баланс в региона. Впрочем, Москва наистина завърши, през 2006, доставката на подобни зенитни комплекси на Иран, като общата стойност на тази мащабна оръжейна сделка достигна 1,4 млрд. долара. В отговор, САЩ обявиха, че доставките на  такова оръжие за Иран са неуместни, тъй като на страната са наложени санкции от Съвета за сигурност на ООН. В резултат, Вашингтон реши да санкционира руската компания, въпреки че в конкретния случай ставаше дума за доставката на изцяло отбранителни оръжия. Всъщност, нещата опираха до това, че зенитно-ракетните системи „Тор-М!” са елемент на противовъздушната отбрана с малък обсег, предназначена за борба със съвременните средства за въздушно нападение на разстояние до 12 км и височина – до 6 км и особено за борба с т.нар. свръхточни оръжия (крилати ракети, управляеми и неуправляеми авиобомби).

При наличието на подобен натиск от страна на САЩ и другите „силови центрове” удържането на руските позиции на оръжейния пазар зависи не само от модернизацията на военно-индустриалния комплекс, но и от диверсификацията на самия процес на продажба на оръжия и военна техника. В този смисъл, превръщането на Виетнам в един от най-големите вносители на руско оръжие може да се смята за своеобразен „пробив” на международния оръжеен пазар. Ханой вече купи от Русия 72 зенитно-ракетни комплекси „Игла-1”, 23 противокорабни ракети „Уран”, два зенитно-ракетни комплекса С-300 ПМУ-1, три хеликоптера Ми-17, два ракетни катера „Мълния”, стражеви кораб от клас „Светулка” и друга военна техника (9). Преговорите по доставката за Виетнам на шест руски дизелови подводници, тип „Варшавянка” („Кило”, по класификацията на НАТО), 12 изтребители Су-30МК2 (а по-нататък вероятно и хеликоптери Ми-17), приключиха успешно, при посещението в Москва на виетнамския премиер Нгуен Тан Зунг, през декември 2009.

Възможно е договорът с Виетнам да има комплексен характер и да включва не само доставката на подводници и обучението на техните екипажи, а и изграждането на брегова инфраструктура за базирането им, тъй като досега виетнамците не разполагаха с подводен флот. Това не само е най-големия единичен договор за доставката на подводници в постсъветското пространство (по-голям, по броя на доставените кораби, беше договорът с Китай за доставката на осем подводници, през 2002), но и най-дългосрочния проект за обслужване и модернизация на военна техника. Освен това, сделката е изключително мащабна и в международен план – стойността и е около 2 млрд. долара. На практика, през последните години, само Франция успя да сключи аналогични сделки за изграждането, по лиценз в Индия, на подводници “Scorpene” (10).

Най-вероятно, Русия ще се превърне в крупен военен доставчик и на Индонезия, която вече купи 12 бойни самолети Су-27 и Су-30, хеликоптери Ми-17 и Ми-36 и реши да се сдобие с дизелови подводници, клас „Кило” и „Амур-950”. Общо, до 2024, се предвижда да бъдат закупени 12 руски подводници. При това, следва да отбележим, че, по думите на военния министър Джувоно Сударсоно: „Индонезия се стреми максимално да балансира източниците на купуваното от нея въоръжение, за да избегне зависимостта от който и да било от тях, както и да си гарантира максимално благоприятни условия” (11). В същото време, въпреки официално декларирания стремеж към „балансирана политика”, активните контакти между Русия и Индонезия пораждат сериозна тревога у Вашингтон, който се стреми да възстанови предишното си влияние в региона, загубено след 1996. В частност, по време на посещението си в Джакарта, през февруари 2009, държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс декларира готовността на страната си да окаже „всестранна помощ за техническата модернизация и подготовката на личния състав на индонезийските военновъздушни сили, набелязани в хода на предстоящата реформа на националните въоръжени сили” (12). Подобни декларации свидетелстват за сериозна конкуренция между Русия и САЩ за влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Близкоизточният оръжеен пазар

Основният и най-перспективен, през съветския период, близкоизточен пазар също е арена на много сериозна схватка между Русия и САЩ. Така, Москва, почти за цяло десетилетие (1990-2000), се самоотстрани от традиционния за нея сирийски пазар. И това стана, въпреки че военните структури на двете държави поддържаха много здрави връзки, а сирийската армия, почти на 90%, беше въоръжена със съветско оръжие. При управлението на президента Елцин обаче, Русия ревизира близкоизточната си политика, предпочитайки, в значителна степен, да следва фарватера на Вашингтон и, на практика, не развиваше отношенията си със Сирия. Вместо това, тя се концентрира върху проблема за връщането на големите дългове за доставена в миналото военна техника, който едва ли можеше да бъде решен извън контекста на евентуални нови оръжейни доставки. В резултат от продължителни преговори (при посещението на сирийския военен министър Мустафа Тлас в Москва, през май 2001), Москва и Дамаск подписаха споразумение за руските доставки на военна техника и погасяване на сирийския военен дълг. Доставките на 14 изтребители Су-27СК за Сирия стартираха през 2002, въпреки недоволството на Запада от възобновяването на руско-сирийското военно сътрудничество. През лятото на 2005 обаче, Москва и Вашингтон се споразумяха за ограничаване на военните доставки за „горещите точки по света”. В резултат от това, договорът за доставка в Сирия на преносими зенитно-ракетни комплекси „Игла”, обявени за „оръжие на терористите”, тъй като лесно се транспортират и могат ефективно да се използват срещу противниковата авиация, на практика, беше прекратен, поради силния натиск на САЩ и Израел. Все пак, още в края на годината проблемът бе решен, като, вместо комплексите „Игла”, Русия предложи на Сирия зенитно-ракетните комплекси „Стрелец” – аналог на комплекса „Игла”, но монтиран на транспортно шаси, което напълно изключва използването му от терористите (от което най-много се опасяваха в Израел). Въпреки това, САЩ и Израел продължават да обвиняват Москва, че с оръжейните си доставки за Сирия нарушава силовия баланс в региона, а част от руското оръжие попада у радикалите от „Хизбула”. Освен това, израелците не крият тревогата си от намерението на Русия да усили военноморското си присъствие в сирийските пристанища Латакия и Тартус.

Традиционният за Русия иракски оръжеен пазар беше загубен след окупацията на страната от САЩ. До американската интервенция през 2003, Москва, която бе заинтересована от преструктурирането на иракския дълг, положи доста усилия за разрешаването на противоречията между антииракската коалиция и режима на Саддам Хюсеин, включително отмяната на икономическите и други санкции. След окупацията на Ирак от частите на САЩ и съюзниците им, възможностите за военно-техническо сътрудничество с тази страна, както и перспективите за връщане на иракския дълг, на практика, изчезнаха. Още повече, че изпълнението на подписаните през 2008 договори, още на следващата година превърна Ирак в най-големия вносител на американско оръжие в света, а общият обем на американските военни доставки в тази страна, от октомври 2005 насам, е около 20 млрд. долара (13).

На фона на „поражението” в Ирак, в сериозен успех за руските износители на оръжие и военна техника стана възобновяването на военно-техническото сътрудничество с Алжир. Така, през 2002, бяха реализирани договори за доставката на 22 самолета Су-24 за 120 млн. долара и 42 хеликоптера Ми-17 за 180 млн. долара. Освен това, Русия достави на Алжир три радиолокационни станции за управление стрелбата на фрегати, над 100 противокорабни и противолодъчни ракети (предимно „Уран”). В същото време обаче, преговорите за продажбата на 50 изтребители МиГ-29, за 1,5 млрд. долара, не доведоха до конкретен резултат и, в крайна сметка, Русия беше изпреварена от Украйна, която сключи договор с Алжир за доставката на 36 МиГ-29. Алжирското правителство, което беше наясно с развитието на руско-сирийските отношения, обвързваше продължаването на преговорите с Русия с опрощаване на дълговете по предишните оръжейни доставки. По време на посещението на Путин в Алжир, през март 2006, беше постигнато споразумение за доставката на руско оръжие на обща стойност 5,5 млрд. долара, както и за опрощаване на алжирския военен дълг към Русия от 4,7 млрд. долара. В резултат от това, до 2010, алжирската армия трябваше да получи 36 леки изтребители МиГ-29СМТ, 28 тежки мултифункционални изтребители Су-30МКА, 14 учебно-бойни самолети Як-130, 8 дивизиона зенитно-ракетни системи (ЗРС) С-300ПМУ, както и 40 танка Т-90. През пролетта на 2006, генералният директор на корпорацията „Ростехнологии” Сергей Чемезов гордо обяви, че „ще доставим на Алжир почти всички видове въоръжения: ПВО, авиация, морска и сухопътна техника. Като почти цялото това оръжие е ново, само 10% от целия обем на договора касае ремонта на стара съветска техника, използвана от алжирската армия. Ние разполагаме със сериозни предимства пред западните конкуренти, качеството на военната ни техника е отлично, а цената е с 15-20% по-ниска от тази на западните аналози” (14). Съществено допълнение към сделката бе споразумението за съвместен добив на газ на алжирска територия между „Газпром” и местните газови компании.

По-нататък обаче, нещата не се развиха никак гладко. В началото на 2008, руско-алжирските споразумения се оказаха на ръба на провала. Алжирците върнаха на Русия получените, през 2006-2007, и вече платени 15 изтребители МиГ-29СМТ, под предлог, че са били произведени още по съветско време (макар и да не са били използвани). Според руските производители, това не означава окончателно прекратяване на договора, а по-скоро евентуална замяна на въпросните самолети с по-модерните МиГ-29М2 и МиГ-35, всеки от които обаче е с 5-10 млн. долара по-скъп. Според източник от Федералната служба за военно-техническо сътрудничество, не е изключено, че след „модернизацията им”, Алжир все пак ще приеме „бракуваните” самолети. Лично аз смятам, че въпросът е много по-дълбок. Подобен обрат следва да се разглежда като поредното звено от веригата събития в битката, която се води не само на оръжейния пазар. В конкретния случай, нещата са свързани не само с активизацията  на френската оръжейна експанзия (Франция активно лансира изтребителите си „Рафал”), а и с възможностите на Париж да влияе върху политиката на алжирското ръководство. Още повече, че нещата не приключиха с отказа от руските самолети – през август 2007, правителството на Алжир обяви, че прекратява действието на меморандума за взаимно разбирателство между „Газпром” и алжирската компания „Сонатрак”.

Латиноамериканският пазар

Друг пример, илюстриращ битката за пазари и сфери на влияние, е Венецуела – един от най-перспективните политически съюзници и икономически партньори на Русия в Латинска Америка. Както е известно, през пролетта на 2006 се изостриха отношенията между Каракас и Вашингтон, който вкара Венецуела в списъка на държавите „пораждащи опасения в контекста на борбата с тероризма” и наложи ембарго на оръжейните доставки за страната. В отговор, венецуелският президент Уго Чавес обяви, че ще купува оръжие и военна техника от Русия и Китай. Година преди това, Москва се споразумя да достави на Венецуела 100 хиляди автомати „Калашников”.  Научавайки за сделката, тогавашният държавен секретар по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд заяви: „Дори не мога да си представя, какво може да се направи с толкова автомати. Не знам, защо Венецуела се нуждае от 100 000 автомати „Калашников” и силно се надявам, че тази сделка няма да се реализира, защото тя не вещае нищо добро за цялото Западно полукълбо”. Според Департамента по отбраната, такова оръжие се купува за да се прехвърли впоследствие в други райони на Латинска Америка и, в частност, за колумбийските партизани от FARC (15).

Без да си правят труда да разсейват тези съмнения на Ръмсфелд, през юли 2006, Москва и Каракас сключиха договор за доставката на още 100 хиляди автомата „Калашников” и боеприпаси за тях, на обща стойност 52 млн. долара. През същата година бяха подписани и два договора за изграждането във Венецуела на завод, който ще произвежда по лиценз автомати АК-103, и друг – за патрони с калибър 7,62 мм, на обща стойност 474,6 млн. долара. Задълбочаването на военно-техническото сътрудничество между Москва и Каракас очевидно силно раздразни Вашингтон, който реагира, като се опита да убеди (чрез говорителя на Държавния департамент Том Кейси) Русия да преразгледа въпросните договори, тъй като „планираните от Венецуела покупки надхвърлят отбранителните и нужди и не съдействат за регионалната стабилност” (16). Руската страна обаче, не сметна, че има основание за подобни тревоги. Освен това, през юли 2006, бяха подписани договори за доставката на 38 руски военни хеликоптери МИ-35, на стойност 484 млн. долара, и 24 изтребители Су-30МК2 за Каракас.

През февруари 2007, Чавес обяви, че е купил от Русия 12 зенитно-ракетни комплекса с малък обсег  „Тор-М1”, на гъсенично шаси, на стойност 29 млн. долара. Планира се те да бъдат разположени в северната част на страната, за да защитават Каракас и основните петролни находища от евентуални въздушни атаки. Освен това, Венецуела е готова да купи няколко самолета Су-30. При последното посещение на Чавес в Москва, през септември 2009, двете страни се споразумяха и за доставката на 100 танка Т-72 и Т-90, на обща стойност 500 млн. долара. Според някои медии, Венецуела ще купи от Русия патрулни катери, както и подводница, клас „Амур” (17). През втората половина на 2009 трябваше да стартират и руските доставки на хеликоптери Ми-28Н за Венецуела. Освен чисто финансовия аспект, военно-техническото сътрудничество с тази латиноамериканска държава е важно за Русия и като инструмент за „диверсифицирането на глобалния ред, наложен от САЩ, и създаването на многополюсен свят” (18).

Кои корпорации доминират на глобалния оръжеен пазар

Разбира се, мястото на Русия на международния оръжеен пазар не се определя само от скритите геополитически боричкания, а зависи и от конкурентоспособността на нейния военно-индустриален комплекс. Така, според публикуваната през миналата 2009 от Defence Week класация, само 9 руски производители на военна техника влизат в Топ-100 на най-големите (по обем на продажбите) корпорации от тази сфера за 2008 (19). Въпреки ръста (за 2008 и 2009) на печалбите на руските оръжейни компании, повечето от тях влошиха позициите си на световния пазар, най-вече поради недостатъчните поръчки от Военното министерство в Москва. Тоест, очертава се друга важна страна на проблема: съкращаването на армията води и до намаляване на поръчките от министерството, което, на свой ред, понижава рейтингите на руските производители, т.е. минимизира ролята им на международния оръжеен пазар.

Според Defence Week, през 2008 лидери на този пазар са били американската компорация Lockheed Martin (39,5 млрд. долара), британската BAE Systems (32,7 млрд. долара) и авиационният гигант Boeing (31,1 млрд. долара). В първата десятка на Топ-100 въобще няма руски производители. На най-висока позиция (16-то място) измежду тях е концернът „Алмаз-Антей” (4,3 млрд. долара), който е водещия руски производител на зенитно-ракетни комплекси и получава значителни вътрешни и външни поръчки. На 40-то място се оказа компанията „Сухой” (2 млрд. долара), благодарение големите поръчки на изтребители Су-30 за Индия, Алжир и Венецуела. На 80-то (и трето сред руските производители) място е „Уралвагонзавод”, известен като производител на танковете Т-90 (646 млн. долара).

Освен отделни предприятия, в класацията присъстват и няколко големи руски корпорации и холдинги. Така, на 55 и 56-то място, съответно, са корпорациите „Тактическо ракетно въоръжение” (1,152 млрд. долара) и „Иркут” (1,149 млрд. долара). На 64-то място в класацията на американското списание е холдингът „Руски хеликоптери” (845 млн. долара), а в дъното и са производителят на авиационни двигатели УМПО (89-то място, с 541 млн. долара) и  концернът „Радиотехнически и информационни системи” (99-то място, с 396 млн. долара).

В заключение ще отбележа, че мястото на Русия на международния оръжеен пазар се определя, преди всичко, от икономическата мощ и финансовите инвестиции в отбранителния комплекс. В тази връзка, определен интерес представлява анализът на стокхолмския институт SIPRI (Stockholm International Peace Research Institute) за военните разходи на съвременните държави. Според него, през 2008, съвкупните военни разходи на държавите по света са поставили своеобразен рекорд, достигайки 1,464 трилиона долара, т.е. 2,4% от глобалния БВП. Това означава около 217 долара на всеки жител на планетата. Този показател е с 45% по-голям, отколкото през 1999 и надхвърля показателя за 2007 с 4% (20). Според анализаторите от SIPRI, основните фактори, повлияли върху ръста на глобалните разходи за отбрана, са войната в Ирак, завръщането на Русия на световната сцена, както и нарастването на китайската мощ. В частност, войните в Ирак и Афганистан струват досега около трилион долара, само на САЩ. В сравнение с 1999, американските военни разходи са нараснали с 67%, достигайки (според SIPRI) над 700 млрд. долара. Между другото, според SIPRI, през 2008, водеща по продажби на оръжие е британската BAE Systems (която е едва на трето място в спомената по-горе класация на Defence Week), като това се дължи на увеличеният обем на оръжейните и сделки в САЩ.

Днес Вашингтон изразходва за военни нужди повече средства (42% от всички военни разходи в света), отколкото която и да било друга държава на планетата. При това, съответните сумарни разходи на 14-те следващи държави, са по-малки от американските.

Показателно е, че в тази класация второто място вече се заема от Китай, който през последните десет години утрои военните си разходи. По данни на SIPRI, Пекин е изразходвал за целта около 84,9 млрд. долара, или 6% от всички военни разходи в света. По този показател, китайците надминаха Франция и Великобритания, чиито дялове са 4,5%. Що се отнася до Русия, която значително ограничи разходите за отбрана след края на студената война, през 2008 тя се върна на пето място в класацията (21). През 2009, руските военни разходи бяха 1,212 трилиона рубли, а през 2010 ще достигнат 1,253 трилиона рубли. Тази рекордна в най-новата руска история сума обаче, е 15 пъти по-малка от разходите на САЩ и два и половина пъти по-малка от тези на Китай. Както се казва, коментарите са излишни. Разбира се, всичко това съвсем не означава, че битката на глобалния оръжеен пазар вече е приключила. Всъщност тя е в разгара си и в нея ще загуби онзи, който сам реши да признае поражението си.

 

Бележки:

1. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин: Несмотря на кризис, экспорт нашего оружия ставит рекорды // Российская газета. – 10 апреля 2009. – № 4887; Новости ВПК и военно-технического сотрудничества. Обзор материалов СМИ № 40, http://www.mfit.ru/defensive/obzor/ob21-10-05-3.html.

2. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

3. Патрушев Н. Проект новой военной доктрины готов, http://www.rian.ru/defense_safety/20091120/194631460.html.

4. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

5. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин…

6. Важдра А. Путь зла. Запад: матрица глобальной гегемонии. – М., 2007. – С. 192 – 193.

7. План Даллеса. Директива 20/1 СНБ США от 18.08.1948. Цит. по Якунин В.И. Сулакшин С.С. Багдасарян В.Э. Новые технологии борьбы с российской государственностью. – М.: Научный эксперт, 2009. – С. 38.

8. Андерс Фог Расмуссен: «НАТО никогда не нападет на Россию!», http://www.mgimo.ru/news/international_contacts/document130866.phtml.

9. СИПРИ, Ежегодник 2003: Вооружения, разоружение и международная безопасность, М. Наука, 2004. – С. 628.

10. Вьетнам становится крупным импортером российского оружия, http://www.vietnamrussia.ru/news_341.htm.

11. Индонезия не стремится к созданию сверхмощной армии, http://www.rian.ru/report/20061121/55839858.html.

12. США помогут Индонезии реформировать ее военно-воздушные силы, http://www.lenta.ru/news/2008/02/26/indonesia/

13. Фролов А.В. Оружие для Ирака, http://www.fondsk.ru/article.php?id=2016.

14. РИА «Новости». – 10 марта 2006.

15. Уго Чавес, http://ru.wikipedia.org/wiki/Уго_Чавес.

16. Вашингтон выступает против закупки Венесуэлой российского оружия, http://www.charter97.org/rus/news/2006/07/26/usa.

17. http://ru.trend.az/regions/world/russia/1538385.html; Кислов А.К., Фролов А.В. Россия и международный рынок оружия. Идеология и практика. – М.: Альфа-Браво, 2008, С. 489.

18. Военное сотрудничество России и Венесуэлы изменит мир, http://www.rian.ru/defense_safety/20081126/155938441.html.

19. Defense Week опубликовал рейтинг лидеров рынка вооружений, http://lenta.ru/news/2009/07/28/toplist/

20. Ежегодник СИПРИ 2008. Вооружения, разоружение и международная безопасность, М., Наука, 2009.

21. Мировые державы поставили рекорд по затратам на вооружение, http://lenta.ru/news/2009/06/08/armsrace/

22. Госдума: расходы на оборону и соцобеспечение военнослужащих будет расти, http://www.annews.ru/news/detail.php?ID=198013.

 

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

Поръчай онлайн бр.3 2020