20
Чет, Юни
7 New Articles

Френската геополитика в „ерата Саркози”

брой3 2009
Typography

На 11 март 2009, френският президент Никола Саркози обяви решението на страната си да се върне във военните структури на НАТО. Според него: „това ще бъде в интерес, както на Франция, така и на цяла Европа”. На свой ред, министърът на отбраната Ерве Морен уточни, че „Франция би искала да обнови трансатлантическото партньорство между САЩ и  укрепващата Европа”. Външният министър Бернар Кушнер пък сметна за необходимо да добави, че страната му, както и преди, „изцяло контролира собствената си съдба” и нейното участие във военните структури на пакта не застрашава свободния и избор.

Както е известно, при създаването на НАТО преди 60 години, именно Франция става основната опора на САЩ и техния апарат на „студената война” в континентална Европа, като щабът на Алианса се разполага в Париж. Нещата обаче се променят след завръщането в Елисейският дворец на някогашния ръководител на антигерманската Съпротива генерал Дьо Гол. Стремежът му (също както и по време на Втората световна война) към по-голяма независимост на Франция го кара да лансира прословутата идея за „Европа от Атлантика до Урал”, която, както се вижда днес, не е особено реалистична, но която по онова време има ясна антиамериканска и антиатлантическа насоченост. След като Франция става ядрена държава, тя напуска военната организация на НАТО (1 февруари 1966), а 29-те чуждестранни военни бази на територията на страната са закрити. Пак тогава генерал Дьо Гол започва сближаване със Съветския съюз и „отвързва” френския франк от долара, а през 1967, по време на поредната война в Близкия изток, отказва да се солидаризира изцяло с антиарабската позиция на САЩ. Малко по-късно (през 1969) Генералът напуска политиката и умира през 1970.

Но, макар че с течение на годините, много от идеите на Дьо Гол са изоставени от политическите му наследници, повече от четири десетилетия, Франция упорито отказваше да се върне във военните структури на НАТО. Както отбеляза през март 2009 в „Le Mond” бившия френски външен министър (през 1995-2002) Юбер Ведрин, „всички наследници на Дьо Гол, както десните, така и левите уважаваха това решение, оставащо си пробен камък на френската външна и отбранителна политика”.

Ревизионизмът на Саркози

Какво се промени във Франция и света, след като дори такава „свещена крава” на френската геополитика, като неучастието във военните структури на НАТО, беше поставена под въпрос. Причините се коренят най.вече в геополитическите трансформации, настъпили след края на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада. От двуполюсен, светът се превърна, според част от анализоторите, в еднополюсен , а според друга част от тях – в многополюсен. При това положение демонстративното изтъкване на специфичния „френски път” започна да изглежда неуместно. След края на студената война, дистанцирането на Париж от НАТО, като военна структура на един от противопоставящите се „лагери”, загуби актуалността си. През 1966-1991, за Франция беше принципно важно да не изглежда „американска марионетка”. Днес обаче в това вече няма смисъл. Така, вместо върху демонстрацията на собствената независимост, акцентът беше поставен върху „евроатлантическата солидарност”. В същото време обаче, предшественикът на Саркози (и негов съпартиец) Жак Ширак принципно отстояваше предишната политика, т.е. онази чието начало бе поставено от Дьо Гол. Той рязко се обяви против американската интервенция в Ирак и доста често противопоставяше позицията на Париж на тази на Вашингтон. С идването на власт на Саркози обаче, основният вектор на френската геополитика промени посоката си. Новият президент обеща промени както във вътрешната политика, така и в международните отношения. Често обвиняван в проамерикански симпатии, Саркози не виждаше смисъл да продължи да държи страната си извън военната организация на НАТО, прокарвайки по този начин разграничителна линия между Франция и такива държави като Германия, Италия, Испания и Великобритания, които са тясно интегрирани в нея.

Затова и решението му да върне Франция във военните структури на НАТО едва ли беше изненада за някого. Далеч преди да стане държавен глава, през май 2007, той беше сред основните представители на „ревизионистичното” крило в голистките структури, наред с основния им реформатор Шарл Паскуа, а след това оглавяваше вътрешната (в рамките на десницата) опозиция на Жак Ширак и неговото протеже – смятания за „русофил” Доминик дьо Вилпен (министър-председател през 2005-2007). Навремето, в статията си „Европа на Никола Саркози”, анализаторът на Telos (един от френските „мозъчни центрове”) Алексис Далем характеризира сегашния президент така: „По отношение на Европа, Саркози се ръководи от стремежа да използва европейските проблеми за да изтъкне собствените си качества на политик, макар че тези проблеми всъщност не го интересуват особено. В общи линии той е склонен да следва британската визия за Европа и нейното движение към икономически либерализъм”. Разбира се, на фона на сегашната криза, френският президент демонстрира склонност значително да коригира либералните си възгледи и да признае ролята на държавата в икономиката, но в останалите отношения не се е променил особено. Той продължава да е убеден атлантист, скрит симпатизант на американските неоконсерватори, противник на иранския възход в Близкия изход, а да не забравяме и, че смята за свой идеен наставник световно известния философ Андре Глюксман – един от водачите на френската крайна левица по време на бунтовете през 1968, който през последните няколко години се изявява като пламенен защитник на правата на етническите малцинства и последователен русофоб. В същото време, Саркози непрекъснато демонстрира, че не е еднозначна личност и е способен да осъществява достатъчно сложни и ориентирани към по-далечното бъдеще политически ходове – нека споменем само инициативите му за „Средиземноморския съюз” и за оста „Варшава-Париж-Лондон”, или пък да си припомним проявената от него, заедно с германския канцлер Ангела Меркел,  подчертана сдържаност към идеята за приемане на Грузия и Украйна в НАТО и ЕС. Впрочем, тази сдържаност, освен всичко друго, отразява и отчетливите икономически противоречия между „старата” и „новата” Европа, във връзка с конкуренцията между работната сила в западната и източната половини на континента, особено на фона на текущата криза.

В момента, според проучванията на общественото мнение, 58% от французите (и 70% от младите хора) подкрепят връщането на страната във военната организация на НАТО. Междувременно, на 18 март, Националната асамблея утвърди това решение на президента Саркози. Мнозина известни политици обаче, както от левицата, така и от постголистката десница, макар и по различни причини, се обявиха против поредната „евроатлантическа” стъпка на френския държавен глава. Така, първият секретар на Социалистическата партия Мартина Обри смята, че е нямало „никакви сериозни причини вземането на това решение да стане толкова бързо, освен атлантизма, който президентът се опитва да превърне в държавна идеология”. На свой ред, бившият министър на отбраната от същата партия Пол Киле, определя решението на Саркози като „опасно”, тъй като „влизането в Обединеното командване на НАТО създава презумпция за подчиненост на френските въоръжени сили на пакта”. Друг бивш военен министър – сенаторът Жан-Пиер Шевенман (председател на Републиканското гражданско движение - MRC), квалифицира очакваното предоставяне на Франция на ръководни постове в Обединеното командване „утешителна награда, която трябва да компенсира очевидната ерозия на френската независимост”. „Всичко това е много опасно за Франция – смята Шевенман, според когото – не бива да допускаме да бъдем вкарани във войни, които не са наши”. На свой ред, бившият кандидат за президент, а днес лидер на Съюза за френска демокрация Франсоа Бейру, определя случилото се като „поражение за Франция и Европа”. Именно на Европа, защото тя се оказва в още по-голяма зависимост от неевропейски сили, „поставящи под въпрос” френската независимост. Според Бейру, този въпрос би могъл да се реши единствено чрез референдум, защото „изборът на Дьо Гол не може да бъде просто така предаден и захвърлен в калта”. Впрочем, редица френски анализатори смятат, че резултатите от подобен референдум биха се различавали значително от тези на предварителните сондажи на общественото мнение.

В същото време, привържениците на атлантическата ориентация на Франция вярват, че „свободният избор”, направен от президента Саркози, ще доведе до „укрепване позициите както на Франция, така и на Европа”. В подкрепа на тази теза, се посочва, че сред условията за завръщането на страната във военните структури на НАТО е назначаването на френски представител на един от двата най-важни военни поста в Алианса – командващ Стратегическото командване на НАТО по трансформацията (отговарящо за доктрината на пакта) в Норфолк, щата Вирджиния. За целта обаче, Франция трябва да си гарантира съгласието на останалите 27 членки на Алианса. Впрочем, според Le Mond, Париж и Вашингтон вече са се споразумели, че френски генерали ще поемат командването на Стратегическото командване в Норфолк и Постоянния щаб на Обединените въоръжени сили на пакта в Лисабон. Твърди се също, че в мирно време френските войски няма да се подчиняват на Обединеното командване, а ядрените сили на Франция ще запазят самостоятелността си. Макар че, какво точно прави една армия в мирно време едва ли е от особено значение.

Една по-силна НАТО

Повечето военни експерти посочват, че решението на Саркози сериозно е увеличило възможностите на НАТО. Разбира се, ядрената мощ на Франция не е в състояние да увеличи тази на пакта до степен, че да бъде нарушен баланса с ядрената мощ на Русия например, но имайки предвид съкращенията в морските и въздушните ядрени сили на Москва, делът на френските ядрени сили в общия потенциал на НАТО може да се окаже съществен. Днес Франция е четвъртата ядрена държава в света, по размера на ядрената си мощ (шест атомни подводници с 80 ядрени бойни глави, 45 самолети „Мираж”, способни да носят ядрено оръжие, 18 шахти с пускови установки, както и ядрени ракети със среден радиус на действие – до 6000 км, които още са в процес на разработка).

Освен това, в резултат от завръщането на Франция, значително укрепва военната инфраструктура на НАТО в Европа. Досега, заради географското си положение, тази страна, в известен смисъл „разкъсваше” блока, отделяйки Пиренейския полуостров (Испания и Португалия), а на практика и Италия, от основните държави-участнички.  Сега Северноатлантическият алианс вече ще разполага с непрекъсната територия от Естония до Португалия, да не говорим, че укрепва и конвенционалната му военна мощ (за ядрената вече споменах по-горе), защото френската армия заслужено се смята за една от най-силните в света, а военната индустрия на страната притежава уникални технологии.

Тук е мястото да отбележим, че след 1991, НАТО премина през много сериозна трансформация. Ако дотогава, в продължение на над 40 години, пактът нито веднъж не бе участвал във военни действия, след разпадането на Съветската империя (колкото и парадоксално да изглежда), той навлезе в период на реални военни операции. Първа беше операцията в бивша Югославия, която започна през 1993. В нейните рамки, през 1995, частите на НАТО осъществиха първата в историята си масирана военна кампания (срещу босненските сърби). През 1999 пък беше осъществена кампанията „Съюзна сила”, в чиито рамки сръбската армия беше принудена да напусне Косово, след продължилите 11 седмици бомбардировки над сръбските градове. В момента НАТО оглавява съюзническата коалиция в Афганистан, воюваща с Движението Талибан. Така, НАТО излезе далеч извън рамките на региона, за чиято сигурност би следвало да отговаря, поне ако се съди по названието и.

Друга важна последица от края на студената война стана разширяването на броя на участниците в Алианса. Към него се присъединиха още 12 държави (последните две – Албания и Хърватия – през април 2009), а желание за това демонстрират Македония, Украйна, Грузия и др.

Днес НАТО разполага с огромен потенциал. Делът на военните разходи на страните-членки е 70% от всички разходи за тази цел в света. В редовете на пакта са три ядрени държави. Решенията, които се вземат в НАТО, отдавна не засягат само неговите членове. Промениха се и задачите на Алианса. Навремето, първият генерален секретар на НАТО – британският лорд Исмей определя целта на организацията така: „да държи руснаците „вън”, американците „вътре”, а германците „долу””. Днес задачите на блока са по-малко ясни, като сред тях е гарантиране сигурността на страните-членки в глобален аспект, тъй като основните заплахи за спокойствието на европейците, американците и канадците се генерират далеч извън пределите на Северния Атлантик. От една страна, НАТО действително се опитва да играе ролята на „световен полицай”, в същото време пактът се стреми да изземе и част от функциите на ООН, тъй като членките на Световната организация често се оказват неспособни да вземат съгласувани решения (още по-малко пък да ги реализират на практика), докато Алиансът е в състояние оперативно да изпраща военни части във всяка точка на света. Така, когато през 1999 ООН блокира за пореден път и не пожела да санкционира войната срещу Сърбия заради случващото се в Косово, инициативата за военните действия срещу Белград беше поета от НАТО.

През следващите години, ролята и значението на НАТО ще продължат да нарастват. Барак Обама вече призова европейските си съюзници да изпратят допълнителни военни контингенти в Афганистан. Продължават сложните дипломатически игри около кандидатурите на Македония, Украйна и Грузия за членство в Алианса. В същото време, по-нататъшното разширяване на НАТО на изток, може да ангажира пакта в нови конфликти, далеч от Европа. Така, войната с тероризма изисква изпращането на бойни кораби и самолети край бреговете на Сомалия и в други части на Индийския океан. Снабдяването на корпуса в Афганистан пък изисква логистично обезпечаване в Централна Азия. Тоест, присъствието на НАТО на планетата продължава да се разширява. И онези, които в началото на 90-те години предполагаха, че ерата на големите военни съюзи е свършила, най-вероятно са бъркали. В този смисъл, завръщането на Франция във военните структури на НАТО има знаков характер.

Русия, Близкия изток и Латинска Америка в новата френска геополитика

Големите държави извън НАТО се отнасят по различен начин към дейността на пакта, като засега най-отрицателно е отношението (особено към разширяването му на Изток) на Русия. Във връзка с прокламираната от САЩ и НАТО необходимост от „презареждане” на отношенията на евроатлантическата общност с Москва (чието основно съдържание е започването на нов процес на ядрено разоръжаване, в който обаче не е включена китайската ядрена мощ, пряко засягаща най-вече руската сигурност), в руската политическа класа днес съществуват две основни течения – на „евроскептиците” (които не са много) и на „еврооптимистите” (които преобладават). Сред последните е дори постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин (известен в миналото с яростните си антинатовски изказвания), според когото завръщането на Франция във военните структури на пакта има по-скоро символично значение и не бива да се възприема като сериозна промяна в нейния геополитически курс. Според него, Париж никога не е изтеглял напълно своите офицери от щаба и военното командване на НАТО, както и, че „дори и без да е член на военната организация, Франция активно участваше във всички военни действия на Алианса. Завръщането и във военните структури означава, че тази страна или ще подчини политиката си на атлантическата солидарност, т.е. на Вашингтон, или пък ще пречи за реализацията на онези решения на пакта, които противоречат на интересите на френските съюзници и, в частност, на Русия”.

Тук обаче възниква въпросът, дали Франция и Русия действително са съюзници. Всъщност, дори по времето на Дьо Гол, Париж и Москва са по-скоро „полусъюзници”. На първо място, защото френският политически, военен и културен елит винаги е бил силно раздвоен по този въпрос. На второ място, защото от геополитическа гледна точка, за Русия е важна не толкова самата Франция, колкото френско-германската ос, в качеството и на самостоятелен геополитически субект (което, впрочем, е също толкова важно и за французите и германците). Тук е мястото да припомня, че дори и прословутият голистки проект за „Европа от Атлантика до Урал” има доста двусмислен характер, тъй като (извън контекста на 60-те, когато е лансиран от френския президент), той на практика оставя извън своите рамки азиатската част на Русия, което пък означава (вече в съвременния контекст), че тя може да се окаже в китайската или дори американската сфери на влияние. Неслучайно, пак през 60-те, френският геополитик Жан Тириар лансира алтернативния си проект за „европейска империя от Дъблин до Владивосток”, подчертавайки, че Русия не е просто част от Европа, а „сърцевина” на евразийския суперконтинент, чиито „западен край” (макар и много важен) е самата Европа.

В този смисъл, тезите на „еврооптимистите” (както европейските, така и руските) по отношение на новата геополитика на Никола Саркози, не звучат много убедително. Юбер Ведрин например, твърди, че всички приказки за „европеизацията на НАТО” не заслужават доверие. Според него, става дума по-скоро за „поправянето” на това, което от гледната точка на атлантизма и на Вашингтон, представлява „аномалия в центъра на Европа” – независимата военна мощ на Франция.

„Ревизията” на голизма, която осъществява Саркози, е и в това, че той използва изначално присъщата на доктрината на Дьо Гол двойнственост, задълбочавайки я до степен, при която фундаменталните идеи на Генерала се трансформират в своята противоположност. Френското завръщане в НАТО е добра илюстрация на това. „Франция иска да гради партньорски отношения с Русия, ако и тя го иска, и е готова да обсъжда с нея сигурността на континента” – пояснява френският президент, във връзка със своето решение. „Ще продължаваме конкретния диалог, в съответствие с нашите интереси – продължава той, уточнявайки при това, че – Франция води диалог с Русия, Сирия, Либия, Иран, Венецуела и Куба”, като определя всички тези държави като принадлежащи към потенциален „антиглобалистки” или дори „антикапиталистически” блок. Ако оставим настрана необяснимото причисляване на Москва към „антикапиталистическите сили”, акцентирането върху сътрудничеството именно с тази група държави има определен икономически смисъл за Франция. Тук е мястото да припомня и, че тази държава никога не е била сред страните, чиито ръководство е превърнало крайния пазарен либерализъм в култ (макар че Саркози беше един от първите високопоставени френски политици, публично обявил привързаността си към либерализма).

Но, въпреки че и по време на „ерата Саркози” Франция ще продължи да изгражда външната си политика, отчитайки най-вече собствените си интереси, а не само изискванията на атлантическата солидарност, тя вероятно ще демонстрира нарастващ скептицизъм към възможностите за формиране на наистина самостоятелно европейско „голямо пространство” и особено към перспективите това да стане в партньорство с Русия. В тази връзки си струва да си припомним миналогодишния скандал, предизвикан от изтекла в медиите информация за съдържанието на подготвяния проект за нова военна доктрина на Франция. В този документ, чието приемане е изключителен прерогатив на президента, Русия се квалифицира като „потенциален противник” като не се изключва възможността на френската армия да се наложи да води бойни действия на територията на бившите съветски републики или дори на самата Русия. Според един от водачите на управляващата партия Пиер Льолуш (бивш председател на Парламентарната асамблея на НАТО), това би могло да се случи „ако Москва продължи да демонстрира нарастващи претенции в Южен Кавказ”.

Разбира се, на практика, едва ли ще се стигне чак дотам. И все пак, самото обсъждане на подобна възможност е достатъчно показателно за посоката, в която се развива трансформацията на френската геополитика в „ерата Саркози”.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}