07
Вт, Дек
9 Нови статии

Десет въпроса към новия президент на САЩ

брой6 2008
Typography

Често казват, че икономиката, по правило, е централния въпрос на американските президентски избори. Това обаче, съвсем не е вярно. Кампанията на Хари Трумън беше посветена на Корея. Изборите, довели на власт Джон Кенеди бяха фокусирани около руските ракети, Куба и Берлин. За Линдън Джонсън и Ричърд Никсън, най-важното беше Виетнам. Върху първото избиране на Роналд Рейгън за президент повлияха събитията в Иран. Изборът на Джордж Буш за втори мандат пък беше тясно свързано с войната в Ирак. Не се опитвам да кажа, че президентските избори зависят само от международната политика, а просто, че тя играе в тях не по-малко важна роля, отколкото икономиката. Впрочем, в президентските избори през 2008 външнополитическите проблеми също заемаха огромно място.

Светът след 11 септември

След 11 септември външната политика на САЩ, почти през цялото време, беше фокусирана върху ислямския свят. От 2002 насам, фокусът и се стесни, най-вече, върху Ирак. Преди година, когато стартира последната кандидат-президентска кампания, изглеждаше, че именно Ирак ще продължи да бъде основния въпрос в нея, а всички останали, ще са по-скоро второстепенни. Видяхме, че нещата не се развиха така. Динамизмът на световните събития наложи цял ред други проблеми, на първо място сред които следва да посочим глобалната финансово-икономическа криза..

Ирак продължава да бъде проблем, но вече във взаимодействие с редица други въпроси. Сред тях са бъдещето на американско-иранските отношения; военната стратегия на САЩ в Афганистан и доколко намиращите се в Ирак части могат да се използват за осъществяването и; отношенията с Пакистан и влиянието им върху ситуацията в Афганистан; бъдещето на руско-американските отношения и степента на въздействието им върху региона; наличието на ресурси за сдържане на  руската експанзия; бъдещето на отношенията с европейците и НАТО на фона на нарастваща руска мощ и хода на афганистанската война; ролята на Израел, притиснат между Русия и Иран; както и ред други «междинни» въпроси. Иракският проблем вече няма чак толкова определящ характер, но това само усложнява света, с който ще се сблъска новият президент на САЩ.

Списъкът на проблемите, които очакват новия президент, ще е много по-голям, от онзи, с който трябваше да се справя Джордж Буш, както по своя размах, така и по интензивността си. В същото време, размерите на наличните военни, политически и икономически ресурси няма да са много по-големи, поне през първата година от управлението му. По отношение на военния потенциал, много зависи от това, дали Ирак ще продължи да «връзва ръцете» на повече от дузина елитни армейски бригади. Или, в по-широк план, основният проблем пред новия президент ще бъде преразпределянето на ограничените ресурси между растящия брой проблеми. Времето, когато всичко опираше до Ирак, остана в миналото. Днес въпросът е, как максимално да се «разтеглят» американските възможности, без това да доведе до фатално пренапрежение на силите на САЩ.

Въпреки това, си струва да започнем именно с Ирак. Това е необходимо, доколкото промените там ще ни помогнат да разберем, какъв ще е бъдещия свят. Защото можем да разберем международния ландшафт, с който ще трябва да се съобразява новият американски президент, само ако сме наясно със случилото се в Ирак, както и защо тази страна вече няма да бъде определящ въпрос за новата администрация в Белия дом.

Стабилизираният Ирак и дилемата пред американската армия

През 2006, ситуацията в Ирак изглеждаше едновременно и излязла извън контрол, и безнадежна. Сунитските партизани водеха война срещу САЩ, шиитските опълченци също обстрелваха американските части, освен това двете религиозни фракции воюваха помежду си. И изглеждаше, че нищо не може да доведе тази война до някакъв, поне що-годе задоволителен, краен резултат.

Когато демократите получиха мнозинство в Конгреса, след изборите през 2006, на мнозина се струваше неизбежно, че САЩ ще започнат да изтеглят войските си от Ирак. При това тези очаквания в Америка, съвпадаха и с очакванията на всички воюващи страни в самия Ирак. Стигайки до извода, че САЩ скоро ще престанат да бъдат основната и решаваща сила в Ирак, воюващите страни почти ги изключиха от сметките и започнаха да се подготвят за «постамерикански» Ирак. Иран, в частност, видя в това развитие възможност да ограничи връщането на сунитите в иракските служби за сигурност и, по този начин, да промени ситуацията в региона. Междувременно, в очакване на предполагаемото американско изтегляне, борбата на САЩ с иракските сунити стана още по-ожесточена.

Решението на Буш да увеличи силите в Ирак, вместо да ги изтегли, се оказа драматична психологическа промяна за иракчаните. Предполагаше се, че американския президент вече е загубил контрол над ситуацията. Решението му да увеличи военното присъствие демонстрира две неща. На първо място, че Буш продължава да контролира американската политика. А на второ, че САЩ нямат намерение да се изтеглят. Така неочаквано стана ясно, че вакуумът, който мнозина се готвеха да запълнят, няма да се появи. Разполагането на допълнителни сили се оказа полезно, също както и промяната в начина на използването им. Скорошното изтичане на секретна информация в медиите показва, че новите системи оръжия също са изиграли ключова роля за промяната на ситуацията в Ирак. Но най-важният фактор се оказа разбирането, че докато Буш е президент американците няма да се изтеглят от страната. Впрочем, докато не стана известно името на новия президент, не беше ясно и, дали войските на САЩ въобще ще се изтеглят някога.

Така всички в Ирак бяха принудени отново да анализират ситуацията. След като американците не поискаха да се изтеглят, като един от възможните варианти се очерта постигането на споразумение с Буш, който изглежда достатъчно слаб и търсещ историческо признание. Друг вариант е да се чака неговия наследник. Днес обаче Техеран със съжаление си спомня, как навремето отказа да се споразумее с Картър, предпочитайки да изчака идването на власт на Рейгън. По същия начин, виждайки, че чуждестранните „моджехидини” укрепват влиянието си в сунитските райони, а шиитите формират правителството в Багдад, сунитските бунтовници предприеха фундаментална ревизия на собствената си стратегия.

Освен промяната в иракските очаквания по отношение на САЩ, част от стратегията на Вашингтон беше и смяната на военните операции с немислимите доскоро политически преговори. На първо място, САЩ започнаха да разговарят със сунитските бунтовници и откриха, че имат общи позиции с тях по редица въпроси. Нито сунитските бойци, нито американците обичат чуждестранните „моджехидини”, освен това и двете страни искаха от шиитите формирането на коалиционно правителство. На второ място, между САЩ и Иран, очевидно, съществува таен канал за провеждане на преговори. Иранците осъзнаха, че възможността за създаване на проиранско правителство в Багдад се е изпарила. А най-големият страх на Техеран е появата там на сунитско правителство, подкрепяно от американците. Това би съживило призрака на Саддам Хюсеин, с когото Иран трябваше да води почти десетгодишна изтощителна война. Затова иранците стигнаха до извода, че коалиционното правителство е най-доброто, на което могат да се надяват и започнаха да ограничават шиитските милиции.

Окончателен резултат от цялото това развитие стана изолирането и сломяването на чуждестранните екстремисти, както и формирането в Багдад на крехко коалиционно правителство, балансиращо между Иран и САЩ. Тоест, Вашингтон не съумя да създаде проамериканско правителство, но пък предотврати появата на проиранско. Иракското общество си остава нестабилно и разединено, но постигнатото умиротворяване беше немислимо само допреди две години.

Първият проблем, който ще трябва да реши новият президент на САЩ е, кога и как да бъдат изтеглени американските войски от Ирак. За разлика от 2006, този въпрос не се ограничава само с Ирак. На първо място, защото има огромна и спешна нужда от увеличаване на американския военен контингент в Афганистан. На второ място, защото се налага създаването на стратегически резерв за решаването на потенциални задачи в Пакистан, както и (което е не по-малко важно) за да се реагира на евентуални събития в постсъветското пространство, от типа на неотдавнашния конфликт в Южен Кавказ.

В същото време, прекалено бързото изтегляне на американските войски може не само да дестабилизира ситуацията в Ирак, но и да даде надежда на Иран, че все пак може да реализира мечтата си за установяване на проирански режим в Багдад. Казано накратко, бързото изтегляне може да доведе до възобновяване на войната в Ирак. Прекалено бавното изтегляне обаче, може да направи ситуацията в Афганистан непоносима и така да породи ред други проблеми.

Изпитание за новия президент на САЩ ще се окаже търсенето на балансиран компромис между всички тези изисквания при наличието, под негово разпореждане, на една армия, която е изтощена от петте години война в Ирак и седемте години в Афганистан. Американските въоръжени сили не бяха увеличени значително след събитията от 11 септември, което прави тази война първата глобална война, в която САЩ някога са участвали без да предприемат за целта значително увеличение на армията си. Новият президент няма какво да направи за да промени това положение през следващите няколко години. Затова ще му се наложи да „жонглира” с наличните ограничени ресурси, без да има възможност за бързо изтегляне от Ирак, освен ако не е готов да приеме съпътстващите подобно изтегляне последици, най-важната от които ще бъде един по-могъщ Иран.

Ядреният проблем и стабилното американско-иранско взаимно разбирателство

Ядреният проблем разделя САЩ и Иран вече в продължение на много години. При това изглежда, че той се изостря или губи от значението си в зависимост, най-вече, от външни фактори. Така, след като беше поставен на дневен ред непосредствено преди грузинско-руската война, по време на самата война и след нея въпросът сякаш позагуби своята актуалност. Това ми изглежда нелогично, тъй като, според мен, Иран е доста по-далеч от придобиването на собствено ядрено оръжие, отколкото мнозина смятат. Впрочем, струва ми се, че администрацията на Буш се придържа към същото мнение, имайки предвид демонстрираното напоследък  от нея известно равнодушие по темата.

Безусловно, Иран обогатява уран и с този уран той, може би, ще съумее да осъществи опитен ядрен взрив. Само че между ядрения взрив и ядреното оръжие има огромно разстояние и целият наличен в света обогатен уран не може да гарантира на иранците притежаването на ядрено оръжие. За да имаш такова оръжие, бомбата трябва да е адаптирана към значителни натоварвания и достатъчно миниатюрна за да се пренася със самолет или ракета. За целта са необходими множество технологии (познания за материалите, с които се работи, сложна електроника, строг качествен контрол и т.н.). Тоест, създаването на ядрено оръжие е огромен проект. И, поне според мен, Иран не разполага с достатъчно дълбоки интегрирани знания, необходими за постигането на подобна цел.

Също както и за Северна Корея, откритата ядрена програма дава възможност на Иран да се пазари за получаване на отстъпки, най-вече от страна на американците. Иранците открито продължават програмата си, без оглед на опасността от израелско или американско нападение, защото така намалява вероятността, че Америка ще игнорира желанията на Техеран, в зоната на неговия истински стратегически интерес – в Ирак.

На САЩ предстои да намалят военното си присъствие в Ирак за да прехвърлят допълнителни сили в Афганистан. Иран не симпатизира на Движението „Талибан”, беше на ръба на войната с него, през 1998            , и дори помогна на американците при интервенцията им в Афганистан, през 2001. Но, за да изтеглят войските си, САЩ трябва да имат обещанието на Техеран, че няма да дестабилизира Ирак заради собствените си интереси (макар че през последната една година иранското влияние върху иракските шиите намаля).

Затова, пред новия американски президент много бързо ще възникне въпросът за отношенията с Иран. Решението на администрацията на Буш да разчита на негласното разбирателство, на фона на официално демонстрираната враждебност, е един от възможните модели. При това този модел не следва задължително да се приема за лош, при условие, че американските сили остават в Ирак и контролират ситуацията там. Но, ако първото решение на новия президент стане прехвърлянето на войските от Ирак в някоя друга точка, неговото второ решение ще трябва да отговори на въпроса, как да бъде постигнато по-стабилно взаимно разбирателство с Иран.

Това е особено важно, предвид сближаването между Иран и бързо набиращата увереност Русия. В тези обстоятелства, САЩ се нуждаят от Иран повече, отколкото Иран от тях. На Вашингтон е много необходим един неутрален Иран, за да може да действа по-успешно в Афганистан. И, което е по-важно, Америка трябва да предотврати растящото взаимно разбирателство между Иран и Русия. Новият американски президент следва да намери най-необременителния начин за постигането на тази цел, като едновременно с това се опита да избегне евентуални вътрешнополитически усложнения.

Афганистан, Пакистан и Движението „Талибан”

Освен това, на президента ще се наложи да формулира ясна политика по отношение на Афганистан, каквато в момента липсва. САЩ и съюзниците им от НАТО разположиха около 50 хиляди бойци в Афганистан. За сравнение, в средата на 80-те години, руснаците имаха около 120 хиляди души, но и те се оказаха недостатъчни за усмиряването на страната. Затова минималното ниво на съюзническото присъствие в Афганистан следва да достигне поне 60 хиляди души (дори плюс още няколко бригади). В момента, основната задача на чуждестранните войски в тази страна е да бъде защитен режимът в Кабул и другите големи градове, както и да се запази контролът върху основните пътища. Наличието на повече войски ще направи тази задача по-лесна за изпълнение, но само по себе си, няма да сложи край на войната.

Афганистанският проблем има двойнствен характер. На първо място, през 90-те години, Движението „Талибан” успя да победи местните си съперници, защото беше най-широкото движение в страната, демонстрира отлична способност за политическа адаптация и се подкрепяше от Пакистан. Победата на талибаните не бе случайна и при появата на сходни условия, както и ако САЩ не присъстваха в Афганистан, те отново могат да победят. Истината е, че американците никога не са побеждавали Движението „Талибан”. То просто се отказа да предприеме масирана съпротива срещу американската военновъздушна мощ, предпочитайки временно да отстъпи, да се разсредоточи и да се прегрупира. В редица отношения и днес талибаните представляват същата сила, която победи в афганистанската гражданска война.

Вероятно, САЩ биха могли да защитят градовете от талибаните, но за да постигнат нещо повече, ще трябва да направят три неща. На първо място, трябва да ликвидират всички бази и убежища на талибаните в Пакистан, както и да прекъснат доставките оттам. Именно тези два елемента позволиха навремето на „моджехидините” да надживеят Съветите. Пак те помогнаха за идването на власт на Движението „Талибан” и поддържат силите му и днес. На второ място,  САЩ следва да формират ефективна коалиция с племенните групировки, враждебно настроени към талибаните. За целта обаче, ще им е необходима помощта на Иран и, което е по-важно, Вашингтон трябва да убеди племената, че не възнамерява завинаги да остане в Афганистан, което не е лека задача. И, на трето място, най-сложната задача пред новия президент е САЩ да включат Движението „Талибан” или поне значителни фракции от него в политическия процес. Ако си припопним, че САЩ влязоха в преговори със сунитските бунтовници в Ирак, това не би трябвало да е чак толкова трудно.

Но най-голямото изпитание ще се окажат отношенията с Пакистан. САЩ имат два основни проблема с тази южноазиатска държава. Първият е свързан с присъствието на Ал Кайда в Северен Пакистан. Тук е мястото да припомня, че Ал Кайда не можа да осъществи нито една успешна операция в САЩ, след 2001, и в Европа, след 2005. Отделни групировки, продължаващи да действат под името „Ал Кайда” в Ирак, Афганистан и Пакистан, всъщност само го използват с пропагандна цел, но това не са същите хора, които планираха и осъществиха терористичните нападения от 11 септември. Повечето основни действащи лица на Ал Кайда бяха арестувани или ликвидирани, а главните и лидери – Бин Ладен и Айман ас-Зауахири, са лишени от възможността да действат активно. Разбира се, САЩ биха се радвали да заловят и самия Бин Ладен за да приключат окончателно тази история, но необходимите за целта ресурси (при условие, че той още е жив) могат да надхвърлят американските възможности.

Най-трудната политическа стъпка за новия американски президент ще бъде да затвори страницата за Ал Кайда. Това не означава, че на същата почва не могат да възникнат нови подобни групи, нито пък, че ислямисткият тероризъм е вече мъртъв. Означава обаче, че организацията, която САЩ преследваха, е напълно унищожена, а нововъзникналите групировки със същото име, не са толкова опасни. За новия президент ще бъде доста трудно да излезе с декларация, че тази победа вече е постигната, но ако не го направи ще продължи да съществува сериозен повод за търкания между САЩ и Пакистан, което не е оправдано в геополитически план и противоречи на поставените цели.

За да атакуват Движението „Талибан” на територията на Пакистан, САЩ се нуждаят от пакистанската армия или, в случай на неуспех, те трябва да имат правото да осъществяват атаки със собствени сили срещу талибаните без да срещат противодействие от страна на пакистанските военни. За правителството на Пакистан ще бъде изключително трудно да се съгласи и с едното, и с другото, още по-трудно ще му бъде пък да го изпълни. Но без ликвидирането на каналите за снабдяване от Пакистан (както по времето на Виетнамската война с прословутата „пътека на Хо Ши Мин), задачата за усмиряването на Афганистан няма как да бъде изпълнена. Затова, пред новия американски президент ще стои изключително трудната задача да убеди (или да застави) Пакистан да осъществи редица действия, които могат много сериозно да дестабилизират страната и, в същото време, да не допусне въвличането на САЩ в ситуация, която те не са в състояние да стабилизират.

В същото време, Вашингтон следва да стартира политически процес, целящ формирането на такава коалиция в Афганистан, която да удовлетворява основните „играчи”. Нещата опират до това, че САЩ нямат никакви дългосрочни интереси в Афганистан, като изключим необходимостта да попречат за повторното му превръщане в убежище и база на международни екстремисти. Постигането на споразумение по този въпрос ще бъде доста трудно, а гарантирането на изпълнението му е практически невъзможно. Но именно това ще бъде следващата задача, която новият американски президент е длъжен да осъществи.

В Афганистан има твърде много „играчи”, заинтересовани от един или друг изход от сегашната криза. Тук ситуацията е много по-сложна, отколкото в Ирак. Освен това Движението „Талибан” е много по-ефективен противник, отколкото която и да било иракска групировка, до голяма степен заради сложния ландшафт и много по-циничната оценка на американските възможности от политическите „играчи”.

Новият президент трябва да вземе и друго болезнено решение. Той следва или да започне дългосрочна кампания за да защити правителството на Карзаи, като тя включва широкомащабни настъпателни операции (включително и на пакистанска територия), при очевидния недостиг на военна сила, или пък да изтегли войските от Афганистан. От чисто геополитическа гледна точка, изтеглянето на чуждестранните части е разумно решение. В психологически план обаче, това може да възпламени региона и да възроди силите, подобни на Ал Кайда. Тоест, това не би било правилно политическо действие на новия президент. Когато размишлява за Ирак, той винаги трябва да помни за Афганистан, а когато размишлява за Афганистан, следва да мисли за Русия.

Руското възраждане

Когато САЩ влязоха в Афганистан, през 2001, руснаците ги подкрепиха. Те улесниха американските контакти със Северния алианс и съдействаха за създаването на бази в Централна Азия. Американската визия за Русия беше формирана през 90-те години на миналия век. Тогава тя изглеждаше разпадаща се, слаба и определено незначителна в световния силов баланс държава. Междувременно, САЩ разшириха НАТО, интегрирайки в пакта балтийските постсъветски държави и открито демонстрират намерението си да включат в него Украйна и Грузия. Руснаците обаче ясно дадоха да се разбере, че възприемат това като пряка заплаха за националната си сигурност, което доведе и до грузинския конфликт, през август 2008.

В каква посока се развиват днес американско-руските отношения? Руският премиер Владимир Путин нарече преди време разпадането на Съветския съюз най-голямата геополитическа катастрофа. След онова, което се случи в Украйна и Грузия, стана ясно, че той не изпитва доверие към САЩ и възнамерява да преразгледа сферата на руското влияние в постсъветското пространство. Задълбочаващата се политическа криза в Украйна е вторият важен знак за това.

Възраждането на Руската империя, под една или друга форма, представлява значително по-сериозна заплаха за САЩ и тяхното световно лидерство, отколкото ислямският свят. Днес ислямският свят е разединен и в състояние на хаос. Той не може да се обедини в Халифата, който искаше да създаде Ал Кайда, чрез организирането на революции в ислямския свят. Ислямисткият тероризъм продължава да бъде заплаха, но геополитическа заплаха от някаква обединена ислямска сила няма как да възникне.

Русия обаче е друго нещо. Съветският съюз и Руската империя представляваха стратегически заплахи, защото можеха едновременно да застрашават Европа, Близкия изток и Китай. Засега това са силно преувеличени заплахи, но те са тъкмо това, което имам предвид. Обединена Евразия винаги е достатъчно силна и способна да доминира в Източното полукълбо. Затова задачата за предотвратяване на усилването на Русия следва да преобладава над всички останали пред новия американски президент.

Проблемът обаче е, че в момента САЩ и НАТО не разполагат с необходимата сила за да спрат руснаците. Руската армия не е особено силна и ефективна, но силата, която и противостои, е още по-слаба. Армията на САЩ продължава да е затънала в Ирак и Афганистан, затова, когато започна войната в Грузия, евентуалното изпращане на американски части в подкрепа на Тбилиси въобще не можеше да се разглежда. Впрочем, руснаците са съвсем наясно с възможностите, които се откриват пред тях в тази връзка, и не се колебаят да ги използват.

Наред с дефицита на американските възможности, руснаците разполагат с още две важни предимства. На първо място, Европа, и най-вече Германия, в значителна степен зависят от доставките на руски природен газ. Икономическото и военно положение на европейците не им позволява да предприемат каквито и да било стъпки против Русия без това да има катастрофални последици за тях. На второ място, докато САЩ изясняват отношенията си с Иран, руснаците биха могли да предоставят на тази страна политическа подкрепа и съдействие в сферата на военните технологии, което не само би било предизвикателство към САЩ, но и може да подтикне Техеран да опита да увеличи влиянието си в Ирак, включително като го дестабилизира отново за да постигне тази цел.

Накрая, руснаците могат да създадат не по-малко сериозни заплахи в Карибския басейн, укрепвайки сътрудничеството си с Венецуела, Никарагуа и Куба, или, евентуално, подкрепяйки някои близкоизточни екстремистки групировки или левичарски латиноамерикански движения.

В момента, руснаците имат доста повече възможности от американците. Затова новият президент на САЩ ще трябва да гради руската си политика, разполагайки с ограничен набор от средства. Именно тук решенията му относно Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан ще се пресекат и ще влязат в противоречия с решенията, касаещи Русия. В идеалния случай, САЩ би трябвало да разположат свои въоръжени сили в балтийските постъветски държави, които вече са част от НАТО, както и в Украйна и Грузия. Но дори и при най-доброто стечение на обстоятелствата, подобен вариант ще се окаже възможен най-рано след година.

Затова САЩ следва да опитат да постигнат решение с Русия, използвайки дипломатически средства, съчетавайки ги обаче с достатъчно сериозна доза заплаха. Новият президент ще трябва да измисли някаква достатъчно голяма примамка за Москва (например, икономическо стимулиране), паралелно с дългосрочната заплаха за конфронтация със САЩ, за да може да я накара да се откаже от открилата се възможност за възраждане на руската регионална хегемония. И тъй като тази  регионална хегемония би позволила на Русия самостоятелно да контролира съдбата си, примамката трябва да е наистина много съблазнителна, докато заплахата задължително следва да е значителна (или поне да се възприема като такава от Кремъл). Тоест, задача на новия президент ще бъде първо да създаде тази комбинация от „морков и тояга”, а след това да убеди руснаците в нейната ефективност.

Разединението и военната слабост на Европа

Сред проблемите пред новия американски президент ще бъде Европа. Такова нещо, като европейска международна политика не съществува, има политика на отделните европейски държави. Германия например, не иска конфронтация с Русия при никакви обстоятелства. Великобритания, напротив, е настроена много по-решително по отношение на Москва. Европейският военен потенциал е доста малък. През последните петнайсетина години европейците игнорираха въоръжените си сили и всичко, което можеше да бъде използвано от тях, вече е ангажирано в афганистанската кампания. Това означава, че в противодействието си на Русия, Америка не бива да разчита на някаква обща европейска позиция или на някаква що-годе значима европейска военна мощ. Всичко това изключително ще усложни дипломатическия процес с Русия.

Един от въпросите, пред който неизбежно ще се изправи новият президент, е за значението на НАТО и на европейците, въобще. Беше излишно да разсъждаваме по него, докато руснаците бяха слаби. Но при една активна Русия, това се превръща в спешен въпрос. Разширяването на НАТО и НАТО, сама по себе си, съществуваха в ситуация на мир и в отсъствието на военни заплахи. В резултат от това, те не трябваше да се грижат за военната си сигурност. След събитията в Грузия обаче, въоръжените сили на НАТО придобиха голямо значение. Но, силите на НАТО, като изключим САЩ, ще си останат минимални. Ако Германия се откаже от конфронтацията с Русия, НАТО ще бъде парализирана и юридически (тъй като решенията и се вземат с консенсус), и чисто географски. В същото време, САЩ не са в състояние да защитят Балтика самостоятелно, без участието на Германия.

Тоест, новият американски президент, на практика, ще има само един избор в Европа: или да признае възраждането на Русия, или да му се противопостави. Но, ако избере второто, ще трябва значително да ограничи ангажиментите на САЩ в мюсюлманския свят, да преразгледа размерите и разполагането на американските въоръжени сили, а също да възроди и усили НАТО. Ако обаче не съумее да направи всичко това, ще бъде изправен пред изключително труден избор в Европа.

Израел, Турция, Китай и Латинска Америка

Междувременно, руското влияние вече променя аспектите на глобалната система. Както е известно, отношението на Израел към Грузия доста се различаваше от американското. Израелците спряха доставките на оръжие за Тбилиси една седмица преди началото на войната и ясно дадоха да се разбере, че не желаят противопоставяне с Русия. Непосредствено след началото на войната пък, руснаците се срещнаха със сирийския президент Башар Асад. Това беше ясен сигнал, че Москва е склонна да подкрепи Сирия с оръжие и с присъствието на свои военни кораби в средиземноморското пристанище Тартус, ако Израел подкрепи Грузия или пък някои други постсъветските републики в конфронтацията им с Русия. Както изглежда, израелците са подали достатъчно ясен сигнал на Кремъл, че не възнамеряват да предприемат такива действия, дистанцирайки се от политиката на САЩ. Новият американски президент ще трябва да преразгледа американско-израелските отношения, ако този разрив продължи да се задълбочава.

По същия начин следва да се разглеждат и отношенията на САЩ с Турция. В качеството си на традиционен американски съюзник, Анкара участва в подготовката и подсигуряването на окупацията на Ирак, но го направи без всякакъв ентусиазъм. Турската икономика демонстрира бърз ръст, армията и е достатъчно значителна, а регионалното и влияние нараства. Турция не иска да се окаже заложник в новата студена война между Русия и САЩ, но трудно ще може да го избегне. Руското възраждане застрашава турските интереси, освен това, сред всички американски съюзници, именно Турция притежава най-много инструменти за противодействие на Русия. Можем да очакваме, че и двете страни ще окажат много силен натиск върху Анкара. Освен това, Турция е много по-важна, отколкото Израел, и в ислямския свят, и в отношенията с руснаците. Затова новият президент следва много бързо да отдели достатъчно внимание на руския (и не само) аспект на американско-турските отношения.

В известен смисъл, Китай ще се окаже големия печеливш от цялото това развитие. В началния период от управлението на Буш имаше известни търкания с Китай. По-късно, с постепенното утихване на войната в Ирак, Вашингтон сякаш увеличи степента на критиките си към Китай, включително подкрепяйки тихомълком претенциите за независимост на Тибет. Но, на фона на руското възраждане, внимането на САЩ почти изцяло се пренасочи към Москва. Освен това, въпреки наличието на редица признаци за това, Китай всъщност не представлява глобална военна сила. Армията му е затворена в естествените географски граници на страната, а флотът му не може да се смята за океански. На свой ред, САЩ не са в състояние да изпратят войски в континентален Китай. Затова между САЩ и Китай няма геополитическа конкуренция. Новият американски президент ще трябва да се заеме с икономическите проблеми с Китай, но, в края на краищата, Китай ще продължи да продава стоките си на САЩ, а те ще продължат да ги купуват.

В продължение на повече от десетилетие, Латинска Америка представляваше зона на минимален интерес за САЩ. Докато нито една друга глобална сила не се опитваше да използва тази територия, Вашингтон не се вълнуваше от това, с какво точно се занимават президентите Чавес, във Венецуела, Моралес, в Боливия, Ортега, в Никарагуа и дори Кастро, в Куба. Но с появата на руско присъствие в Карибския басейн (макар и символично), всички тези страни внезапно станаха много по-важни за САЩ. В момента обаче, Белият дом не разполага с ясна латиноамериканска политика и новият президент ще трябва да я формулира.

Без оглед на руснаците, той ще трябва да обърне специално внимание на Мексико. Ситуацията със сигурността в Мексико много сериозно се влошава, а американско-мексиканската граница продължава да бъде „прозрачна”. Влиянието на престъпните картели се простира от Мексико до улиците на американските градове, където живеят техните клиенти. Всичко, което се случва в Мексико, представлява очевиден интерес за САЩ. И, ако ситуацията продължи да се развива в същата посока, на определен етап новата американска администрация ще трябва да се намеси и то в такива мащаби, които преди това не са били обсъждани.

Военният бюджет на САЩ

Един от въпросите, свързан с всички изброени по-горе теми, е военният бюджет на САЩ. Както е известно, през последните 8 години във фокуса на разходите за отбрана бяха армията и корпусът на морската пехота. Бившият военен министър Доналд Ръмсфелд не беше привърженик на голямата армия, предпочитайки мобилните сили и авиацията, но реалността принуди наследниците му да преразпределят наличните ресурси. Въпреки това, размерът на армията си остава същия и той очевидно е недостатъчен предвид нововъзникващите мащабни заплахи.

Приоритет във военните доставки бяха оръжията от четвърто поколение, предназначени най-вече за действия срещу бунтовници и терористи. В армията се наложи почти като догма схващането, че едва ли някога отново ще станем свидетели на мащабни сблъсъци между редовни армии (от типа на тези в двете световни войни). Усилването на Русия обаче, възражда призрака на „контактната война”, което, на свой ред, изисква повече средства за военно-въздушните сили, както и за превъоръжаването на военноморския флот. Реализацията на всички тези програми ще изисква поне десетина години, затова, ако смятаме, че Русия ще се превърне в пълноценна заплаха за САЩ, тези средства трябва да започнат да се отделят още сега.

Ако предположим, че САЩ не изтеглят войските си от Ирак и Афганистан, но успеят да окажат известна военна подкрепа за съюзниците си по периферията на Русия, като в същото време запазят стратегическите си резерви (способни да осъществят пълноценната защита на американско-мексиканската граница например), това ще изисква много съществен ръст на разходите за сухопътните сили. Но и това няма да е достатъчно. Защото бюджетите за военновъздушните сили и военноморския флот също следва да бъдат увеличени.

Американската военна стратегия намира израз в бюджета за отбрана на САЩ. Всяко стратегическо решение, вземано от президента, се изразява в бюджетни долари, чието отпускане се одобрява от Конгреса. Без това, всичко останало е просто теория. Новият президент ще започне да работи по първия си бюджет за отбраната, много скоро след встъпването си в длъжност. И, ако реши да приеме всички предизвикателства, трябва да е готов за значително увеличаване на военните разходи. Ако обаче не е готов за това, трябва да признае, че някои сфери излизат извън рамките на възможното американско въздействие. И следва ясно да определи, за кои точно сфери става дума. Във връзка с всичко казано дотук, пред новия президент на САЩ следва да бъдат поставени следните десет важни въпроса:

- Ако САЩ изтеглят войските си от Ирак постепенно и бавно, откъде ще намерят необходимите им части за Афганистан, както и за защита на новите им съюзници в постсъветското пространство?

- Навремето руснаците изпратиха 120 хиляди  бойци в Афганистан и претърпяха поражение. Колко войски, според Вас, следва да изпратят там САЩ, за да не им се случи същото?

- Вярвате ли, че Ал Кайда все още е активна и, че си струва преследването и да продължи?

- Вярвате ли, че Иран е в състояние да създаде ядрено оръжие, както и средствата за доставката му, по време на президентския ви мандат?

- Как възнамерявате да убедите пакистанското правителство да участва в борбата с Движението „Талибан” и каква подкрепа можете да осигурите на Пакистан, ако то го направи?

- Смятате ли, че САЩ трябва да разположат свои войски в балтийските постсъветски републики, Украйна и Грузия, както и в други приятелски настроени към Америка държави, за да ги защитят от Русия?

- Смятате ли, че НАТО продължава да бъде жизнеспособен военен съюз, в който европейците участват в достатъчна степен?

- Смятате ли, че Мексико представлява проблем за националната сигурност на САЩ?

- Вярвате ли, че Китай представлява стратегическа заплаха за Америка?

- Наясно ли сте, че между САЩ и Израел се появи напрежение във връзка със събитията в Грузия?

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021