12
Чет, Дек
6 New Articles

Черноморско-каспийският регион и Южен Кавказ в стратегията на САЩ

брой4 2009
Typography

Както е известно, през 2006, Съветът за национално разузнаване на САЩ (National Intelligence Council - NIC) подготви доклад за държавната администрация, касаещ проблемите на Турция, и включващ различни аспекти от политиката на тази страна и отношенията и с водещи световни държави и силови центрове. Аналогични доклади се представят и по редица други направления и държави, като сред особеностите им е, че с тях се занимават, както специалисти от разузнавателните служби, така и граждански лица – анализатори и учени. По правило, разработките им имат концептуален характер и включват прогнози за развитието на политическите процеси в съответния регион. Така, към изготвянето на анализа за Турция бяха привлечени няколко водещи специалисти от такива авторитетни американски институти и центрове, като Института за стратегически изследвания (Institute for National Strategic Studies - INSS), Института Брукингс, Корпорацията РАНД, Съвета по външна политика (Council on Foreign Relations - CFR), Вашингтонския институт за близкоизточна политика (Washington Institute of Near East Policy) и Американския съвет по външна политика (American Foreign Policy Council).

Както изглежда обаче, основната тежест по изготвянето на доклада е била поета от Института Брукингс, под ръководството на един от водещите американски специалисти по проблемите на Евразия Фиона Хил, която през 2006-2008 заемаше ключова длъжност в NIC. Този факт, имайки предвид, че Хил не е тесен специалист по Турция, а се занимава с далеч по-широки изследвания, касаещи Евразия, като цяло, говори, че онези, които са поръчали доклада, се интересуват от много по-широк диапазон от проблеми, засягащи Турция. Тук е мястото да отбележа и, че през последните години, във Вашингтон бяха реализиране няколко разработки за тази страна. Някои от данните в тях по-късно бяха публикувани, със съществени съкращения, с цел да бъдат апробирани съдържащите се в тях идеи и препоръки. Резултатите от самите разработки пък бяха обсъдени на няколко закрити семинара в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) и Американския предприемачески институт (АЕІ). Наистина, темата не стана предмет на достатъчно широка дискусия в рамките на американската аналитична общност, но има основания да се предполага, че всъщност цялата тази изследователска активност е била ориентирана и предназначена да излъчи определени „сигнали” към самата Турция и нейния военен и политически елит. Тоест, изготвянето на цитирания по-горе доклад, всъщност преследваше три основни задачи:

  • да предостави на американската администрация редица постановки с концептуален характер, както и различни конкретни препоръки;
  • да формулира редица идеи и позиции на аналитичната общност в САЩ за американско-турските отношения и политиката на Анкара;
  • да „информира” турския елит за визията на американския „истъблишмънт” по отношение на Турция и нейната политика.

Въпреки това, той, освен публичното си значение, има и друго – специфично и предназначено само за „служебно ползване”. По-долу, ще се опитам, въз основа на анализа на няколко десетки публикувани напоследък материали, да направя някои изводи за възможното развитие на турската политика по отношение на Южен Кавказ, имайки предвид политическите отношения в „триъгълника” САЩ-Русия-Турция.

Авторите на въпросните материали са участвали активно и в разработката на доклада на NIC, което пък ни дава възможност да конструираме редица аспекти на този, иначе секретен, доклад, засягащи Южен Кавказ и съседните му региони.

Проблемите с транзита на енергоносители

Създава се впечатление, че конфигурацията на енергийните комуникации в Кавказко-Каспийския регион, като цяло, вече е приключила, тъй като основните тръбопроводи в региона, които трябва да транзитират основните обеми петрол и природен газ, или са изградени и се експлоатират, или пък изграждането им е в завършващата си фаза. В това отношение, най-важните транзитни артерии, ориентирани на запад, са: Баку-Супса, Тенгиз-Новоросийск; Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум. Ако в близко бъдеще се реализира връзката между Транскаспийския газопровод и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и на казахстанския петрол с тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, което ще завърши вече съществуващата в региона схема за транзит на енергоресурси, ще може да се каже и, че САЩ и техните партньори успешно са поставили под контрол основната част от капийския петрол и природен газ. Съединените щати се опитват да създадат система, гарантираща сигурността на целия този комплекс, на основата на собственото им военно присъствие в региона и укрепването на армиите на Казахстан, Азербайджан и Грузия. В осъществяването на тази задача са ангажирани и Турция и Великобритания. В същото време, американците и британците все повече се притесняват от факта, че основните транзитни потоци на каспийския петрол минават през турска територия, имайки предвид, че петролът от тръбопровода Тенгиз-Новоросийск също се транзитира през контролираните от Анкара черноморски проливи. На свой ред, Турция се опитва да създаде трансрегионална система за транзит на петрол и газ, което би и гарантирало статут на ключова транзитна държава за Евразия, Близкия изток и Европа. В близкото минало, т.е. през втората половина на 90-те, тази турска цел се приемаше от Запада доста позитивно. Във водещите американски и западноевропейски изследователски институти за геополитическо проектиране, въпросните цели и съответната стратегия на Турция се анализираха и изучаваха в рамките на специални програми, финансирани от турското правителство. В медиите пък, тази роля на Турция се разглеждаше като много перспективна и като важен елемент на глобалната енергийна сигурност. На свой ред, Анкара представяше тези свои планове пред западната общност, като важен аргумент за интеграцията си в ЕС и фактор за укрепване на военно-политическото сътрудничество със САЩ, включително и в източна посока, където Турция претендираше да играе все по-значителна роля. В същото време, проектът Баку-Тбилиси-Джейхан (заради своята мащабност, сблъсъка на множество различни фактори и интереси и прекалената си политизация) се характеризираше с твърде голяма инерционност. След вземането на решението за изграждането му, вече почти нищо по този проект не можеше да бъде променено (защото всяка корекция на маршрута би провокирала значителни проблеми и скандали), но истината е, че на първия етап от реализацията му американците и британците разглеждаха и алтернативни маршрути, включително през Черно море. Проектите Одеса-Броди, Констанца-Триест и Бургас-Александруполис, са в рамките на това алтернативно направление. В тази връзка е интересно да припомним и, че проектът Бургас-Александруполис беше лансиран за първи път от „Бритиш Петролеум”, което обаче нямаше смисъл, предвид липсата на достатъчно петрол дори за Баку-Тбилиси-Джейхан. По същество, налице бе определена дезорганизация на глобалното политическо проектиране, тъй като преди 6-7 години не беше ясно, какво точно предстои да се случи, в политически план, в Украйна, Румъния и България, включително по въпроса за членството им в НАТО и тяхната интеграция в ЕС. Макар че основният проблем, пораждащ съмнения и опасения от възможни рискове, беше, дали и как може да бъде „абсорбиран” басейнът на Черно море, тъй като мотивацията на политиката на Украйна и другите черноморски държави не бе докрай ясна. Налице са достатъчно достоверни сведения, че Великобритания например, се е опитала да наложи преразглеждане на проекта Баку-Тбилиси-Джейхан, предлагайки вместо изграждането на тръбопровода петролът да се извозва с танкери от грузинските пристанища. Ако се бе реализирала обаче, тази инициатива щеше да нанесе непоправима вреда на американско-турските отношения и да генерира много сериозни политически проблеми в навечерието на подготовката на военната интервенция на САЩ в Ирак.

Освен тези фактори, да не забравяме и, че преди 6-7 години, нито САЩ, нито Великобритания бяха склонни да допуснат въпросните ресурси от каспийски петрол да попаднат под разпореждането (колкото и условно да е то) на източноевропейските държави, макар ясно да съзнаваха, че в противен случай ще бъде запазена зависимостта на последните от руските енергоресурси. В този смисъл, фунцията на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан беше, преди всичко, да съдейства за повишаване възможностите на водещите западни държави да маневрират свободно, ако източноевропейските страни бяха започнали да използват тези ресурси (или дори само част от тях), това нямаше как да стане. Тоест, на първо място, каспийският петрол трябваше да се използва на далеч „по-важните” западни пазари, и – на второ, да изпълнява ролята на „резервно гориво” за икономиките на Великобритания и САЩ, при възникване на особено критични ситуации. По-нататъшният ход на събитията потвърди правилността на това решение и то действително гарантираше постигането на очертаните по-горе основни цели, но в същото време постави Запада пред неприятния факт, че въпросният петролен транзит се контролира от Турция. Следва да се има предвид също, че Израел демонстрираше силна заинтересованост от превръщането на Джейхан, разположен на 300 километра от пристанището Хайфа, в голям пункт за износ на петрол, надявайки се да получи поне малка част от каспийските енергоносители. Ето защо анализът на „турския фактор”, като водещ до усилване на рисковете, или напротив – гарантиращ тяхната минимализация, се превърна в ключов проблем на всички изследвания, посветени на Турция.

Имайки предвид, че през последните години Турция се оказва не чак дотам надежден партньор на Запада (включително и в геоикономическа план), пред САЩ, Великобритания и западноевропейските държави възникна задачата да „нивелират” по някакъв начин турския контрол над основните транзитни потоци на каспийския петрол. Последното обаче не е никак лесно, защото за изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан бяха изразходвани грандиозни финансови и политически ресурси и изкуственото понижаване на ролята му в петролния транзит, по политически мотиви, може да провокира голям международен скандал. В същото време, на международната сцена се появиха редица нови политически и геоикономически фактори.

В резултат от „новата” външна политика на Владимир Путин, възникнаха (или по-скоро се изостриха) проблеми с енергийните доставки за европейските държави (както от Западна, така и от Източна Европа), чието решаване изисква радикално преразглеждане на глобалната енергийна система, за което пък са необходими много значителни финансови и времеви ресурси. При това, факторът време става определящ, защото, ако предположим, че общата система за сигурност на Европа преживява своеобразен „преходен” период, в рамките на който европейците трябва да повишат енергийната си независимост от Русия, същият този „преходен” период може да има твърде неприятни последици за европейско-американските отношения. Възможността на европейците да диверсифицират снабдяването си с енергоносители са ограничени и ролята на Русия в европейската политика, включително в тази на държавите от Източна Европа (т.е. на „новите партньори” на САЩ) може да нарасне, което всъщност вече се случва. Именно това обстоятелство води до повторната актуализация на черноморско-източноевропейските маршрути на петролния транзит. Проектите Одеса-Броди-Европа и Констанца-Триест биха гарантирали до 35-40% от необходимия на Източна Европа петрол, което никак не е малко.

Разполагайки с тези количества петрол, източноевропейските държави биха могли много по-уверено да маневрират с другите петролни потоци, включително тези от Близкия изток. Между другото, сегашната американска загриженост за снабдяването на Източна Европа с енергоносители, освен с всичко друго, се обяснява и с конкретните задачи по разгръщането на прословутата Система за Противоракетна отбрана, създаването на „зони” за сдържане на руската експанзия и изграждането на „бариера” между Европа и Русия.

През последните години, системата за снабдяване с енергоносители на Европа-Евразия, в значителна степен, беше диверсифицирана, т.е. появиха се нови възможности за маневриране с транзитните енергийни потоци и вземане на решения. В тази връзка, „нивелирането” на ролята на Турция в транзита на петрол и природен газ въобще не означава прекратяване или значително съкращаване на обемите на ресурсите, транзитирани през нейната територия. В съвременния свят, подобни решени са изключени на практика, иначе американското правителство открито би се обявило навремето против изграждането на петролопровода Тенгиз-Новоросийск (чиято максимална пропускателна способност е 68 млн. т). В случая имам предвид създаването на алтернативни енергийни комуникации, което води до намаляване значението на един или друг конкретен маршрут, разглеждан сам по себе си.Така например, Германия много активно използва руската жп мрежа за доставката на минералните ресурси (включително енергоносители) на Казахстан и Централна Азия, но в същото време е заинтересована и от развитието на комуникациите в Южен Кавказ, за да демонстрира пред Москва, че разполага и с алтернативни възможности. Наличието на алтернативни комуникации води до това, че държавата, залагаща на контрола и монополизацията на транзита, бива принудена да се откаже от тази си стратегия, защото тя се оказва безсмислена. В същото време, при наличието на алтернативни маршрути, е допустимо малко да бъдат намалени обемите на транзита по едно или друго направление. Нещо повече, в зависимост от ресурсната обезпеченост на разглеждания многовекторен проект, като цяло, основният маршрут би могъл, с течение на времето, да се превърне във второстепенен или дори в резервен, т.е. да понижи значително статута си. Само че ефективността на тази схема зависи най-вече от наличието на достатъчно ресурси за запълване на транзитния капацитет. В тази връзка следва да обърнем внимание на следното.

Опитите за „заобикаляне” и изолация на Турция

Анализът на разработките на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (CSIS), Кембриджката енергийна асоциация, Института „Джоузеф Бейкър” (към Университета Райс) в Хюстън, както и тези на Кралския институт за международни изследвания в Лондон (RIIS) налага извода, че Западната общност не просто смята петролните запаси на Каспийския басейн за по-значителни, отколкото си мислят мнозина, но и всячески манипулира информацията за тях. В момента, наред с преразглеждането на наличните запаси от петрол в азербайджанския сектор на Каспийско море, в посока към намаляването им, нараства ролята на Казахстан, при това много сериозно. Освен това, налице са отделни изявления на известни експерти, че „Бритиш Петролеум” (BP) разглежда възможността да използва петролните запаси на Туркменистан, както и (частично) запасите от руски петрол, който може да се транспортира по Кавказко-Каспийската система за петролен транзит. Това не изглежда невероятно, нито пък противоречи на целите и задачите на САЩ и Великобритания. Достатъчно е да отбележим, че още преди началото на изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, BP, с активната подкрепа на израелското лоби в Москва, се опита да организира транзита на руски петрол по този тръбопровод, което не породи сериозни възражения и от страна на тогавашната американска администрация. Всъщност, нещата опират до това, че за американците и британците е приоритетен не контролът върху добива на петрол, а върху системата за транзитирането му. Тоест, в региона са налице достатъчно ресурси за организирането на алтернативен маршрут за петролния транзит. Проблемът е свързан с отношенията с Казахстан и Туркменистан. Защото, Азербайджан очевидно няма да възразява на подобно развитие. При сегашните и очакваните цени на петрола (55-70 долара за барел) изглежда възможно изграждането и експлоатацията на още една артерия за петролен транзит в региона. Впрочем, дори ако цените паднат до 30-35 долара за барел, тя ще се окаже достатъчно икономически изгодна, имайки предвид значението на петрола за енергийния баланс на Източна Европа. Новият петролопровод би бил алтернативен не само по отношение на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, но и по отношение на Тенгиз-Новоросийск. Тоест, както образно се изрази директорът на енергийната програма на CSIS Робърт Ибъл: „Ако се вгледаме в картата на енергийните комуникации в Черноморско-Каспийския регион, постепенно ще осъзнаем, че за устойчивостта на тази система е необходим още един маршрут. Този маршрут просто се набива на очи и е логически обоснован – той трябва да преминава през Черно море в посока към Източна Европа”.

Анализирайки този алтернативен маршрут, който отчасти ще минава през акваторията на Черно море, става ясно, че се има предвид изграждането на поредния петролопровод от Баку до един от терминалите на грузинското черноморско крайбрежие. Ресурсите на Казахстан и източното крайбрежие на Каспийско море са напълно достатъчни за експлоатацията на евентуален бъдещ петролопровод Баку-Черно море, т.е. на един петролопровод със средна дължина и пропускателна способност 15-25 млн. т годишно. Този обем би гарантирал 25-30% от всички потребности на България, Румъния, Унгария, Словакия и Чехия, взети заедно. Увеличаването на пропускателната способност до 30 млн. т, или пък осигуряването на превоза с жп транспорт на 10-15 млн. т петрол ще гарантира на всички „постсоциалистически” страни от Източна Европа (включително Сърбия и Полша) до 30-35% от необходимия им петрол, което ще означава създаването на базов енергиен баланс, позволяващ им да преодоляват кризисните ситуации. В същото време, в зависимост от наличните петролни запаси по източното крайбрежие на Каспийско море, може да се прогнозира изграждането на нов петролопровод Баку-Черно море, с мощност 40-45 млн. т. Подобен проект би могъл да се използва като аргумент за блокиране на усилията за транзит на каспийски петрол по китайското направление, както и да се ограничи този транзит по посока на Иран. В момента, съществуващите и проектираните тръбопроводи в западно и източно направление, както и възможностите на жп транспорта, необходими за транзита на казахстански петрол са напълно мобилизирани и не позволяват да се говори за ръст на петролния добив след 2012-2015, докато запасите от петрол в Западен Казахстан дават възможност за увеличаване на този добив с още 35-45 млн. т, запазвайки и определени резерви за бъдещите поколения. В момента, съществуващите петролопроводи позволяват транзита на не повече от 83 млн. т, като след увеличаването на пропускателната способност на петролопровода Тенгиз-Новоросийск от 28 до 68 млн. т, и при пълно използване на пропускателната способност на казахстанско-китайския петролопровод (от 15 до 30 млн. т) тези обеми ще достигнат 138 млн. т. След 2015, Казахстан планира да увеличи петролния си износ до 155 млн. т, макар че според американски експерти този ръст ще достигне до 175 млн. т. Но, дори и тези цифри да не са съвсем точни, Казахстан, така или иначе, има възможност да увеличи петролния си добив до 190-200 млн. тона. Доказаните петролни запаси на тази страна се равняват на 8,1 млрд. т, а прогнозните достигат 11-14 млрд. т. Увеличаването на петролния транзит в басейна на Каспийско море ще доведе до спад в относителните транспортни разходи, включително и на тези за развитие на бреговата и пристанищната инфраструктура. По-приемливи ще се окажат и разходите за защитата на тази система. В същото време, част от петролния транзит може да се осигури за сметка на ресурсите, предназначени за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. При сегашните цени на петрола, този петролопровод може да се окаже рентабилен дори и при гарантиране на само 50% от пропускателната му способност. Което означава, че през Черно море за Източна Европа ще може да се транзитира между 25 и 65 млн. т петрол. Тоест, този маршрут може да се окаже „самодостатъчен”, в икономически и геоикономически план, и дори основен – в общата схема на каспийския петролен транзит. Ако тази енергийно-комуникационна стратегия действително получи по-нататъшно развитие, след 5-7 години Баку-Тбилиси-Джейхан ще се превърне в локален петролопровод, осигуряващ петрол само за Турция и Израел, чието петролно потребление се равнява, съответно, на 18 и 9 млн. т (при положение, че днес по Баку-Джейхан се транзитират около 25 млн. т). Всъщност, истината е, че този петролопровод никога не се е смятал за високорентабилен и по-скоро изпълнява ролята на инструмент, улесняващ маневрирането на големите играчи в глобалната енергийна политика. Освен това, 4-те милиарда долара, които бяха изразходвани за изграждането му, днес не изглеждат чак толкова много, дори при положение, че петролният транзит не надхвърля 25 млн. т.

Практиката на „обективната локализация” на транспортните комуникации вече се налага в региона. Като пример, можем да посочим намаляването на значението на т.нар. „Евразийски транспортен коридор”, във връзка с диверсификацията на товарния трафик в региона на Централна Азия, с участието на американската администрация, която работи за това, все по-значителни обеми от товаропотоците от Централна Азия да се насочват към Южна Азия (Индия, Пакистан и други страни) с цел „отдалечаването” на региона от Китай и Русия. Международната политическа динамика е толкова съществена, че практиката на „локализация” на едни или други проекти и политически направления, очевидно, ще става все по-разпространено явление. В условията на осъществяваната от САЩ и Великобритания принципна политика, целяща изолацията на Турция по основните регионални направления, стремежът към реализирането на максимално комуникационно заобикаляне на тази държава, ще се превърне в един от конкретните им инструменти. Началото на тази турска „изолация” в енергийната сфера, от страна на САЩ и Великобритания, беше поставено при обсъждането на въпроса за контрола над пристанище Батуми, когато британците направиха всичко възможно за да не допуснат установяването на турски контрол над пристанището и целия Батумски транспортен възел. Това, разбира се, не означава, че САЩ и Великобритания са в състояние да наложат диктата си на региона, тъй като актуалните геоикономически интереси на Грузия и Азербайджан противоречат на стратегиите, които се опитват да реализират тук двете водещи западни държави. Освен това, Турция не отстъпва пред натиска им и опитва да си извоюва нови позиции в региона. Тези доста остри противоречия се проявяват все по-ясно в политическата ситуация в Южен Кавказ, макар че САЩ (които са мотора в осъществяването на очертаната по-горе стратегия) гледат да не акцентират върху онези инициативи, които биха усложнили отношенията им с Турция, особено ако това няма да попречи за реализацията на най-важните американски задачи. САЩ носят отговорността за много от нещата, случващи се в региона, но истината е, че тяхната политика, както към Русия, така и към Турция, няма подчертано експанзионистичен характер, особено ако поставените конкретни цели не са безалтернативни.

Проблемите, свързани с енергийно-комуникационното „заобикаляне” на Турция, бяха в основата на серия от дискусии в рамките на американската аналитична общност и макар че тези дискусии не бяха широко озвучени пред обществеността, въпросът е ясно поставен и изисква своя отговор, при това вече не от експертите, а от политиците. Американските стратези твърдят, че, на практика, САЩ не реализират политика, целяща „заобикалянето” на Турция и нейната изолация, а просто се стремят към изграждането на мултивекторна система за транзита на петрола и природния газ. Тоест, лансира се същият аргумент, който досега се използваше по отношение на Русия. В същото време обаче, американската политика спрямо Турция става толкова явна и включва толкова противоречиви инициативи, че въпросът за курса на САЩ към изолацията на тази страна се обсъжда все по-интензивно и открито, което означава, че, на практика, този курс може вече да се смята за официално възприет от Белия дом. Налага се мнението, че енергийно-комуникационното „заобикаляне” на Турция не е самоцел, а важен елемент на американската геополитика, целяща гарантиране на контрола върху регионите, в чиито рамки САЩ се стремят да не допуснат прекаленото усилване на която и да било друга държава в зоните, където има сериозни американски интереси (дори ако става дума за страни, които са стари партньори и продължават да си сътрудничат с Вашингтон). Като доказателство за това, че САЩ продължават да отделят важно място на Турция, като техен партньор, в рамките на американската стратегия, включително при решаването на енергийните проблеми, редица експерти посочват американската подкрепа на проекта за транзитиране на природен газ от Каспийския басейн, Иран и Египет към Европа, през територията на Турция – газопроводът Nabucco, призван да реши глобалните задачи за снабдяването на Стария континент с газ. Само че природният газ (макар и да играе огромна роля в реализацията на всяка енергийна стратегия, особено когато Русия преразглежда политиката си по отношение на газовия износ) не е равнозначен на петрола и политиката в петролната сфера се характеризира със съвършено различно съдържание. За разлика от газовата, петролната политика съвсем пряко влияе върху глобалните позиции на САЩ. Освен това, далеч не всичко, което американците смятат за целесъобразно, може да бъде реализирано при конкретните обстоятелства. В тази връзка ще припомня, че проектът Nabucco предполага транзита към Европа не само на каспийски и туркменистански, а и на ирански природен газ, макар че как последното ще се реализира на практика въобще не е ясно. В редица случаи, САЩ са принудени да се примирят с обстоятелствата, които не са в състояние да променят (поне на настоящия етап), стига това да не пречи за решаването на най-важните задачи, стоящи пред тях, и са склонни да изчакат появата на по-благоприятна ситуация. Турция, Грузия и Азербайджан се сблъскват с едно доста неприятно за тях обстоятелство, свързано със заинтересоваността на САЩ и Великобритания (а, вероятно, и на водещите европейски държави) от еднопосочното развитие на енергийните комуникации, което не съвпада с интересите на въпросните три страни, залагащи на транзитната си функция в сферата на енергийната и другите комуникации. Енергийно-комуникационната и комуникационната политика, като цяло, се оказа онази сфера, в която напоследък се усилват противоречията между Турция, Грузия и Азербайджан, от една страна,  и САЩ и Великобритания – от друга. През последните месеци, американските експерти също посочват наличието на подобна тенденция. Според тях, на САЩ е трудно да възразят открито срещу плановете на Турция, Грузия и Азербайджан да развиват алтернативни комуникации, тъй като Вашингтон официално провъзгласи, че се стреми към развитието на мултивекторна енергийно-комуникационна система в региона. Междувременно, трите страни пристъпиха към изграждането на железопътната линия Карс-Ахалкалаки, която не само ще свърже Южен Кавказ с Турция, но – на практика – и цяла Евразия с Близкия изток и Европа, заобикаляйки Русия (макар че Русия също би могла да я използва като директна връзка към Близкия изток). Ако доскоро този, или някой аналогичен проект би се възприел по-скоро положително от САЩ и, напротив – щеше да бъде посрещнат със силни подозрения от Русия, днес нещата са се променили. САЩ, ЕС (и водещите европейски държави) все повече възприемат този проект като противоречащ на собствените им интереси. В същото време, въпреки, че официално обявиха проекта за „икономически нецелесъобразен”, Вашингтон и Брюксел не настояха за прекратяването му, тъй като това би имало непредсказуеми последици в района на Южен Кавказ, както и за отношенията им с Турция. САЩ се стремят да реагират максимално деликатно и сдържано на този проект, но истината е, че опитите за реализацията му предизвикват силно раздразнение както сред отделни членове на държавната администрация, така и сред стратезите, които дълго време разработваха американската политика по отношение на Турция и Южен Кавказ. Повече от ясно е, че въпросната железопътна линия (освен ако не се използва от големите азиатски индустриални държави) може да се използва най-вече за превоз на петрол. Прогнозите сочат, че тези превози ще достигнат 90% от всички товарни превози по линията. И само участието на Китай и Русия може да доведе до диверсифицирането на този товаропоток. При това обаче, както петролът, така и индустриалната продукция на Евразия, са ориентирани предимно не към Близкия изток, а към Европа и, отчасти, към Северна Америка. Затова да се допусне нарастване на товаропотока, който в перспектива може да се окаже значителен – до 15 млн. т, през територията на Турция – т.е. на една страна, която напоследък предявява все по-сериозни претенции и демонстрира прекалена самостоятелност във външната си политика (включително и в отношенията си със САЩ), би било неприемливо за западната общност. Освен това, изграждането на жп линията ще доведе до намаляване значението на грузинските черноморски пристанища, макар че Грузия е принудена да подкрепи проекта, разчитайки че реализацията му ще доведе до увеличаване на общия обем на транзита през нейна територия. Освен това, Тбилиси смята, че наличието на тази комуникация ще му позволи да си извоюва по-значима геополитическа позиция, включително в отношенията си с Турция и Азербайджан. На последните две държави пък, жп линията ще помогне за реализацията на вековната мечта за сближаването на двете страни, в които живеят родствени етноси, и ще доведе до засилване изолацията на Армения. Всички тези нови реалности обаче, не отговарят на стратегическите интереси не само на САЩ, но и на ЕС.

Някои изводи

Разглеждането, съпоставката и анализът на достъпните материали, както и експертните оценки, очертават няколко важни извода относно препоръките, които американската аналитична общност е представила пред сегашната администрация на САЩ:

  • Да се ускори разгръщането на американската военно-политическа стратегия в зоната на Черно море. Да се обвържат по-тясно военно-политическите и икономическите задачи. Да не се „отстъпва” Украйна нито на Русия, нито на ЕС, и, в същото време, да не отслабват усилията за интеграцията на тази страна в НАТО;
  • Да се лансират по-конкретни и динамични инициативи за утвърждаване на американското военно присъствие в Южен Кавказ, независимо от развитието на плановете за интегрирането на държавите от региона в НАТО. Да се трансформира т.нар. „предно базиране”, функциониращо под формата на система от „опорни” бази, където са разположени кадрирани подразделения и ограничени мобилни контингенти, в постоянни бази, предназначени за решаването на универсални задачи. Да се ускори подготовката на специални части в армиите на Казахстан, Азербайджан и Грузия. Да се работи по-енергично за ангажирането на Армения в решаването на проблемите на регионалната сигурност;
  • Да се промени отношението към режимите в страните от Южен Кавказ, които вече не бива да се смятат за „безалтернативни”, а по-скоро за „преходни” екипи, като по-активно и настойчиво се работи за тяхното формиране, отчитайки опита на т.нар. „цветни революции” и кадровата ротация във висшите управленски ешалони;
  • Да се постигне по-високо ниво на солидарност между САЩ и ЕС при решаването на проблемите за разширяването и еволюцията на НАТО и запазването на контрола над Турция. Да не се допусне укрепване на турското влияние в районите на Южен Кавказ и Централна Азия. Да се подобри координацията на американската политика в различните региони – Балканите, Близкия изток, Кавказ и Централна Азия, както и в района на Черно море, с цел да бъдат ограничени и сдържани амбициите на Анкара;
  • Отбелязва се, че формулираната през първата половина на 90-те години   постановка за ограничаване на турската експанзия в Евразия, както и за изолацията на Турция в Близкия изток, като цяло, се е оказала правилна и подобна политика е била оправдана, но се е нуждаела от по-голяма последователност, по-точни прогнози и по-бърза и ефективна реакция на някои изненадващи турски инициативи;
  • В споменатия по-горе доклад на американския Съвет за национално разузнаване (NIC) директно се посочва, че в бъдеще политиката на Турция ще изисква по-съществена ответна реакция от страна на САЩ, като задачата е не толкова да се реагира адекватно на новите турски инициативи, колкото да се реализира успешна превантивна политика, недопускаща реализацията на въпросните инициативи.

При това се предлага провеждането, по отношение на Турция, на „комбинирана политика”, включваща сътрудничеството с Анкара, на основата на взаимните интереси, лансиране на предложения, подкрепящи турските мечти и стремежи, и, в същото време, сдържането на тази страна в определени рамки, особено що се отнася до регионалната и политика.

Важна роля в подготовката на цитирания по-горе доклад на NIC има Вашингтонският институт за близкоизточна политика, в който е изготвена и програмата, касаеща турската политика на САЩ. Тук е мястото да обърнем внимание на ролята, в това отношение, на такива водещи анализатори на Института по турската проблематика, като Сюнер Кагаптай и Салахаттин Айбас. Имайки предвид, че тяхната позиция (както и тази на неколцина други експерти) се свежда до тезата, че въпреки различията в интересите по редица въпроси, в отношенията между Вашингтон и Анкара няма сериозни проблеми и САЩ са заинтересовани от укрепване транзитната роля на Турция (като при това традиционно се посочва за пример петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан), можем да предположим, че участието на въпросните експерти в изготвянето на доклада едва ли е било решаващо. Следва да споменем и, че в подготовката му не са взели участие и анализаторите от двата, може би най-консервативни, аналитични центрове в САЩ – Фондацията „Херитидж” и Американския предприемачески институт, макар че някои техни експерти (като Ариел Коен и Леон Ейрън) участваха в дискусията по отделни негови постановки. Тоест, налага се впечатлението, че инициаторите на изготвянето на доклада на NIC съзнателно са избягвали възможността идеите, съдържащи се в него, да бъда повлияни от очевидно тенденциозни и политизирани тези.

Американските експерти за мястото и ролята на Турция

Според заместник директора на Вашингтонския институт за близкоизточна политика Патрик Клаусън и водещия анализатор на същия институт Денис Рос, които макар и да не са специалисти по Турция, се занимават с проблемите на Близкия изток (включително Иран), турската експанзия в Евразия не представлява сериозна заплаха за интересите на САШ, тъй като тук Турция се сблъсква с противодействието на далеч по-силни от нея държави, като Русия и Китай, докато основните заплахи за Америка са свързани с турската политика в района на Близкия изток. Затова те определят като приоритетна задача на американската геополитика предотвратяване формирането на политически (и, още повече, на военно-политически) съюз в региона с турско участие, недопускане провеждането на координирани действия между Турция и Сирия, на евентуална турска намеса в Иран и, най-вече, на сближаването между Анкара и Техеран.

На свой ред, директорът на програмата за Евразия на Института Хъдсън във Вашингтон  Зейно Бейран, която активно участва и в изготвянето на доклада на NIC, предпочита да настоява, че превръщането на Турция във „възлова държава”, по отношение транзита на енергоносители в западна посока, е изцяло положително за интересите на САЩ. При това тя се опитва да докаже, че именно тази роля на Турция ще помогне за решаването на всички проблеми между нея и САЩ и ЕС, като настоява за преразглеждане на визиите, базиращи се на критериите за сигурност и минимизиране на рисковете, и посочва необходимостта да се погледне на отношенията с Турция по начин, залагащ не толкова на изключването на рисковете, колкото на конструиране на сътрудничеството, като един по-ефективен подход.

Директорът на турската програма в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Али Реза Бюлент пък се опитва да представи тенденцията за усилване външнополитическата самостоятелност на Турция не като застрашаваща американските интереси, а напротив – като поява на нови амбиции, от които САЩ биха могли да се възползват. Според него, съществуващите енергийни проблеми не бива да се политизират, тъй като имат чисто икономически характер и от решаването им зависи турския просперитет, от който пък са заинтересовани и САЩ, и европейските държави.

Анализаторите от Института за стратегически изследвания (INSS) нямат сериозен опит в турската проблематика, с което се обяснява и концентрацията на вниманието им върху външната политика на Турция (и, най-вече, върху регионалната и политика) и проектите за транзит на енергоносители. Те смятат турската политика за превръщането на страната в ключов „възел” на петролния транзит, като неприемлива от гледна точка на американските интереси, опитвайки се да прикрият отрицателното си отношение към нея с тезата, че монополът на която и да било държава върху транзита на енергоресурси е нежелателен, особено в перспектива. В същото време, експертите от INSS посочват, че САЩ,      на практика, не са изпълнили публично заявените си намерения за диверсифициране на петролния и газовия транзит и то не толкова заради действията на Русия и Иран в обратната посока, колкото заради пасивността на самите американци, които, прекалено ангажирани с други външнополитически проблеми, са позволили на други държави да предприемат усилия за създаването на алтернативни маршрути за транзита на петрола и газа. В тази връзка, те поставят въпроса за легитимността на американската политика по отношение транзита на енергоносители. Според тях, САЩ са допуснали разрастването на антиамериканските настроения в тази сфера, тъй като не са си направили труда да представят и обосноват собствената си енергийно-комуникационна доктрина, като отговаряща на интересите на цялата демократична общност. На пръв поглед, тази позиция на Института изглежда „консервативна” (и дори „неоконсервативна), макар че всъщност е доста радикална, тъй като на практика, експертите на INSS предлагат ограничаване ролята (и дори пълното и ерозиране) на отделни страни, сред които и Турция, като ключови транзитни държави. Освен това, те препоръчват САЩ да не съдействат за развитието на отношенията между Турция и страните от Южен Кавказ в сферата на изграждане на нови енергийни комуникации.

На свой ред, Институтът „Джеймс Бейкър” (Хюстън), който се смята за „мозъчния център” на американския петролен бизнес, изготви през последните години редица доклади (имащи отчасти публичен характер, макар че са предназначени за държавната администрация) в които турската роля в петролния и газов транзит се характеризира като „прекалено голяма” и се препоръчва ограничаването и. Институтът „Джеймс Бейкър” разглежда маршрутите за транзита на природен газ от Русия и Иран в западна посока, като крайно неблагоприятни за решаване на задачите за намаляване рисковете за газовата сигурност на Европа. Според анализаторите на института,  реализацията на проекта „Син поток” е довела до значително нарастване на руското влияние в Югоизточна Европа, като това влияние може силно да нарасне и в Южна и Централна Европа (особено, ако бъде осъществен и проектът „Южен поток”). В доклада на директора на института Едуард Джериджян се твърди, че дори иранският газ, доставян в Европа, през територията на Турция изглежда „по-безопасен” за Стария континент, в сравнение с руския, тъй като Иран не е в състояние да оказва толкова силен натиск върху европейските страни, като Русия.

Накрая, следва още веднъж да подчертаем, че въпреки участието на редица влиятелни аналитични центрове в изготвянето на доклада на NIC, водещата роля за формиране на идеологията и основните му насоки принадлежи на Института Брукингс и Съвета по външна политика (CFR)

Заключение

И така, целите и задачите на САЩ в Черноморско-Каспийския регион и Южен Кавказ са много тясно свързани с онези проблеми в отношенията им с Турция, които напоследък придобиват все по-голямо значение. Онова, което е прието да се обозначава като „Евразийски коридор”, придобива все по-отчетливите характеристики на истински пространствен коридор, тъй като е разположен в зоната между Русия и Турция. Развитието на тази американска стратегия обективно води до нарастване значението на Южен Кавказ, като транзитен регион, притежаващ устойчиви връзки с обширния регион на Евразия. Едновременно с това, положението на Южен Кавказ, разположен между големи държави, следващи собствените си интереси, става все по-уязвимо, което, без съмнение, ще се отрази и върху вътрешното и международно положение на региона. Не бива да забравяме, че транзитните функции на един регион не винаги означават, че той представлява и „коридор”. Транзитният регион може и да не бъде „коридор”, но когато действително е такъв, това често води до превръщането му в обект на далеч по-силно и „твърдо” външно въздействие, както от страна на инициаторите на проекта за въпросния „коридор”, така и на неговите противници. Това обуславя и илюзорността на надеждите на страните от Южен Кавказ да си извоюват статута на неформални международни субекти, тъй като държавите, оказали се в толкова сурови геополитически условия, по правило, губят своята субектност, превръщайки се в „обекти”, по отношение на основните играчи на регионалната политика. Оказвайки се в подобни геополитически условия, държавите от Южен Кавказ, ще се нуждаят от много по-висока степен на милитаризация и участие в едни или други системи за сигурност (което обяснява и стремежа на сегашните управляващи в Тбилиси към членство в НАТО, и членството на Армения в ОДКС, и дискретният натиск върху Азербайджан за присъединяването му към една от двете организации). В същото време, формирането в района на Южен Кавказ на система за военна защита и сигурност с американско участие, с течение на времето, може да стане причина за значително засилване на конфронтацията. В резултат от всичко това, икономическото развитие на Южен Кавказ (и, особено, на Грузия и Азербайджан) постепенно ще придобива все „по-монопроизводствен” и „по-монофункционален” характер, което, безусловно ще бъде от полза за САЩ (и Западната общност, като цяло), тъй като налагането на подобен опростен икономически модел би улеснило по-тясното и еднозначно обвързване на региона със Запада и би направило отношенията с Русия (а, в определена степен, и с Турция) по-малко важни и принципиални за икономическото му развитие. В многобройните анализи на водещите американски и западноевропейски експерти, посветени на проблемите на Южен Кавказ, е почти невъзможно да се открие някакво повече или по-малко обстоятелствено изложение, нито дори споменаване, за структурния модел на икономическото развитие на държавите от Южен Кавказ. При наличието на толкова много препоръки за необходимите икономически и административни реформи, американските експерти предпочитат да заобикалят ключовия въпрос за това, кои отрасли и производства следва да се развиват в региона, освен онези, които са достатъчно добре известни – транспортният транзит, в Грузия, и петролният добив, в Азербайджан. На този фон, опитите на Армения да утвърди многоотраслов модел за развитие на своята икономика, поражда не само интерес, но и определено раздразнение на Запад, доколкото подобен модел предполага укрепване на отношенията с Русия и Иран, както и развитието на индустриалния мениджмънт.

Определен интерес представлява и фактът, че в увода към доклада на NIC, който заема значителна част от целия текст, се разсъждава и върху това, доколко турското влияние в съседните региони, включително в Южен Кавказ, съдейства за развитието на демокрацията, мирното съвместно съществуване и намаляването на политическото напрежение. На практика, този въпрос за първи път се поставя в документ с подобно значение за стратегията на САЩ в региона. Което показва, че американските стратези се опитват да изяснят значението на онези аргументи и фактори, които при определени обстоятелства биха могли да се превърнат във важни лостове за оказване на натиск върху Турция. Показателно е, че в конкретния случай става дума за същите лостове и „комплекс от обвинения”, които вече се използват спрямо Русия. При това, съвсем откровено се лансира тезата, че само една наистина демократична държава, оказваща позитивно влияние върху ситуацията в региона, е способна адекватно да осъществява транзита на енергоносители. Тоест, в американската стратегия по отношение на Черноморско-Каспийския регион и Южен Кавказ се очертава ясна тенденция Турция да придобие същите (или поне сходни) характеристики като тези, с които вече беше удостоена Русия. И то въпреки, че става дума за една държава, която вече дълги десетилетия е член на НАТО и официално се смята за ключов партньор на САЩ и ЕС.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}