07
Нед, Юни
23 New Articles

Водата като геополитически фактор

брой4 2008
Typography

Повечето анализатори смятат, че сегашната водна криза, поразила планетата, е породена от три основни причини: постепенно изчерпващите се източници на прясна вода, несправедливият достъп до водните източници и корпоративният контрол върху водните запаси . Именно те представляват най-голямата съвременна заплаха за планетата, както и за оцеляването на населяващото я човечество. Паралелно със задълбочаващите се промени в климата, свързани с ръста на емисиите на вредни парникови газове, водната криза все повече се превръща във въпрос на живот и смърт за всеки от нас. И, докато не променим отношението си към онова, което се случва, все повече ще затъваме във все по-остри конфликти и дори войни за контрол над изчерпващите се източници на прясна вода, които ще се водят между отделните нации, между богатите и бедните, между обществените и частните интереси, между селското и градското население и между света на природата и индустриализираното човечество.

Водата като източник на конфликти между държавите

В света има над 215 големи реки и около 300 подземни водни басейни и водоносни слоеве, контролът върху които се осъществява от само няколко държави. Тези ресурси са непрекъснат източник на напрежение между собствениците на скъпоценната влага. Нарастващият недостиг и несправедливото разпределение на водата са причина за много недоразумения и дори за кръвопролитни сблъсъци, превръщайки се в рисков фактор за много региони. Бившият британски министър на отбраната Джон Рейд предупреждава за настъпващата епоха на „водните войни”. В доклада си, на срещата по проблемите на климатичните промени, през 2006, Рейд подчертава, че постепенното превръщане на водните басейни в пустини, топенето на ледниците и отравянето на водите на водоемите ще доведе до ръст на насилието и политическите конфликти. Той дори допуска, че глобалната водна криза се превръща в заплаха за световната сигурност и, че британската армия трябва да е подготвена за мисии по разрешаването на конфликти, включително въоръжени, породени от изчерпването и несправедливото разпределение на водните ресурси. На свой ред, бившият британски премиер Тони Блеър, заяви в интервю за „Индипендънт”, че: „Подобни промени правят конфликтите много по-вероятни. Именно дефицитът на вода и плодородна земя е сред основните фактори за трагичния конфликт в Дарфур. Следва да се замислим върху това опасно предупреждение”.

В същия вестник, се привеждат и примери за редица други региони на потенциални конфликти, заради липсата на питейна вода. Сред тях са:

- Израел, Йордания и Палестина, които си поделят водите на река Йордан, контролирана от израелците;

- Турция и Сирия – да припомним, че турските планове за изграждането на язовир на река Ефрат, доведоха двете страни до ръба на войната, през 1998, а и днес Дамаск обвинява Анкара, в съзнателни манипулации с водните ресурси;

- Индия и Китай – водите на река Брахмапутра отдавна са източник на напрежение между двете държави, като последното китайско предложение да бъде променено руслото на реката отново изостри ситуацията;

- Ангола, Ботсуана и Намибия традиционно си оспорват водния басейн на река Окаванго, като спорът отново ще ескалира заради плановете на Намибия да изгради 300-километров водопровод, който може да изтощи делтата на реката;

- В Етиопия и Египет непрекъснатият ръст на населението може да доведе до сблъсък в басейна на река Нил;

- Бангладеш и Индия – заради активното топене на хималайските ледници, река Ганг редовно наводнява редица райони на Бангладеш, предизвиквайки големи разрушения и хаос и провокирайки масова миграция към Индия.

Впрочем, проблеми със съвместното използване и разграничаване на водните ресурси има и в Северна Америка, макар те да не водят до въоръжени конфликти между САЩ и Канада. Така, нараства тревогата за бъдещето на Големите езера, чиито води застрашително бързо се замърсяват, а водното им ниво непрекъснато спада заради огромния ръст на населението и индустриалния бум в района. Наличието на съвместна комисия, наблюдаваща използването на тези води, наскоро беше игнорирано от губернаторите на американските щати, които приеха поправка към договора за използване на езерните води за нуждите на новите селища на американска територия. Протестите на Канада бяха прнебрегнати от Вашингтон, а през 2006, правителството на САЩ обяви плановете си да използва за бреговата охрана на Големите езера, катери, снабдени с картечници. Междувременно, за подготовката на тази охрана, вече бяха създадени 34 стрелкови полигона. В разултат от канадските протести, администрацията на Буш временно прекрати ученията в тях, но очевидно се стреми да демонстрира, че именно САЩ контролират водите на Големите езера, които доскоро се ползваха съвместно с Канада.

Подобни проблеми се очертават и на границата между Съединените щати и Мексико, където група американци – частни собственици на вода, използват Северноамериканското споразумение за свободна търговия за да оспорят отдавна практикуваното от мексиканците отклоняване на част от водите на Рио Гранде, преди реката да стигне до територията на САЩ.

Водата, като проблем на глобалната сигурност

Сравнително наскоро (при това внезапно) водата се превърна в ключов компонент на стратегическата сигурност и външнополитически приоритет на САЩ. След събитията от 11 септември, защитата на водопроводите и резервоарите с питейна вода от евентуални терористични атаки, стана жизненоважна задача на Белия дом. Когато, през 2002, Конгресът създаде Департамента по вътрешна сигурност, го натовари с отговорността да гарантира и сигурността на водната инфраструктура, като отдели за целта 548 млн. долара (през следващите години тази сума нарасна още повече). На свой ред, Агенцията за защита на околната среда създаде Изследователски център по вътрешна сигурност, който да разработва научни принципи и методи, които да могат да се използват при нападение срещу водната система на страната. Междувременно, беше създаден и Отдел за водна сигурност, който да отработи действията на персонала при поява на реална заплаха. Освен това, бяха създадени: Център за обмен и анализ на информация, който да реагира на сигнали за потенциални заплахи за източниците на питейна вода, както и (съвместно с Американската водопроводна асоциация) специална система за бърза електронна поща, наречена „Воден канал за сигурност”.

Интересът към „водния проблем” обаче, не се ограничи само с това. За Вашингтон, водата вече е също толкова стратегически въпрос, както и енергията. През август 2004, в доклада си до Института за анализ на глобалната сигурност (мозъчен център, изучаващ взаимната обвързаност между енергетиката и сигурността), водещият енергетик на Департамента по енергетика на САЩ – д-р Алан Хофман, заяви, че днес енергийната сигурност на Съединените щати пряко зависи от състоянието на водните ресурси и напомни за задълбочаващата се криза на водната сигурност в глобален мащаб.

„Също както енергийната безопасност се превърна в национален приоритет в периода, последвал арабското петролно ембарго от 1973-1974, водната сигурност също ще се превърне в национален и глобален приоритет, през следващите десетилетия” – смята Хофман. Той подчертава, че в ключови проблеми се превръщат: извличането на вода от различни ресурси и подземни източници, транспортирането и чрез системата от водопроводи и канали, възобновяване качествата на вече използваната вода, както и добива на прясна вода от морски и солени води – разработката на подобни технологии вече се възлага от американското правителство на различни местни компании. В същото време, Хофман посочва, че енергийните интереси на САЩ в Близкия изток могат да бъдат застрашени от водните конфликти в региона. „Възникването на подобни сблъсъци би повишило нестабилността в един район, от чиито петрол Съединените щати зависят все повече. Продължаващите и нововъзникнали конфликти на тази основа могат отново да станат повод за енергиен шантаж срещу САЩ, подобен на онзи през 70-те години на миналия век. „Намаляването на водните ресурси и глобалното затопляне са изключителна заплаха за националната сигурност на Америка – твърдят в доклада си до президента, от април 2007, неколцина висши военни от друг авторитетен мозъчен център – Центъра за морски изследвания. В него шестима адмирали и петима генерали от резерва предупреждават, че в бъдеще САЩ могат да бъдат ангажирани в цяла поредица от кървави войни за вода. На свой ред Ерик Питърсън – директор на Глобалния стратегически институт, към Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, смятан за един от основните „партньори на правителството в сферата на стратегическото планиране”, заяви, че САЩ следва да превърнат проблема за водата във висш приоритет на международната си политика. „В самите Съединени щати са налице много критични аспекти на всички тези глобални водни проблеми – обяви той в интервю за „Гласа на Америка” – на първо място, националните ни интереси изискват в ключовите региони на света да има стабилност, сигурност и икономическо развитие, а водата е важен фактор за целия този комплекс от въпроси”. Напоследък, ръководеният от Питърсън център все по-тясно координира дейността си с най-голямата компания за водни технологии (ITT Industries); с концерна Proctor & Gamble, създал система за домашно пречистване на водата и участващ, заедно с ООН, в съвместна програма за развиващите се държави; с компанията Coca-Cola; както и с Националната лаборатория на Sandia, с която центърът дори създаде съвместен институт GWF («Глобално водно бъдеще»). На свой ред, Sandia, чиито девиз е „ технологии за един сигурен и свободен свят”, активно работи за „поддържане на военното и ядрено превъзходство на САЩ”, като преди време беше прехвърлена от американското правителство изцяло под управлението на известния оръжеен концерн “Lockheed Martin”. Така, проблемите на военната и водната сигурност се оказват съвсем пряко свързани.

Основните цели, които си поставя GWF, са две: да влияе върху стратегията и политиката на САЩ по въпросите на световната водна криза и да разработва технологии, необходими за решаването им. В доклада си от септември 2005, GWT предупреждава, че глобалната водна криза е тласнала света към «решаваща и повратна точка в човешката история» и препоръчва на американското правителство да се отнесе с необходимата сериозност към продължаващото и задълбочаване: «Предвид глобалните тенденции по отношение на водния проблем, става ясно, че качеството на водата и управлението на водните ресурси ще оказва влияние върху почти всички стратегически приоритети на САЩ, във всички ключови региони на света. Интересът към потребностите от прясна вода в световен мащаб, вече започва да излиза далеч отвъд рамките на чисто хуманитарните и икономически проблеми... Политическите мерки, свързани с експлоатацията на водните ресурси във всеки регион на планетата, следва да се разглеждат като съществен елемент от националната сигурност на САЩ, на фона на глобалните проблеми с водните ресурси на планетата».

В доклада се отбелязва, че иновациите в политиката и технологичната сфера, следва да бъдат тясно обвързани помежду си, което несъмнено гали слуха на корпорациите, поръчали въпросния анализ. Така, GWF препоръчва още по-тясно сътрудничество между правителството и частния бизнес за лансиране и усвояване на иновационните технологии в тази сфера и „удвояване” на усилията за привличане на държавните компании, с участие на частен капитал, към разработването на новите технологични решения. Докладът обвързва американските демократични идеали с чисто икономическата изгода, нещо, което звучи познато за критиците на администрацията на Буш, според които САЩ са влезли в Ирак не за да наложат там демокрация, а за да поставят под контрол петролните му ресурси и да осигурят огромни печалби на американските корпорации, ангажирани с „възстановяването” на страната. „Водният проблем е критичен за националната сигурност на Америка и представлява интегрален елемент в стратегията за утвърждаване на американските ценности в хуманитарното и демократично развитие. Нещо повече – ангажирането на САЩ с международните водни проблеми, разкрива огромни възможности пред частния американски бизнес, който се оказва в много изгодни позиции за участие в реализирането на конкретни проекти в тази сфера, които биха му донесли големи печалби”. В списъка на правителствените институции, превлечени към решаването на водния проблем, който се съдържа в доклада, фигурира и Департаментът по търговията на САЩ, който „създава благоприятни условия за американския воден бизнес и за изследванията в тази сфера и подобрява конкурентоспособността на страната на международния воден пазар”.

„Синият договор” – проект за алтернативно водно бъдеще на планетата

Човечеството все още има шанс да предотврати очертаните по-горе сценарии на бъдещите водни конфликти и войни. Бихме могли да започнем например със сключването на глобален договор за водата. Този, да го наречем условно, „Син договор”, следва да включва три важни компонента. Първото задължение на участниците в него е свързано с опазването на водните ресурси, както от индивидите, така и от правителствата, признаващи правото на всички живи същества да имат достъп до чиста питейна вода, и изисква от тях да защитават и съхраняват световните водни ресурси. Второто задължение – за водната справедливост – следва да бъде постигнато между световния Север, който разполага с вода и водни ресурси, и световния Юг, който е лишен от тях, и изисква те да работят заедно за гарантирането на вода за всички и местен контрол над водните ресурси. Третото задължение – за водната демокрация – трябва да бъде поето от всички правителства, признаващи, че достъпът до питейната вода е фундаментално човешко право. Следователно, правителствата трябва не само да доставят чиста питейна вода на гражданите си, като комунална услуга, но и да признаят, че гражданите на другите страни също имат право на достъп до водата и, че всички водни спорове между държавите следва да се решават по мирен начин.

Пример за казаното по-горе е проектът, под мотото „Добрата вода прави добрите съседи”, който се опитва да реализира в Близкия изток международната неправителствена организация „Приятели на Земята” и, който цели, на основата на съвместното използване на наличните водни ресурси и налагане на понятието „водна справедливост”, да съдейства за установяването на стабилен мир в региона.

Друг пример е успешното възстановяване на великолепното Боденско езеро, със съвместните усилия на Германия, Австрия, Лихтенщайн и Швейцария. „Синият договор” следва да се превърне в ядро на ново глобално споразумение за правото на достъп до питейна вода и към последващото му инкорпориране в националните законодателства, както и в междунардното законодателство на ООН. Създаването на подходящите условия за подобно споразумение обаче, ще изисква тясното сътрудничество между отделните държави, както и разрешаването на всички текущи водни кризи, паралелно с реализацията на трите посочени по-горе алтернативни решения: опазването на водните ресурси, водната справедливост и водната демокрация.

 

* Авторката е известна канадска писателка и активистка на екологичното движение, директор на Международния форум за глобализацията в Сан Франциско, САЩ

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020