Някой беше казал, че ако видимостта и същността на нещата съвпадаха, науката щеше да е излишна и това изцяло се отнася до разбирането на сегашната световна финансова криза.
Чисто външно, световната криза от 2008 доста прилича на кризата от 1997-1998, засегнала развиващите се страни, но пощадила развитите западни държави. Наистина, и в единия, и в другия случай, кризата беше финансова, което отразява доминацията на финансите над реалната икономика, възникнала под влияние на глобализацията. И тогава, и сега причина за кризата беше „прегряването” на икономиката, породено от преследването на печалби отвъд рамките на платежоспособното търсене.
Всичко това действително е така, но са налице и редица много сериозни различия между сегашната и предишната криза, каращи ни да забравим за приликите помежду им.
Така, още в началото, кризата от 2008 беше определена от Алън Грийнспън като „най-дълбоката за последните сто години”. Разбира се, тази квалификация на бившия ръководител на американския Федерален резерв се основава не толкова на оценката му за сегашния етап на кризата, колкото на прогнозата за мащабите на икономическия крах в бъдеще. А това означава, че причините за кризата не са в ипотечните кредити, а в нещо много по-фундаментално, коренящо се в механизмите на функциониране на американската икономика и социална сфера. И тъй като САЩ са център и основен двигател на глобализацията, няма как тази криза да не удари жестоко и целия, обхванат от глобализационните процеси, свят.
Същественото за сегашната световна криза е и това, че през последните години към световните лидерски позиции са се устремили държави като Китай, Индия, Русия и Бразилия, докато САЩ, както и Западът, като цяло, са на път да слязат от лидерския си пиедестал (1). Няма съмнение, че така очерталата се „глобална смяна на лидерите”, на свой ред, ще радикализира допълнително разразилата се световна криза, ускорявайки тектоничното изместване на цивилизационните „плочи”. В подобна ситуация, световната криза с епицентър в САЩ, може да задейства наистина фундаментални цивилизационни промени. В резултат от което американският модел на глобализация ускорено да бъде заменен от някакъв друг модел – най-вероятно, от източноазиатския.
Драматичната съдба на Съединените щати, отразена в настоящата криза, в крайна сметка, изглежда обусловена от ценностното прераждане на тази страна, а именно – от деградацията на протестантските ценности, свързани с културата и етиката на труда, спестовността, битовия аскетизъм и т.н. През последния половин век тази могъща държава все повече затъваше в блатото на неистовото потребление, като затъването се ускоряваше от надпреварата за получаване на все нови и нови блага, ужасяващото пилеене на ресурси, духовното опустошение и превръщането на удоволствията в култ.
Потребителският модел, утвърдил се в САЩ, не е чак толкова безобиден, както изглежда на пръв поглед. Обратната му страна е „животът назаем”. Десетки милиони американци смятат за съвсем естествено разходите им постоянно да надминават приходите, т.е. непрекъснатия ръст на тяхната кредитна задлъжнялост.
В това отношение, цифрите наистина са впечатляващи, също както и динамиката и мащабите на манипулациите. Така, през 2000-2007, обемът на дълговите ценни книжа е нараснал от 2,2 трилиона до 5,8 трилиона долара, т.е. почти три пъти. В дълговите операции беше въвлечен и малкият бизнес, което допълнително задълбочи кризисния характер на ситуацията. В САЩ управлението на дълговете се превърна във вид бизнес. Утвърдилият се през последните десетилетия начин на живот на значителна част от населението води до това, че страната все повече затъва в дългове. Ако Съединените щати съществуваха сами за себе си, това отдавна би довело до фалита на държавата (с всичките му въобразими и невъобразими последици). Но в условията на днешния „отворен” свят и глобалната американска доминация, САЩ, вече години наред, решават проблема си, „заимствайки” плодовете на труда на други (предимно развиващи се, но не само) държави. Мащабът на това „заимстване” обаче е такъв, че то вече излиза прекалено скъпо на света, като цяло.
САЩ, в които живеят 5% от жителите на планетата, консумират около 30% от всички потребявани световни ресурси. В същото време, за да се преодолеят последиците от огромния търговски и платежен дефицит, се използвят сложни прийоми за спекулативно помпане на „празна” парична маса, получена не само чрез печатането на необезпечени реално долари, но и от продажбата на натрупаните държавни дългове. Плодовете от подобно „дългово присвояване” на богатствата на други страни са впечатляващи. Така, ако американският БВП се равнява на 13-14 трилиона долари, съвкупният дълг (държавен, корпоративен и т.н.) на САЩ надминава 50 трилиона долара. Цялата история на човечеството не познава такъв феномен. Лесно можем да си представим, колко разрушителни глобални процеси биват провокирани от действието на механизмите, с чиято помощ американската държава „изпомпва” ресурсите на планетата, при това безвъзвратно.
С течение на времето, в САЩ нарастваше разривът между мащабите на „товарното присвояване” и платежоспособното търсене (което, в крайна сметка, доведе и до световната криза). Освен това, през последните години, американците вече не успяваха безпроблемно да покриват астрономическите си дългове. В резултат, финансовата криза стана неизбежна. Тази неизбежност произтичаше от факта, че все някога спекулациите с дълговете трябваше да бъдат прекратени, тъй като останалият свят изглежда все по-малко склонен да приема необезпечени долари срещу съвсем реални стоки, или пък да изкупува до безкрайност американските дългови книжа. Това доведе до рязко влошаване на финансовата среда в САЩ. Започнаха да се изпаряват възможностите да се печелят милиарди от съмнителни сделки, а в подобна ситуация глобалният финансов масив бе подложен на скокообразна преоценка. Отдавна вече е ясно, че натрупаните от Съединените щати дългове никога няма да бъдат изплатени. Също толкова ясно е и, че САЩ се „нуждаеха” от настъпването на кризисна ситуация, за да не ги платят. Веднага след първоначалния кризисен тласък, свързан с ипотечните кредити, в САЩ се появи нужда от нов „балон” и той незабавно започна да се „надува”. Така, след ипотечния крах, под американската финансова система започна формирането на още един прогнил фундамент, включващ поредните финансови пирамиди.
Сериозен принос за оформянето на вътрешния кризисен фон има и начинът на мислене на американския бизнес, който е склонен да надува печалбата, без оглед на реалната производителност на труда. Вдъхновени от мащабите на сделките на фондовия пазар и царящата в страната спекулативна атмосфера, много мениджъри предпочетоха изцяло да се концентрират връху надуването на цените на акциите, без да ги е грижа особено за производителността (в резултат от което възникнаха и „балоните”). Подобна практика, която доста се различава от мотивациите на повечето успешни държави, все повече ерозира престижа на американския бизнес. Неслучайно в класацията на най-успешните световни компании, американска корпорация може да бъде открита едва на 15 място, а следващата е чак на 25-то.
И все пак, решаващ принос за раздуването на виртуалната парична маса имаше финансовата сфера. Именно финансовите институции на САЩ провокираха лавинообразното натрупване, в глобален мащаб, на квазипарична маса, чрез използването на множество не само основни, но и производни (вторични, третични и т.н.) инструменти, позволяващи, на практика, до безкрайност да се правят „пари от парите”. Става дума и за хеджирането, и за използването на финансови деривати, и за много други техники (да си припомним, че ежедневният финансов трафик на международните финансови пазари надхвърля общия БВП на всички страни в света).
Трудно е дори да си представим целия този виртуален космос. Всичко това, както и американското потребление на кредит, не можеше да продължава вечно. Рано или късно, в света щеше да се разрази мащабна криза, предизвикана от пукащите се един след друг „балони”, т.е. от взривообразното обезценяване на онова, което доскоро се смяташе за богатство.
Впрочем, самото понятие „балон” се е превърнало в своеобразен символ на днешните Съединени щати. В тази страна дори решаването на проблема с „балоните” става с помощта на други „балони”. Решението на американския Конгрес да бъдат отделени 700 млрд. долара за нуждите на пострадалите банки, е илюстрация за това. На този фон, дори колапсът на „ипотечния балон” е сравнително незначително събитие. Просто, рано или късно, нещо трябваше да избухне. И, ако не беше експлодирал ипотечният балон, щеше да бъде някой друг.
Общият извод е, че ситуацията, породена от сегашната криза, съществено се различава от предишната (т.е. от световната криза през 1997-1998) и няма да е никак лесно разигралата се финансови стихия да бъде вкарана отново в традиционното русло. Разбира се, благодарение на свръхусилията на американската държава, включително за изкупуване активите на фалиралите институции, кризата може да бъде притъпена. Но само за кратко. Защото факторите, породили сегашната криза, не са свързани толкова с финансовото „прегряване”, колкото с модела на съществуване на „единствената в света глобална държава”. От това пък следва, че кризата (независимо дали сегашната или следващата) вече няма да може да бъде преодоляна с помощта на традиционните средства (както стана през 1998).
В сегашната кризисна ситуация, както и по време на световната криза от 1929-1933, следва да води борба не със симптомите, а с първопричините на разрушителните процеси. Тоест, необходима е промяна на поведенческия модел на най-голямата световна икономика – тази на САЩ.
Съединените щати не могат да престанат да играят ролята на фактор, ерозиращ и рушащ световната икономика, ако не осъществят много сериозни трансформации, които ще лишат тази страна от сегашния и потребителски комфорт. Не е изключено, че това може да стане в резултат от изместването на САЩ от лидерските им позиции в света. Засега балансът между това, което Америка по навик иска, и онова, което реално може, не е в нейна полза. Както посочва носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц: „Американският ръст през последните години не беше нито устойчив, нито инклузивен. Повечето американци днес живеят в по-лоши условия, отколкото преди седем години”. Впрочем, показателно е, че още преди началото на сегашната криза САЩ бяха изместени от първо на девето място, в класациите за бизнес-климата в отделните държави по света.
В същото време, САЩ успяха до такава степен да разклатят световната икономическа стабилност, че в глобален план, вероятно, ще се наложат радикални промени, целящи ограничаване влиянието на американския икономически модел върху останалите. Впрочем, господстващият в тази държава потребителски модел е не по-малко опасен и за самите американци.
Засега обаче, няма признаци, че САЩ са склонни доброволно да изоставят своя модел и тази, травмираща света, ситуация е своеобразен заключителен етап на цялата евроатлантическа еволюция. Защото историята се повтаря и, според мнозина, случващото се в Съединените щати е своеобразен аналог на процесите, довели, преди повече от 1500 години, до упадъка и краха на Древния Рим.
Сред факторите, които на практика, способстват за изместването на САЩ от лидерските им позиции, е и спецификата на американската демокрация. Защото, както изглежда, нито един от претендентите за висшата власт в страната няма да дръзне за посегне на потребителския модел, в сегашния му вид (най-малкото защото би провалил собствената си кариера, зависеща от избирателите). Вместо това, ще продължи заиграването с електората, по същия начин, по който управляващите в Древния Рим са задоволявали претенциите на плебса от „хляб и зрелища”.
Само че времената се променят. И бившите длъжници на САЩ (например Китай) се превръщат в техни кредитори. Впрочем, Америка загуби челното място и в йерархията на най-проспериращите държави на планетата. В това отношение, много съществено негативно влияние оказва фактът, че САЩ си позволяват комфорт, несъпоставим с благополучието на другите „големи пространства”, само защото са единствената в света свръхдържава. А само допреди двайсет години, в условията на съперничеството си с комунистическата съветска империя, Америка изглеждаше съвсем различна и икономически „самодостатъчна”.
Измежду двата основни съвременни икономически модела – „англосаксонския” (т.е. американско-британския) и „континенталния”, първият се оказва много по-уязвим. Именно този модел, даващ приоритет на фондовия пазар, е застрашен, при възникването на кризисни ситуация, от загуба на икономическата си устойчивост. Схемата на функциониране на международния фондов пазар, който се формира именно по англосаксонския модел, много напомня финансова пирамида, обречена да рухне при възникване на неустойчива ситуация. Както отбеляза наскоро германският финансов министър Пер Щайнбрюк: „свидетели сме на краха на англосаконския бизнес-модел”. Именно до това доведоха и „всеобщият” спекулативен ажиотаж, и безкрайно мултиплициращото се кредитиране. В резултат, обемът на виртуалните парични сурогати, който се формира в САЩ, вече трудно може да се осмисли – според прогнозите на редица западни експерти, цената за спасяването на американската икономика вероятно ще надхвърли 5 трилиона долара. Което е почти 1/3 от годишниа БВП на САЩ! Тоест, американският финансов модел изглежда е загубил способността да се саморегулира.
Влиянието на това обстоятелство върху световната икономика е огромно и тук са необходими не само краткосрочни, но и радикални дългосрочни мерки. В резултат от прилагането им, сегашната финансова система, най-вероятно, ще бъде заменена от нова и качествено различна. Според повечето западноевропейски експерти, кризата ще продължи поне още 1,5-2 години и не само ще повлече към дъното много от най-големите финансови компании на планетата, но и ще направи успешни някои нови структури. Става дума най-вече за Китай, който в качеството си на финансов гигант (а не на банкрутирала икономика, каквато е в момента американската), активно търси нови пазари за инвестициите си. Междувременно, в битката за овладяване на нови качествени активи се включват и някои руски компании. Така, на фона на сливанията и поглъщанията, ще се очертаят контурите на новите икономически и финансови лидери.
Новата – посткризисна – финансова система трябва да гарантира стабилното и устойчиво развитие на световната икономика. Което е постижимо само при условие, че бъде променена цялата съвкупност от институции, гарантиращи сигурността на световните финанси. В същото време, новата световна финансова архитектура не бива (а и няма как) да функционира под егидата на онези международни организации (особено МВФ и, отчасти, Световната банка), които бяха създадени преди повече от половин век и успяха (особено през последните години) много сериозно да се дискредитират. Системата за регулиране на световните финанси следва да бъде адаптирана към проблемите на енергийната сигурност, предотвратяването на екологичните катастрофи, преодоляването на бедността, решаването на проблемите, свързани с миграцията и т.н. Много по-голяма (особено в условията на кризи) трябва да бъде ролята на държавата. Неслучайно ставаме свидетели, как нараства ролята и дори в страните, които доскоро се гордееха с крайния си либерализъм (включително в САЩ). Между другото, Голямата криза от 1929-1933 също е била преодоляна с активната държавна намеса. Днес обаче са необходими нестандартни мерки, защото и самата ситуация не се вписва в познатите ни стандарти.
Бележки:
1. Интересното е, че този извод е направен именно в САЩ. За това се говори, в частност, в Доклада на Националния разузнавателен съвет към ЦРУ до Конгреса (т.нар. „Доклад 2020”, публикуван и у нас от Издателство „Колибри”), в който се подчертава, че ако ХХ век е бил векът на Америка, ХХІ ще бъде векът на Индия, Русия, Бразилия, но най-вече на Китай.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
