24
Сря, Юли
22 New Articles

Южна Америка като голямо геополитическо пространство

брой3 2009
Typography

Дали латиноамериканското пространство ще бъде консолидирано, ако това ще доведе до трансформиране на установения световен ред? Това е въпросът, на който ще се опитам да отговоря в тази статия. От първите дни на американската независимост до днес, за анализите на тази тема са изразходвани тонове мастило. Представители както на левите, така и на десните политически сили спорят, както за възможността да се формира ново геополитическо образувание, така и за целесъобразността на подобни опити. Сред големите фигури, допринесли за задълбочаването на тази дискусия особено място заема аржентинкия писател и философ Хорхе Луис Борхес (1899-1986).

Сегашното състояние на Южна Америка

Общо за всички гледни точки е признанието на плачевното състояние, в което се намира днес Южна Америка, представляваща огромен континент с площ от 18 млн. кв. км, докато общата площ на Китай и Индия е 12,9 млн. кв. км, а тази на Европа е 10 млн. кв км. Ако пък сравним, относително неголямата площ на Никарагуа с нените 130 хил. кв. км и население от 5,5 млн. души, с Бангладеш, чиято площ е 144 хил. км, а населението и цели 150 млн. души, и вземем под внимание факта, че на територията на Никарагуа има две езера с питейна вода, чиято площ е, съответно, 8 хиляди и хиляда кв. км, или пък сравнявайки Амазонска с безплодното Тибетско плато, ще видим че всички предимства на южноамериканското „голямо пространство” са налице.

На територията на Бразилия може да се побере практически цялата Европа. Италия пък би се побрала изцяло само в аржентинската провинция Буенос Айрес, а да не забравяме, че Аржентина има още 23 други провинции. Бразилия е на пето място в света по площ, а Аржентина – на осмо. Сравненията започват да изглеждат неуместни, особено отчитайки, че Южна Америка разполага с 50 хил. км речни плавателни пътища, с нейните три основни реки – Ориноко, Амазонка и Ла Плата, свързани помежду си така, че ако един кораб с вместимост 1200 тона тръгне от Буенос Айрес, може да стигне до венецуелското пристанище Гуайра, плувайки по реките Ла Плата, Парана, Парагвай, Гуапоре, Маморе, Мадейра, Амазонка, Негро, Касикаре и Ориноко. При цялата си мощ, Европа разполага със само 22 хил. км водни пътища, от които 16 хил. са на територията на Франция и Германия, по които се движат до 40% от всички средства на водния транспорт.

За Латинска Америка, като за културен „ойкумен”, ежедневно се публикуват стотици статии и пътеписи, почти нищо обаче не се казва за възможността тя да се превърне в автономно геополитическо пространство. А и това, което се публикува на тази тема, обикновено се изкривява или пък се интерпретира погрешно. Основната мисия на Испания и нейният най-голям успех е откриването, покоряването и колонизирането на света, в който днес живеем ние, съвременните латиноамериканци, а пък най-големия и провал, поне според трудовете на нейните противници, се оказва неспособността и да преобразува единния континент в политическа реалност. Редовните срещи на лидерите на латиноамериканските държави са по-скоро свидетелство за съществуващата културна общност (и тъкмо поради това англосаксонският свят гледа толкова снизходително на тях), отколкото опити за консолидиране на континенталното пространство в могъщо геополитическо образувание.

Съобразявайки се с „политическия реализъм”, ще се огранича само с територията на Южна Америка, защото Мексико, както и цялата Централна Америка, с изключение на Куба, вече са въвлечени в глобалния геополитически проект на Съединените щати.

В началото на Третото хилядолетие, в разположението на силите в Латинска Америка все още са налице определени дисбаланси:

- националните държави губят своята мощ;

- политическите елити, хората, отговорни за социалната политика, както и културните и религиозните кръгове, не демонстрират почти никаква настойчивост за постигане на целите си;

- в рамките на съществуващия икономически модел, националното мнозинство се намира в изолация;

- от 380-милионното население на континента, 40% са бедните, много бедните и просяците;

- само 10% от населението (т.е. около 38 млн. души) могат да се похвалят с постоянна покупателно способност.

Би трябвало да сме наясно, още колко време в Латинска Америка може да се запази подобно положение, лишено от легитимна основа, при което юздите на управлението са в ръцете на ангажираната олигархия, действаща в зависимост единствено от собствените си интереси. Както и докога, елитът ще се придържа към икономически модел, обричащ на глад немалки слоеве от населението, или пък дали латиноамериканските народи още дълго ще търпят подобна несправедливост?

Всички тези въпроси, както и много други, ще си останат без отговор, ако на континента не се формира независимо и суверенно наддържавно образувание, което да осъществява противоположна на сегашната политика. Впрочем, и от гледната точка на международната стратегия, Южна Америка трябва да предложи друг модел на развитие, в сравнение с този, който се опитват да и натрапят.

Но нека преминем към същността на въпроса.

Испанската стратегия

След откриването на Америка от Колумб, на континента навлизат испанските завоеватели, които, при колонизацията на новопридобитите територии, се придържат към двойна стратегия, която включва:

- Стратегията за доминация в региона, заимствана от онази на древните инки. Под контрол се поставят съществуващите пътища, изградени от инките, и водещи към столицата Куско. Не се проектират нови пътни артерии, като испанците се придържат към вече установената от инките стратегия на доминиране над останалите региони и народи на Южна Америка.

- Стратегия за доминация с използване на водните артерии. Испанците използват големите реки Парана, Ла Плата, Парагвай, Уругвай, Ориноко, Амазонка и атлантическото крайбрежие. Към тази стратегия се ориентират и португалците, както и йезуитите, при колонизирането на големите гористи и крайбрежни пространства.

Тези два стратегически подхода са своеобразен предвестник на стратегията, която днес се олицетворява от Андския пакт и Общия южноамерикански пазар (Меркосур). В историографски план, темата заслужава подробен анализ, но обемът на настоящата статия не позволява да го направя.

Стратегията на Новото време

Исторически погледнато, от времето на войните за независимост, стратегията на латиноамериканските държави се разработва, отчитайки силовите линии, по които и Бразилия, и Аржентина опитват да си осигурят достъп до двата океана (Атлантическия и Тихия). От 1816 до 1825, Аржентина наистина разполага с такъв достъп, но заради действията на първия президент на тази страна Бернардино Ривадавия (1826-1827), намиращ се под силното британско влияние, както и със съдействието на нетовия военен министър генерал Карлос Мария де Алвеар, който е убеден англофил по рождение и образование и се придържа към откровено антиболивариански възгледи, страната бива лишена от този си статут.

Получаването на достъп до двата океана, с какъвто разполагат САЩ, е основната причина за съществуването на силовите линии. Така, геополитиката на Бразилия има два основни вектора, насочени към Сантяго и Богота. Основният геополитически вектор на Аржентина пък е насочен към Лима и оттам – към Каракас, пресичайки бразилския вектор. На свой ред, основният чилийски вектор, насочен към Кито и оттам – към Сан Хосе, пресича и бразилския, и аржентинския вектори.

Парагвай и Уругвай не са сред основните играчи в тази „Голяма игра”, защото развитието им винаги е зависело от бразилско-аржентинските противоречия. Подобна позиция може да изглежда морално неприемлива, но, както е добре известно, участниците в реалната политика не се ръководят от моралните категории „добро” и „зло”, а изграждат взаимоотношенията си, на основата на категориите „приятел” и „враг”. Така, след поражението си във войната за излаз на Тихия океан, Боливия изцяло зависи от достъпа си до морските простори през територията на Аржентина (през Бермехо, на Атлантическия океан) и Перу (тихоокеанското пристанище Ило). Още през 1852, аржентинският дипломат Хуан Батиста Алберди определя Боливия като „парадоксална държава”, чиято появата става възможна само със съдействието на Аржентина. От друга страна, Перу поддържа тесни приятелски връзки с Аржентина през цялата си история (нека си припомним, че аржентинският генерал Сан Хосе се сражава за перуанската независимост), но не разполага с политическа тежест в региона. За Еквадор пък би могло да се каже, че тази страна непрекъснато се намира в процес на трансформации, което се отнася и до връзките и с Чили. Накрая, Колумбия, която има излаз и на двата океана, след убийството, през 1948, на популярния местен политически лидер Елиезер Гайтан, се оказва разделена на две: от едната страна са либералите и консерваторите, контролиращи вече над шейсет години държавната власт, а от другата – партиите, ползващи се с популярност сред масите, но изтласкани от властта. Както е известно, в тази страна вече над половин век действат партизаните от марксистката групировка FARС, а самата Колумбия се е превърнала в своеобразно подобие на митичния Кронос, който изяждал собствените си деца. Страната държи печалния рекорд по брой на политическите убийства, както и по убийствата, като цяло. Липсата на сигурност, както и съществуването вътре в държавата (въпреки отчаяните опити на президента Алваро Урибе да игнорира този факт) на териториална база, от която наркогрупировките продължават да водят партизанската си война, правят Колумбия подходящ пример за привържениците на теорията за „пропадналите държави”, използван навремето от Комисията на САЩ за национална сигурност (създадена от Конгреса и известна под името Комисията Харт-Рудман) като повод за въоръжена намеса в тази страна.

Измежду всички латиноамерикански държави, само Венецуела съумя да си извоюва известна свобода на действие, благодарение на запасите си от петрол, но в крайна сметка влезе в остър конфликт с основния си клиент – Съединените щати, тъй като социалдемократическото или социалхристианското крила на местния политически елит, през последния половин век, се грижеха повече за интересите на транснационалните корпорации, отколкото за тези на собствения си народ. Този елит почти напълно игнорира факта, че Венецуела представлява „геополитически мост” между Карибите, Амазонка и Андите и разполага с изключителни геополитически предимства. Защото истината е, че на север Венецуела не граничи с Карибско море, както ни учат в училище. На север тя граничи с Доминиканската република, със САЩ (и асоциираната с тях територия на Пуерто Рико), а също с Холандия и Франция, чрез техните отвъдморски територии. Тоест, страната действително притежава ключово геополитическо положение. Тя разполага с част от огромния басейн на Амазонка, чиято площ е 7 млн. кв. км (имам предвид площта на целия басейн), чрез който стига не само до селвата, но и до други големи реки. Така например, Ориноко и Амазонка образуват гигантска водна артерия, която едновременно е и основната водна артерия на целия южноамерикански континент, и едно от най-големите богатства на планетата - огромни запаси от вода, невероятно богата флора и фауна, както и редица жизненоважни ресурси (вж. доклада на Уго Чавес „Стратегическа визия за положението на Венецуела”, изнесен на Конференцията на Дипломатическата академия в Мадрид, 16.05.2002).

Както вече споменах, политиката на Парагвай и Уругвай зависи от отношенията между Бразилия и Аржентина. Чили пък не влиза в сметките, защото, използвайки езика на реалната политика, „арауканската република” традиционно разграничава съдбата си от тази другите държави от Латинска Америка и няма никакви причини да се надяваме, че тази отшелническа позиция ще претърпи някакви съществени промени в обозримо бъдеще.

Останалите две държави, разположени на територията на Южна Америка, макар и формално да се смятат за независими, всъщност повече наподобяват европейски колониални фактории, особено що се отнася до Суринам. На свой ред Гайана (както е известно, Венецуела претендира за значителна част от нейната територия) е населена с 800 хиляди парии, докарани тук от британците от всички възможни кътчета на земното кълбо (индуси, китайци, монголци, африканци). Подобно „вавилонско стълпотворение” поставя под въпрос дори нормалното ежедневно общуване между гражданите на тази квазидържава, неслучайно от театралното си създаване, през 1966, насам, тя се развива като своеобразна кооперация управлявана от твърда диктатура. Накрая, остава Френска Гвиана, като последен призрак на европейския колониализъм, упорито съпротивляващ се на времето.

Изброените по-горе три „политически недоразумения” не участват, и никога няма да участват в политическия и социалния живот на континента (впрочем, така мислят на само южноамериканците, но и жителите на Карибите) докато не престанат да бъдат марионетки в ръцете на холандци, британци и французи.

Идеята за „стратегическия ромб”

Тук предлагам нова стратегия за Южна Америка, базираща се т.нар. „теория за стратегическия ромб” и целяща частичната замяна на досегашните геополитически вектори на напрежение. Тя е съобразена с принципите на реалната политика и взема предвид избора на Мексико в полза на ALСA и съгласуването на действията му с тези на останалите държави от Централна Америка и Карибския басейн (с изключение на Куба), намиращи се под влиянието на САЩ.

За начало, следва да се откажем от универсалния и абстрактен „латиноамериканизъм”, който е много приятен за слуха, но се оказва съвършено неефективен при формулирането на нова политика за целия латиноамерикански континент. Да се говори днес за единна Латинска Америка, означава не просто да се прави концептуална грешка (защото подобно нещо просто не съществува), но и да се демонстрира пълна липса на геополитически усет. Тоест, става дума за опасна самозаблуда и откъсване от реалността. Терминът „латиноамериканизъм” е още по-универсален от понятието за „човечество”, което, ако използваме думите на Киркегор, „няма нито ръце, нито крака”. Или както казва Прудон: „щом чуя, че ми говорят за „човечеството”, веднага ми става ясно, че искат да ме излъжат”.

Реализацията на Новата стратегия за Южна Америка е възможна само на основата на съществуващите в региона реалности. Което, разбира се, не означава, че някои южноамерикански народи ще останат встрани от този процес. Напротив, тяхното участие в този геополитически проект ще увеличи шансовете им да повлияат върху политиката на техните собствени правителства. Най-ярък пример за подобна Нова стратегия е тази, лансирана през 50-те години на ХХ век от Хуан Перон, който заявява на, провелата се през ноември 1953 в Националната военна академия на Аржентина закрита конференция, че: „следва да се откажем от предишната стратегия на дъгата, свързваща Рио де Жанейро със Сантяго и да формулираме нова стратегия за Латинска Америка”. На същата конференция, генералът предлага, като първа стъпка на новата стратегия, създаването на митнически съюз, основаващ се на принципите на свободната търговия, между Аржентина, Бразилия и Чили. Очевидно е обаче, че този амбициозен проект значително е изпреварил времето си, да не говорим, че има изключително могъщи противници, затова едва ли трябва да се учудваме, че през 1954 (т.е. само година по-късно) бразилският диктатор Жетулио Варгас се самоубива, чилийският президент Ибанес дел Кампо изпада в изолация, а след още две години и самият Перон е принуден да се отправи в изгнание.

За да може едно политическо действие да даде резултат са необходими три неща: хора, средства и действия. Южна Америка има повече от достатъчни човешки ресурси, средства също вече не липсват, а що се отнася до действията, след като Уго Чавес пое властта във Венецуела, през 1999, слагайки край на 40-годишното управление на социалдемократите и социалконсерваторите, по пътя на радикалните реформи поеха и доста други държави от континента.

И така, анализирайки всички аргументи за и против, предлагам на вниманието на читателите идеята си за „стратегическия ромб”, който да съедини Буенос Айрес – Лима – Каракас - Бразилия (т.е. Аржентина, Перу, Венецуела и Бразилия) и да се превърне в гръбнак на новата геполитическа стратегия за Южна Америка.

Реализирането на тази идея ще позволи формирането на Голямо геополитическо пространство с излаз, както на Тихия, така и на Атлантическия океан, разполагащо със значителни човешки ресурси, хомогенно в лингвистично отношение и традиционно идентично. Едно Голямо геополитическо и геоикономическо пространство, притежаващо достатъчно големи запаси от най-необходимите ресурси (енергоносители, полезни изкопаеми, зърнени култури, мед, флора и фауна). Сред полезните изкопаеми, в частност, можем да посочим големите запаси от мед, цинк, злато, магнезий, 90% от световните запаси на ниобий и 96% от тези на волфрам и титан, които са незаменими в производството на ядрени ракети и космически кораби.

Предимството на това Голямо пространство е, че са налице всички предпоставки за формирането му и то няма да бъде поредната креатура ex nihil, при условие, че създаването му стане под патронажа на латиноамериканския общ пазар Меркосур, учреден с Договора от Асунсион от 1991 и успешно функциониращ вече 18 години. В полза на подобна инициатива говори и целият опит на Андския пакт. Тя се основава на идеологическите принципи на Голямото Отечество, така, както са го виждали преди 180 години Боливар и Хосе Сан Мартин.

Южноамериканското континентално пространство

Островният континент, какъвто представлява всъщност Южна Америка, заема площ от почти 18 млн. кв. км, с население над 380 млн. души, повечето от които живеят в крайбрежните зони, където са разположени и основните делови центрове, с изключение на сравнително младата Бразилия.

Както отбелязва преди трийсетина години венецуелецът Хосе Куриел Родригес, „Огромното континентално пространство на Южна Америка, включва басейните на три велики реки Амазонка, Ориноко и Рио де ла Плата, като е 1,5 пъти по-голямо от това на Съединените щати” (Curiel Rodrigues, Jose, Pensando en Venezuela, Cultural Venezolana, Caracas, 1978, p.23). Огромната територия в рамките на този неправилен ромб, който геометрично изразява лансираната тук идея, е практически незаселена, или слабо заселена, и в този смисъл илюстрира политиката на доминиране на държавите-хегемони, посредствон реализирането на теорията за т.нар. „ограничен суверенитет” или чрез изкупуването на огромни територии от чужди компании.

Както правилно отбелязва известният южноамерикански геополитик Адолфо Кутудхян: „В сравнение с Азия или дори с Африка, нашият субконтинент представлява огромно празно пространство и това е геополитическа даденост. Южна Америка все още е континент, заселен предимно по крайбрежието, и ние едва сега усвояваме центъра на своята територия. Това води до геополитическо и икономическо съперничество в процеса на укрепването и  развитието на латиноамериканските държави. В крайна сметка, може да се окаже, че нашето „Ел Дорадо” се намира във вътрешността на континента” (Koutoudjan, Adolfo, Geopolitica Sudamericana, revista “Octubre Sudamericano”, 2000)

Сред най-големите богатства на това „ядро” на южноамериканския континент следва да посочим 30% от световните запаси от питейна вода, както и неизчислимите му хидроресурси. Освен това, тук се намират една трета от вечнозелените гори на планетата.

Преди всичко обаче, трябва да отбележим взаимната връзка между водните пътища, които използват още испанските конкистадори, през ХVІ век, и които се съхраняват през следващите пет века в първоначалния си вид.

Връзката между Ориноко, Амазонка и Рио де ла Плата позволява навигацията от Буенос Айрес до Каракас, както и от изток на запад, като на три места е налице излаз до двата океана. Така, системата Ориноко – Мета позволява излаз както към Тихия, така и към Атлантическия океан, в участъка между Пуерто Буенавентура (Колумбия) и Пуерто Ордаз (Венецуела), като включва 1866 км водни и 779 км автомобилни пътища. На свой ред, системата Амазонка – Путумайо свързва бразилскоко пристанище Белем с еквадорското Сан Лоренцо, като включва 4535 км водни пътища, 230 км шосета и 549 км железопътна линии.

Алтернативната транспортна сиистема Амазонка – Мараньон пък свързва Белем с перуанското тихоокеанска пристанище Чиклайо, като включва 4796 км водни пътища и 700 км железопътни линии.

Освен това, разполагаме с излаз на Атлантическия океан, през боливийската столица Ла Пас и реките Бени, Мадейра и Амазонка. А да не забравяме и връзката с транспортната мрежа на Перу, през провлака Фитцкаралд (3 км). По-горе вече споменах връзката Север – Юг и обратно (през системата на реките Ориноко, Касикуаер, Рио Негро, Амазонка, Мадейра, Маморе, Гуапоре, Парагвай, Парана и Рио де ла Плата). Връзката между реките Парагвай и Гуапоре е възможна, благодарение притоците на реките Агуапе и Алегре, пресичайки Лагуна Ребека и Барбадос. Впрочем, всичко това е подробно описано в изследването на братята Георгеску „Южноамериканските реки като интеграционен фактор” (Georgescu Paul & Constantino, Los ríos de la integración suramericana, Caracas, 1984). Всичко това позволява да се твърди, че водното съобщение между Венецуела, Колумбия, Перу, Еквадор, Бразилия, Боливия, Парагвай, Уругвай и Аржентина (т.е. между девет от десетте южноамерикански държави) е напълно постижимо, стига разбира се въпросните страни да положат поне минимални усилия за реализацията му.

 

* Авторът е известен аржентински философ и геополитик, професор в Университета на Буенос Айрес. През 1973-1974 е министър на труда и социалните грижи в последното правителство на генерал Перон.

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017