Земята и хората

Сред причините, които актуализират (в световен и национален мащаб) въпроса за взаимодействието между Земята и населяващите я хора, са: мощният демографски взрив през ХХ век и предизвиканата от него свръхурбанизация в Южна Азия, Централна Африка и Южна Америка. Това води до изоставяне на плодородни земи и опустиняване на  все  по-обширни части от земната суша.

За България пък, взаимодействието между земята и хората е проблем, породен най-вече от стопяването на потомственото земеделско население от българския етнос, вследствие на „откъсването” му от земята.

Земята, майка на живота

Човекът е рожба на Земята. С нейните плодове той поддържа живота си. Заселвал се там, където тя можела да му даде прехрана - най-напред край реките, където възниква и човешката цивилизация. Най-старият документ за историята на глада в света е прочутата „Стела на глада”, открита на остров Сехел, при първия праг на река Нил. Върху този камък е написана историята на ужасния масов глад, бушувал в Египет по време на царуването на Джосер – т.е. около три хиляди години преди новата ера. Йероглифните знаци, запазени до наши дни, предават жалбите на самия фараон: „От висотата на моя престол - се оплаква владетелят на Древен Египет - скърбя за това голямо бедствие. Вече цели седем години от моето царуване Нил не е разливал водите си. Зърното е дребно, реколтите са оскъдни. Липсва всякаква храна. Всеки краде от съседа си. Хората искат да тичат, а едва ходят, децата плачат, младите пристъпят като старци. Душите им са  угнетени, краката им са подкосени и те се влачат по земята, ръцете им стоят скръстени на гърдите. Съветът на знатните е обезлюден. Житните складове са отворени, но в тях няма нищо, там се гонят ветровете. Всички запаси са изчерпани”⁴.

Тази зависимост на човека от плодородието на земята е създала и първата система за опазването й, чрез измерване на нейните обработваеми площи (фиг. 1).

Колко силно са били привързани хората към земята си показва и отчаяната съпротива на северноамериканските индианци, постепенно изтласквани от исконните си територии от прииждащите бели заселници. През 1856, индианското племе, живеещо край езерото Вашингтон, било изселено от собствените му земи. Посланието на индианския племенен вожд Сиатъл, отправено, преди 152 години, към „великия  вожд  във  Вашингтон”  Франклин Пиърс (14-ия   президент  на  САЩ, от 1853 до 1857),  е наистина забележително: „... Като гледаме вашите градове, ни боли. Защото няма покой в градовете на белите. Там няма място, където да може през пролетта да се долови разпукването на пъпките, или жуженето на насекомите. Може би, защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни. Що за живот е, ако не можеш да доловиш чуруликането на нощната лястовица, или крякането на жабите в езерото в полунощ ... Народът ни постоянно отстъпва пред настъпващия бял човек. Знаем, че той не ни разбира. За него всяка част от земята е като другите, защото е чужденец. Той идва нощем и взема от земята каквото му падне. Земята не е негов брат, а враг, и когато я завладее, тръгва към други земи. Той изоставя гробовете на дедите си и не иска да знае за тях. Той гледа на майка си - земята, и на брат си – небето, като на неща, които могат да се купят или плячкосат. Ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само гола пустиня.

Земята не е притежание на хората. Хората принадлежат на земята. Всички неща са свързани – като кръвта, която обединява едно семейство. Което се случи на земята, ще се случи и на синовете на земята. Не човекът е създал тъканта на живота – той е само брънка в тази тъкан.

... Моят народ ме пита: Какво иска да купи белият човек? Как може да се купи небето или топлият полъх на почвата, или бързината на антилопата? С какво право можем ние да ви продадем тези неща? Как може вие да ги купите? Нима можете да правите каквото поискате със земята?”⁹.

През 1984, на страниците на „Куриер на ЮНЕСКО”, когато  в Южна Азия “кратерите” на демографският взрив вече започнаха да „изригват”, Антоан Декуре с тревога отбелязва: „Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският растеж, все по-интензивната експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл, последиците от всичко това са също толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време всяка година превръщаме в безплодна земя около 20 милиона хектара”1.

Това тревожно предупреждение обаче, не беше чуто. Напротив, пустинните и полупустинни местности започнаха да заемат все повече площи от планетата, покривайки днес над една трета от земната повърхност.

Прогнозата на ФАО за опустиняване на земната суша към 2000-та година, е:

Таблица 1 (в хил. кв. км)
Континенти	Съществува- щите към 1980 пустини	Степени на риск за превръщане на нови територии в пустини				О б щ а
		Много висока	Висока	Умерена	Всичко /2+3+4/	/1+5/	% от тери-торията
А	1	2	3	4	5	6	7
Африка	6178	1725	4911	3741	10377	16555	55
Азия	1581	790	7253	5608	13651	15232	34
Южна Америка	200	414	1261	1602	3277	3477	20
О б щ о:	7959	2929	13425	10951	27305	35264	28
Източник: Селското стопанство през 2000 – ФАО, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, юли, 1983, с. 32.

От приведените данни се вижда, че рискът за превръщане на нови територии на земната суша в пустини е голям. Само за 20 години (1980-2000) се прогнозира превръщането в пустини на 2.929 хил.кв.км. земи, т.е. площ, близо 27 пъти по-голяма от тази на България. Колкото и тревожно да прозвуча тази прогноза, не бе предприето почти нищо за да се попречи на превръщането и в реалност.

Така обаче отново се възродиха някои песимистични теории, забравени в продължение на близо век и половина, когато никой не вярваше, че е възможен толкова мощен демографски взрив, като този в края на ХХ и началото на ХХІ век. Особено място сред тях заема лансираната в края на ХVІІІ век теория на британеца Томас Робърт Малтус (1766-1834), изложена в труда му „Изследване върху закона за населението”.

В основата на теорията на Малтус за населението има доста постановки, заимствани от други автори - „закономерността” за геометричната прогресия на Матю Гел и Джанмария Ортес; теорията за „намаляващото плодородие на почвата”; аргументите на Джоузеф Таунсенд срещу подпомагането на бедните; както и отделни, тенденциозно подбрани, тези от трудовете на Русо, Монтескьо и други негови предшественици. Във всяко следващо  издание на труда си, Малтус разширява обема му, като в същото време се отказва от някои свои предишни твърдения. Последното му издание от 1826 носи  заглавие: „Опит за закон на населението, за влиянието му върху човешкото щастие в миналото и настоящето, с изследвания на нашите перспективи за бъдещото облекчаване или намаляване на възникващите за него бедствия”.

Основните постановки в него се свеждат до следното:

- нуждите на населението за съществуване се ограничават от наличните средства;

- населението прогресивно се увеличава, ако не го задържат войни, епидемии, бедствия и др.;

- „предупредителните” мерки, като например безбрачието, а също бедността, войните и различните други средства, чрез които „естествено” се ограничава  растежът на населението, са оправдани.

Същността на теорията на Малтус е, че докато средствата за съществуване се увеличават в аритметична прогресия, населението нараства в геометрична прогресия, което означава, че се удвоява на всеки 25 години. И тъй като средствата за съществуване се увеличават по-бавно, идва момент, когато нарасналото население не ще може да се изхрани.

Това, което придава антихуманен характер на теорията на Малтус е, че оправдава воденето на войни, болестите, епидемиите, природните бедствия и т.н., защото помагат за премахване на свръхнаселението. В нея освен това присъства едно много сериозно противоречие, защото, как може да се говори за „облекчаване или намаляване” на човешките бедствия, когато, според автора, именно чрез тях светът се спасява от пренаселване и масов глад?

В същото време, гладът, засегнал немалко райони на планетата, потвърждава тезата на Малтус, че земите нито се стопанисват, нито се използват оптимално, така че да не се стига до липса на хранителни продукти и масов глад. Парадоксалното в случая е, че обикновено в районите, където гладът се проявява в най-острата си форма, в най-широки мащаби се изоставя работната земя и тя опустява.

Всичко това дава основание да оценим теорията на Малтус като мрачно предупреждение към съвременния свят, че населението на планетата има ограничени ресурси и тяхното оптимално използване зависи от онези, които се нуждаят от тях. Както и, че този проблем следва да се решава с целенасочена геодемографска политика, а не да се разчита на „естествената регулация”, т.е. на бедствията, войните и епидемиите, както се препоръчва в първите издания на прословутата му книга.

Както е известно, в България (а и в много други европейски страни) населението не нараства, а се топи. Това намаляване поражда застрашителни тенденции, тъй като, паралелно с него, запустява и все повече земя, срещу което не се провежда адекватна държавна политика.

Земната суша

Площта на земната суша се равнява на 148 млрд.дка, а тази на земеделските земи (т.е. на годната за обработване земя) е 32 млрд. дка. Останалите 116 млрд. дка не са годни за земеделие. Тоест, земеделските земи, от които може да се изхранва  човечеството, представляват само 1/5 от земната суша. От тях обаче, в края на ХХ и началото на ХХІ век, реално се обработват не повече от 13.1 млрд.дка (т.е. по-малко от една трета).

По данни на Световната организация по прехрана и земеделие към ООН (ФАО), земеделските (обработваемите) земи се разпределят и използват (към 1980), по континенти, така:

 

Таблица 2 (в %)
Континенти	Налични (%)	Използвани (%)	Пункта (+, -)
1	2	3	4
Африка	22.7	12.5	-10.2
Северна и Централна Америка	16.3	11.8	-4.5
Южна Америка	13.4	8.7	-4.7
Азия	20.6	38.2	-17.6
Европа	3.6	9.7	-6.1
Океания и Австралия	6.4	3.2	-3.2
Бивш СССР	17.0	15.9	-1.1
Общо:	100.0	100.0	100.0

 

С най-голям относителен дял земеделски земи е Американският континент – 29.7%. От тях, на Северна и Централна Америка се падат 16.3%, а на Южна Америка – 13,4%. На второ място е Африка с 22.7 % относителен дял. Следва Азия – с 20.6%, бившият СССР - със 17.0%, Океания и Австралия - с 6.4% и на последно място Европа – с едва 3.6% относителен дял от световната площ, годна за земеделие (обработваеми земеделски земи).

Наличната земеделска площ на планетата се използва в най-висока степен в Южна Азия и Източен Китай – 38.2% използваемост, Русия – 15.9%, Африка – 12.5%, Северна Америка – 11.8% и т.н.

До Втората световна война, историята не дава примери за масово изоставяне на земеделски земи. Сред основните причини, породили, през следващите периоди, изоставянето на земеделските земи, могат да се посочат:

Взривообразното нарастване на населението в развиващите се страни, което вече не може да се изхранва от притежаваната от него обработвана земя. Така надеждата, че градът ще даде препитание на застрашеното население, се превърна в единствена алтернатива. Мерките, които вземат правителствата за  ограничаването ръста на градовете, не влияят съществено върху тази тенденция.

Навсякъде по света преселващите се в градовете селяни са принудени да изоставят земята, която дотогава са обработвали. За сравнително кратък период (1967-1975) са изоставени общо 2,5  млн.хектара плодородна земя. В страните от Южна Азия, в полуостров  Индустан  (Индия, Бангладеш и Пакистан) „повече от 30 млн. селски фамилии са останали без собствена земя и поради това са полузаети или напълно без работа.

Обезлюдени бяха и селата в бившите страни от т.нар. комунистически блок,  през 40-годишния  период (1950-1990), когато в тях се прилагаше социалистическата политико-стопанска система. От Средновековието до този период, т.е. в продължение на 4-5 века, в тях доминираше частната собственост. Като  основа на икономиката на отделните държави тя беше дълбоко вкоренена в бита на населението. Привързаността  към земята и грижите по нейното стопанисване,  като  жизнено важен  ресурс,  определяше начина на живот на хората.

В Египет, 97 % от населението е струпано в делтата на Нил, т.е. върху само 4% от площта на страната. Всички големи градове, с изключение на Асуан, са разположени по долното течение и в делтата на Нил. Според някои изчисления, съществуващите 300 града в Египет заемат около 1/4  от годната за обработване земя в тази страна. Разсредоточаването им се ограничава от околовръстната пустиня.

В постсъветските държави от Централна Азия също има обширни райони, постепенно превръщащи се в пустини (фиг. 2).

За преодоляване на  тази опасност, Казахстан премести  столицата си в Астана, на 1200 км. северно от Алмати. Аралското езеро  все повече намалява водите си. Опитите за противодействие включват и развитието на транспортната инфраструктура, включително възстановяване на древния „Път на коприната” (азиатското продължение на Паневропейски транспортен коридор  № 8).

Земята на България

Със своето плодородие и богата флора и фауна, българската земя е гарантирала добър поминък и живот още на първите  й  заселници. Както свидетелстват древните автори, населението,  което обработвало земята, „живеело в бордеи, колиби, пещери”, като „колибари”, „просоядци”, „пчелари”, „скотовъди”, „лозари”, „градирани”, които превръщали „плъстопочвената” Тракия в „житница на Церера”,  в „майка  на  овцете”,  в  градина, „богата с плодове и лозя ...”,  произвеждали „златни зърнени храни”, прочутото „тракийско вино, пиво от ечемик, пиво от просо и други”³.

След Освобождението на България от турско робство, Берлинският  договор определя територията й на 62776.8 кв.км (Северна България и Софийска област). Цариградската конференция от 1886 утвърждава Съединението на Северна и Южна България  (Източна  Румелия) с 96345.5 кв.км територия. С Букурещкия договор (1913), на Румъния е предадена българската Южна Добруджа (между Тутракан, Балчик и Силистра) с площ от 7696 кв.км. Според Цариградския договор от 1913, към България се прибавят земи от  Тракия  и Македония с площ 23187.2 кв.км. Към края на 1913, територията на страната ни нараства на 111 836.9 кв.км. По Конвенцията от 1915, България получава от Турция и малка територия по долината на Марица, с площ 2587.6 кв.км. Така, през 1915 българската територия е 114 424.5 кв.км.

Ньойският договор, от 27 ноември 1919, отново променя границите на България. В полза на Сърбия, от старата територия на Западна България, са откъснати 1545.1 кв.км, с градовете Босилеград и Цариброд, както и територията около град Струмица – 1021.2 кв.км.

В полза на Гърция (вече без договор) са отнети български земи в Тракия и Източна Македония – общо 8712.0 кв.км, заедно  с градовете Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти. Така, по Ньойския  договор, България  губи 11278.3 кв.км и остава с територия от 103 146.2 кв.км. През 1940 тя нараства на 110 911 кв.км, след като  Южна Добруджа е върната на страната ни.

За да се стимулира завръщането на населението, изселено през робството, през 1880, е приет Закон за заселване на незаселените земи. Чрез него се преодоляват наследените от турското робството феодални поземлени отношения.

В продължителните усилия за цялостно решаване на аграрния и бежанския въпроси след Освобождението, главната съпротива идва от чорбаджиите, за които стамболовисткият вместник „Свобода” от онова време пише: „Нашите чорбаджии по селата са същински вече чокои. Знаете ли, че у нас има селяни с 4000-5000 дюлюма земя, които притежават цели планини! Тези селяни са чорбаджиите. Там работи сега сиротината, която няма ниви, ни кон, ни вол”⁸ .

Общинските мерки са непосредствено свързани със селските населени места. В предговора към Списъка на населените места от 1900 се казва, че „при отделянето на населените места, Статистическото бюро е взело за основа двата елемента: названието и отделното землище ... От гледище на статистиката ... отделянето и на най-малките селища, били те колиби, махали, ханища, чифлици, гари и др., става, когато бъдат спазени: названието и съставянето на отделна икономическа единица (отделно землище)”.

Според проф. Георги Данаилов (1872-1939) „общинската мера, ... център на живота  и обособения селски интерес,  е   всеобщата и неразривна връзка,  която прави жителите на селата роднини, насядали около едно и също животворно огнище”.

Исторически факт  е,  че именно възходът на българското земеделие превръща България в страната с най-висок демографски ръст, за периода 1890-1910, което се доказва и от следните данни:

 

Таблица 3
Година	Експлоатирана /обработваема/ земя:		Неексплоатирана /необработваема/ земя
			х.дка	%	в  по-малко: дка
	х.дка	%			х.дка	%
1	2	3	4	5	6	7
1 8 8 9	56046.3	58.2	46299.2	41.8	-9747.1	-16.4
1 9 0 8	79982.5	82.9	16520.9	17.1	-63461.6	-65.8
	+23936.2	+24.7	-29778.3	-24.7	-53714.5	-49.4

 

По данни на единственото съвещание по опазването на работната земя у нас, провело се през юни 1973, за периода 1955-1972, от фонда на обработваемата земя са отпаднали 3 252 926 дка. Други 2 300 000 дка  пък не са обработвани над 10 години, т.е. достатъчно дълго време, за да запустеят. Това беше първият тревожен сигнал, през  социалистическия период, че в България има и запустели, и  безвъзвратно загубени земеделски земи.

По онова време известният писател Стоян Ц. Даскалов предупреждава: „Създава се теория за неизбежното превръщането на работната земя в база за индустрията... Като че някакъв зъл гений се е вселил у нас и ни кара безпощадно да прахосваме най-големия си капитал, нашето национално богатство, без което няма България. И странното е, че на разсипниците му, в края на краищата, не се търси отговорност... Ако някой открадне 50 лева, ще отиде  в  затвора най-малко за три месеца. Ако друг убие незаконно дивеч и не намери приятелски връзки, също ще полежи зад решетките. Един селянин, за кошница плодове или торба с любеници от кооперативното, не ще се отърве само с разкарвания  и  глоби, но  когато някои ръководители заграбват стотици декари земя за построяване на завод, площадки, или широки стопански дворове, никой не ги съди. Машините изместиха кооператорите и ги отчуждиха от земята. Колкото и да ви се види чудно, но в ерата на победилата колективизация, механизацията иззе земята от ръцете на човека, собствеността става лека-полека държавна”².

Едно след друго започнаха отчуждаванията на земеделски земи край градовете: за жилищните комплекси: „Тракия” в Пловдив, „Чародейка” в Русе, „Меден рудник” в Бургас, „Лютибродски” във Враца, „Дружба” в Плевен, „Айдемир” в Силистра, за комплексите в градовете Кърджали, Ловеч и  Ямбол, с  по 25 000 обитатели и т.н.

Особено големи площи земеделски земи се отчуждаваха за заводи и други градски разширения. Едновременно се изсичаха горите във вододайни зони, а най-плодородните земи попадаха под водите на язовирите.

Когато, след 1990, станаха политическите промени в България и започна връщането на земеделските земи, наследниците, т.е. новите им собственици, вече бяха „разлюбили земята”и не свързваха с нея надеждата си за прехрана. Повечето „собственици” дори не знаеха, къде се намират наследените ниви и гори. Създадените за целта „поземлени комисии” скоро се трансформираха в съдружници на земеразделителните фирми и  превърнаха връщането на земите в сериозен „бизнес”. Той до такава степен прогресира, че днес търговията с недвижими имоти е сред най-преуспяващите у нас. От страна на продавачите интересите нарастваха толкова повече, колкото наследените от тях ниви и гори бяха по-близо до градовете и транспортните магистрали.

Някогашните общински, училищни, църковни и читалищни земи безогледно се присвояваха от арендаторите. В същото време, за „редовната” аренда днес се плащат средно между 5 и 10 лв. на декар, т.е. по-малко от месечна пенсия.  Сегашните кметства, някогашните общини, нямат нито пълномощия, нито интерес от продажбата  на частните и обществени земеделски земи.

Така, за кратко време, се появиха арендатори, присвоили собственост от няколкостотин хиляди декара земя и гори, каквито не са притежавали феодалите, спахииите и чорбаджиите в цялата история на България. Днес дори законодателно се посяга  на земеделската земя. С ал. 2 на чл. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 28/1992) се разреши строителството на сгради и съоръжения върху тях, въпреки, че първата му алинея изрично изисква, „при ползването на земята, да не се  уврежда почвата”. А при строителството на такива обекти земеделската земя под тях се превръща в „терен” и се погубва.

Въпреки че този текст фактически узаконява посегателството върху земеделските земи, в продължение на 16 години той не е променен. Противоречието изпъква особено много в Наредбата за приложението на същия член (4, ал. 2), където се пояснява, че „без да се изисква промяна на предназначението на земеделските земи, в тях се разрешава строителство... на жилищни сгради за постоянно обитаване на собствениците на земята и/или на лицата, произвеждащи селскостопанска продукция”. Възможното застрояване включва „електрозахранване, комуникационно-транспортно обслужване, питейно-битово водоснабдяване, водоснабдяване за нуждите на селскостопанското производство, пречистване и заустяване на използваните земи”. В съвкупността си, всичко това представлява изграждане на селищна инфраструктура върху земеделски земи.

Според официалната статистика, унищожената земеделска земя, за периода 1955-1988, възлиза на 1 961 043 дка. Данните са от окръжните служби „Отчет на земята”, които, по понятни причини, са отчели едва  2/3 от тази загуба. Реално загубените земеделски земи, за същия период, се очертават от порядъка на 3 000 000 дка. В същото време липсват статистически данни за запустелите земи, водещи се като „стопанисвани”, макар да не са орани откак са били  отнети от собствениците им. Въпреки това, може да се предположи, че площта им е от същия порядък.

Всичко това става с дежурния мотив за „увеличаване на земеделското ползване”, с който обаче новите собственици на превърнатите във вилни имоти земеделски земи отдавна не се съобразяват. С даденото „разрешение” се засилва още повече тази пагубна практика. Тя се разраства и в рамките на новосъздавания и широко рекламиран „пазар на  земя”, при положение, че на един човек у нас се падат, по статистика, 5 дка земеделска земя, а фактически – само около 4 дка. Тоест, по-малко, отколкото където и да било другаде в Европа.

Най-силният аргумент на въпросното „разрешение” е, че собствеността на земята е неограничена и, че високи добиви от нея са възможни само, когато се стопанисва, както в американските ферми. Забравя се обаче юридическият постулат, че никоя частна собственост не може да бъде основание за нарушаване на обществените интереси.

А доколкото се изтъква като мотив и създаването на фермерско земеделие от американски тип, добре известно е, че това е възможно само при предварителна комасация на земята. В специфичните българските условия, най-подходящо е кооперативното обработване на земята, но като доброволно сдружение на собственици. За да не се повторят последствията от насилствената колективизация през социалистическия период (1950-1990).

Смущаващо е, че законодателите в България вече две десетилетия търпят и разширяват тази практика. Нима те не знаят, че с утвърденото „разрешение”, чрез ал. 2 на чл. 4 на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи,  както и чрез издадената за неговото приложение Наредба, отварят широко вратата не само за нова и още по-ускорена загуба на земеделска земя, но и за по-нататъшно обезлюдяване на българските села. Трябва дебело да се подчертае, че днес ни е нужно не такова „разрешение”, а усилена законодателна и практическа дейност за опазване и увеличаване на земеделската земя на България, която е нейния основен жизнен ресурс.

Обезлюдяването

Заселеността на държавната територия е пряката връзка между територията и населението й. Главната причина за различното ниво на заселеност, от Древността  до Възраждането, е плодородието на почвата. Поради робството, Освобождението заварва заселеността на територията на България в тази зависимост. Тя е била и основата на административното  деление на новата ни държава.

Първият изследовател на „гъстината” на населението след Освобождението и  първи директор на Статистическото бюро, е възрожденецът Михаил К. Сарафов. В обстойната си студия по темата той прави следните  обобщения:

„Най-гъсто населени са окръзите Севлиево, Търново и Разград, а после дохаждат Русе, Видин, Шумен, Пловдив, за да се довършат с най-рядко населените – Варна, Татар-Пазарджик и Бургас. Въобще, изнад средната гъстина за Княжеството има 14 окръга, а изпод – 9 окръга. Забележително е, че големите градове: София, Пловдив, Русе, Варна не се намират в най-гъсто населените окръзи. За най-гъсто населените пък околии от 5, в тритях има големи градове. Тия околии са: Пловдив, Габрово, Шумен, Търново и София. Най-рядко населени са околиите: Балчик, Пещера, Бургас, Рупчос.

Виждаме, че морският окръг, с изключение на околия Варна, е най-слабо заселен”⁷.

Тоест, по онова време заселеността на отделните части на българската територия е твърде различна, от сегашната (в началото на ХХІ век) Впечатлява например, ниската заселеност на  Черноморското  крайбрежие.

Следващият обстоен изследовател на „Гъстината на населението в Княжество България” е Кирил Г. Попов⁶. Той анализира данните от преброяванията през 1880-1884 (за Източна Румелия), 1887, 1892 и 1900, като прави следните обобщения:

- Цялото Черноморско крайбрежие, като изключим град Варна, е най-слабо населената част на Княжеството, която не надминава 25 жители на 1 кв.км. Северната част на това слабонаселено крайбрежие до Балкана обхваща една по-тясна ивица и обима само Варненската и Балчишката околия, обаче  южната му част, от Балкана, се вдълбочава далеко  навътре.

- Цялата южна граница (до 1912 без Южните Родопи), също тъй е слабо населена.

- По цялата  западна граница няма ни една околия с най-слаба гъстота (по-долу от 25). Напротив, тук освен Босилеградската и Белоградчишката околия, всички останали околии имат гъстота по-голяма от 30.

- По цялата протегнатост на Дунава, гъстотата, с изключение на Оряховска околия, не пада по-долу от средната, като на места дори достига и до най-високата.

- Добруджанската граница представя едно декресчендо в гъстотата си, а именно като започва на запад, от Силистренско, с най-гъсто население и постепенно намалява гъстотата, достигайки, в Балчишка околия, гъстота едвам 18.

- Забележително е, че няма нито една околия във вътрешността с гъстота от І степен (по-долу от 25).

- Като най-гъсто населени места рязко се отделят няколко района: мястото на север от Средния Балкан, с граници на река Росица, на север първите хълмини на Дунавската равнина, между Свищов и Беленско, от Родопите, при Станимака (Асеновград), и Тракийската низина.

Всички тия отбелязани като най-гъсто населени местности,  обхващат една повърхност, по-голямата част от която се намира на височина 200-1500 м. над морското равнище.

В околиите с компактно турско население гъстотата на населението никога не пада до минималната, а, напротив, се отличава по своята значителна големина.

Графично, цялостна картина на заселеността на страната дава фиг. 3.

Заселени с над 35.40 д/км² са Източна и Централна Северна България, Централна Тракия и западните погранични околии. При нито едно от четирите преброявания, за нито една околия (приблизително колкото сегашните общини), не е отчетена гъстота на населението по-малка от 20.3 д/км² (Елховска околия). Най-голяма е гъстотата в Габровска околия - 77.1 д/км², Видинска - 71.8 д/км², Силистренска - 71.1 д/км², Горнооряховска - 70.3 д/км² и т.н.

Гъстота на населението в началото на ХХІ век, по области, е посочена в Таблица 4. Към 2007, спрямо 1978 (последната през която все още имаше преселници от селата), по области, гъстотата се увеличава с 527 д/км², само за столицата. За Варненска област, увеличението е само с 1.3 д/км². Всички други области отчитат намаление: Русенска област – с 24.3 д/км², Монтанска област – с 24.3 д/км², Плевенска с 23.2 д/км²,  Старозагорска - с 23.2 д/км², Видинска - с 20.6 д/км², Великотърновска - с 19.2 д/км², Врачанска - с 18.2 д/км².

 

Таблица 4. Гъстота на населението в България 1946-2007 (души на 1 км2)
Области	1946	1 9 7 8			2 0 0 7
		населе-ние	спрямо:		населе-ние	спрямо:
			1946	1959		1946	1978
1	2	3	4	5	6	7	8
София-град	463.4	938.6	+475.2	+269.9	95.6	+502.2	+527.0
Пловдивска	92.3	130.4	+38.1	+29.2	118.4	+26.1	-12.0
Варненска	70.4	119.0	+48.6	+35.3	120.3	+49.9	+1.3
Русенска	95.6	115.8	+20.2	+21.7	88.4	-7.2	-27.4
Габровска	73.6	87.2	+13.6	+11.7	85.9	-7.7	-21.3
Плевенска	80.1	87.2	+7.1	+2.0	64.0	-16.1	-23.2
Старозагорска	61.2	79.5	+18.3	+13.2	69.1	+7.9	-10.4
Врачанска	73.7	75.2	+1.5	+0.4	56.0	-17.3	-18.2
Великотърновска	75.2	74.4	-0.8	+0.6	59.8	-15.4	-19.2
Хасковска	58.6	73.4	+14.8	+1.2	47.3	-11.3	-15.4
Пернишка	72.3	73.2	+0.9	-5.1	58.0	-14.3	-15.2
Шуменска	66.7	73.2	+6.5	+3.6	57.9	-8.8	-8.8
Разградска	69.9	71.5	+1.6	-0.8	56.4	-13.5	-5.1
Пазарджишка	56.9	71.4	+14.5	+4.7	66.0	+9.1	-5.4
Кърджалийска	54.4	68.6	+14.2	+4.6	44.3	-10.3	-24.3
Монтанска	67.3	66.1	-1.2	-1.7	48.7	-18.6	-7.4
Кюстендилска	65.8	65.5	-0.3	+1.5	59.0	-6.8	-6.5
Сливенска	50.2	64.6	+14.4	+7.8	59.0	+8.8	-5.0
Търговищка	68.1	62.9	-5.2	-0.2	49.0	-19.1	-13.9
Силистренска	53.3	61.2	+7.9	+3.0	46.0	-7.3	-15.2
Видинска	63.3	57.7	-5.6	-3.0	37.1	-26.2	-20.6
Бургаска	40.7	55.6	+14.9	+7.6	54.2	+13.5	-1.4
Добричка	42.8	53.3	+10.5	+3.5	43.0	+0.2	-10.3
Ловешка	52.5	51.8	-0.7	+0.8	37.6	-14.3	-14.2
Благоевградска	39.0	51.0	+12.0	+5.9	51.0	+0.3	Х
Ямболска	50.7	49.8	-0.9	-2.9	42.5	-8.2	-7.3
Смолянска	31.3	48.2	+16.9	+6.6	39.9	+8.6	-8.3
Софийска	44.3	43.5	-0.8	-1.3	36.3	-8.0	-7.2
Средно:	63.4	79.5	+16.1	+8.8	68.9	+5.5	-10.6

 

Налице е много тревожна тенденция – само столицата расте по броя на населението си и то механично, благодарение на преселниците, като умрелите са повече от родените в нея. Данните от Таблица 4 очертават изключително негативна геодемографска  картина, особено сред намалелите млади контингенти от населението и увеличените възрастови групи, най-вече  в селата - „някогашната охрана” на българската земя.

Геополитиката като фактор за използване и управление на националното пространство

За първи път към предимствата на националното ни пространство привличат вниманието френският инженер Пол Етиен, повикан, през 1897, за да даде становище относно първото презбалканско жп трасе и по-конкретно за тунела  Габрово-Шипка.  В доклада си той изтъква, че „Балканското княжество изглежда като да е предназначено, по географското си положение, да играе в бъдеще значителна роля в международните сухопътни съобщения и да бъде кръстосано от големите търговски течения, които ще се  образуват от Запад към Изток и от Север към Южна Европа”⁵. Въпреки тази констатация обаче, тъкмо по онова време частните интереси на габровските фабриканти и на чуждестранните собственици на въглищните находища в Тревненския балкан на два пъти влизат в конфликт с геополитическите и стратегически интереси на България. Първият е, когато заради тях отхвърлят готовия проект за Хаинбоазкото жп трасе,  перпендикулярно  на  Балканското било, от Русе-Търново и на юг, което пък кара Румъния, през 1898, да се откаже от проектирания още тогава мост над Дунав, при Русе-Гюргево. Вторият пък е, когато в едно, неповторимо оттогава насам, заседание на Народното събрание се налага презбалканското (Борущенско) жп трасе. В българската историческа литература 157-те страници на тогавашния парламентарен дебат (октомври-ноември 1905) са отлична илюстрация за български геополитически предимства при изграждане на железопътната мрежа у нас и връх на национална изява в тяхна защита.

Както е известно, през т.нар. социалистически период на България, „желязната завеса” отделя страната от другите несоциалистически държави, пречейки за реализацията на въпросните геополитически предимства. Впрочем, въпреки че след 1990 подобна преграда вече не съществува, практически  стъпки  на  напредък в тази насока не са отбелязани.

Доколкото са възниквали идеи в тази насока, те не са ставали  предмет на внимание на отговорните ведомства, за да се обсъждат, дискутират и реализират. Вместо това, започнаха да се абсолютизират чуждестранните експертизи, а възраженията против тях станаха недопустими. Впрочем, не са малко и българските „експерти”, лишени от сериозни географски познания, които дават становища в областта на  геополитиката, без да са нясно със спецификата на обекта на експертизата си. Но, като цяло, доминират чуждестранни тези, т.е. погледът „отвън”, които не съвпадат с комплексно формираните „на място” от натрупаните историко-географски фактори.

Но нека отново се върнем назад, в историята, За пореден път въпросът за геополитическите предимства на България е повдигнат от инж. Георги Лазаров, наш представител в Дунавската комисия в Будапеща. За целтя, той се позовава на главния секретар на същата комисия до 1911 Дьоморни, който в своя труд “La Question de Dannube” («Дунавският въпрос») изтъква: „Малко страни има в Европа, гдето големите международни пътища са така явно очертани, както в България. Първият от тези пътища на народите е Дунав, който от ден на ден придобива все по-голямо значение за общоевропейските съобщения. Географското положение на България е предназначено да отбие този път и чрез железници по посочените от природата пътища да отмести устието му и насочи търговското му течение към Цариград, Босфора и Бяло море” (в-к „Мир”, бр. 8787/17.10.1929).

Тоест, обективните предпоставки за използване на геополитическите предимства на България са налице, но към това, поради недостатъчно познания, проучвания и проекти, не се е преминало. И, което е най-лошо, някои външни решения са в крещящо противоречие с националните ни интереси. В своята студия „Развитие на политическата география и геополитиката”, смятаният с основание за „баща на българската геополитика” проф. Иван Батаклиев подчертава: „Непознаването на нашите политико-географски и геополитически въпроси от страна на държавниците и интелигенцията ни, изобщо тяхното географско невежество, е допринесло немалко за нещастията, които сполетяха България”.

За съжаление, тази обстановка не е променена и досега. В глупавия стремеж към ограничаване на географското обучение, се стигна, през 1996, дотам в общообразователните ни училища да се разпространи учебен „Атлас по география” на английски език, в който България просто липсва.  В същото време, вече повече от сто години във Великобритания, главната материя, върху която се провеждат изпитите на бъдещите дипломати, е именно географията. Както изтъква един от най-видните британски географи Томас Холдих: „Безкрайно големи са загубите от географското невежество”.

Пак поради тези причини, националното ни пространство не разполага и с адекватни трансгранични преходи. Към тях насочват вниманието си, след Освобождението, „строителите на България”, още в първото Народно събрание, след приемане на Конституцията, когато се поставя на разглеждане т.нар. „железничний  въпрос” (на  заседанието от 9 декември 1880).

Обществено достояние става въпросът за българските междудържавни транспортни преходи, след като, на 21 януари 1907, на годишното събрание на Българското инженерно-архитектурно дружество, инж. Стоимен Сарафов изнася доклад за „Точките и условията, при които би трябвало да стане свързването на нашата железопътна мрежа с железопътните линии на  съседните на България държави”.

Националният геополитически интерес на България за увеличаване броя на граничните контролно-пропусквателни пунктове (ГКПП) се позовава на необходимостта от общобалканско сътрудничество. Оградена от три морета и от река Дунав, географската цялост на Балканския полуостров има могъщи собствени вътрешно-интеграционни сили, използването на които го превръща, в геополитически план, в свързващо звено между континентите.

Доколкото в тази насока, като пречка за по-ускорени практически действия, се демонстрира, от време на време, историческата обремененост на съседните на България държави (и,по-конкретно, на Гърция), тя е несъвместима с идеите за международното сътрудничество на Стария континент в началото на ХХІ век и, още повече, на Балканите.  Транспортно-кръстовищното положение на Швейцария е аналогично на България, там теренът е изключително планински. Той, обаче, не е пречка да се развива транспортна мрежа и през последното десетилетия Швейцария изпълнява строителна програма за развитие на железопътния си транспорт като национален трамвай (Swissmetro).

Това сравнение е принципно важно, защото спомага за цялостното използване на националната територия и не допуска формирането на диспропорция „център-периферия”.

 

Литература:

Декуре, А., Храна на гладуващите в света, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, май 1984, с. 9.

Даскалов, Ст. Ц., За обичта към земята, сп. „Пламък”, бр. 4/1978.

Жигулев, К. Ив., Проучване на античните съдове, Годишник на СУ (Исторически факултет), 1971., с. 114-115.

Кастро, Ж., География на глада, 1956 г.

Етиен, П. , Презбалканската жп линия, Железопътен сборник, кн. 1/1898.

Попов, Кир. Г., Гъстината на населението в Княжество България, Периодическо списание, кн. 1/1903 г.

Сарафов, М. К., Гъстината на населението, Периодическо списание, кн. 41-42/1893 г., с. 7-767.

Вестник „Свобода”, бр. 27/05.03.1884.

*  *  *   Земята е велика светиня, сп. „Защита на природата”, кн. 6/1976.

 

София, 20 юни, 2008

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}