02
Вт, Юни
24 New Articles

Безработицата в периферните български общини като геополитически проблем

брой2 2009
Typography

В навечерието на глобалната финансово-икономическа криза, която междувременно вече се стовари и върху България, Националният статистически институт (НСИ) отчете, за 2007, средно равнище  на   безработицата за цялата страна от 7.75%. В сравнение с редица други европейски страни, то беше оценено като „сравнително благоприятно”. Което, поне на пръв поглед, не дава основания за разгръщането на активен обществен диалог на тази тема. Когато обаче, това равнище се разглежда териториално – т.е. по области и общини, се очертават диспропорции в твърде неблагоприятен диапазон, които ускоряват застаряването и стопяването на населението от българския етнос (1) и обезлюдяване на периферните територии.

С най-неблагоприятна роля  в  тази  насока се изявява столицата София, за която се отчита равнище на безработица, към 2007, от само 1.75%. Което е и основната причина за постоянната миграция на население от другите селища, общини и области, към столицата, включително и с цел постоянно заселсване. В същото време, въпреки че проблемите на София ежедневно присъстват и се дискутират в националните медии, за причините за  нарастването  й  почти не става дума.

Когато този въпрос все пак се повдига, Столична община обикновено се задоволява да реагира с формалната констатация, че трябва да се спре притокът на население. Без обаче да си направи труда да посочи, как точно би могло да стане това.

Вместо активното осъществяване на практически мерки за преодоляване ролята на София като „национална демографска топилня”, столицата продължава да се разширява хаотично и във всички посоки – хоризонтално (като на националните и световни имотни борси масирано се предлагат терени за строителство на жилищни и други обекти), а вече и вертикално – чрез изграждането на небостъргачи и нов правителствен център.

На областно равнище, констатираме, че 19-те централни областни общини могат да се похвалят с равнище на безработица, което е по-ниско от средното за страната (за 2007), т.е. под 7.75%:

 

Централна

областна

община

Равнище

на безработица

(в %)

С най-висока безработица общини в

същата област

1.

Бургас

1.62

Сунгурларе 11.17 %, Руен 9.95 %

2.

София

1.75

/Софийска област/ Долна баня 19.07 %,

Самоков 15.03 %

3.

Варна

2.71

Дългопол 19.13 %, Вълчи дол 19.74 %

4.

Габрово

3.33

Дряново 8.26 %, Трявна 6.29 %

5.

Русе

3.88

Ветово 27.4 %, Ценово 15.78 %

6.

Велико Търново

4.39

Полски Тръмбеш 21.57 %, Стражица 21.31 %

7.

Благоевград

4.45

Якоруда 25.74 %, Белица 21.43 %

8.

Стара Загора

4.49

Братя Даскалови 25.37, Николаево 22.62 %

9.

Добрич

4.57

Генерал Тошево 17.91 %, Добрич /селска/ 15.50 %

10.

Шумен

4.93

Каолиново 42.40 %, Никола Козлево 39.51 %

11.

Перник

5.12

Трън 19.11 %, Земен 18.74 %

12.

Плевен

5.44

Кнежа 19,26 %, Никопол 17.83 %

13.

Кърджали

6.11

Джебел 16.83 %, Ардино 15.98 %

14.

Пазарджик

6.62

Велинград 24.07 %, Лесичево 19.38 %

15.

Ямбол

6.75

Стралджа 18.41 %, Болярово 16.39 %

16.

Пловдив

6.76

Садово 19.14 %, Кричим 18.31 %

17.

Враца

6.89

Борован 36.62 %, Хайредин 27.91 %

18.

Монтана

7.28

Якимово 31.56 %, Вълчедръм 29.94 %

19.

Силистра

7.73

Кайнарджа 33.75, Главиница 20.53 %

 

От тази група области, с най-широк диапазон е Шуменска област, където периферните общини – Каолиново и Никола Козлево са с десет пъти по-висока безработица.

Безработицата в Бургаска област е по-малка дори и от тази в столицата. Което се дължи най-вече на туристическото развитие на Южното Черноморие. Заетото население обаче е концентрирано по морския бряг, докато в задземието му обезлюдяването на територията, за някои общини, е сред най-високите в страната – както е например в община Малко Търново.

Пак по тези причини, сходно е и положението във Варненска област, където периферните общини имат равнище на безработица седем пъти по-високо, отколкото централната областна община. Що се отнася до Габровската община, причината за по-малката разлика в заетостта между периферните и централната община е най-вече във вече силно напредналия процес на застаряване на населението и обезлюдяване на периферията.

Въпреки сравнително по-ниското равнище на безработица,  в общините  на областните центрове (т.е. в областните градове), по-обхватните сравнения показват, че и те, подобно на столицата София, са се превърнали в своеобразни „демографски топилни”, защото, привличайки заселници от периферните общини, те, всъщност, не увеличават численосттта на населението си. Спрямо най-високата численост на населението им, от 80-те години на миналия ХХ век, днес (т.е. през 2007, от когато датират статистическите данни) абсолютно всички измежду тези областни центрове не демонстрират увеличение. Те просто стопяват населението си. Единственото изключение засега е столицата, която обаче, също „върви” към такова състояние, поради по-силното темпо на стопяване и снижаване на естественото и възпроизводство.

Втората група областни общини, с равнище на безработица по-високо от средната за страната, за 2007 (7.75%), включва осем общини:

 

Централна областна

община

Равнище

на безработица

(в %)

С най-висока безработица общини в

същата област

1.

Търговище

11.82

Антоново 32.22 %, Омуртаг 28.78 %

2.

Сливен

8.99

Котел 13.67 %, Твърдица 10.36 %

3.

Смолян

8.80

Борино 22.06 %, Девин 18.03 %

4.

Видин

8.74

Димово 36.86 %, Ружинци 36.07 %

5.

Хасково

8.49

Маджарово 16.99 %, Стамболово 14.61 %

6.

Кюстендил

8.33

Невестино 16.49 %, Бобошево 10.16 %

7.

Разград

8.17

Самуил 32.23 %, Лозница 19.66 %

8.

Ловеч

7.79

Угърчин 21.15 %, Ябланица 20.45 %

 

Сред различията, които се очертават между областната централна община и периферните общини в тази група, следва да подчертаем, че тук с по-голяма сила се изявява обезлюдеността и застаряването на населението, особено в по-малките села.

Показателят „равнище на безработицата”, за общините с минимална гъстота на населението, постепенно губи значението си,  поради спадане дела на хората в трудоспособна възраст.

Общините, които, през 2007, са имали гъстота под 10 души на кв.км и са почти без по-младо население, са:

 

Община

Души на кв.км.

Брой население към 2007

Център

Област

1.

Трекляно

Кюстендилска

4.3

1111

2.

Малко Търново

Бургаска

5.1

4004

3.

Болярово

Ямболска

6.9

4616

4.

Чупрене

Видинска

7.3

2399

5.

Маджарово

Хасковска

7.7

1909

6.

Невестино

Кюстендилска

8.0

3533

7.

Ивайловград

Хасковска

8.7

7092

8.

Трън

Пернишка

9.0

5173

9.

Макреш

Видинска

9.3

2129

10.

Батак

Пазарджишка

9.6

6489

 

Други 37 общини имат гъстота на населението до 20 д/кв.км, като всички те са са периферни, спрямо централните областни общини.

В условията на демографски срив на основния етнос у нас – българският, осреднените статистически данни формират невярна представа. Например, при средногодишно стопяване на населението на страната със средно 40 хиляди човека, за българския етнос то е  с над 60 хиляди.

Измежду европейските страни, в подобна криза на депопулация,  през 30-те години на миналия век, се е намирала Франция. След Втората световна война обаче (до 1960), тя успя да нормализира демографското си развитие, като цялата и държавна политика беше подчинена на тази цел. Процесът е подробно анализиран и илюстриран във великолепната монография на известния френски географ Жан-Франсоа Гравие (1915-2005) „Париж и френската пустиня” (2), която през периода, когато се реализираше тази политика, претърпя три актуализирани издания (през 1947, 1958 и 1972).

У нас, опити в това  направление са правени от 1970 г. насам.  Те обаче не дадоха  резултат, нито пък доведоха до появата на някакви  регулиращи държавни документи. А с такива разполагат всички европейски страни. Сред тях, най-голяма роля се възлага на държавно-устройствените схеми за развитие на икономиката, чрез сравнително равномерно и адекватно използване на територията, за дългосрочно и с национален обхват развитие на инфраструктурата и т.н.

У нас първият План за териториално разположение на производителните  сили беше  съставен и приет през 1972, но си остана неприложен на практика, поради отчайваща неграмотност и местнически субективизъм. По-късно се продължи към същата цел с приемането на Единен териториално-устройствен план, регламентиран за приложение заедно с ново административно деление, в което общините бяха заменени от    селищните системи. Усилията за реализацията им се проточиха цели три години, тъй като чрез тях се посягаше на партийно мотивирания субективизъм, който, в крайна сметка надделя и не допусна да се спре концентрирането на населението в окръжните центрове.

От политическите промени през 1990 насам, се издаваха няколко „указания”, как да се състави нов териториално-устройствен план. Но, въпреки решителното време и националната нужда от него, той се бави вече десет години. Впрочем, истината е, че такъв план въобще не е започнал да се съставя.

В дългогодишния диалог на България с нейните съседи (за излаза ни на Бяло море, с Гърция; за жп връзката Гюешево-Куманово, първоначално с Югославия, а сега с Македония; за мястото на бъдещите дунавски мостове и т.н,), страната ни може да аргументира исканията си и да защити интересите си, позовавайки се на План за устройството на националната територия.

В историята на новата българска държава, именно липсата на геополитически познания, беше сред причините, на 16 юни 1913, България да се хвърли така необмислено в т.нар. Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна война (на страната на Централните сили), в резултат от което загуби излаза си на Бяло море, Македония, Източна Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини. Откъсването им от националната територия, „затвори” България за преки междудържавни контакти и стопански просперитет, силно ерозира националната  идентичност и лиши страната ни от основните й геополитически  шансове.

Днес, почти век по-късно, със съжаление констатираме, че тези геополитически шансове още не се познават и, в преобладаващите случаи, не се използват. Дори и след като настъпилите в България, в началото на 90-те години, политически промени, „развързаха” ръцете ни за провеждането на ефективна геополитика, българския елит все още не показва почти с нищо, че действително е способен на това. Липсват му познания за ефективното използване на природо-географското  положение за напредъка на страната ни.

Днес, пряко отговорен за съставянето на План за устройството на националната територия е Центърът за териториално развитие. А изготвянето на такъв план е основна предпоставка за формиране комплексна фундаментална позиция на страната ни, която да и даде възможност да води равностоен диалог със съседните (и не само) държави.

Многогодишното закъснение за съставянето на План за устройство на територията налага да се даде приоритет на териториално-селищната диспропорционалност, т.е. на целенасочената политика за сближаване равнището на безработицата в отделните общини и  населени места. Разбира се, като неразделна част от въпросния План.

Пред лицето на топяшото се население, принадлежащо към основния държавен етнос, и ускореното му застаряване и на фона на задълбочаващият се процес на обезлюдяване на територията, нуждата от регулиращи и строго спазвани териториално-устройствени документи е от съдбоносно значение. По-нататъшното й пренебрегване може да се окаже гибелно за държавата ни.

5 февруари, 2009

Бележки:

  1. Другите два основни етноса от населението в България – турският и особено ромският (циганският), увеличават числеността си, поради по-високото естествено възпроизводство.
  2. Gravier J-F., Paris et le désert français, le Portulan, In-8 , 421 p., Paris, 1947.

 

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020