28
Нед, Ное
6 Нови статии

Краят на илюзиите и голямото завръщане на Историята

брой6 2008
Typography

Робърт Кейган, Завръщането на историята и краят на мечтите, 144 с., „Обсидиан”, София, 2008.

Наскоро още един световно известен американски неоконсерватор (и сътрудник на Фондация Карнеги) Робърт Кейгън, изненада българските читатели с поредния си бестселър, този път носещ песимистичното заглавие „Завръщането на историята и краят на мечтите”. Всъщност, това заглавие казва всичко: според Кейгън, историята въобще не свършила с падането на Берлинската стена, през 1989 (както обяви, през 90-те, друг американски консервативен мислител – Френсис Фукуяма). Тезата , или по-скоро „мечтата”, че идеалите на либералната демокрация и пазарната икономика са удържали триумфална победа над всичките си конкуренти, се оказа илюзия. Този факт бе очевиден от доста време насам, но беше необходимо известно време за да се очертаят окончателните контури на картината. В своя изключително интересен и ясен анализ, Кайган прави тъкмо това, а картината, която рисува, се оказва твърде тревожна за Запада, като цяло, и за Съединените щати, в частност. Според автора, победите на либералните демокрации над фашизма и комунизма, през ХХ век, нито са били неизбежни, нито могат да се приемат за окончателни. През последните години, възходът на големите автократични сили, както и на реакционните сили на ислямския радикализъм, ерозират либерално-демократичният световен ред и със сигурност ще продължат да го отслабват и в бъдеще.

Кейган смята, че онова, което е заменило двуполюсния свят от времето на студената война, е своеобразен хлабав (и, в редица аспекти, доста по-нестабилен) триъгълник, чиито „ъгли” се формират от демокрациите, автокрациите и недържавното ислямистко движение. Групата на демокрациите обединява САЩ, страните от ЕС, Япония, Индия, Бразилия и други държави, повечето от които, според автора, са склонни да признаят американското лидерство. Сред основните автокрации, той поставя Русия и Китай, като всяка от тези държави подкрепя различни по-малки автокрации из целия свят. На свой ред, радикалният Ислям, независимо че не разполага с мощта и възможностите на първите две групи, представлява достатъчно опасен и дестабилизиращ фактор, който, макар че в крайна сметка е обречен на провал, преди това може да нанесе много съществена вреда.

В този модел, разбира се, се забелязват определени асиметрии. Така, САЩ подкрепят някои автокрации в Близкия изток, да не говорим, че икономическите връзки между най-могъщите демокрации и автокрации са много тесни, пример за което е взаимното проникване на американската и китайската икономики, както и зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки. Но, в дипломатическата игра, споделените интереси и вражди на очертаващите се нови блокове играят ролята на центростремителни сили, обединяващи ги в името на защитата на общите интереси. „На практика – подчертава Кейган – днес е налице глобална конкуренция между различните ценностни системи и модели на развитие, която протича сравнително мирно”. Паралелно с нея обаче, се очертава и едно не толкова мирно и доста по-опасно съперничество – за власт, влияние и, в крайна сметка, за хегемония.

В книгата си, Кейган предлага проникновен и впечатляващо дълбок анализ на природата и аспирациите на всеки от основните световни „играчи”. И в същото време доказва, че мечтата за „края на историята” се основава върху погрешната презумпция, че държавите и нациите се движат към един „постмодерен” свят, в който (както самият той посочва) „развитието на събитията ще се определя по-скоро от силата на аргументите, отколкото от аргументите на силата”. Моделът за този нов свят е Европейския съюз, в който държавите-членки доброволно споделят част от суверенитета си, съкращават военните си бюджети и действат на основата на консенсуса. Кейган обаче подчертава, че останалата част от света (и най-вече Китай и Русия) следват по-скоро характерния за ХІХ век национализъм и вярват, че силата (икономическа, но най-вече военна) е определяща за статута на една държава и най-сигурния гарант на нейните интереси. В тази връзка, авторът стига до извода, че „китайците и европейците живеят в различни векове”.

В основата на това развитие стоят и чисто психологически причини: „националната гордост”, честта, желанието да се преодолеят неблагоприятните последици от някогашната икономическа и политическа слабост, колониална експлоатация или военни поражения, наред с усещането за изгубената стара слава, са сред мотивите, определящи поведението на Китай, Русия, Индия, Иран и множество по-малки „играчи”. Впрочем, Кейган има основание да напомни, че идеите за честта, статута и националната гордост се оказват толкова по-важни фактори в международната политика, колкото по-сериозни са икономическите проблеми, или пък тези свързани със сигурността, на една или друга държава.

Голямата грешка на Фукуяма

Но най-голямата грешка на привържениците на тезата за „края на историята” е, че според тях икономическата либерализация и ръст задължително водят и до политическа либерализация. Възходът на Китай и Русия през последните години ясно доказа, че това просто не е вярно. И двете държави ни демонстрират, че икономическият просперитет и националната мощ могат по-скоро да консолидират, отколкото да ерозират, автократичното управление, защото и в двата случая, за огромната част от обществото, положителната промяна в жизненото равнище не поражда никакво желание за по-голяма политическа активност, още по-малко пък за борба за повече демокрация. Това е пример, който може да изкуши и доста други държави да го последват.

Както отбелязва Кейган, Китай съумява да извлече необходимата поука от горчивия руски опит с „усвояването” на демокрацията от западен тип. След трагичните събития на площад „Тянанмън”, Пекин безпощадно смаза вътрешната опозиция и спокойно изчака протестите на международната общност да заглъхнат и Западът да възстанови нормалните отношения с комунистическия режим. Две десетилетия по-късно Китай е регионална свръхсила с мощна и просперираща икономика. За разлика от китайците, по времето на Горбачов и Елцин, Русия се „отвори” към Запада и опита да възприеме неговия демократичен модел. В резултат от това обаче, политическата и мощ беше много сериозно ерозирана, а икономиката и рухна. Путин реши да поправи тази „грешка” и последиците са налице – днес Европа става все по-зависима от мащабните руски петролни и газови ресурси.

В същото време Путин (без значение, какъв точно пост заема в кремълската йерархия) даде ясно да се разбере, че не одобрява разширяването на НАТО и ЕС чак до границите на Русия. Той обяви за грубо нарушение на международното право, както акцията на НАТО в Косово, така и войната в Ирак, нито една от които не бе санкционирана от ООН. Причината е проста – Москва винаги може да използва правото си на вето в Съвета за сигурност, за да осуети онези действия на западните демокрации, които не приема, но не може да контролира действията на НАТО и ЕС.

Впрочем, Китай представлява още по-сериозен проблем за Запада. „Всеки ден – твърди в книгата си Кейган – китайската армия се готви за война със САЩ заради Тайван”. Пекин не крие, че се стреми да се превърне в регионален хегемон в Азиатско-Тихоокеанската зона, което означава, че в определен момент (и в определени граници) той неизбежно ще влезе в открит конфликт с Япония и САЩ. При това, Тайван съвсем не е единствената „гореща точка”, такъв е и енергийният проблем. Както посочва Кейган, Китай е буквално ненаситен за енергоносители (макар да забравя да посочи, че този енергиен глад, потенциално, е сред най-дестабилизиращите фактори на международната сцена). Китайците изграждат дълбоководни пристанища в Пакистан и Мянма (и това са само два от планираната верига от портове между китайските брегове и тези на Източна Африка) за да гарантира сигурността на петролните си доставки от Близкия изток, в същото време китайските претенции за островите Спратли в Южнокитайско море, както и спорът с Япония за континенталния шелф в Източнокитайско море, също са „енергийно мотивирани” (като не става дума само за петрол, а и за природен газ).

Друга болезнена тема са оплакванията на китайските съседи, във връзка с мащабните замърсявания, предизвикани от бурно развиващата се индустрия на страната (на всеки десет дни там влиза в действие нова ТЕЦ, работеща на въглища). Китай обаче вижда в тях само поредния опит да бъде ограничен икономическия му растеж.

„Демокрациите” и „автокрациите” като геополитически съперници

Според Кейган, автокрациите имат важно предимство пред демокрациите, най-малкото в едно отношение. И то е, че демокрациите сменят правителствата си на всеки няколко години, в резултат от което се променя (поне частично) и външната им политика. Докато автокрацията може спокойно да изчака тази промяна, възползвайки се максимално от нея. Освен това, както твърди Кейган, демокрациите имат склонност да прощават твърде бързо прегрешенията на съперниците си. А причината за това е, че те просто са твърде зависими от онова, което автокрациите им доставят (и без което вече не могат) – например евтините китайски стоки или руските енергоносители.

Всъщност, ако има нещо, което демокрациите да могат да направят (освен да формират т.нар. „концерт на демокрациите”, както предлага в книгата си Кейган) за да прокарват успешно общите си интереси – е да открият достатъчно ефективни заместители на петрола и природния газ, при това трябва да го направят достатъчно бързо и мащабно. Според Кейган, именно зависимостта от енергоносителите, добивани в нестабилни и неприятни райони на планетата, е онзи фактор, който въвлича демокрациите в потенциално опасни и съвсем реални конфликти.

В края на книгата си, авторът стига до извода, че най-голямата заблуда на нашето време е вярата, че либералният ред се крепи на триумфа на идеите си за човешкия прогрес. Веднага след това обаче той парадоксално заключава, че „разбира се, идеите за либералната демокрация и свободния пазар са много силни, затова, в дългосрочен план и ако не се намесят други фактори, те би следвало да надделеят над алтернативните визии за света”. Но, ако това е вярно, защо в същото време се определя и като „заблуда”? Кейган смята, че либералните идеи ще надделеят, защото носят материални блага и, което е по-важното, апелират към „най-важния аспект на човешката природа – стремежът към лична свобода, признание, свобода на мисълта и съвестта”. Може би по отношение на западните интелектуалци това действително е вярно. Само че, както го показва и самият Кейган в последната си книга, материалното благосъстояние може да бъде резултат и от една недотам либерална икономика. От друга страна, за много голяма част от света, традиционните ценности, религиозните вярвания, или дори желанието за силна власт и повече сигурност, изглеждат не по-малко привлекателни. В много отношения, анализът на Кейган е реалистичен, макар че изводите в него са откровено песимистични (поне от гледна точка на западната либерална демокрация). Въпреки малкия обем на книгата му, в нея се съдържат доста интересни тези: за уязвимостта на Източна Европа например, или пък за Иран, ислямизма, Индия и Япония, както и за бъдещето на ЕС. Впрочем, понеже Кейган не без основание отбелязва, че докато Европа не реши вътрешните си проблеми и не постигне необходимото единство, няма как да стане един от световните лидери (той дори казва, че би „предпочел през ХХІ век в световен лидер да се превърне Европа, а не Русия на Путин или Китай на Ху Цзинтао), следва да посочим, че сред причините за липсата на единство в ЕС и продължаващото разминаване между т.нар. „Стара” и „Нова” Европа, е и политиката на сегашната неоконсервативна администрация на САЩ, която съзнателно го поощрява. А, както е известно именно Робърт Кейган е сред най-известните идеолози на съвременния американски неоконсерватизъм.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021