Нашумелият напоследък американски експерт по международни отношения Параг Хана е роден през 1977 в Канпур, Индия. Завършва международни отношения в Джорджтаунския университет и Свободния университет в Берлин, където получава магистърска степен по проблемите на сигурността. Защитава докторска степен в London School of Economics.
Работи като анализатор в изключително влиятелния Съвет за международни отношения, Световния икономически форум и Института Брукинг. Параг Хана е директор на Инициативата за глобално управление към Американската стратегическа програма в New America Foundation (един от водещите „мозъчни центрове” в САЩ). През 2007 е геополитически съветник на американските специални части в Ирак и Афганистан, а през 2008 е съветник по външната политика на кандидата за президент от Демократическата партия Барак Обама.
Хана е автор на много статии във водещи американски издания и редовен участник в различни телевизионни програми. През март 2008 се появи книгата му „Вторият свят: Империи и влияние в новия глобален ред”. Според него, към т.нар. „Втори свят” днес принадлежат страни, като Индия, Китай, Бразилия и други, чиито характеристики са типични едновременно за Първия и за Третия свят.
-В книгата си давате нова дефиниция на понятието „Втори свят”. Всъщност, какво представлява Вторият свят и, какво е стратегическото значение на държавите, които принадлежат към него?
-Тук има два важни момента. Налице е стратегическото разбиране за „Втория свят”, останало от времето на студената война, когато към него причисляваха т.нар. социалистически държави. Днес обаче се е наложила една не-идеологическа или по-скоро антиидеологическа менталност, която се разпростира не само върху цялата Евразия, на и върху целия свят. Това е една от стратегическите характеристики на новия „Втори свят”, а именно – желанието да играеш на страната на всички и едновременно – да си гарантираш собствено място под слънцето. Целта на тези държави е планомерно да подобряват взаимноизгодните си отношения с най-силните геополитически играчи, каквито са САЩ, Китай и Европейския съюз.
Обикновено говорим за Първия и Третия свят, като имаме предвид индустриално развитите държави, противопоставяйки ги на развиващите се страни. Къде обаче да поставим държавите, намиращи се някъде по средата? Струва ми се, че този термин би бил полезен по отношение на страните, които не са просто по средата на пътя между Първия и Третия свят, но притежават характеристики и на двата. В тази група можем да включим държавите, притежаващи т.нар. „смесени” (развити и развиващи се) зони, в рамките на своите граници, както и онези, за които са характерни търканията между победители и победени. Става дума за страни, които се обозначават с един особен термин – „антиимпериалистически”. Макар че, според мен, този термин е доста двусмислен.
-В книгата си твърдите, че в момента на планетата има три „империи”, които си съперничат за господството в света. В същото време, за разлика от някои други анализатори, не включвате сред тях Русия.
-Русия не е супердържава. Според мен, към днешните империи спадат ЕС, САЩ и Китай. Русия действително е сред най-силните страни на планетата, тя продължава да е велика държава. Но, по редица ключови показатели, тя е на едно и също ниво с Индия и Япония.
Супердържавата, по дефиниция, има глобален обхват, т.е. световно влияние и глобални амбиции. Статутът на супердържава означава, че тя влияе върху вземането на решения едновременно по целия свят. Русия вече не се стреми към това. Тя преследва определени регионални задачи, които без съмнение са много важни, както за Източна, така и за Западна Европа и Далечния изток, но не и за целия свят. Затова не включвам Русия сред имперските супердържави.
-Твърдите, че САЩ постепенно губят битката за „Втория свят” с Китай и Европа. Каква е причината за това?
-Относителната загуба на световното лидерство от страна на САЩ е факт. Мисля обаче, че трябва да погледнем по-дълбоко. Книгата ми е своеобразно пътуване из страните от „Втория свят”. Искам да покажа, как САЩ преследват целите си по отношение на „Втория свят”, сравнявайки ги със стратегията на Китай и Европа. Съвсем съзнателно поставям тези три държави на едно и също ниво.
-Един от регионите, в който изброените от Вас супердържави усилено се конкурират за влияние напоследък, е Централна Азия. Кой печели и какви стратегии се използват?
-Трябва да признаем, че в момента, с определено предимство разполага Китай. Разбира се, благодарение на икономическото положение и политическата си история, Русия, по наследство, разполага с мощен контрол върху лидерите на постсъветските републики, повечето от които са бивши съветски „апаратчици”, като например Назарбаев. Важна роля в случая играе и руският език. Не по-малко важни са все още и икономическите отношения на Кремъл с етническите диаспори на имигрантите от въпросните страни, живеещи в Русия. Така че, в случая, става дума за наследени предимства на Руската Федерация, които, според мен, постепенно ще изчезнат, едно след друго.
Един от факторите за това е демографският: става дума за притока на китайско население в Русия. Не по-малко важна е ролята на китайския износ. Друг фактор е изграждането на нови тръбопроводи: много държави и най-вече Казахстан, се стремят да изнасят ресурсите си в различни направления. Китай вече строи два тръбопровода от Казахстан.
Освен това, Пекин придоби важна дипломатическа роля в региона, с помощта на Шанхайската организация за сътрудничество, в която има водещи позиции по ключовите въпроси, като започнем от охраната на границите и свършим с борбата с тероризма. ШОС се превърна в основната регионална организация на Централна Азия по много широк кръг въпроси.
Китай граничи с много повече централноазиатски държави, отколкото Русия (тя граничи само с една), да не говорим, че граничи и с Пакистан и Афганистан. Тоест, в чисто географски план, е налице тектонична промяна. Днес Централна Азия изглежда съвсем различно – тя вече не е „съветска зона”.
-Твърдите че Русия е „последната неопределила се държава от Втория свят”. Какво имате предвид?
-Нещата опират до това, че Русия продължава да е най-голямата държава в света. Както вече споменах, тя все още влияе много сериозно, както върху Европа и Китай, така и върху Евразия. Онзи, който се занимава с геополитика, познава тезите за „хартленда” и за това, че „който контролира хартленда, контролира Евразия, а който контролира Евразия, контролира света”. Последната фраза е на сто години, затова не се опитвам да я представям за „мантрата на ХХІ век”. Убеден съм обаче, че заради съвършено уникалните си природни ресурси, стратегическото си положение и търговските пътища, съединяващи Изтока и Запада, Русия си остава най-голямата историческа „награда” за имперските сили. Наричам я „награда”, защото, според мен, тя не е глобален играч. Наясно съм, че подобно твърдение е много спорно. Обърнете внимание обаче върху факта, че никой днес не говори за евентуална руска доминация по отношение на Китай. Напротив, мнозина, включително и аз самият, прогнозират обратната тенденция през следващите 50-60 години.
Същото може да се каже и за отношенията между Русия и ЕС. Въпреки високите цени на петрола и възможностите на „Газпром” да манипулира Източна Европа, не може да не признаем, че Русия силно зависи от европейските инвестиции и износа в Европа. Европа е основния пласментен пазар на Русия. В същото време, по мащабите си, руската икономика е сравнима с френската. Затова въпросът е по-скоро, какъв дипломатически път ще предпочете Русия и колко време ще и отнеме това.
-А какво мислите за другите постсъветски републики?
-Най-голямо внимание заслужават Украйна и Казахстан. Разглеждам Украйна в контекста на европеизацията и продължаващата и раздвоеност между Русия и Европа. Да вземем например демографските данни за Украйна и структурата на нейната търговия и инвестиции. Мисля, че тази страна постепенно ще бъде интегрирана в разрастващата се европейска зона. Според мен, формалното членство не е толкова важно, колкото укрепващите демографски, визови и други икономически връзки, които Украйна постоянно развива с ЕС и НАТО. Украинският път е бавно но стабилно движение към все по-голяма евроинтеграция. Освен това, Европа се нуждае от украинската работна ръка.
Другият случай е Казахстан, единствената успешна държава в Централна Азия. По повечето показатели, Казахстан се развива по-успешно, отколкото мнозина прогнозираха за постсъветските републики. Сигурен съм в това, независимо от вътрешнополитическите проблеми в тази страна. Освен това, обръщам специално внимание на Кавказ и, най-вече, на Азербайджан, заради тръбопровода Баку-Джейхан.
-Защо смятате подхода на европейците за по-успешен от американския?
-Европа има едно огромно предимство – географското и положение. Мирното разширяване на ЕС е сложна задача, но Европа засега се справя с нея, от момента на разпада на Съветския съюз насам. Което не е малко. Разбира се, ЕС не може да се сравнява със САЩ, които не граничат с 18 държави. Убеден съм обаче, че Съюзът предлага на държавите извън него повече възможности: не просто членство, а цяла система от икономически субсидии. След като една страна подпише договор за сътрудничество с ЕС, получава куп търговски предимства, плюс единна валута. Политическите и правни реформи помагат за модернизацията на икономиката, в която се вливат повече чужди инвестиции. И така нататък... Вижте, как Европа постъпва със страните, чиято интеграция в ЕС е затруднена по географски, културни или икономически причини. Изработва си ясна стратегия на поведение, с каквато САЩ не разполагат нито по отношение на Латинска Америка, нито на Близкия изток или Китай.
-А как оценявате действията на Китай?
-Китайският път е интересен с това, че за Пекин е по-важно да ускорява оборотите в икономиката, а не да провежда политически реформи, докато приоритетите на Запада са подредени в обратния ред. Вижте Африка и ще разберете, че Китай е прав: Черният континент е пример за провеждане на политическа реформа, предшестващо икономическия ръст. Някои държави критикуват китайците за липсата на демократични инициативи, а те им отговарят (според мен, прекалено тихо) следното: „Вижте историята на успешните икономики в Азия! Тук икономическият ръст предшестваше политическите реформи. В същото време, Африка, където се върви по обратния път, е на ръба на катастрофата”. Единственият успех на Джордж Буш в Африка е „Законът за ръста и възможностите на Африка”, който има изцяло икономически характер. Това, което направи този закон – провокира мощния приток на африкански стоки в САЩ, повлия благоприятно върху икономиката на Черния континент. Забележете обаче, че този закон не изискваше провеждането на каквито и да било политически реформи.
Не съм против демокрацията, но се основавам на статистиката и ви казвам, че Китай действително е прав – икономическата страна на въпроса трябва да бъде най-важната. Именно към тази линия се придържа Пекин в дипломатическите си отношения с Втория и Третия свят и го прави много успешно. От друга страна, Китай постоянно отлага или просто игнорира въпросите за човешките права.
-Твърдите, че човечеството се движи към един многополюсен свят. Какво означава това за САЩ?
-САЩ са само един от силовите полюси и във всеки регион на света американското влияние се сблъсква с влиянието на другите полюси – Европа, Китай, Русия, Индия или Япония. Тези играчи не се нуждаят от одобрението или от някакво участие на САЩ. Иран например, оцелява с помощта на Русия и Китай, в Узбекистан Москва и Пекин подкрепят местния антиамерикански режим и т.н.
Свидетели сме, че страните от „Втория свят” всъщност имат достатъчно собствени средства за да гарантират просперитета си и без намесата и „подкрепата” на САЩ. Близкият изток например, може да се развива и сам, благодарение на високите цени на петрола, още повече че по-голямата част от износа отива към Европа и Азия, а не към Америка. Така че, защо трябва този регион да е зависим от САЩ?
-Коя, според Вас, е най-голямата заплаха за мира в света, ако се запазят условията и тенденциите, характерни за него днес?
-Би трябвало да се тревожим най-вече за неразпространяването на ядреното оръжие. Впрочем, разпространението на конвенционалните оръжия също е проблем, който при това не опира само до действията на Русия и Китай.
В същото време не смятам, че тероризмът е глобална заплаха. Използвайки този термин, предполагаме, че има някакво общо решение на проблема, валидно за целия свят. Не мисля, че 15-те резолюции на ООН, определящи какво е тероризмът, или желанието да се създаде някакъв глобален фонд или координационен механизъм, са правилното решение на този международен проблем. Той изисква междудържавни решения с участието на няколко държави или локални решения, които не използват термина „глобален”. Защото това е абстрактен термин, който обикновено се използва за да се избегне отговорността и решенията на локално равнище. Не съм против термина „глобална сигурност”, просто не мисля, че има смисъл да определяме тероризма като „глобална заплаха”.
Бих казал също, че енергийната сигурност е сред главните проблеми, за които си струва да се тревожим. Но отново не толкова в глобален смисъл, колкото в отделните региони, където има конфликти за ресурси. Тази геополитическа шахматна партия ще се играе между усилващите се държави от „Втория свят” и някои от споменатите по-горе нови регионални държави и супердържавите.
-Как ще се развие, според Вас, „битката за Евразия” през следващите двайсетина години?
-Не мога да дам обща прогноза за съдбата на цялото постсъветско пространство през този период. Някои от западните постсъветски републики вече са членки на ЕС. Както виждаме, границите на Съюза все по-плътно се доближават до тази на Русия. Вероятно, всички страни от Източна Европа ще станат членки на ЕС. Може би същото ще се случи и на Балканите, а възможно, и в Кавказ, който ще се превърне в южна граница на Евросъюза.
Най-вероятно, всички страни от бившия „Втори свят” ще бъдат по-интегрирани със Запада, отколкото с Русия. Централноазиатските държави пък все повече попадат в сферата на влияние на Китай и, потенциално, в американската сфера – чрез Афганистан и Пакистан. Най-вероятно, Китай във все по-голяма степен ще диктува правилата и ще определя ситуацията в Централна Азия.
Що се отнася до Русия, това е огромна страна, затова по-скоро следва да говорим за различните и региони. Китай продължава да „взема под наем” руския Далечен изток и руснаците все по-трудно контролират ситуацията в този регион. От друга страна, руското население става все по-интернационално в резултат на миграциите. Затова предполагам, че в крайна сметка, Русия ще търси бъдещето си в Европа и заедно с Европа.
{rt}
