03
Сря, Юни
24 New Articles

Политикогеографски особености на лузофонските държави

брой3 2010
Typography

Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско)[1] пространство върху съвременната политическа карта на света (виж. фиг.1). То се отличава със специфични черти и особености, като е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор (табл. 1). Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайският автономен район Макау (Аомън)[2]. Смятам все пак, че с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които имат съвременен статут на политически независими държави. Ето защо целта на настоящия политикогеографски анализ е да разгледам типичните черти и характерните историко-географски, културно-политически и социално-икономически особености на днешните лузофонски държави.

Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн км2 (7,3% от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн души (3,7% от световното население през 2008). Днес те произвеждат около 2,4 трлн долара БВП (3,4% от световния). Близо 99% от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като само бразилският дял е над 80%. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите, културните и търговско-икономическите взаимоотношения в лузофонското пространство.

Вероятно най-старият писмен паметник на португалския език датира от 1175 и е неоспоримо доказателство за ранното му отделяне от простонародния латински. Важен принос за неговото утвърждаване има великият португалски поет Луиш де Камоинш, създателят на емблематичната творба ”Os Lusiadas” (“Лузиадите”). В развитието си, португалският език преминава през четири основни етапа – португало-галисийски (ХІІ-ХІV век), старопортугалски (ХІV-ХVІ век), класически (ХVІ-ХVІІІ век) и новопортугалски (след ХVІІІ век). Повечето специалисти от областта на иберо-романските езици смятат португалския за галисийски диалект на испанския (кастилския), но според други той е самостоятелен език. Това е шестият най-широко разпространен език в света, като се поделя на европейски и бразилски, различаващи във фонетично и лексикално отношение.

В Европа, португалският е характерен не само за Португалия, но и за испанската провинция Галисия, с която страната граничи на север – това е свързано с процеса на формиране на португалската държавност през Средновековието. Португалоезична Америка обхваща както Бразилия, така и отделни части на Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, което е определено от колониалното минало на района. Лузо-африканското пространство пък включва бившите португалски колонии в Африка и част от населението на Нигерия, Сенегал, ДР Конго (Заир), Малави, Намибия, Южна Африка, Замбия, Зимбабве, Свазиленд и Танзания. В Азия португалски говорещи са Източен Тимор, Аомън, Гоа, Дамау и Дию. Дори в Япония днес има близо 300 000 японци с бразилски произход, които говорят португалски и се наричат „декасегуи”. Португалският е официален и за т.нар. “португалски креоли” в Шри Ланка и на полуостров Малака, в Малайзия, където са известни като “крищувауш”.

Географският обхват на португалоезичното пространство е формиран вследствие колониалния модел на Португалия в периода ХVІ-ХХ век. В началото му португалски говорят около 2 млн души, докато в края на миналия век броят им вече е близо 200 млн. Днес общият им брой е 233 млн души, а според някои прогнози, в средата на ХХІ век ще има над 335 млн лузофони (т.е. португалоговорящи).

Лузофонските държави в Южна Америка, Африка и Азия са изправени пред редица сложни етно-социални и стопански проблеми, които, в определена степен, могат да бъдат преодолени чрез различни форми на взаимно сътрудничество. Спрямо бившите колонии, португалското правителство провежда специфична политика, в която колонизаторското високомерие отстъпва място на искреното приятелство.

Португалоезичните страни осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), известна и като Лузосфера. Чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културно-политически връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост. Comunidade dos Paises Línqua Portuguese (CPLP) обединява независимите португалоговорящи страни в света с цел да стимулира сътрудничеството и съвместните действия между тях, в търсене на общи интереси в културната, икономическата, социалната и научната сфера. Важно значение има свободното движение на хора, стоки и капитали. В това отношение, известен проблем изпитва единствено Португалия, тъй като е член на ЕС и е длъжна да ограничава имиграцията. Общността е учредена на 17 юли 1996 в Лисабон от държавните и правителствените ръководители на Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе. Две години по-късно Източен Тимор получава статут на наблюдател, а от 2002 е пълноправен член, с което държавите-членки стават осем. През 2005, в Луанда, министрите на културата на тези страни обявяват 5 май за Ден на лузофонската култура. На следващата година, в Бисау, със статут на наблюдатели са приети Екваториална  Гвинея и Мавриций, а Макау става най-новият член на организацията.

На заседанията си, провеждащи се на две години, Общността дискутира основните политически и икономически въпроси, пряко засягащи страните-членки и особено тези, касаещи либерализирането на обществения живот. Разискват се и въпроси, свързани с подобряване отношенията между ЕС и МЕРКОСУР (Южноамериканския Общ пазар) и се организират срещи на върха по оста Европа-Африка. CPLP има статут на наблюдател в ООН и развива различни форми на сътрудничество с няколко агенции, като например Международната организация по миграцията, Организацията на ООН по прехраната, Конференцията на ООН по търговията и развитието и др. Основната идея е страните-членки да разширят влиянието си в международните институции и форуми чрез съвместни политически и дипломатически действия.

Върховен орган за взимане на главните решения (което става с консенсус) е Конференцията на държавните и правителствените ръководители, а изпълнението им е задача на Съветът на министрите. Функционира и Комитет за постоянното гласуване в Лисабон. Той включва представители на държавите-членки и провежда чести срещи, за да следи изпълнението на различните програми и дейности. Изпълнителният секретариат пък отговаря за административните задачи. Създаден е също специален фонд с доброволни вноски от обществени и частни организации. Дейността на CPLP има решаващо значение за постколониалното сътрудничество в „португалския” свят.

От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона: Западна Европа (Португалия), Латинска Америка (Бразилия), Африка на юг от Сахара (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe) и Югоизточна Азия (Източен Тимор)

 

Таблица 1. Териториален, демографски и икономически потенциал на португалоезичните държави (2008)

Държава

Столица

Площ (км²)

Население (хил. д.)

Гъстота (д./км²)

БВП       (млн. $)

БВП/ч.   ($)

Португалия

Лисабон

92 000

11 000

120

245 000

22 272

Бразилия

Бразилия

8 512 000

188 000

14

2 030 000

17 203

Ангола

Луанда

1 247 000

11 000

9

114 600

10 418

Мозамбик

Мапуту

802 000

20 000

25

19 700

985

Гвинея-Бисау

Бисау

36 000

1 000

28

900

900

Кабу Верде

Прая

4 000

400

100

1 800

4 500

Сау Туме и Принсипе

Сау Туме

1 000

190

190

300

1 578

Източен Тимор

Дили

15 000

1 000

67

2 600

2 600

Както е известно, взаимодействието между политическата и регионалната социално-икономическа география (географията на страните) определя появата на регионалната политическа география. В тази връзка, от важно теоретично значение е прилаганият модел за регионално политикогеографско проучване на страните в света. Тук възприемам следния модел за регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави: съвременно географското пространство, историческо и политическо развитие и социално-икономически особености

Португалия

Португалия  притежава периферно географско положение в пределите на европейския континент. Страната е разположена в западната част на Иберийския полуостров, а територията ù възлиза на 92 000 км² (16 % от площта на полуострова). По този показател Португалия е сред малките държави в Европа и света. Тя граничи по суша единствено с Испания, като границата е с дължина около 1200 км. Португалия има над 800 км слабо разчленена брегова линия с Атлантическия океан. Освен това тя притежава островна територия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра, които заради географската си отдалеченост представляват политически автономни региони. Общата площ на Островна Португалия е близо 3400 км². На португалска територия се намира най-западната точка на Европа – Кабу да Рока (9º з.д.).

 

Географските особености и историческото развитие на Португалия определят обособяването на три основни културно-исторически и ландшафтни райони – Северна, Централна и Южна Португалия. Северът притежава планински релеф, тъй като включва западните разклонения на планинската област, наречена Месета, и е географското ядро на португалската държавност. Централна Португалия е хълмисто-платовиден район, заемащ пространството между реките Дору и Тежу. Португалският юг пък представлява полупустинна низина, която се отличава като аграрна територия, запазила в себе си арабо-ислямското културно влияние. Надморската височина намалява от север на юг. Най-високата точка в континенталната част е връх Сера да Ештрела (1993 м.), а на Азорските острови вулканът Пику се издига на височина 2351 м. Територията на Португалия е богата на медна руда, уран, олово и калай, а по запаси на волфрам заема първо място в Европа. Меридионалното и разположение определя наличието на разнообразен климат. Най-типично е проявлението на субтропичния климат, отличаваще се с висока влажност по крайбрежието, но е доста сух в южните райони. От своя страна северните територии са по-богати на водни ресурси. Речната мрежа е сравнително гъста и е представена предимно от реките Миню, Дору, Тежу и Гуадиана, които са сред най-дългите на полуострова. Наличието на жълтоземни, канелени и червеноземни почви определя развитието на специфични средиземноморски видове – корк, маслина, смокиня, нар, бадем, мирт, олеандри, рожково дърво, финикови палми, приморски бор-пиния.

Португалия е европейската държава с най-стабилни политически граници, тъй като съвременното ù геопространство е формирано още през ХІІІ век. Първоначално на нейна територия възниква древната държава Лузитания. Тя заема северната част на днешна Португалия, а през ІІ век е вече римска провинция. В периода 713-718, Южна Португалия става владение на Арабския халифат. През 1095 е образувано графство Портукаленш, простиращо на юг от река Дору, с главен град Порту. В 1143, графството се превръща в кралство Португалия, със столица Куимбра, което е официално признато от римския папа, през 1179. То разширява територията си на юг, към земите, владени от арабите. Последните са окончателно прогонени през 1250, когато е отвоюван най-южният португалски град – Фару.

В края на Средновековието Португалското кралство е географски изолирано от останалата част на Европа, но притежава широк атлантически излаз. Значението на този географски фактор е оценено от португалските владетели и в епохата на Великите географски открития Португалия създава обширна колониална империя. Благодарение на Португалската колониална империя днес тази малка европейска държава, на практика, разполага със значително по-обширно географско пространство.

В началото на ХХ век Португалия променя формата на държавното си управление и става една от първите републики в Европа. Между 1933-1974 в страната е наложена специфична авторитарна власт, като през по-голямата част от този период тя е управлявана от генерал Салазар – най-противоречивата фигура в съвременната политическа история на страната. Авторитарното му политическо управление (т.нар. “салазаризъм”) е подобено на наложения по същото време от генерал Франко в съседна Испания модел. През 1974, т.нар. „априлски капитани” (някои от които са под силно комунистическо влияние) извършват преврат, известен в португалската история като „Революцията на кармфилите”[3], и слагат край на авторитарния режим. Година по-късно, е подписана новата конституция и Португалия поема по пътя на модерната демокрация. Това дава възможност на страната, през 1986,. да стане дванайстата членка на ЕС.

Португалия е парламентарна република, като президентът има ограничени правомощия. Парламентът (Събранието на Републиката) е еднокамарен, а начело на правителството е премиер-министърът. През 1976, континенталната територия на страната е поделена на осемнайсет историко-географски области, наречени distritos, а две години по-късно Азорските острови и Мадейра са преобразувани в автономни региони със свои органи на управление. В 1999, португалското правителство предлага ново административно райониране на страната, но то е отхвърлено с референдум. За целите на ЕС територията на Португалия е поделена на 7 региона (NUTS ІІ) и 30 подрегиона (NUTS ІІІ).

Португалското население е 11 млн души (2008). То е неравномерно разпределено, като средната гъстота е около 120 д./кв.км. Най-гъстонаселена е бреговата област, докато южните части се отличават с по-ниски стойности на гъстотата. Естественият прираст варира между 0 и 1%о, което е характерно за целия западноевропейски регион. Градското население е близо половината от общото. Това е нисък показател за държава от Западна Европа и показва, че португаската територия е слабо урбанизирана. Най-големите португалски градове са разположени по крайбрежието, в северната и централната част на страната. Като основни икономически ядра изпъкват столицата Лисабон (3,2 млн души) и главният град на Севера – Порту (1,5 млн.). Други важни градове са Брага, Куимбра, Браганса, Виля Реал, Визеу и Кащелу Бранку, разположени на север от река Тежу. Главните стопански центрове на Южна Португалия са пристанищният град Сетубал, Евура, Бежа, Фару. Най-големите градове на Азорския архипелаг са Понта Делгада, Ангра ду Еруижму, Орта и Логиш, а център на Мадейра е град Фуншал.

Етнорелигиозният състав на населението е еднороден, като португалците се отнасят към иберо-романската подгрупа на романската (латинската) езикова група. Върху формирането на португалската нация влияние оказват романизираните лузитани, келтското племе галисийци, германските племена свеви и вестготи, арабите и берберите, както и някои доримски колонисти (гърци, финикийци, картагенци). След разпадането на колониалната система, в Португалия се завръщат много португалци, родени в португалските колонии (тези реемигранти са известни като ретурнадуш). Относителният им дял е около 6% от населението на страната. Същевременно, в Португалия се установяват и доста португалски говорещи цветнокожи (главно от Ангола и Мозамбик).

Съвременното португалска кономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства. Важни фактори за това са географското положение на страната и авторитарния режим, изолирал Португалия от икономическия модел на развитие на Западна Европа. Португалското членство в ЕС променя икономическото и положение, но въпреки структурните промени тя дълго време е най-слабо развита от държавите-членки. На базата на някои историко-географски фактори, Португалия се специализира в текстилната, обувната, рибоконсервната промишленост и лозаро-винарството. Същеременно, тя е на първо място в света по производство на корк и коркови изделия. Най-големият търговски партньор на Португалия е Испания. Португалската индустрия е силно зависима от вноса на суровини, поради което производството и се отличава с пристанищна ориентация. Земеделието пък е с растениевъдна насоченост, но е ниско продуктивно и слабо конкурентно. Все по-голямо значение придобива туризмът, който е най-големият източник на доходи в структурата на икономиката.

В териториален аспект се наблюдават някои икономически контрасти. Така например, Лисабон и Порту притежават широка стопанска специализация и съсредоточават близо половината от производството и индустриалната заетост. Икономическите райони на Брага, Авейру и Сетубал също концентрират голям промишлен и демографски ресурс, докато останалата част от страната представлява географска област с предимно аграрен характер.

Бразилия

Бразилия е най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Тя се разполага върху 8,5 млн км² и по териториалния си потенциал отстъпва само на Русия, Канада, Китай и САЩ. Същевременно, Бразилия покрива близо ½ от площта на Южна Америка, а нос Бранку е най-източната точка на континента. Страната има широк излаз на Атлантическия океан – над 7300 км. Бразилия граничи с всички южноамерикански държави, без Еквадор и Чили. Нейно притежание са някои крайбрежни острови, сред които най-големи са Фернанду ди Нуроня и Маракажу. Съвременните граници на страната са формирани през втората половина на ХІХ век, когато с Парагвай се води война за областта Риу Гранде ду Сул, който става бразилски щат.   

Добре обособени на територията на Бразилия са геоморфоложките области на Амазонската низина, равнината Пантанал, платото Мату Гросу, Бразилската планинска земя, част от Гвианското плато и Лаплатската низина. Най-високата точка достига 3014 м, при връх Неблина, в Гвианската планинска земя. Като цяло, преобладава низинно-равнинният релеф. Бразилия разполага с огромни залежи на рудни полезни изкопаеми (желязо, манган, мед, боксит, цинк, никел, уран, злато, титан, хром, волфрам). Перспективни са находищата на нефт в шелфовата зона, докато запасите на калорични въглища са ограничени. Обособяват се три климатични области – екваториална (Амазония), тропическа (Бразилското плато) и субтропична (Южна Бразилия). Територията на Бразилия притежава значителни хидроресурси. Особено важно стопанско значение има Амазонка – най-пълноводната река в света. Огромен е хидроенергийният потенциал на реките Парана, Сау Франсишку, Парагвай и Уругвай. Почвено-климатичните особености определят наличието на разнообразни природни зони. За западната част на Амазонската низина са типични влажните екваториални гори (селва), за които е характерно голямо видово разнообразие. Централните части на страната са заети главно от бразилска савана, наречена кампус. В условията на сух тропично-пасатен климат, на североизток са се образували полупустинни редки гори (каатинга). Бразилската планинска земя и приатлантическите равнини са покрити от типична тропическа гора. В Южна Бразилия преобладават вечнозелените смесени гори и субтропичната степ – пампа.

Историческото развитие на Бразилия започва в началото на ХVІ век, когато тя става португалска колония. Португалска Бразилия същестува в периода 1530-1822. Най-напред са основани няколко португалски селища по атлантическия бряг, обвързани предимно с развитието на тропическо растениевъдство и, най-вече, с отглеждането на захарна тръстика. В средата на ХVІ век Бразилия е поделена на поземлени феодални владения (капитанства), управлявани от генерал-губернатори. С течение на времето са открити големи находища на злато и диаманти, което води до разширяване на колониалната територия към сушата. Постепенно, към португалското владение в Южна Америка започват да проявяват териториални претенции Франция, Нидерландия и Испания. Геополитическото съперничество между тях и Португалия оказва важно влияние върху формирането на политическите граници на Бразилия. След като става независима държава, тя бързо се превръща в империя с обширно географско пространство и значителни природни ресурси за икономическо развитие.

Бразилската империя съществува до 1889. Първият бразилски владетел - Дон Педру де Алкантара, е просветен и авторитарен монарх, който се проявява и като либерал, налагайки основите на парламентарната политическа система. През 1831, под натиска на народното недоволство, той е принуден да абдикира в полза на малолетния си син Педру ІІ. Император Педру ІІ осъществява реформи, довели до бурно стопанско развитие. През този период се наблюдава и забележителен демографски растеж, свързан с интензивната европейска миграция. Икономическите различия между отделните географски райони в страната обаче се задълбочават. Педру ІІ е свален от власт през 1889, след което Бразилия се превръща в „консервативна” република.

Конституцията от 1891 определя основите на федералната държава. Тя е съставена от щати (estados), които наследяват някогашните португалски капитанства. През първите две десетилетия на ХХ век Бразилия е управлявана от олигарси, наречени коронели. Световната икономическа криза слага край на “коронелския” период, а след като властта е завзета от армията, начело на управлението, през 1930, застава Жетулиу Варгаш. Той разпуска Конгреса (бразилския парламент) и изолира старите партии от властта, с което превръща Бразилия в авторитарна държава. Този период остава в историята като “Estado Novo” („Новата държава”) и продължава до 1954. През следващите години се налага консервативен модел, който с течение на времето се либерализира. В 1988 е приета нова конституция, създаваща предпоставки за преход към демокрация.

Бразилия е президентска федеративна република. Парламентът и се състои от Федерален сенат и Палата на депутатите. Територията е поделена административно на 26 щата и един федерален (столичен) окръг, управлявани от губернатори. От 1960, столица на страната е град Бразилия, наследил старите колониални столици Салвадор и Риу де Жанейру

Населението на Бразилия е 188 млн души (2008). Важни социално-демографски особености са високите стойности на естествен прираст (над 10%о) и детска смъртност (близо 30%о), големият дял неграмотно (около 15%) и подтрудоспособно население (над 25%) и др. Средната гъстота е 14 души/км², като населението е разпределено крайно неравномерно. Над 90% от него обитава крайбрежните щати, заемащи 1/3 от общата площ на страната. За сметка на това, слабонаселени са тропическите гори на Амазония, саваните и вътрешните плата. През последните години нараства ролята на урбанизационните процеси, в резултат на което делът на градското население вече достига 78%.

Етническият състав на бразилското население е формиран от смесването на три основни компонента – местни индиански племена, европейски преселници и чернокожи африканци. “Бялото” преселническо население е съсредоточено главно в южната субтропична област. То е съставено от португалски, италиански, испански и немски преселници, които бързо се асимилирав в бразилци. Индианските племена обитават вътрешността на Амазония, а най-многобройни сред тях са араваките, гуараните и каингуаните. Тъмнокожите бразилци са потомци на някогашните роби с африкански произход и са най-многобройни в североизточната част на Бразилия. Под влияние на смесените бракове между отделните расови типове е значителен броят на мулатите и метисите. Над 92% от населението е католическо, като в отделни райони са запазени някои типични африкански религиозни култове.

Изграждането на Бразилия като нова столица е стъпка, насочена към икономическо съживяване на вътрешните територии. Най-големите бразилски градове са Сау Паулу (едно от най-старите колониални селища в Новия свят) и Риу де Жанейру, който е център на огромен мегаполис. Важно икономическо значение имат също Белу Оризонте, Порту Алегре, Ресифи, Салвадор, Форталеза, Куритиба, Белем и Манауш.

Бразилия притежава най-голям икономически потенциал сред държавите от Латинска Америка. След края на колониалния период тя е типично аграрна страна, която, с течение на времето, преминава през тежки икономически кризи. През 60-те и 70-те години, икономиката и се развива сравнително стабилно, но през 80-те, по време на т.нар. “изгубено десетилетие”, Бразилия изпада в рецесия. Подписването на Договора за Общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай, през 1991, поставя началото на радикални промени в икономическото развитие на страната.

В стопанско отношение, се наблюдават резки регионални диспропорции. Всъщност, Бразилия е икономически стабилна само в отделни пространствено ограничени райони. Икономическо ядро на страната е Югоизточна Бразилия. Тя представлява силно урбанизирана и богата на природни ресурси територия, основана на индустрията, търговията и банковото дело, притежава добре изградена пристанищна инфраструктура и е част от най-силно развития в икономическо отношения район в Южна Америка. Тук има и отлични условия за развитието на тропическо растениевъдство (кафе, какао, памук, тръстика, банани и соя). Североизточна Бразилия, която е най-рано колонизирана, вътрешноконтиненталната област и, особено, Амазония, заемаща 1/3 от общата площ на страната, представляват слаборазвити селскостопански райони.

Португалоезичните държави в Африка

Ангола е най-голямата португалоезична държава в Африка. Тя заема компактна територия от 1,2 млн км² в югозападната част на континента. Страната притежава значителен излаз на Атлантическия океан (над 1600 км), но бреговата линия е слабо разчленена. Ангола има общи граници с ДР Конго, Намибия, Замбия и Конго, като те имат подчертано изкуствен характер. От територията на страната е отделена провинция Кабинда, притежаваща значителен нефтен потенциал.

Почти цялата територия на Ангола представлява високопланинско плато, чиято надморска височина нараства от запад на изток и при връх Моко достига най-високата си точка – 2610 м. Крайбрежието е заето от тясна атлантическа низина. По запаси на полезни изкопаеми Ангола е сред най-богатите държави в Африка. Тя притежава значителни находища на диаманти, нефт, мрамор, мед, манган, желязна руда, злато и фосфати. Типичен за платовидната област е тропично-мусоният климат, определящ наличието на сух зимен и влажен летен сезон. Крайбрежната низина е под влияние на студеното Бенгелско течение, поради което за нея е характерен сухият пасатен климат. Речната мрежа е гъста, а най-важно значение имат реките Касаи, Кванго, Куанза и Кунене. Под влияние на геоморфоложките условия те са неплавателни, но притежават голям хидроенергиен потенциал. На територията на страната са обособени различни ландшафтни зони – саванни гори, в северната и централната част, полупустини и пустини на юг, както и листопадни редки гори във вътрешността.

Най-ранните държавни обединения на територията на Ангола се създават по течението на река Куанза, а Диогу Кау е първият португалски мореплавател, който достига анголския бряг, през 1482. Постепенно са изградени военноморски крепости, при Луанда и Бенгела, което поставя началото на португалското колониално присъствие. Най-напред е колонизирано крайбрежието, където португалците осъществяват доходна търговия с роби. По-късно, редица договори позволяват на Португалия да наложи политическата си власт над цялата днешна територия на страната. Тя е поделена на капитанства, обвързани с аграрното производство, като най-важната износна стока е кафето. От средата на ХХ век                           Ангола (наречена така в чест на африканската кралица Н`гола) вече е задморска провинция на Португалия, което поражда силно недоволство сред местното население. Заради разногласията между различните движения, борещи се за независимост, то трудно успява да се обедини в опитите си за изгонване на португалците. В страната действат три национално-освободителни движения, като най-влиятелно е Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА). То е с комунистическа ориентация, а негов ръководител е Агустиню Нету. Анголските бунтовници се ползват със съветска, кубинска и китайска подкрепа, което им помагат да отбиват натиска на португалската армия. През 1975. Ангола поема по самостоятелен път на политическо развитие.

След независимостта, страната е обхваната от гражданска война. Тя продължава до 2002 и е провокирана от нееднородния етнически състав на населението. Същевременно, особеностите на геополитическото положение и наличието на ценни полезни изкопаеми превръщат Ангола в обект на интерес от страна на САЩ и СССР. Към параметрите на анголския конфликт можем да прибавим и опитите на Фронта за освобождение на Кабинда, който се стреми към отделянето на богатата на нефт провинция. В началото на 90-те години на ХХ век Ангола се отказва от комунистическия път на развитие и се създават условия за свободни парламентарни избори. Те обаче не решават сложните социални и икономически проблеми, а демокрацията остава измамна фасада за едно разнородно общество, в което оръжието е важен аргумент за решаване на многобройните конфликти.

По данни от 2008,. населението на Ангола е колкото португалското – около 11 млн. души, като по-голямата част обитава северното крайбрежие и централните плата. Ангола е с най-малка гъстота сред португалоезичните държави – само 9 души./кв.км. Над 95% от анголското население е от групата бенуе-конго (общо 16 народности). Официален език е португалският, но се използват и много други африкански езици. Столица на Ангола е град Луанда (3 млн жители), а други важни градове са Уамбу, Бенгела, Кабинда, Луена и Лубангу. Ангола е богата на полезни изкопаеми, но минно-добивната промишленост е слабо застъпена. В основата на анголската икономика е тропическото растениевъдство. Слабата урбанизираност допълва аграрния профил на стопанството. Отглеждат се предимно кафе, сизал, захарна тръстика, царевица, сладки картофи, банани, ориз, цитрусови плодове. Те формират почти целия износ на страната.

Мозамбик е разположен в Югоизточна Африка и обхваща площ около 800 000 км². Страната граничи с Танзания, Малави, Замбия, Зимбабве, ЮАР и Свазиленд. Бреговата линия с Индийския океан е добре усвоена и се простира по протежение на 2800 км.

Северен Мозамбик е зает от Източноафриканското плато, което стъпаловидно се понижава на запад и изток. В западната част се извисяват няколко вулканични планини, като в масива Инянга се намира най-високата точка в страната – връх Бинга (2436 м). Крайбрежието представлява плодородна алувиална низина, обхващаща близо 2/3 от територията на Мозамбик. Тя разполага с различни полезни изкопаеми – въглища, боксит, медна и желязна руда, злато, уран. Северните територии са под влияние на субекваториалния климат, а за южните е типичен тропично-пасатният климат. Мозамбик е богат на води. Речната мрежа е гъста и е представена от реките Замбези, Лимпопо, Сави и Рувума, а по границата с Малави се намира голямото източноафриканско езеро Няса. Под влияние на почвено-климатичните условия са се обособили две основни природни зони – влажна савана по крайбрежието и област на редките гори в сухите вътрешни плата.

Първият португалски мореплавател, достигнал брега на днешен Мозамбик, е Педру Кувиляу. От началото на ХVІ век започва изграждането на португалски селища, осъществяващи активна търговска дейност по крайбрежието. През 1629, португалците подчиняват княжеството Мономотапа, заемащо част от съвременната територия на Мозамбик. То е прочуто с богатите си златни находища и развитата морска търговия, ориентирана към Индия и арабския свят. Постепенно, колониалната територия е поделена на феодални капитанства (prazos). Към средата на ХVІІ век Мозамбик се превръща в португалска колония с главен град Луренсу Маркеш (днешната столица Мапуту).

По време на португалската колонизация на Африка, през ХІХ век, Мозамбик изглежда примамлив и богат на подземни дарове район, чието овладяване се оказва по-оправдано отколкото на войнствената Ангола. Най-напред е окупирана долината на Замбези, разположена в гореща и заблатена низина и населена с разединени от търговията с роби общности, т.е. не представлява кой знае каква ценност.. В периода 1895-1913 Португалия успява да колонизира цялата територия на страната. Въпреки че не е богата на природни ресурси, тя обхваща буферната зона между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Мозамбик се оказва твърде нехомогенен вътрешно, защото португалските селища са по-многобройни на север, докато южните райони са исторически по-слабо привързани към метрополията и португалоезичното население там е малцинство.

Политиката на Салазар за възстановяване на Португалската колониална империя поражда идеята за цялостно преустройство на колониалните владения в една система, в която Мозамбик трябва да доставя на метрополията суровини, да осигурява пазари и да приема нейното излишно население. Колонията обаче е доста отдалечена от Португалия, а географските условия са по-неблагоприятни от тези в Ангола. През 1942, Компанията на Мозамбик, която осигурява търговските връзки между метрополията и колонията, прекратява съществуването си, а това създава предпоставки за политическа независимост. Организираната освободителна война срещу Португалия започва в 1964, като се ръководи от Едуарду Мондлане и Самора Машел.

След оттеглянето на португалците, регионалните проблеми в Мозамбик се задълбочават. Въпреки декларираната солидарност, СССР се отказва от военно присъствие и не предприема сериозни стъпки към икономическото подпомагне на страната, което е по-различен от приложения в Ангола модел. След 1989 се създават предпоставки за промяна във външнополитическата ориентация и Мозамбик се насочва към Запада[4]. Независимо от промените обаче, политическа обстановка в страната остава неспокойна.

Населението на Мозамбик възлиза на 20 млн души (2008), а сред големите градове, освен столицата Мапуту, са Бейра, Немпула, Инямбане, Тете, Келимане, Пемба, Шимойу и др. Средната гъстота е 25 д./км², а естественият прираст е традиционно висок. В етническо отношение, най-многобройна е групата банту (98%), обединяваща близо 50 племена. Португалците в страната са около 20 000 (0,1% от населението). Официален език е португалският, но се използват и многобройни местни езици и диалекти. Територията е слабо урбанизирана, а икономиката има земеделска насоченост. Отглеждат се два типа култури – потребителски и износни. Към първата група спадат ориза, бананите, фъстъците и бобовите, а към втората – тръстиката, кокосовите палми, сизал, копра, памук, цитруси, кашу, агаве, чай, тютюн. Мозамбик определено е сред най-слабо развитите страни в Африка.

Гвинея-Бисау е сред по-малките португалоезични държави на континента. Тя е разположена в западната част на Африка, а площта ù е едва 36 000 км². Граничи с Гвинея и Сенегал и има широк излаз на Атлантическия океан. Територията и включва също остров Булама и архипелага Бижагуш. През 1886 са определени съвременните граници на страната, които имат изкуствен характер.

Португалска Гвинея е низинно-равнинна страна. Икономическият и живот се определя от растениевъдството, развито в делтите на реките Корубал, Жеба и Кашеу. Бреговата линия е силно разчленена, а вътрешните заблатени низини преминават във високия само 300 м саванен масив Фута Джалон. Характерният за района екваториално-мусонен климат определя наличието на гъсти вечнозелени гори. Открити са ограничени находища на калай, боксит, мед фосфати, нефт и циркон.

Естествените предпоставки, определящи приобщаването на Гвинея-Бисау към Португалската империя в Африка, са удобните заливи, наличието на острови и благоприятното географско положение. Португалците създават първите си селища тук още в средата на ХV век, след което започва постепенната колонизация. Колонията обаче е твърде бедна на суровини за износ и разполага само с анакардиев орех и фъстъци. През първата половина на ХІХ век започват опитите на местното население за отхвърляне на португалската колониална власт, а в началото на ХХ век борбите за независимост придобиват формата на открит въоръжен конфликт, потушен трудно от португалските войски през 1908-1915. През 1961 обаче, започва нов етап в освободителното движение, свързан с партизанското движение, оглавено от Африканската партия за независимост на Гвинея-Бисау (ПАИГК). През 1974, Гвинея-Бисау става първата независима държава в афро-лузофонското пространство.

В Португалска Гвинея войната за независимост се свързва с името на Амилкар Кабрал, като особено важна е ролята на т.нар. “баланти”. Те обединяват по-голямата част от местното население, което е враждебно настроено към португалското господство. Техен противник са “пьолите” – наследници на завоевателите и малцинство, подкрепящо метрополията.

Всъщност, до 1980, островите Зелени нос са част от Португалска Гвинея. Тя се управлява от Луиш Кабрал, който обаче е обвиняван от гвинейците, че фаворизира островното население. Ето защо, с помощта на армията, властта взима Бернарду Виейра. Той ориентира Гвинея-Бисау към социалистическия блок и следва политика на структурни промени, които обаче не дават сериозни икономически резултати. През 90-те години, политическият режим се либерализира и се провеждат първите многопартийни избори. Независимо от това, проблемите в страната изглеждат почти нерешими и засягат всички сфери от политическото и икономическото и развитие.

През, 2008, населението на Гвинея-Бисау е 1,4 млн души, т.е. територията и е слабо усвоена. По-гъстонаселена е само крайбрежната зона, където е разположена и столицата Бисау. Португалска Гвинея е сред най-слаборазвитите държави в Африка. В основата на икономиката и е растениевъдството, докато индустриалното производство е застъпено частично. Отглеждат се предимно фъстъци, маслодайна и кокосова палма, ориз, сорго, памук.

Кабу Верде, наричана до 1986 Република Зелени нос, обхваща едноименния архипелаг, разположен в Атлантическия океан близо до западния бряг на Африка. По-големи острови са Сантягу, Сау Антоу, Буавишта, Фогу, Сау Никулау, Сау Висенти, Майу и Сал. Те са разделени на две части – Северни Наветрени острови (Барлавенту), с главен град Минделу, и Южни Подветрени острови (Сотавенту), с главен град островната столица Прая. Общата площ на страната е 4000 км². Крайбрежието е слабо разчленено, бреговете са стръмни и скалисти, с малко изградени пристанища. Архипелагът се отличава с вулканичен произход, планински релеф и тропично-пасатен климат. Преобладават пустините и полупустините, като само на отделни места по крайбрежията се срещат бананови палми. Населението възлиза на 400 000 души (2008) и се препитава с отглеждането на захарна тръстика, царевица, банани и кафе.

В колониалната епоха островите Зелени нос печелят от изгодното си географско положение между африканското крайбрежие и Бразилия. Постепенното усвояване и колонизацията на островите започва от средата на ХV век, когато мореплавателят Диегу Гомеш открива Сантягу и Майу. Кабу Верде става независима държава в 1975. Главна роля в процеса на извоюване на независимостта играе ПАИГК, създадена през 1956. След като островите се отделят от Португалска Гвинея, са проведени първите избори, сложили край на еднопартийната комунистическа диктатура. Това е важна стъпка по пътя към истинската политическа промяна на старата система, благодарение на която Кабу Верде поема по пътя на демокрацията.

Сау Туме и Принсипе е островна държава, разположена в района на Гвинейския залив. Архипелагът е съставен от два по-големи и многобройни малки ненаселени острови с територия около 1000 км² и население близо 200 000 души. Столица на страната е Сау Туме, разположен на едноименния главен остров. Бреговете му са слабо разчленени, докато на Принсипе, в многобройните малки заливи, са изградени няколко пристанища. Островите са с вулканичен произход и са заети от гъсти вечнозелени гори. Преобладават планинският релеф и влажният екваториален климат. Икономиката на Сау Туме и Принсипе има подчертан аграрен профил – отглеждат се предимно кафе, какао, банани, кокосови орехи и хининово дърво. Важно икономическо значение имат нефтодобивът и риболовът.

Архипелагът е открит от португалските мореплаватели Жуау де Сантарем и Педру Шкубар в 1471, а първите му бели заселници идват от Мадейра към края на века, създавайки тръстикови плантации. По-късно започва отглеждането на кафе и особено на какао, което се превръща в основен поминък за местното население. В колониалната епоха, Сау Туме и Принсипе са важно островно владение, част от Атлантическата империя на Португалия. В периода 1951-1972, архипелагът е със статут на португалска задморска провинция, а през 1975 Сау Туме и Принсипе става независима държава.

Скоро след това властта в младата република е взета от прокомунистическото Движение за независимост на Сау Туме и Принсипе. То национализира колониалните плантации, но само след десетилетие държавно управление се оказва, че икономическите резултати от това са плачевни. Наблюдава се например рязък спад в производството на какао, което съставлява 90% от износа на страната. Затова са предприети мерки за либерализиране на режима и през 1990 страната се ориентира към политически плурализъм. Това е един нетипичен за Африка модел на демократична смяна на властта, която обаче е изправена пред многобройни проблеми. Все пак, Сау Туме и Принсипе се стреми да използва геополитическите предимства на островния си характер.

Източен Тимор – португалоезичният остров в Азия

Източен Тимор (Тимор Леста) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя се намира в югоизточната част на континента и заема площ от 15 000 км². Тимор Лесте е сред от най-новите държави на политическата карта на света – тя става независима едва през 2002. Страната заема източната половина на остров Тимор, анклава Амбину (Окуси) с главен град Лифау, в западната му част, и малкия остров Атауру, или Камбинг, на север. Релефът е предимно планински. Най-високата точка е при връх Тата Май Лау – 2963 м., като на изток планините преминават в каменисто плато, завършващо с тясна блатиста равнина, на юг. В условията на влажен екваториален климат са се образували типични дъждовни гори, покриващи над 70% от площта на бившата колония. По крайбрежието са открити перспективни запаси от нефт и природен газ. Населението на Източен Тимор е около 1 млн души, а гъстотата е 60 д./км². Най-многобройни етнически групи са тетум (повече от половината от населението), мамбаи, токоде и различни папуаски племена, а католицизмът е религия за около 1/3 от жителите на страната. Столица е град Дили. Икономиката на острова е специализирана в земеделието и текстилното производство, а култури като кафе, ориз, копра, манго, ванилия, карамфил, банани, сандалово дърво и сладки картофи осигуряват основната част от износа.

Португалците откриват остров Тимор в началото на ХVІ век и през 1642 той вече е колония на Португалия. През 1859, островът е поделен на две колониални области, като португалските завоеватели усвояват източната, а холандците – западната част. Това разделение става основа за прокарването на държавната граница с днешна Индонезия.

Независимостта на Тимор Лесте е обявена на 28 ноември 1975. Още на следваща година обаче страната е окупирана от индонезийската армия и е насилствено обединена с Индонезия. Това провокира гражданска война, която се води повече от двайсет години, като в нея загиват над 100 000 души. Бунтовниците са обединени в Революционния фронт за освобождение на Източен Тимор (FRETILIN), чийто лидер е Хосе Хорта. През 1999, Тимор Лесте обявява едностранно своята независимост, но тя не е призната от Индонезия, която продължава военните действия. Ето защо в конфликта се намесва ООН и на 20 май 2002 Източен Тимор официално се отделя като независима държава. През същата година тя става част от Лузосферата.

Заключение

Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на културно-политическо пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието в нея на държава като е Бразилия дава възможност на Португалия да се възприема като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки  периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика, Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности. Бразилия е богата на природни ресурси и притежава значителен стопански потенциал. В световната колониална история няма подобен аналог на близост между метрополия и колония в системата на техните политически и икономически взаимоотношения. Наличието на общи културни елементи, като език и религия, намира израз и във възприемането на модел за единен държавен организъм. Същевремено, афро-лузофонското пространство, представено предимно от Ангола и Мозамбик, също има своите важни функции, които са свързани с наличието на енергийни и минерални суровини със стратегическо значение. Трайното португалско присъствие в Източен Тимор и подкрепата за това бивше азиатско владение имат своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района. Ето защо смятам, че Португалия може да използва геоикономическите предимства на колониалното си величие, за да се превърне в действително влиятелна сила в Европа и атлантическия свят.

 

Бележки:

1. Понятието “лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

2. Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

3. Идеята е Португалия да се превърне в “европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

4. Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

Библиография:

Ангелов, Ч., Миниатюрни държави. С., 1994

Байков, Б. Социалистическият експеримент в Африка. С., 1991

Божинов, Н. и др., Светът – карти, имена, числа. С., 2007

Велю и др., Португалски хроники, С., 1979

Видрович, К., А. Монио, История на Черна Африка. С., 2004

Гър, Т., Народи срещу държави. С., 2002

Даков, В., Португалските владения в Африка. – История и география, 6, 1961

Дерменджиев, Ат., Дойков, В., Португалия. С., 2000

Димитров, Сл., География на португалоговорещите страни. Велико Търново, 2008

Енциклопедия ТЕМА, Азия. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Америка и Океания. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Африка. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Европа. С., 2005

Йорданов, Б., Бразилия – чудо и реалност. С., 1975

Каравеев, А., Бразилия. Москва, 1974

Карастоянов, Ст., По някои проблеми на структурата на земевладението, земеползването и аграрните отношения в Португалия. – Год. на СУ, “Св. Кл. Охридски, книга 2 – География, т. 70, 1978

Коломиец, Г. Португалия, Москва, 1959

Лакост, Ив (съставител), Геополитически речник. С., 2005

Луканов и др., Евро-2004 Португалия. С.,2004

Луканов и др., Страните в света. С., 2008

Матеев, И., Източна Азия – икономика и политика. Велико Търново, 2009

Мирчева, Хр., Югоизточна Азия. Традиции и съвременост. С., 2001

Митев, Й., Салазаризмът. Велико Търново, 2007

Михайлов, Б., Португалия и Революцията на карамфилите. С., 2006

Ненов, Т. Ангола – страната на кафето и диамантите. С., 1985

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1991

Ризов, Г. Езици и етноси на Африка. С., 2001

Ротермунд Х. И др., История на Южна и Източна Азия през ХІХ и ХХ в. С., 2003

Сарайва, Ж., История на Португалия. С., 2002

Скиавоне, Дж., Международни организации – справочник. С., 2006

Стам, Ан, Африканските цивилизации. Враца, 2003

Цолов, П. Ангола. С., 1966

Цолов, П. Мозамбик. С., 1967

Шевалие, Ф., История на Латинска Америка. С., 2002

Шюно, П., История на Латинска Америка. С., 2002

Armiño, K., Guia da reabilitação Pós-Guerra. O processo de Moçambigue e a contribuição das ONG. Bilbao, 1987

Coelho, M., Geografia do Brazil. São Paolo, 1990

Cortesão, J. Pauliceae Lusitania Monumenta Historica. Lisboa, 1956

Gama, J., A Política Externa Portuguesa 1999-2002. Lisboa, 2002

Lucci, E., As Regiões Brazileiras. São Paolo, 1976

Mello, A., Alguns aspectos sociollogicos da história económica recente do Brazil. Brazil, 2003

Portugal: Dez Anos de Política de Cooperação – Ministério dos Negócios Estrangeiros. Lisboa, 1995

Russell-Wood, A., A world on the move: Jke Portuguese in Africa, Asia and America 1415-1808. Manchester, 1992

Sodre, N., Formação histórica do Brasil. São Paulo, 1962

Spínola, A., Portugal e o futuro. Botafogo, 1974

* Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

 


[1] Понятието „лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

[2] Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

[3] Идеята е Португалия да се превърне в „европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

[4] Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

Поръчай онлайн бр.3 2020