Напоследък много се говори, че светът навлиза в „постамериканската епоха”. Малцина са наясно, какво точно означава това, но основната идея е, че влиянието на САЩ върху хода на световните събития неотклонно ще пада, а вместо тях като водеща световна сила, рано или късно, ще се утвърди някоя друга държава, най-вероятно Китай.
Предстои да видим, дали нещата действително ще се развият по този начин. Днес обаче е трудно да си представим някой що-годе значим глобален проблем – без значение дали става дума за подпомагането на развиващите се държави или борбата с глобалното затопляне, който да може да се реши без финансовото и политическо участие на САЩ. Едва ли някой се съмнява също, че ако Съединените щати решат да осъществят мащабна хуманитарна или военна акция в някоя „неспокойна” точка на света (за което през последните години има повече от достатъчно примери), някой ще е в състояние да им попречи.
Затова Вашингтон си остава любимото и най-важно поле за действията на многобройните етнически лобита, опитващи се да осигурят с американска помощ такова развитие на световните събития, което да е най-благоприятно за интересите на техните „държави-майки”. Смята се, че поне 100 държави в света се опитват да влияят върху американската външна политика, използвайки за целта организациите на своите съотечественици, живеещи в САЩ (1).
Защо са толкова влиятелни етническите лобита?
Както отбелязва Збигнев Бжежински (2), влиянието, упражнявано от етническите лобита, се корени в отсъствието в правителството на САЩ на специален орган, планиращ и координиращ американската външна политика. На теория, тази роля би трябвало да се изпълнява от Съвета по национална сигурност, но на практика той до такава степен е зает с текущи дейности, като например осигуряването на информационния обмен между президентската администрация, Държавния департамент, ЦРУ и т.н., че почти не му остават време и сили да се занимава и със стратегическо планиране. В резултат от което, процесът на вземане на външнополитически решения се превръща в децентрализиран, фрагментиран и, следователно, подложен на най-разнообразни външни въздействия.
Впрочем, да не забравяме и Конгреса на САЩ, който никога не пропуска възможността да се намеси в процеса на формулиране на американската външна политика, макар това, по традиция, да се смята за прерогатив на Белия дом. Самата структура на Конгреса го прави особено податлив на влиянието на многобройните специфични групи, включително и на етническите лобита. Разбира се, последните отдавна са наясно с нещата и доста успешно използват финансирането на избирателните кампании на конгресмените за да постигнат целите си. В резултат от тяхната дейност, Конгресът всяка година приема огромно количество резолюции и обръщения, които, на практика, са писани от лобистите, представляващи интересите на различни чужди държави. Освен това, в нормална практика се превърна формирането на „комитети” или „съвети” (caucus), в които сенаторите и конгресмените представляват интересите на различни етнически групи. Така например, сред най-големите подобни образувания е Съветът на Конгреса за Индия и индо-американците (Cogressional Caucus on India and Indian Americans), в който членуват над 150 души (от които, между другото, нито един не е етнически индиец, по произход). Навремето аналогичният Съвет в американския Сенат се ръководеше от Хилари Клинтън (като съпредседател).
В текущата си дейност, етническите лобита са заети със следното. На първо място, те предоставят информация на членовете на Конгреса и Държавната администрация (което, имайки предвид нищожните познания на повечето от тях по проблемите на световната история и география, очевидно много се цени). На второ място, участват в разработката на законопроекти и резолюции на Конгреса, касаещи външнополитическата сфера. На трето място, организират медийни и PR-кампании, ориентирани към целева обработка на американското обществено мнение. Естествено, специално внимание се отделя на финансирането на избирателните кампании на „своите” политици. Ако пък, според съответното лоби, някой от тези политици създава проблеми, помощта моментално се прехвърля към конкуренцията.
Важно е да отбележим, че не всички етнически групи, живеещи в САЩ, разполагат със собствено политическо лоби. Според един от водещите експерти в тази сфера професор Джеймс Линдси (директор на Центъра за международна сигурност и право към Тексаския университет в Остин), съществуват редица условия, които съдействат за превръщането на имигрантската група в bona fide етническо лоби (3). На първо място, имигрантите, пристигнали в Америка като политически бежанци (каквито например са повечето кубинци), създават свое етническо лоби много по-често, отколкото имигрантите преселили се в САЩ по чисто икономически съображение (като италианците например). На второ място, имигрантите от държавите, намиращи се в постоянен конфликт със съседите си (например тези от Израел или Армения) лобират за интересите на „държавата-майка” много по-активно, отколкото имигрантите, преселили се от „благополучни” държави (като Норвегия, Швеция или Германия). На трето място, най-силните политически лобита се формират от икономически успешните етнически групи (евреи, арменци, индийци, гърци). На четвърто място, дейността на етническите лобита се оказва най-ползотворна, когато преследваните от тях цели се подкрепят и от американските политически елити. И обратното, етническите лобита, по правило, не постигат целите си, ако се смята, че те са в разрез с националните интереси на САЩ.
Кои са най-влиятелните етнически лобита?
Без съмнение, нито едно етническо лоби в САЩ не може да се сравнява по възможности и влияние с еврейското лоби (или „израелското” лоби, както го наричат в нашумялата си книга „The Israel Lobby” (4) Джон Миршаймър и Стивън Уолт). Мнозина, не без основание, поставят еврейското лоби редом с такива „титани” на американския лобизъм, като Националната асоциация на притежателите на огнестрелни оръжия или Американската асоциация на пенсионерите.
Благодарение на неуморните усилия на еврейското лоби (което неформално е обединено под егидата на American Israel Public Affairs Committee - AIPAC), Израел е най-големия реципиент на американска военна и икономическа помощ (общият и обем през годините е около 150 млрд. долара) от Втората световна война насам. Всяка година, САЩ отпускат на Израел около 3 млрд. долара (от общо 18-те милиарда, отделяни като помощ за други страни), което означава по 500 долара на всеки жител на страната. Наистина нелоша „помощ” за една държава, която е сред първите трийсет в света по доход на глава от населението. При това, освен икономическата помощ, САЩ осигуряват на Израел и мощен дипломатически „щит” – между 1972 и 2006 американците са наложили вето на 42 проекторезолюции на ООН, критикуващи израелската политика.
Какви са причините за впечатляващия успех на израелското лоби? На първо място, то е изключително дисциплинирано и сравнително единно в разбирането за своите цели и пътищата за постигането им. На второ място, то разполага със значителни финансови ресурси и съумява правилно да ги използва. Последните два фактора представляват изключително мощна комбинация: по някои данни, вноските от различните еврейски групи формират до 60% от всички дарения в избирателните кампании на кандидат-президентите от Демократическата партия на САЩ. Впрочем, освен „захарчето”, еврейското лоби редовно използва и „тоягата” – няма да е преувеличено, ако кажем, че нито един що годе нормален американски политик не би дръзнал да се противопостави открито на еврейското лоби. Защото онзи, който го направи, най-вероятно ще трябва да забрави за по-нататъшната си кариера.
Идеологическото единство на еврейското лоби изгодно го отличава от арабското лоби например, което постоянно се раздира от противоречия на национална и религиозна основа. В същото време, не бива да забравяме, че за успехите на еврейското лоби силно съдейства и обстоятелството, че дейността му не среща почти никаква съпротива, тъй като се смята, че интересите на Израел, на практика, винаги съвпадат с националните интереси на САЩ.
През последните десетина години рязко нарасна влиянието на индийското лоби, чиито успехи, според мнозина, някой ден могат да достигнат тези на еврейското. Което не е чак толкова учудващо, защото между двете етнически групи има доста прилики. Подобно на евреите, индийците са отлично образовани и, по правило, разполагат с много силни финансови позиции. Те са не по-малко склонни да бъдат политически активни, което също не е чудно, имайки предвид реалната и потенциална заплаха за сигурността на Индия от страна на Пакистан и Китай.
Успехите на индийското лоби са най-очевидни в икономическата сфера, което, не на последно място, се обяснява с тясното му взаимодействие с Американско-индийския бизнес съвет (US – India Business Council), обединяващ над 200 компании, свързани с Индия. Тук е мястото да отбележим и, че американците от индийски произход владеят около 20% от всички компании в Силициевата долина в Калифорния.
Най-забележителното постижение на индийското лоби досега е ратифицирането от американския Конгрес (през есента на 2008) на споразумението между Индия и САЩ за сътрудничество в сферата на мирния атом (т.нар. „споразумение 123”). Навремето, американските ядрени експерти изразиха опасения, че подписването му може да стимулира развитието на индийските военни програми. Това веднага провокира активната намеса на индийското лоби. За да неутрализира растящата загриженост на американските конгресмени, то си осигури подкрепата за споразумението на Американско-индийския бизнес съвет, Търговската палата на САЩ и двете ключови корпорации, произвеждащи ядрени реактори – Дженерал Илектрик и Уестингхаус и, в крайна сметка, успя да наложи ратификацията му от Конгреса.
Легендарната ефективност на кубинското лоби във Вашинтон (в лицето на Кубинско-американската национална фондация) изглежда още по-поразителна, имайки предвид, че извън Маями и Флорида, като цяло, в другите райони на САЩ почти няма компактни маси кубинци. В същото време обаче, необичайно голямото влияние на Флорида върху хода на президентски избори, позволи на хилядите шумни и агресивно настроени (но безусловно умни, отлично образовани и политически „грамотни”) имигранти-антикастристи вече петдесет години да оказват огромно и определящо влияние върху американската политика спрямо Куба.
Сред постиженията на арменското лоби (Арменската асамблея на Америка и Арменският национален комитет на Америка) е фактът, че Армения се превърна в един от най-големите (на глава от населението) реципиенти на американска икономическа помощ. За това арменците трябва да благодарят най-вече на сенатора Мич Макконъл – лидер на републиканското малцинство в Сената и влиятелен член на сенатския комитет, разпределящ помощите за чужбина
От друга страна, арменското лоби все още не е успяло да постигне напълно най-заветната си цел: приемането на резюлюция на американския Конгрес, осъждаща Турция за геноцида срещу арменците от 1915, макар че точно в момента е доста близо до нея. Впрочем, победата изглеждаше съвсем близка и през 2007, когато след като получи подкрепата на председателя на Конгреса Нанси Пелоси, арменското лоби почти успя да постави на гласуване резолюция, осъждаща турския геноцид. Тогава само намесата на Белия дом (след отчаяни призив на турското правителство) накара Пелоси да отложи гласуването на резолюцията. Естествено, за преговорите си с Белия дом по въпроса, турците наеха свои собствени лобисти от средите на високопоставените представители на американския политически елит. Днес ситуацията е сходна. В началото на март 2010, Комисията по външните работи на Конгреса прие резолюция, в която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид”. Това стана въпреки натиска от администрацията на Обама и от Турция да не се разглежда този въпрос.
Резолюцията бе приета с минимално мнозинство от 23 срещу 22 гласа в комисията и ще бъде разгледана от пълния състав на Конгреса, но не е ясно, дали ще бъде подложена на гласуване в пленарна зала и кога точно ще стане това. В отговор, Турция отзова посланика си във Въшингтон за консултации.
С потенциални възможности да лобират за интересите си разполагат и имигрантите от държавите от Централна и Източна Европа, включително и българите. Така например, наличието на около 10 милиона поляци (съсредоточени предимно в политически и икономически значимия щат Илинойс) придава определена тежест на полското лоби, действащо под егидата на Конгреса на полските американци (Polish American Congress). Относителната слабост на полското лоби обаче, се дължи на липсата на достатъчно финансови ресурси, с каквито разполагат еврейското и арменското лобита. Въпреки това, то също има с какво да се похвали – усилията му помогнаха за приемането на Полша в НАТО, през 1999. Тук е мястото да добавим, че влизането в пакта на Естония, Латвия и Литва, през 2004, също беше предшествано от целенасочената активност на балтийското лоби. За никого не е тайна и, че антируските кампании, постоянно раздухвани от полското и балтийското лобита, до голяма степен съдействаха за формирането на негативен имидж на Русия в САЩ, също както и за влошаването на руско-американските отношения, като цяло.
Както посочва някогашният съветник на президента Рейгън Дъг Бендоу от Института Катон (един от мозъчните центрове на съвременния американски консерватизъм): „Етническите лобита силно повлияха за провежданата от САЩ неадекватната политика на Балканите, която накратко можем да опишем с думите „сърбите винаги губят”. Албано-американското лоби например, активно призоваваше за военна намеса в Косово. Макар че статутът на тази територия едва ли е важен за Европа и е напълно безразличен на Америка” (6).
Дори Хаити стана жертва на лобистката активност, когато, под натиска на влиятелното афро-американско лоби (включително „събранието на чернокожите членове на Конгреса”) администрацията на Клинтън реши, през 1994, да върне със сила на власт в тази страна отчаяния демагог (и бивш активен идеолог на т.нар. „теология на освобождението”) Жан-Бертран Аристид.
Оценките на експертите за ролята и значението на етническите лобита в обществения живот и геополитиката на САЩ се разминават. Някои (5) смятат появата и действията им за своеобразно отражение на „глобализацията” на американската национална политика и изразяват надежда, че етническите лобита ще съдействат за прокарването на „американските ценности” в целия останал свят. Други обаче не са толкова оптимистично настроени и смятат, че „приватизацията” (ако използваме израза на известния консервативен интелектуалец Ричард Джон Нюхаус) на външната политика на САЩ корумпира американската политическа система и намалява привлекателността и в очите на световната общност. Още по-критични в това отношение са споменатите по-горе Миршаймър и Уолт, според които политиката на САЩ в Близкия изток например, е подчинена не толкова на американските, колкото на израелските интереси и то тъкмо заради прекалено активната дейност на еврейското лоби (тези двама автори очевидно не считат, че интересите на Израел и САЩ в Близкоизточния регион съвпадат).
Що се отнася до американските политици, те предпочитат да не коментират тази тема. Очевидно е, че след като смятат за нещо нормално съществуването на фармацевтично, енергийно, аграрно и т.н. лобита, те едва ли виждат нещо лошо в съществуването на етнически лобита. Още повече, че парите на последните не миришат по-различно. В тази връзка, Дъг Бендоу подчертава, че: „Няма нищо лошо в лобирането на групи по интереси в сферата на външната и вътрешната политика. Но политиците ни следва да се отнасят скептично към егоистичните доводи на лобистките малцинства, а гражданите да настояват интересите на Америка да стоят над всичко. За съжаление, когато става дума за „тесни места” в международната сфера, последиците от политиката, провеждана в интерес на отделни малцинствени групи, излизат далеч отвъд пределите на Америка. Повечето американци не се интересуват от външната политика на САЩ. Но тази външна политика често има скъпоструващи, а понякога и смъртоносни последици за вътрешния живот на страната. Време е, американските граждани да поискат от своите политици да виждат в проблемите на войната и мира нещо много повече отколкото поредния сблъсък между интересите на различните (етнически) лобита и представляваните от тях малцинствени групи” (6).
Бележки
1. John Newhouse, “Diplomacy, Inc. The Influence of Lobbies on U.S. Foreign Policy”, Foreign Affairs, May/June 2009.
2. Zbigniew Brzezinski, “The Choice: Global Domination or Global Leadership” (2004) Basic Books, New York.
3. James Lindsay, “Getting Uncle Sam’s Ear”, Council on Foreign Relations (Winter 2002).
4. John Mearsheimer and Stephen Walt, “The Israel Lobby and U.S. Foreign Policy” (2007) Farrar, Strauss, and Giroux.
5. Yossi Shain, “Marketing the American Creed Abroad (Diasporas in the U.S. and their Homelands” (1999) Cambridge University Press.
6. Doug Bandow, Lobbyists, The National Interest, 08.03.2010.
* Българско геополитическо дружество
