28
Нед, Ное
6 Нови статии

Иранските енергоресурси в примката на геополитическия риск

брой6 2008
Typography

За последната финансова година (22.03.2007-21.03.2008) Техеран е получил 81 млрд. долара от износ на нефт. За предходната, приходите са 62 млрд. но рязкото увеличение е предимно за сметка на поскъпването на „черното злато”. Физическият обем на иранския нефтен експорт е само 1,5%.

Петролните приходи осигуряват 80% от валутните постъпления на Иран и формират над половината от държавния бюджет. През 2008, добивът възлиза средно на 4,06 млн. барела дневно (около 5% от световното потребление). До 2014, Техеран възнамерява да увеличи дневния добив до 5,3 млн. барела. По обем на доказаните нефтени запаси (370 млрд. барела) Иран е в челната световна тройка. Разпределението им на територията на страната обаче е неравномерно – 80% от официално потвърдените количества нефт са в югозападната провинция Хузестан, граничеща с Ирак. Там е и единственият голям експортен нефтен терминал на Иран – на остров Харк в Персийския залив. Основният пазар за иранския нефт е Източна Азия.

По отношение на петрола обаче, Иран може да играе не само ролята на производител, но и на транспортен коридор. Страната има уникално географско положение с излаз на два ключови района за световния петролен добив – Персийския залив и Каспийско море. Всъщност, ако не бяха американските санкции, най-естественият път на каспийския петрол до морските пристанища би бил през Иран до Индийския океан. Техеран вече има мащабни планове за развитието на този маршрут. През 2008 бе обявено изграждането на нефтопровода Нека-Джаск, който ще бъде пряка конкуренция на Баку-Джейхан. Нека и Джаск са ирански пристанища, съответно, на Каспийско и на Арабско море, което е част от Индийския океан. Съоръжението ще има дължина 1515 км (Баку-Джейхан е с 255 км по-дълъг) и капацитет от 1 млн. барела нефт в денонощие. Предварителната себестойност на тръбата е 3,5 млрд долара. Предполага се, че изграждането и ще отнеме около четири години. Изследователските и проектни работи по съоръжението вече са преполовени.

Доста съмнително е обаче, че Азербайджан ще пренасочи износа си през Иран, вместо да използва (и, ако е нужно, да разшири) тръбата, тръгваща от столицата Баку. Малко по-големи са шансовете по иранското трасе да мине част от нефта на Казахстан. До няколко години се очаква въвеждането в експлоатация на голямото находище Кашаган, където ще се добиват по 1,5 млн. барела дневно, които не могат да се поемат изцяло от сегашната казахстанска тръбопроводна инфраструктура.

Но дори и да не успее да привлече достатъчно каспийски нефт, Иран е решен да изгради в Джаск втори голям петролен терминал. Това се диктува и от стратегически съображения – сега през остров Харк минава 93% от нефтения износ на страната, т.е. в случай на война израелската или американската авиация лесно могат да блокират целия петролен експорт на Иран, стига да не се боят от ужасните екологични последствия на подобен удар. В плановете на Техеран влиза изграждането на нефтопровод от находищата в провинция Хузестан до Джаск, с което поне част от петролния износ на страната ще тръгва директно от Индийския океан, а не от Персийския залив. Освен това, в Джаск ще се строи петролно хранилище за 20 млн. барела.

Балонът на нефтените цени и държавните субсидии силно изкривява реалната икономическа картина в Иран. Звучи абсурдно, но тази държава с огромни нефтени залежи е втория по големина вносител на бензин в света. През тази есен правителството поиска от парламента в Техеран да гласува още 7 млрд. долара от бюджета, за да плати бензиновия внос до март 2009. Импортът се налага както поради липсата на достатъчно преработващи мощности, така и заради абсурдната цена на бензина, поддържана от властите – 11 цента за литър, при месечна квота от 120 литра на кола. Горивото извън квотата се продава „много скъпо” – по 44 цента за литър.

Газовото море в Южен Парс

Но, ако през следващите години иранската петролна продукция ще остане сравнително постоянна, по отношение на природния газ може да има драматично увеличение. По обем на доказаните запаси (28 трлн. куб. м) страната е непосредствено след Русия. По-голямата част от този огромен потенциал все още не е оползотворен. Във фокуса на вниманието е газовото поле Южен Парс, където се предполага, че има 14 трлн. куб. м „синьо гориво”. Теоретично, то би стигнало за захранването на тръбопровод с мощността на „Набуко” или „Южен поток” за 467 години. Проектът „Южен Парс” е разделен на 24 фази. В рамките на всяка от тях, освен усвояване на съответния газов участък, е предвидено и създаване на съответната инфраструктура (тръбопроводи, заводи за втечняване на газа и т. н.). Понастоящем, функционират само първите пет фази на проекта, даващи суровина за вътрешния пазар. Работата по останалите силно изостава от предварителния график. Основната причина е липата на средства и бягството на чуждите инвеститори. През тази пролет, от „Южен Парс” се оттеглиха Shell и Repsol, а през юли от разработката на иранските газови находища се отказа и френската Total.

Чуждите инвеститори се боят да инвестират в Иран не само заради възможността страната да влезе във война със САЩ или Израел, но и заради много силния американски натиск да не сътрудничат с Техеран. Оттеглянето на Shell например, се дължи на исканията на част от акционерите и, сред които са големи пенсионни фондове от САЩ. Последните очевидно са били притиснати от Белия дом.

В тази ситуация на иранските власти не остава нищо друго, освен да се обърнат към компании, които не са толкова податливи на западното влияние. Руският гигант „Газпром” вече обяви, че ще участва в разработването на „Южен Парс”. Техеран гледа с надежда и към индийската компания ONGC и турската TRAO. При всички случаи обаче оттеглянето на западните капитали и ноу-хау ще забави значително разработването на иранските газови находища.

Другият проблем е, къде могат да се продават нарастващите количества ирански природен газ. Техеран е наясно, че и той е трудно решим заради американското ембарго. Най-платежоспособният и сравнително близък пазар е Европа. Иран вече се хвали с договор с една швейцарска фирма, която очаква, от 2011, да купува по 5,5 млрд. куб м газ годишно. Проблемът е, че за да стигне газът до Централна Европа, трябва да се построи тръбопровод. На теория, Техеран има отговор и на това предизвикателство. В края на лятото бяха лансирани планове за строеж на тръбопровод от Южен Парс, през Турция и Гърция, до Италия, който да засенчи „Набуко” и „Южен поток”. Според иранците, вече има опашка от желаещи да строят и управляват новото съоръжение, като сред тях са компании от Европа и Азия. Подобни съобщения сигурно ще пълнят вестникарските колони все по-често, което не означава, че заслужават доверие. Истината е, че в момента политическият риск е прекалено голям и никоя европейска компания не би влязла в подобно начинание. Техеран неведнъж предлага на европейците да доставя газ и за проекта „Набуко”, но по обясними причини офертите се посрещат с мълчание.

Освен това, въпреки огромните си залежи, Иран засега не разполага с излишък от природен газ за износ. Газовият баланс на страната е следният: 105 млрд. куб. м годишен добив и 105,1 млрд. куб. м вътрешно потребление. За Турция се изнасят 5,7 млрд. куб. м, но пък от Туркменистан се внасят 5,8 млрд. куб. м годишно. Основна причина за газовия дефицит е неразумно високото вътрешно потребление. Държавата субсидира цените на дребно, което води до ръст на енергоемките производства, включително електростанции, работещи на газ. Имайки предвид, че вътрешното потребление расте със 7% годишно, засега не може да става въпрос за износ на сериозни количества ирански газ. Ако пък през следващите години суровината, добивана от „Южен Парс”, се увеличи значително, най-реалистично е експортът да се насочи към съседен Пакистан и, евентуално, към Индия. Преговорите за изграждането на газопровод Иран-Пакистан-Индия вече са в напреднала фаза.

Газовият ОПЕК – орел, рак и щука

Енергийното изобилие е може би единствения шанс на Иран да пробие блокадата на Вашингтон. В този смисъл, естествени съюзници на Техеран могат да бъдат други богати на нефт и газ държави, които не са впримчени в американската геополитическа орбита. Такава е Русия, с която иранците отдавна се стремят да формират различни икономически и политически оси на антиамериканска основа. Сред тези инициативи е т. нар. „газов ОПЕК” – хипотетична организация, която би могла да диктува световните цени на „синьото” гориво. През октомври 2008, в Техеран се проведе среща между иранския министър на петрола Голам Нозари, шефа на Газпром Алексей Милер и катарския министър  на енергетиката и промишлеността Абдала ал Атия. Нозари обяви, че тримата енергийни босове са взели „велики решения” и директно спомена, че предстои създаването на „газов ОПЕК”. Милер бе далеч по-сдържан. Според него, Русия, Иран и Катар само ще координират бъдещия си износ на природен газ.

ОПЕК е организация, обединяваща страни, които са не просто производители, но и големи износители на нефт. Тя определя производствени квоти за всяка от държавите-членки и така влияе върху котировките на световния нефтен пазар. Глобален газов пазар обаче няма, защото „синьото гориво” не може да се транспортира с танкери ако не е предварително втечнено. На втечнен природен газ разчитат големи икономики като японската и южнокорейската, намиращи се в географска изолация и не можещи да получават „синьо” гориво по тръби. Съответно, те плащат по-високи цени, защото втечненият газ е доста по-скъп. На пръв поглед, Русия, Иран и Катар биха могли да диктуват световните цени на газа, защото, взети заедно, разполагат с повече от половината от всички запаси на тази суровина. Големите газови залежи обаче са единственото общо между тях. Различията са много повече. Русия е най-големия световен износител на газ, като почти целият й експорт е по тръбопроводи. Катар е обратния случай. Той изнася главно втечнен природен газ за Япония, Южна Корея и Индия. В момента, Иран има отрицателен газов баланс(потреблението е повече от производството) и, на практика, не присъства на световния газов пазар. Тоест, по отношение на природния газ, Русия и Катар бягат по различни експортни писти, а Иран още не е излязъл на нито една от двете. Затова „газовият ОПЕК” се оказва съюз на орел, рак и щука. Идеята има смисъл, само с оглед на доста далечното бъдеще, когато от находището Южен Парс най-сетне ще тръгнат танкери с втечнен газ. По това време Катар ще е неоспорим световен лидер в този бизнес, защото прави много сериозни инвестиции в изграждането на голям флот за пренос на „синьо” гориво.

В крайна сметка, обявеният „газов ОПЕК” е по-скоро пропаганден ход за стряскане на големите потребители за да ги направи възприемчиви към по-високи цени на газа. Далеч по-опасно за вносителите в Европа би било евентуално картелиране между Русия, Алжир и Либия, които са основните доставчици на „синьо” гориво за ЕС. Зад шумната реклама на „газовия ОПЕК” стои най-вече Техеран, целящ да покаже, че не е в изолация, а част от обединение с големи възможности за влияние върху световната икономика.

Предимствата на стратегическото местоположение

Освен че е свързващо звено между Каспийския регион и Индийския океан, Иран контролира напълно северния бряг на Ормузкия пролив, през който преминава 40% от световния петролен експорт. В случай на война, Техеран би се опитал да затвори пролива за нефтените танкери и американските военни кораби, кръстосващи Персийския залив и подсигуряващи окупационния корпус в Ирак.

През есента на 2008 Техеран обяви, че започва строежа на голяма военна база в Джаск. Тя едва ли ще подобри способността му да отблъсне американска (и/или израелска) атака. Целта е по-скоро да се увеличат още повече възможностите за контрол и евентуално затваряне на Ормузкия пролив. Иранците си дават сметка, че в случай на война нямат големи шансове да нанесат сериозни военни щети на противника, затова залагат на далеч по-реалната заплаха от гигантски икономически трус, който би разтърсил целия свят, ако петролният поток от Персийския залив спре дори само за няколко дни.

Опирайки се на статута си на каспийска държава, Иран играе и друга игра с геоикономически измерения. Той остро се противопоставя на евентуалния строеж на тръбопроводи по дъното на Каспийско море, уж заради екологичните рискове за крехкия биологичен баланс в този закрит водоем. Целта е да се предотврати възможността за директен излаз на туркменския газ и казахстанския нефт до западния каспийски бряг и така да се повишат шансовете за използване на иранския маршрут за износа на тези ресурси. В това отношение Техеран има подкрепата на Москва и се конфронтира остро със САЩ и ЕС, борещи се за диверсификация на тръбопроводните трасета, с цел заобикаляне на Русия и Иран. Засега иранците успешно блокират споразумението за юридическия статут на Каспийско море, а без него строежът на тръби по дъното му е невъзможен.

В крайна сметка, въпреки огромните нефтени и газови залежи, Иран едва ли ще може скоро да разгърне потенциала си в енергийната сфера, защото американската икономическа примка стяга много силно шията на властите в Техеран. А промяна на режима, която да смекчи конфронтацията с Вашингтон, не може да се очаква в близко бъдеще. Вероятно Обама няма да изостря с такава охота враждата с Иран, както го провеше Буш, но американската външна политика никога не мени рязко курса си. Все пак, след смяната в Белия дом, вероятността от въоръжен конфликт между Иран и САЩ/Израел ще намалее.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021