12
Чет, Дек
6 New Articles

Неясното бъдеще на НАТО

брой4 2009
Typography

Според мнозина авторитетни западноевропейски анализатори, през последните години Организацията на Северноатлантическия договор e поразена от задълбочаваща се криза на идентичността, чиито признаци се проявиха достатъчно ясно и на последната (юбилейна) среща на върха на пакта, провела се през април в Страсбург и Кел. Паралелно с това нарастват и негативните настроения към политиката на НАТО сред западноевропейската общественост, поредно доказателство за което станаха 20-хилядните протестни демонстрации, които бяха проведени във Франция и Германия, по време на юбилейната сесия на пакта.

Сред причината за кризата, която преживява Северноатлантическият алианс днес, е неспособността му да реагира адекватно на фундаменталните промени, извършващи се в международните отношения. Светът става все по-сложен и взаимнозависим, а заплахите за сигурността придобиват многопланов, трансграничен характер и са много по-трудно прогнозируеми: тероризмът, във всичките му прояви, разпространението на оръжията за масово унищожаване, етническите, социални и религиозни конфликти, наркотрафикът, миграционните потоци, екологичните проблеми, липсата на достатъчно енергоносители в световен мащаб и т.н. Държавата постепенно губи пълния контрол над собствените си граници (появата на Интернет направи самото това понятие доста относително) и, като последица от това, бива ерозиран монополът и в сферата на сигурността. Фактът, че новите заплахи пред сигурността нямат конкретна географска обвързаност, правят традиционните средства за борба с тях все по-неефективни. Светът отдавна не е „черно-бял”, както беше (или поне се опитваха да го представят) в епохата на студената война. В международната политика, моралните принципи вече нямат онези еднозначни ценностни характеристики, както по време на двуполюсното противопоставяне. В тези условия, въпреки наличието на такива уж универсални ценности, като демократичното държавно устройство, човешките права или свободната пазарна икономика , все по-отчетливо се проява разликата в начина, по който тези ценности се възприемат от европейците и американците, както и в йерархичното им подреждане от двете страни на Атлантика.

Тези различия се отразяват и върху методите за разрешаване на най-важните международни проблеми, както например стана с американската интервенция в Ирак, предприета без съответното решение на Съвета за сигурност на ООН, и последвалата военна кампания. Трагичният опит от двете световни войни и лансираните (до голяма степен като последица от тях) европейски интеграционни проекти съдействаха за формирането в Европа на политическа култура, основаваща върху принципите на политическата толерантност и „позитивната дискриминация”, свързани с концепцията за „мултикултурния свят”, всички съставни части на който се приемат като равностойни.

Различията в политическите култури на Европа и САЩ определят отчасти и разногласията между държавите-членки на НАТО по редица фундаментални въпроси на световната политика. Докато американците определят приоритетите си според това, доколко един или друг аспект на международните отношения е свързан с националните интереси и националната сигурност на Съединените щати, за европейците определящо значение имат концепцията за човешките права, правото на самоопределение и традициите на консенсуса при вземането на важни решения. Към това следва да добавим, че американският и европейският приноси към формирането на военната мощ на НАТО са несъпоставими (тук е мястото да добавим и, че след присъединяването на Хърватия и, особено, на Албания, към пакта този разрив още повече се задълбочава). Американската военна сила продължава да няма конкуренция, затова изглежда неизбежно, че САЩ ще продължат да действат, повече или по-малко, еднолично (особено, когато смятат, че въпросът засяга собствената им сигурност), използвайки съюзниците си като спомагателни сили и включвайки ги в една или друга операция, само когато сметнат това за необходимо.

Сред основните проблеми на функционирането на НАТО в променилите се условия е, че в продължение на дълги десетилетия пактът, като цяло, както и отделните страни-членки, трябваше да се съобразяват с наличието на постоянна (и ясно идентифицирана) външна заплаха, докато повечето съвременни заплахи за сигурността са свързани с процеси, нерядко развиващи се вътре в самите държави-членки на Алианса. В този смисъл, активизирането на тези заплахи не може да бъде засечено с помощта на радарните станции или системите за проследяване. Тероризмът на ХХІ век е нов тип тероризъм, той представлява асиметрична заплаха, в борбата с която традиционните методи са безсмислени. Главната особеност на този вид тероризъм е, че битката се води не само (или не толкова) против „враждебни” държави, колкото със специфични трансгранични мрежи, а в редица случаи и с участващите в тях граждани на самите държави-членки на НАТО, без оглед на тяхната национална или конфесионална принадлежност или на това, към каква ценностни система се придържат.

И през 2001, и днес, Северноатлантическият пакт се оказва недостатъчно способен да решава задачите, свързани с борбата с тероризма, тъй като НАТО изначално беше замислена и създадена със съвършено различни цели, а именно – за осъществяването на мащабни военни действия срещу агресията на противника (комунистическия блок) и цялата и военна структура, както и (което никак не е без значение) бюрократичният и апарат, бяха ориентирани именно в тази посока. Освен това, използваният в НАТО принцип на консенсуса при вземането на решения априори изключва възможността да се реагира мигновено. Именно поради това, след 2001, САЩ решиха да се ориентират към създаване на т.нар. „коалиции на желаещите”, вместо да разчитат на помощта на НАТО, като цяло.

Концепцията за „глобалната НАТО”

Редица западни експерти смятат, че решаването на всички тези проблеми, както и преодоляването на кризата на идентичността, поразила пакта, задължително изисква превръщането му в „глобална военна сила”. В същото време, далеч не всички влиятелни политически лидери на страните-членки (особено в Европа), споделят тази визия за бъдещето на НАТО. Така, в навечерието на последната среща на върха на пакта, федералният канцлер на Германия Ангела Меркел заяви в Бундестага, че „НАТО не бива да действа като глобална военна сила”. Което обаче не попречи, темата за глобализацията на НАТО (както и за отношенията и с Русия и Китай) да бъде сред основните на въпросната среща.

Всъщност, както посочва координаторът по въпросите на политиката за сигурност на германската фондация „Конрад Аденауер” Патрик Келер, НАТО, отдавна се е превърнала в организация, която защитава интересите си (или по-скоро тези на САЩ) в Южна Азия, Африка и т.н. В същото време, председателят на Военния комитет на НАТО адмирал Джампаоло Ди Паола, отговаряйки на въпроса, дали е възможно в бъдеще НАТО да изземе някои от функциите на ООН, заяви: „За това не въобще не може да става въпрос. НАТО не е глобална организация, а организация, действаща в един свят, който става все по-глобален”. На свой ред помощникът на генералния секретар на пакта по въпросите на публичната дипломация Жан Франсоа Бюро подчерта, че „НАТО не бива да играе ролята на световен полицай”. Макар че самата постановка на въпроса по-скоро ни навежда на мисълта за обратното.

Приетата на срещата през април т.г. Декларация на алианса относно сигурността само потвърждава, че по-нататъшната военно-политическа и географска трансформация на НАТО ще се реализира именно под знака на нейната глобализация. Организацията на Северноатлантическия договор планира да задълбочи сътрудничеството си, на първо място, с ООН, ЕС, ОССЕ, като за първи път в качеството му на възможен партньор на Алианса се споменава и Африканския съюз. Според вече бившия генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер, до 2020 сътрудничеството между пакта и ООН следва да достигне качествено ново равнище. Според него: „до 2020 централна парадигма на НАТО е институционализирането на отношенията и с ООН”. Въпросът за „глобализацията” на Алианса ще бъде един от основните и при разработването на Стратегическата му концепция.

В тази връзка, на последната среща на върха на НАТО, както и след това, беше поставен въпросът, дали пактът може да се превърне в бъдеще в глобална „организация от нов тип”, способна да реагира адекватно на съвременните предизвикателства и заплахи, като например енергийната сигурност, киберпрестъпността, борбата с тероризма, пиратството, както и, дали НАТО ще може да изгражда по-гъвкаво (т.е. не открито конфронтационно) отношенията си с такива партньори като Русия например? И, дали при това ще се вземат предвид въпросите, касаещи енергийната сигурност и свързаните с тях „операционни” рискове, като например терористичните акции в зоните, където е разположена транзитната инфраструктура за доставка на петрол и природен газ, в качеството им на „общи предизвикателства и заплахи”? Впрочем, в тази връзка все повече експерти изказват мнение, че борбата с новите предизвикателства и заплахи ще изисква най-вече координация между страните от НАТО и тези извън пакта (като например Русия, Китай и Индия), а не увеличаване на усилията и военния му потенциал. Нещо повече, в едно интервю, дадено в края на юни, професорът от Йелския университет (и главен редактор на авторитетното специализирано издание Journal of Conflict Resolution) Брюс Ръсет изказва съжаление, че Русия не е била приета в НАТО още в началото на 90-те години, като вместо това границите на пакта са били изместени към нейните граници, което той оценява като „дълбоко погрешен подход”.

На свой ред, зам.шефът на международния отдел на авторитетното британско списание „The Economist” Едуард Лукас, подчертава, че в перспектива за НАТО би било много полезно да си сътрудничи с доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Що се отнася непосредствено до взаимодействието между НАТО и Русия, напоследък отново се налага терминът „партньорство” (който беше изоставен през последните години, най-вече под натиска на предишната американска администрация). Така, в новата Декларация за сигурността на Алианса се отделя специално внимание на отношенията с Русия, като се посочва, че: „държавните глави на страните-членки на НАТО, потвърждават заинтересоваността си от партньорството между пакта и Русия, имащо стратегическо значение за укрепване на сигурността в Евро-Атлантическия регион”. Същата тенденция се очерта и на последната среща Русия-НАТО, провела се в края на юни 2009 на гръцкия остров Корфу. Истината обаче е, че тази постановка отразява по-скоро позицията на водещите държави от т.нар. „Стара Европа”, членуващи в НАТО, отколкото на САЩ. В новата американска администрация със значително влияние продължават да се ползват привържениците на тезата за превръщането на пакта в глобална „лига на демокрациите”, способна, без да обръща внимание на решенията на Съвета за сигурност на ООН, да осъществява военни операции по целия свят. За един от тях се смята например новият представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер, който призовава за активното ангажиране в действията на Алианса на редица държави, разположени далеч извън пределите на Евро-Атлантическия регион, като например Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея, Япония. Между другото, подобни нотки се усещат и в Декларацията за сигурността, приета на последната среща на върха на НАТО, в Страсбург.

Някои изводи за България

От всичко казано дотук става ясно, че сегашната криза на идентичността на НАТО се дължи, от една страна, на неадекватността на този военен пакт на промените, осъществили се в света през последните двайсетина години, а от друга – на дълбоките различия във визията за неговите функции и стратегия между САЩ и т.нар. „европейско ядро” (т.е. водещите държави от „Старата Европа”). В тази връзка си струва отново да цитираме германския експерт д-р Патрик Келер за мисията, която НАТО осъществява в момента в Афганистан и която в най-голяма степен отговаря на американската визия за „новата глобална НАТО”. Според Келер: „липсва консенсус както по отношение целите на тази мисия, така и в оценката на местната ситуация”.

Очевидно е, че новата концепция на Алианса, която ще бъде приета на следващата среща на върха в Лисабон, през 2010, ще определи идентичността на НАТО за доста години напред. Както е известно, всяка стратегия е определен избор на приоритети, който по-нататък може да върже ръцете на онези, които приемат и адаптират въпросната стратегия. От това, какъв път ще избере НАТО, ще зависи доколко ефективно тази организация ще може да реагира на новите предизвикателства и заплахи на ХХІ век, как ще се развие ситуацията в Афганистан и какъв ще бъде основният вектор на вътрешната трансформация и реформирането на Алианса. В този смисъл, отхвърлянето на американската концепция за превръщането на НАТО в „глобална военна лига на демокрациите”, което рискува да я конфронтира с Русия и Китай (и не само с тях), и възприемането на визията на „европейското ядро” за развитие на партньорството и взаимодействието на пакта с Русия (което задължително включва прекратяване разширяването му на изток, към руските граници), придобива изключително важно значение.

В подобна ситуация, новото българско правителство, което ще поеме властта в страната след изборите в началото на юли, трябва много по-настойчиво и последователно да отстоява нашите национални интереси в Северноатлантическия алианс. В тази връзка, би било целесъобразно създаването на ефективна система за обществен контрол върху действията, свързани с НАТО, на съответните висши длъжностни лица в държавния ни апарат, така че българската позиция по всички важни въпроси, касаещи бъдещето на пакта, да съответства на националните интереси на страната, а не да се търгува (както обикновено ставаше досега) с цел получаване на външна (и най-вече американска) подкрепа за една или друга родна политическа сила.

Освен това е необходимо България твърдо да се обяви против активно лансираната от някои големи държави-членки на пакта (и най-вече от САЩ) идея за „опростяване” на вземането на решенията в НАТО, като принципът на консенсуса се запази само на ниво Северноатлантическия съвет и Военния комитет на пакта, а във всички останали случаи се използва принципът на квалифицираното мнозинство. Защото реализацията на подобни планове ще сведе почти до нула и без това неголямото влияние и възможности на „малките” страни-членки (сред които е и България) в Алианса.

 

* Клуб Европа на демокрациите и различията

{rt}