13
Пон, Юли
30 New Articles

По пътя към Европа на регионите и новия „Троен съюз”

брой3 2010
Typography

Според директора в швейцарския Център за политика на сигурност Пал Дунай, от доста време насам сме свидетели на намаляващото значение на Европа. Старият континент вече не е нито основния силов център, нито пък (което е добре) най-големия генератор на конфликти. А именно тези два фактора удържаха Европа в центъра на международната политика в течение на няколко столетия. Сега обаче, ситуацията е различна. В същото време, да не забравяме, че общият БВП на Европейския съюз се равнява на този на САЩ (14,5 млрд. долара) и Европа все пак продължава да е един от световните центрове.

Проблемът по-скоро опира до това, че Европа не е единна, обединените и действия са слаби, поне в сферата на отбранителната политика и политиката за сигурност. И тази стратегическа маргинализация може да бъде преодоляна, само ако Eвропа поиска и съумее да действа като единно цяло.

Националните държави очевидно ще си останат ключовите играчи в международната политика, но ролята им ще се промени не само заради междудържавната и регионална интеграция, но и във връзка с нарастване ролята на неправителствените организации. Тоест, налага се да помислим за една по-малко строга интерпретация на държавния суверенитет, в сравнение с Вестфалската система, доминирала от средата на ХVІІ до края на ХХ век.

Сериозните трансформации в международната система са свързани и с това, че за разлика от миналото, днес пазарните икономики в държавите с авторитарни режими демонстрират по-убедителни резултати, отколкото класическите либерални демокрации. В същото време, макар че осигуряват по-голям икономически ръст, те си остават непривлекателен за повечето хора политически модел.

Сегашната американска администрация наследи много тежко бреме в сферата на сигурността, което ще и се наложи да носи поне до края на сегашния президентски мандат на Обама, ако не и по-дълго. Ирак е безвъзвратно загубен, а в Афганистан не се забелязват признаци на някаква стабилност. А урокът, който САЩ би трябвало да извлекат от това е, че вече не са в състояние да действат на международната сцена както си пожелаят и без да се съобразяват особено с останалите, както и, че международните споразумения следва да отчитат не само чисто военните фактори, а и някои други. Разбира се, всичко това няма да означава драматично оттегляне на САЩ от международната сцена, а по-скоро появата там на други политически конфигурации, а не тези, които толкова необмислено се опитваше да наложи администрацията на Буш-младши. Неслучайно, американските политици (като например държавния секретар Хилари Клинтън) толкова често използват напоследък понятието „умна сила”.

От наднационален към федерален  модел?

В края на миналата 2009 се случиха две изключително важни събития, които в момента определят физиономията на обединена Европа: влизането в сила на Лисабонския договор и предшестващото го искане на Чехия да бъде освободена от задължението да спазва изцяло Хартата за основните права на ЕС. И макар че това беше сметнато от мнозина за незначително препятствие пред утвърждаването на договора, истината е, че за бъдещето на ЕС чешкият прецедент може да се окаже не по-малко важен, отколкото постановките на самия договор. Всъщност, чешкият президент Вацлав Клаус изведе на преден план основният въпрос, на който Лисабонският договор не отговаря: какво точно представлява ЕС?

Европа, която вече над половин век се движи по пътя на интеграцията, постепенно променя нейните форми, поради което е трудно да се определи както техният характер, така и целта на целия този процес. Навремето, Договорът от Маастрихт очерта далечната перспектива за създаването на европейска федеративна държава. В същото време обаче, междудържавните основи на интеграционните процеси се запазиха. Старият принцип, според който политическата интеграция трябва да следва икономическата, беше нарушен през последните двайсетина години заради политически обоснованото приемане на редица държави от Централна и Източна Европа в ЕС. Така, политическата интеграция стана и по-ясно очертана, и по-значима, а нерядко и водеща.

В резултат от това, всички опити да се характеризира достатъчно ясно днешният Европейски съюз се оказват невъзможни. Дали това е международен съюз или пък става дума за квази-държава? Всъщност, основната разлика между Лисабонския договор и предишния проект за Европейска конституция е, че в него бе премахната откровено държавническата реторика. В същото време обаче, ЕС очевидно вече е излязъл извън рамките на международната организация, а някои от регламентираните от договора органи на европейската власт са по-скоро федерални, а не наднационални. Но, ако окончателно се утвърди моделът на ЕС, като наднационален съюз, той очевидно не може да се развива като федерация.

„Подписах този договор, в резултат от който Чехия губи суверенитета си – подчерта Вацлав Клаус след като последен положи подписа си под Договора от Лисабон. Всъщност, проблемът е, че никой не може да каже, дали чешкият президент е прав, или не. Старата идея, че националните държави ще предадат на наднационалните органи на Съюза не част от своя суверинитет, а само част от суверенните си пълномощия, вече не е особено актуална. В новия ЕС съвсем не всичко ще се основава на съгласието на националните власти. Тоест, налице е принципно нарушаване на суверенитета. Което пък означава, че вече едва ли следва да смятаме държавите-членки на ЕС за пълноценни субекти на международното право. В същото време обаче, и ЕС все още не се е превърнал в такъв субект.

В момента Евросъюзът е по-скоро формираща се федерална държава, без обаче да е сигурно, че този процес задължително ще доведе до някакъв гарантиран или поне видим резултат. Засега развитието му следва принципа „пълното единство е невъзможно, но пък и разпадането е малко вероятно”. Затова продължава да не е ясно, дали ЕС е субект на конституционното и международното право. Макар че именно международните договори са в основата на първичното право на ЕС, новият правен субект вече е отчасти самостоятелен и не е производен на съставляващите го национални субекти. Тоест, ЕС е формиращо се квази-държавно образувание, което още не притежава собствен суверенитет, но все по-силно претендира за такъв.

Определено може да се твърди, че зараждащата се общоевропейска държавност вече е влязла в противоречие и дори в открито противоборство със старите национални държави. Като тези противоречия засягат не само институционалното разграничение на функциите, а, най-вече хуманитарното пространство, т.е. не правата на държавите, а човешките права.

Само по себе си, днес това противоречие е актуално за цялата система на международните отношения. Международното право в сферата на човешките права много активно се разработваше в демократичните западни държави, в годините след Втората световна война, до голяма степен във връзка с разпадането на колониалната система, и започна да се прилага в реалната политика, след края на студената война. При наличието на глобален консенсус относно тази хуманна идеология, международното право, основаващо се на старите постановки на Вестфалската система за държавния суверенитет, губи значението си, също както и формиралата се сравнително неотдавна (в исторически план) европейска система от национални държави. Защото суверенитетът на всяка самоопределила се нация неизбежно влиза в противоречие с индивидуалните човешки права. В крайна сметка обаче, тази логика доведе до това, че в единствен гарант на човешките права в света постепенно се превърнаха САЩ и доминираните от тях международни организации или временни съюзи, присвоили си правото да осъществяват (включително и без мандат на ООН) „хуманитарни интервенции” против суверенни държави, с цел да бъдат защитени правата на техните граждани. В същото време, тъй като тази международна дейност на Вашингтон и доминираните от него организации не се основава на демократичните принципи, може да се твърди и, че процедурната демокрация, сама по себе си, постепенно започна да отмира, паралелно с упадъка на своята естествена форма – суверенните национални държави.

Именно в тези условия, Европейският съюз изгражда правното си пространство, основано на човешките права, приемайки Хартата на основните права на ЕС (подписана през декември 2000 от лидерите на държавите-членки, като седем години по-късно, Европарламентът, Европейският съвет и Еврокомисията приеха адаптирания и текст), която следва да е прилага именно от общоевропейските институции. От една страна, нещата отново опират до споменатото по-горе ограничаване суверенните права на националните държави в полза на една международна организация, а от друга - става дума за инструмент, който трябва да защити ЕС от американската доминация и правен диктат. Тоест, нещо като „европейска лига”, която трябва да защити европейците от политиката на „евроатлантическия център”, тълкувайки самостоятелно съответните правни текстове.

Хартата за правата, като инструмент на суверенна Европа

За разлика от проекта за Европейска конституция, част от която бе и въпросната Харта, тя не влезе в Договора от Лисабон, макар че в него се съдържат отпратки към нея, в качеството и на отделен документ, и се гарантира задължителният характер на нейните постановки за държавите-членки на ЕС. Сама по себе си, Хартата е своеобразен „краен продукт” на цялата европейска история на човешките права през ХХ век.

В нея, за първи път, като основа за класификацията на правата се посочва не видът или сферата на прилагането им, а ценностите, на които те се основават. Хартата събира в един документ всички права и то като основополагащи. Тоест, тя премахна старата граница между „различните поколения права” (граждански, политически и икономически, социални, културни) въз основа на принципа за универсалния им характер, тяхната неделимост и ценностния подход. В самата основа на класификацията им е поставена система от седем фундаментални ценности: уважението към човешкото достойнство, гарантиране на човешките права и свободи, както и принципите за равенството, солидарността, демокрацията и правовата държава (в съответствие с което отделните глави на Хартата са озаглавени: 1. Достойнство. 2. Свобода. 3. Равенство. 4. Солидарност. 5. Гражданство. 6. Правосъдие). Тоест, става дума за документ, поставящ началото на съвършено нов етап в развитието на правната теория и, в това си качество, той несъмнено е далеч по-съвършен и съвременен, отколкото правните документи на САЩ и ООН.

Но, ако на равнището на международната общност приемането на Хартата увеличава суверенитета на ЕС в сферата на правните интерпретации, с приложението на европейското право за човешките права на равнището на държавите-членки възникват сериозни препятствия. Като въпросът не опира само до противоречията между Хартата и националното законодателство, а и до това, че Хартата формира единно хуманитарно пространство, което е несъвместимо с модела и практиката на националната държава. Вече няколко страни-членки получиха правото изцяло или частично да не прилагат на територията си изискванията на Хартата. Както можеше да се очаква, начело в тази класация е Великобритания, макар че мнозина се опитват да обяснят това с историческата специфика на британската правна система, която няма как да бъде напълно интегрирана в континенталната. Далеч по-сериозни са изключенията, направени за Полша и Чехия. Двете държави поискаха да бъдат изключени от действието на онези постановки на Хартата, които са неприемливи за тях по определени ценностни или исторически причини: за католическа Полша например, това е проблемът за правата на сексуалните малцинства, а за Чехия – този с изселените след 1945 германци.

И макар че тези отстъпки от страна на ЕС, на пръв поглед, могат да ни се сторят незначителни, те водят до запазване суверенитета на националното право над европейското, нарушаване на единното правно пространство на Евросъюза, както и на фундаменталния принцип за равенството между всички негови членове. Освен това, те очертават два проблема, които на практика имат общоевропейско значение и значително отдалечават в бъдещето реализацията на идеята за единното хуманитарно пространство на ЕС: това е противоречието между Хартата и системата от традиционни културни ценности (особено в държавите, смятани за бастиони на католицизма), както и противоречието между нея и историческите условия на формиране на европейските нации (или поне на повечето от тях).

Впрочем, очертава се, че проблемите с традиционните ценности ще засегнат всички европейски държави. Като този за правата на сексуалните малцинства е най-незначителния измежду огромния брой въпроси, с които предстои да се сблъска ЕС при утвърждаването на новото общоевропейско право. Като пример можем да посочим сравнително скорошното (от ноември 2009) решение на Европейския съд по човешките права за поставянето и носенето на християнски символи на обществени места. Така, носенето на кръстчета в класните стаи беше обявено за „нарушаване правата на родителите да възпитават своите деца, според собствените си убеждения” и противоречащо на „религиозните свободи на учениците”. Това решение на съда провокира масови протести, а някои страни-членки, като Италия, Полша и Литва, направо отказаха да се съобразяват с него. Само че подобно поведение на отделни нации не променя задължителния характер на въпросното решение за европейските органи (освен ако то не бъде преразгледано), затова предстои да станем свидетели на поредния остър конфликт между националните и общоевропейското правни системи. А в бъдеще със сигурност ще има все повече такива проблеми.

Тук следва да имаме предвид, че въпросното съдебно дело все пак беше инициирано от коренни европейци (официалният иск бе подаден от една италианка с финландски произход), но занапред можем да очакваме, че ще има все повече искове, касаещи християнското наследство, от страна на бърза растящите европейски мюсюлмански общности. При това, те ще претендират за много повече неща. Вече появилите се коментари на различни евро-мюсюлмански лидери по темата, дават да се разбере, в каква степен човешките права, фигуриращи в Хартата на основните права на ЕС, на практика, не са универсални, а са продукт тъкмо на развитието на „постхристиянската” култура. Истината е, че общоевропейската правна система лесно може да се използва от носители на други (т.е. неевропейски) култури за утвърждаването на съвършено чужди на съвременна Европа ценности, които в перспектива водят до отхвърляне на самата европейска идеология за човешките права.

Не по-малко разрушителна за формиращото се единно правно пространство, основано на човешките права, могат да се окажат и историческите противоречия. Така, чешкият случай може и да не е особено актуален за Западна Европа, но за Централна, Източна и Югоизточна, той има принципен характер. Защото в тези части на континента, в съвсем недалечното минало, и правата на човека, и правата на народите бяха нарушавани по особено фрапантен начин. И, ако условно можем да приемем, че международните отношения вече са нормализирани (което, между другото, може да се окаже само временно), проблемите с нарушаването на човешките права остават нерешени.

Сред тези проблеми е и този за судетските немци, който доскоро се смяташе за окончателно решен от съответните споразумения на държавно ниво между Чехия и Германия и Прага вече не се тревожеше, че Берлин може отново да ги постави. Само че създаването на общоевропейско хуманитарно пространство почти обезсмисли предишните споразумения: т.е., ако на междудържавно равнище даден проблем вече е решен, той може с пълна сила да продължи да „виси” на частно равнище. Прогонените навремето судетски германци и техните потомци вече бяха готови да залеят европейските съдилища с искове срещу Чехия. Фактът, че ЕС реши да отстъпи и гарантира на Прага, че декретите, издадени навремето от чешкия президент Бенеш, ще продължат да важат, напук на Хартата за основните права, беше оценен в Германия като нарушаване на европейското право. Което си е така: ограничаването на действието на Хартата на чешка територия и частичното запазване независимостта на съдебната система на страната, прекъсва единното правно пространство на ЕС и влиза в пряко противоречие с принципа за равенство на всичките му членове. Германските протести бяха съвсем разбираеми, имайки предвид, че тъкмо Германия бе основния инициатор за създаването на Хартата, чието приемане (както се надяват в Берлин) окончателно я очиства от греховете и по отношение на човешките права от времето на Хитлер. В интерес на европейската интеграция обаче, ултиматумът на Клаус беше приет. Въпреки това е очевидно, че тактическата отстъпка към Чехия противоречи на морално-правните норми и европейскитеенности, които би трябвало да залегнат в основите на обединена Европа.

Историческото бреме

Сега основният въпрос е, какво следва оттук нататък? Дали чешкият прецедент ще се превърне в правило, т.е. ще важи за всички държави от ЕС, или пък Брюксел ще съумее да го локализира само по отношение на Чехия? Ясно е, във всеки случай че влизането в сила на Договора от Лисабон няма да спре разпространението му. Доказват го например, редица изявления на управляващите в съседна Словакия. Нейният премиер Роберт Фицо наскоро напомни, че декретите на Бенеш са „интегрална част от словашкия правов ред”. Действително, тази държава, която по времето на Бенеш е съставна част от Чехословакия, има всички причини да настоява към нея да бъде приложен същия подход, който и към Чехия. Още повече, че има аналогични проблеми с германците, а в още по-голяма степен – с унгарците. Наистина, Братислава вече не разполага с политическия лост, използван съвсем навреме от Прага, но пък има всички логични и правни основания да иска от Брюксел гаранции, че резултатите от реализацията на декретите на Бенеш няма да се преразглеждат. Но, ако се отстъпи и пред Словакия, това ще е нов прецедент, защото ще означава преразглеждане на действието на Лисабонския договор, вече след като той е бил подписан от съответната държава. Което пък дава възможност и на други държави, имащи сходни проблеми, да си опитат късмета. В крайна сметка, правото на ЕС предполага, че всичките му членове са равни, а то, де факто, вече бе напрушено.

Всъщност, за Европа е изгодно да разпространи действието на „чешкия прецедент” и върху другите страни от ЕС, защото това би било гаранция срещу повторното повдигане (поне) на германския и унгарския въпроси. От друга страна обаче, това би ерозирало основите на модела за обединена Европа, съдържащ се в Договора от Лисабон и би стопирало процеса на европейската правна интеграция. Освен това, ако нациите, засегнати от следвоенната изселническа политика, решат да търсят реванш и „компенсации за нарушените си права”, те ще могат да го направят само разрушавайки институциите на ЕС, което още повече ще задълбочи конфликтната ситуация. А да не забравяме и прецедентас решението на Европейския съд по кипърския въпрос (според който кипърските гърци, прогонени от северната част на острова след турското нахлуване през 1974, запазват правата си върху своите недвижими имоти там), което тепърва ще оказва дестабилизиращо влияние върху целия регион. Централна и Източна Европа притежават огромен конфликтен потенциал, който спокойно може да се сравнява с този на Балканите и не е ясно, дали ЕС е в състояние да предотврати възможната му експлозия.

Тоест, въпросът отново опира до историческото наследство: проблемът е за правното усвояване на събитията от миналото. Именно в тази сфера най-много липсва консенсусът и общите норми, а тъкмо този проблем постепенно става все по-актуален, особено за държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа. Наистина, в миналото международната общност е допускала и дори е приемала за норма това, което днес се смята за престъпно. Следвоенната политика на изселванията, в повечето случаи, въобще не е противоречала на законите от онова време, макар че днес бива осъждана. Освен това, следва да отбележим, че проблемът възниква във връзка с утвърждаването на идеологията на човешките права и единното хуманитарно пространство на ЕС, т.е. той по самата си същност е идеологически. Предишните „нормални” практики днес се представят за „аморални” и тъй като европейското общество се основава на една доста ясна идеология, притежаваща силно морално-ценностно измерение, проблемът за отношението към миналото и поправянето на някогашните „грешки”, въз основа на съвременните „правилни” норми, ще се повдига отново и отново. Въпросът обаче е, струва ли си въобще да се разпространява сферата на действие на правните принципи на ЕС върху реалността отпреди появата на Евросъюза и ако това е така, колко назад в историята (т.е. колко десетилетия или дори столетия назад) следва да се върнем? На този въпрос, Европа тепърва ще трябва да отговори, засега обаче е трудно дори да прогнозираме, какъв ще е отговорът и. Днес европейците изглеждат доста объркани.

Освен това, осъждането на декретите на Бенеш би означавало осъждането на една от жертвите на германския нацизъм през Втората световна война. То би могло да провокира мощен процес за преразглеждане на всички резултати от нея, при това вече не само в медиите и учебниците по история, а в юридически план. Този проблем може да има взривоопасни последици в онези зони на Източна Европа, които (все още) не са част от ЕС. Тоест, „правовата идеология”, възприета от ЕС, може да реанимира конфликтните линии на Втората световна война и дори частично да легализира идеологиите на загубилите я държави.

Бъдещето на Вестфалската система

Но, основният проблем, който бе задълбочен от Лисабонския договор, е съдбата на Вестфалската система и постепенният и упадък. Структурата на ЕС, която се прокарва с този договор, води страните-членки към „Европа на регионите”. В същото време, съпротивата на старата система на суверенните национална държави срещу новата система добива все по-ясни очертания и дори доведе до провала на проекта за Европейската конституция (предшестващ Договора от Лисабон). Сега тази съпротива, принуждава Брюксел да прави изключения от постановките на Договора. Така, според зам.шефа на администрацията на чешкия президент Клаус Петер Хайек: „Приемането на Лисабонския договор означава, че губим суверенитета си и отново ще се стремим да го получим. А една от възможностите за това е излизането от ЕС”.

Не бива да се учудваме на този радикализъм, защото самата чешка нация е доста своеобразен феномен. Още в периода между двете световни войни, малцина в Европа са вярвали, че Чехословакия действително ще съумее да се „дегерманизира” (и „деунгаризира” в словашката си част), т.е. че Прага някой ден наистина „ще заговори на чешки”. Самата тази държава се е разглеждала като временен начин да бъде отслабена Германия. Но, заради резултата от Втората световна война чешката нация възкръсна от пепелта и затова лесно можем да разберем тревогата на Вацлав Клаус за съдбата на страната му в обединена Европа. Само че проблемът за съхраняването на собствените нации стои пред почти всички членки на ЕС, включително и пред България. Още навремето Дьо Гол се обявява против единното европейско образование, в което „ще изчезнат нашите народи, техните държави и закони”. Всъщност, опасността от изчезването им идва не само от тяхното обединяване в обща европейска държава, а е свързана и с процесите на вътрешен разпад, които ЕС може само да стимулира. Става дума вече не за правата на човека, а за правата на народите. Както е известно, в основополагащите документи на международното право се утвърждава правото на самоопределение не на нациите или на населението на съществуващите административни единици, а именно на народите, макар че никъде няма ясна дефиниция, какво точно следва да се разбира под „народ”. И така, субект на правото на самоопределение е народът, но какво представлява народът и кой може да се смята за такъв се решава с политически средства, т.е. оказва се сфера на различни интерпретации и постоянни спорове. Основният въпрос в съвременните международни отношения може да се формулира така: кой решава, че конкретна общност може да се смята за народ, а друга – не? Съответно, международната общност подхожда към упражняването на това право избирателно. В същото време, предвид налагането на идеологията на всеобхватната защита на правата на малцинствата, повечето интерпретации на статута на „народа” са склонни да определят като „народи” все по-малки общности.

Така в Европа се появяват все нови етнически малцинства, които все по-лесно се сдобиват със статут на национални малцинства и разширяват правата си за сметка на старите нации. При това, те се изявяват в полето на регионалната политика, която става все по-актуална. Разпадането на големите нации на по-малки (например възможното скорошно отделяне на Каталуния и Шотландия) все още не означава криза на националната държавност, както твърдят мнозина. По-скоро обратното, то е свързано с нейното утвърждаване. Но, паралелно с този „малък национализъм”, се лансира и един принципно различен проект – регионалният, и тъкмо той се възприема логически като основа за една наистина обединена Европа, преодоляла националните суверенитети и формирала единно хуманитарно и правно пространство.

Може дори да се твърди, че новият модел, опитващ се да замени националния – т.е. моделът на регионалните общности – вече получи признание, във връзка с разпадането на Югославия. Независимата Босна и Херцеговина, както и т.нар. Република Косово са, де юре, национални образувания. Макар че в същото време е очевидно, че първата е стриктно разделена на национални общности, а пък Косово, независимо от официално прокламираното етническо равноправие, си е чиста проба национално образувание. Истинско революционно събитие за международната система може да стане обаче отделянето на сръбската автономна област Войводина. Защото една независима Войводина ще се окаже именно онзи „принципно ненационален” регион, който първи (в това си качество) ще получи статут на субект на международното право. И, без значение, дали ще бъде приет в ЕС, или не, ще олицетворява новия принцип на устройство на Европа, която с течение на времето окончателно ще загуби белезите на съюз между нации, превръщайки се в съюз на регионите – като междинен етап към формирането на наистина единен европейски геополитически субект. Стига разбира се, съвременната насоченост на процесите на европейската интеграция да получи своето по-нататъшно развитие. Така, предвидената в Договора от Лисабон възможност за възстановяването на пълномощията от общоевропейско (ЕС) на национално равнище, може и да не се окаже инструмент за защита на старите нации, а точно обратното – благодарение на принципа на субсидиарността, допълнително да ерозира значението на националните институции. Така, на теория, Европа ще може да преодолее ограниченията на човешките права от страна на старите суверенни държави и техните национални конституции.

Въпреки това, има още един фактор, който, както изглежда,  може да окаже решаващо въздействие върху всички тези процеси и това е вкоренeната в европейската култура „национална визия за света” и националната идентичност. Според повечето, проведени напоследък, социологически проучвания, по своето значение за жителите на Европа, т.нар. „европейска идентичност” изостава далеч зад националната и регионални идентичности. При това, европейската идентичност може да бъде допълнително ерозирана вследствие приемането в ЕС на нови православни (засега такива са Гърция, България, Кипър и Румъния, а сред кандидатите са Сърбия, Черна гора, Македония, частично Босна, Украйна, Молдова, Грузия и Армения) и, евентуално, мюсюлмански държави (Албания, частично Косово и Босна, както и Турция), а пък регионалната идентичност, на практика, е остатък от пред-националната епоха и няма пряко отношение към съвременния процес на регионализация.

Засега дори е трудно да дадем някакво адекватно описание на евентуална бъдеща Европа на „самоопределилите се региони”. Още повече, че несъмнено са налице достатъчно ефективни механизми за самозащита на нациите (както юридически – например конституционните съдилища, така и чисто ментални), които могат отново да бъдат активирани, особено в случай, че Европа не съумее да избегне избухването на нови междудържавни конфликти на територията на континента.

Истината е, че моделът на европейската интеграция все още не е изработен и процесът, който се развива днес, не съдържа някаква цялостна концепция за бъдещето на Евросъюза. Въпросът за съхранението на националния суверенитет, както и за пълномощията на съюзните органи, самият им характер на наднационални или „ненационални” и оказващи пряко въздействие върху отделните европейски региони, все още не е решен. И, само по себе си, влизането в сила на Договора от Лисабон, не води до нищо наистина конкретно в процеса на неговото решаване.

ЕС - елемент на „Еврорусия” или на thegrandealliance.eu?

Но, независимо от това, какъв точно ще бъде моделът на обединена Европа, тя ще трябва да се позиционира в глобалното геополитическо пространство, включително като определи отношението си към другите „цивилизационно близки” силови полюси – САЩ и Русия. Както е известно, напоследък с голяма популярност се ползва идеята за формирането на т.нар. „Еврорусия”, лансирана от главния редактор на италианското геополитическо списание „Лимес” – професор Лучо Карачоло (вж. Геополитика, бр.3/09 – б.р.). Неговият сънародник професор Карло Пеланда разширява тази идея, като предлага формирането на т.нар. „Голям съюз”, или както той самият го нарича thegandalliance.eu, който, според него, следва да обедини САЩ, ЕС и Русия. Целта на подобен алианс е: „Да се подкрепи властта на едно глобално правителство „по западен модел”, след мащабния упадък на американската империя, и да се изгради геополитическа организация, превъзхождаща Китай и способна да упражнява сдържащо влияние върху него. Само така демократичният капитализъм ще може да доминира над авторитарния капитализъм, който се олицетворява от Пекин”.

Разбира се, фактите от последното десетилетие ограничават до минимум вероятността за осъществяването на подобен сценарий. Според проф. Пеланда обаче, в крайна сметка, той все пак ще се реализира, защото „ползата от него е очевидна”. Той смята, че еврото и доларът следва да „съвпаднат”, иначе и двете валути ще рухнат, а пък Русия рискува да бъде „погълната” от Китай, ако не стане част от западната икономическа и стратегическа система.

Привържениците на тази теза, не вярват в трайността на Г-2 (или „Кимерика”, както я нарича проф. Карачоло), нито пък са впечатлени от процесите на фрагментация в ЕС. Според тях, тези тенденции са временни и обратими. Те обаче са силно обезпокоени от факта, че Москва реконструира империята си по начин, който изключва формирането в бъдеще на т.нар. „Голям съюз”. Както посочва, проф. Пеланда, „Путин дойде на власт през 2000 за да възстанови централната власт в раздробената Русия, както и влиянието на Москва в постсъветското пространство. Тогава Западът, с изключение на Германия и Италия, се опитваше да му пречи, а повечето западни медии го демонизираха”. Според него, през 2004, опирайки се на мощния скок в цените на енергоносителите, пренебрегнатият от Запада Путин е решил да изгради империя, която да не е част от Запада. За целта, той постепенно връща в орбитата на Москва централноазиатските държави и ограничава разширяването на ЕС на Изток, като в същото време поощрява превръщането му в самостоятелен геополитически играч „за да успокои антируските настроения сред част от европейците и да си гарантира съюза с Берлин”.

Карло Пеланда обаче смята, че дори ако бъде създадена „нова евразийска империя с център Москва”, без подкрепата на Америка, Индия и Британската общност, тя ще бъде твърде слаба пред натиска на Китай. Затова той настоява за формирането на „Троен съюз” между САЩ, ЕС и Русия и призовава американския елит да се ориентира именно към тази стратегическа цел, вместо да хаби усилия за формирането на „нестабилни двустранни споразумения, в отчаян опит да съхрани самотната американска империя”.

При всички случаи обаче, преди да му се наложи да избира между проекта за „Еврорусия” или пък за „Големия съюз”, ЕС ще трябва да реши въпроса за собствената си идентичност и модела, който трябва да го превърне в наистина самостоятелен геополитически фактор.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2020