Збигнев Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981, Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997).
- Д-р Бжежински, в най-известната ви книга „Голямата шахматна дъска” се твърди, че за да се противопоставят успешно на „силите на световната анархия” и да гарантират глобалната стабилност, САЩ трябва да съхранят хегемонията си в света поне в рамките на едно поколение и дори повече. Като ключът към тази хегемония е Евразия. Според Вас, именно евразийската стратегия на САЩ ще определи, дали те ще съумеят да запазят първостепенната си роля. Какво представлява днес американската стратегия в Евразия? И каква е ролята на афганистанската война, в рамките на тази стратегия?
- В книгата си твърдя още, че американското превъзходство едва ли ще продължи вечно и, наистина, ако не водим разумна политика можем, образно казано, да изгубим контрола върху топката. Боя се, че днес тeзи мои опасения се потвърждават, защото непосредствено след 11 септември ние реагирахме по начин, който само задълбочи проблемите, и се забъркахме в една игра, чиито резултати трудно могат да се определят, но последиците от която – ако не приключим с нея, докато нещата все още не са отишли прекалено далеч – могат да се окажат разрушителни. Тоест, въвлечени сме в това, което аз, самият наричам Глобални Балкани. Както е известно, истинските Балкани са вътрешно отслабена (особено в миналото) част от Европа, раздирана от всевъзможни конфликти: етнически, религиозни и териториални, в които, по правило, се забъркват и великите държави. Днешните Глобални Балкани се простират от Суец, на изток, до Синцзян – на запад и от новата руска граница с Казахстан, на север, до Индийския океан – на юг. На тези територии живеят около 550-600 милиона души. И его че днес, за огромно съжаление, основното действащо лице в тази взривоопасна зона сме именно ние, американците.
- Защо е така? Защо за Америка е толкова важно да доминира в този регион?
- Господството означава способност да управляваш. Да бъдеш забъркан е нещо съвършено различно. Аз например смятам, че мащабите на военната ни намеса са прекалени. В същото време, съм убеден, че способността да управляваме различните, влизащи в конфликт помежду си, интереси и сфери на влияние в този огромен суперконтинент Евразия, е от ключово значение за собствената ни стабилност и сигурност. Което обаче не означава, че трябва да разчитаме на военните методи.
- Вие самият, също подчертавате колосалните богатства, с които разполага регионът, за значението на тръбопроводите, минаващи през него. Защо за Америка е толкова важно да играе ролята на арбитър в Евразия?
- Всъщност, не казвам, че Америка трябва да бъде арбитър, но е много важно да разберем, че в глобалното разпределяне на властта от изключително значение е, кой управлява и контролира ресурсите. И, ако другите части на света, в които или имаме специални интереси или просто сме тясно свързани с тях (като например Далечният Изток, Япония и Китай, или пък Западна Европа), попаднат в зависимост от една, единствена държава, това би могло да има разрушителни последици и дори да доведе до конфликти. Ето защо, разнообразието на източниците на енергоносители е залог за сигурност.
- Каква политика се опитва да реализира президентът Обама в Евразия?
- Отличен въпрос, който обаче би трябвало да зададете на самия него.
- Казват, че той се съветва с Вас, затова ще Ви попитам направо, обсъди ли предварително с Вас намерението си да изпрати още войски в Афганистан?
- Ако ви отговоря положително, това няма да е съвсем вярно. Истината е, че участвах в някои съвещания, свързани с взетите от него решения, включително и в Белия дом. Съмнявам се обаче, че приносът ми е бил кой знае колко значителен. По собствен опит знам, че наистина значителен принос имат онези, които постоянно са ангажирани с проблемите, ежедневно обсъждат различни варианти и после ги проиграват. Много често външните съветници биват канени от чиста любезност. Затова нямам никакви илюзии относно собствената си роля. Но, да се върна на въпроса ви, какво мисля за политиката на Обама. Мисля, че президентът нямаше избор. Той просто наследи тази ситуация. Въпросът обаче е, дали ще съумее да се справи с нея, така че тя да престане да бъде това бездънно блато, в което все повече затъваме? Според мен, това не е никак проста задача.
- Но, нима идеята, че Евразия е ключът към глобалната американска доминация не е истинската причина за присъствието на САЩ в Афганистан?
- Не. Предполагам, че основната и специфична причина за това да сме в Афганистан беше мащабното нападение срещу Съединените щати, подготвено в бункерите и пещерите на Афганистан. Тогава предложихме на афганистанските власти (а по онова време там управляваха талибаните) да избират между две възможности: или да унищожат бункерите и лагерите на Ал Кайда и ни предадат хората, организирали нападението срещу нас, или неминуемо ще последва военна операция, която да ликвидира и бункерите, и Ал Кайда. Те предпочетоха второто и затова днес сме в тази страна.
- В книгата си говорите за значението на Пакистан, Афганистан и Туркменистан, както и на енергийния въпрос, като цяло. Несъмнено сте чувал твърдението, че нещата не опират до това, дали Ал Кайда има убежища в Афганистан или Северен Вазиристан, или пък някъде другаде, да речем в Хамбург, а до това, дали Ал Кайда разполага с база, откъдето да започне атаката си, защото тя може да атакува от много места. Тоест, от гледна точка на стратегическата визия, трябва да съществува някаква по-сериозна причина.
- Момент, не разбирам за чия визия говорите, защото не Обама влезе в Афганистан, нали така?
- Да, така е...
- И това се случи преди повече от осем години.
- Така е, но, по една или друга причина, предишната администрация не придаваше на Афганистан такова стратегическо значение, като сегашната.
- Може и да не са придавали, но истината е, че именно предишната администрация ни вкара в Афганистан и ние останахме там. Да не говорим, че въобще не си свърши работата в тази страна, защото реши да осъществи и друга военна интервенция, а именно тази в Ирак. Което беше много съмнително решение. Мисля обаче, че имайки предвид обстоятелствата, след 11 септември, ние наистина нямахме избор – врагът беше в Афганистан. Той унищожи три хиляди американци и беше организиран. Именно тази организация трябваше да бъде ликвидирана. Що се отнася до мен, участието ми във вземането на това решение беше незначително, както съм споменавал и друг път. Просто се включих в няколко заседания в Департамента по отбраната, с участието на държавния секретар по отбраната, които касаеха Афганистан и се проведоха непосредствено след 11 септември. Тогава правителството се консултира с мнозина представители на аналитичната общност. Пак ще подчертая обаче, че консултациите нямат нищо общо с вземането на решения. Изразявайки мнението си, винаги съм имал предвид, че трябва да влезем в Афганистан за да ликвидираме Ал Кайда, но да не оставаме там, защото много добре си спомням, какво се случи със Съветския съюз в тази страна. Затова им казах: „Не оставайте и не се занимавайте с никакво държавно строителство и налагане на демокрацията, а само с Ал Кайда. Тоест, трябва да влезем, да ги ликвидираме и да се изтеглим”. Това беше, и е, моето мнение. Само че Обама реши друго.
- Смятате ли, че президентът се е повлиял от позицията на Пентагона?
- Всъщност, не знам точно какво е мнението на Пентагона. Защото някои там разсъждават за необходимостта да разполагаме с някакви дълговременни бази в региона... Но не това ни накара да влезем в Афганистан, повярвайте ми. Не това беше причината. Сега обаче, там съществува цялостна суперструктура, изградена от администрацията на Буш, не знам дали заради гръмките декларации, или защото хората от тази администрация наистина са вярвали, че това е правилно. Между другото, не е никак лесно да определим, в какво точно са вярвали, защото те вярваха в много неща, които после се оказаха неверни. Те например, вярваха, че демокрацията може да се изгради с помощта на военната сила. Това обаче е изключително продължителен процес, когато става дума за едно средновековно общество. Но, нека се върнем към наследството, което получи Обама. Ние влязохме в Афганистан не заради петрола, там няма петрол. Влязохме в тази страна, защото ни нападнаха. Което, разбира се, не означава, че този район не е стратегически важен за нас. Освен всичко друго, от изключително значение е, как ще действаме в него. Мисля, че да присъстваме в региона, да участваме в търговията, да осигурим повече възможности, да строим повече тръбопроводи и пътища между изтока и запада, включително нов „Път на коприната” – всичко това е начин да го стабилизираме и да установим влиянието си в него
- Поне според Пентагона, не знам какво мислите Вие по този въпрос, в Ирак Америка трябваше да покаже, че е в състояние да се справи с враговете си, че не може да си позволи да изглежда слаба на международната сцена. До каква степен, сегашните трудности в Афганистан се дължат на това, че ако Америка възнамерява да запази господството си в региона и в Евразия, като цяло, тя не може да си позволи да загуби в Афганистан?
- Вижте, не вярвам в подобни паралели. На първо място, не мисля, че въобще трябваше да влизаме в Ирак, нито пък вярвам, че сме влезли в тази страна за да демонстрираме силата си. Влязохме в Ирак, защото се поддадохме на редица аргументи в полза на военната интервенция, които се оказаха лъжливи и които, както знаете, усилено се внушаваха на американското общество: например, че сме в голяма опасност, защото иракчаните имат оръжия за масово унищожение. Всъщност, те нямаха такива.
- Вече е ясно, че Буш и Чейни предварително са знаели, че такова оръжие няма...
- Не знам, дали предварително са били наясно с това. Те самите се кълнат в обратното. Кълнат се, че са получили подобна информация. Но да не говорим за това, защото то вече е минало. Няма смисъл да размахваш юмруци, след като боят вече е прекратен. Да видим, какво ще правим с Афганистан, защото сме там вече почти девет години. И днес е по-лесно да кажем, че ще се изтеглим, отколкото наистина да го направим. Дали в резултат от това, в Афганистан няма отново да се наложи именно такъв войнствен режим, който ще бъде снизходителен към Ал Кайда? Освен това, сега има и друг проблем – конфликтът в Афганистан вече е много тясно свързан с този в Пакистан. А Пакистан е важна държава с население от 170 милиона, притежаваща ядрено оръжие и системи за доставката му, покриващи територията на целия регион. Така че трябва много сериозно да се замислим, как да решим този проблем. Не завиждам на президента, който действително е в трудна ситуация. Накрая, но не на последно място, Обама е изправен пред една много поляризирана Америка. В момента ние сме изключително разделени, като страна. По ред вътрешни причини, в САЩ вече няма двупартийна външна политика. И, ако Обама предприеме прекалено бързо изтегляне от Афганистан, републиканците моментално ще го обявят за пораженец, който само гледа как да избяга от бойното поле. Ако пък ситуацията в Пакистан рязко се влоши, за това също ще бъде обвинен той. Тоест, според мен, президентът ни е с вързани ръце и крака. Личното ми мнение е, че сме длъжни да помагаме на афганистанците с всички сили да се борят срещу талибаните. Но тази борба не бива да се води от американците, иначе ни чака същото, което се случи със Съветския съюз. На второ място, длъжни сме по някакъв начин да се споразумеем с онези представители на Движението Талибан, които наистина не са свързани с Ал Кайда. Ясно е към какво се стремят тези хора в Афганистан, но те едва ли ще искат да водят глобален джихад срещу Запада, както го прави Ал Кайда. И, на трето място, не по-малко важно е да намерим начин да помогнем на Пакистан да се справи с проблемите си и да ни помогне да решим нашите в Афганистан. Което пък поражда изключително сложния въпрос, как бихме могли да дадем на Пакистан исканите от него гаранции, че ако се изтеглим от Афганистан, там няма да дойде на власт правителство на талибаните, което да е много по-добре настроено към Индия, отколкото към Пакистан?
- Имате предвид, че съществува евразийска стратегия, базираща се на съюза между САЩ и Индия, за която обаче гледат да не споменават, защото това може да провокира недоволството на Пакистан?
- Точно така.
- Но, наистина ли американско-индийският съюз трябва да бъде крайъгълния камък на евразийската стратегия на САЩ?
- Ако действително е така, излиза че си нямам никакво понятие, какво представлява една евразийска стратегия. Защото, ако в основата и е един такъв съюз, ние очевидно не възнамеряваме да решим афганистанския въпрос, а пък, ако не го решим и конфликтът продължи, как американско-индийският съюз би повлиял на отношенията между Китай и Пакистан, които и без това са доста близки? И, до какво би довел, в световен мащаб, в контекста на нестабилните отношения между Китай и Индия?
- Нима не съществува някакво друго решение, включващо изтеглянето на САЩ от Евразия, в качеството им на основен играч, и даващо възможност на евразийците сами да решат проблемите си, макар това да влиза в противоречие с основните тези на най-известната ви книга?
- Първо да уточним, кои са тези „евразийци”. Защото сега говорим за Афганистан.
- Ами да започнем с Индия и Пакистан.
- Добре, за започнем, с Афганистан, Пакистан, Индия и, после, Китай. Добавете към тях иранците и руснаците. Фактът е, че с посредничеството на т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), всички те вече започват да си сътрудничат. Проблемът обаче е, че, в известна степен, американското участие в евразийската игра също е фактор на стабилност и предотвратява възможността нещата да се развият по начин, който би засегнал съвсем пряко нашите интереси, или тези на най-близките ни приятели в региона. А, кои са приятелите ни в региона? От една страна, това са европейците. От друга – японците. Имаме приятели и в държавите от Персийския залив, в Обединените арабски емирства, в Израел, в Египет и т.н. Не можем да пренебрегваме това и просто да кажем „всички тези проблеми са работа на самите евразийци, така че довиждане”.
Войната в Афганистан в контекста на „Глобалните Балкани”
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode